Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лавиния Лейк/Тобиас Марч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slightly Shady, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Любов по неволя

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Евелина)

21

Лавиния и Джоан стояха в една ниша и оглеждаха препълнената бална зала. Лавиния се разкъсваше между тревогата си за Тобиас и гордостта, която изпълваше сърцето й. Тъй като не можеше да му помогне с нищо, си позволи да се порадва на поредния забележителен успех на Емелин.

Балът на Колчестър беше всичко, което можеше да си пожелае за племенницата си. Балната зала беше украсена в китайски стил, към който бяха добавени индийски и етруски мотиви. Навсякъде бяха поставени огледала с позлатени рамки, които подсилваха ефекта на украсата. В турскосинята си рокля, ушита от мадам Франческа, с елегантна висока фризура, украсена с дребни цветчета, Емелин сякаш беше създадена специално за екзотичната обстановка.

— Браво, Лавиния — прошепна Джоан. — Младежът, който покани Емелин на танц, ще наследи титла.

— А има ли имения?

— Няколко, доколкото знам.

Лавиния се усмихна.

— Изглежда много мил.

— Да. — Джоан наблюдаваше танцуващите. — Цяло щастие е, че младият Реджиналд не се е метнал на баща си. Но при обстоятелствата около раждането му това не е изненадващо.

— Какво означава това?

Джоан се усмихна студено.

— Реджиналд е трети син на Боулинг. Първият бе намерен мъртъв в уличката зад един бордей. Предполага се, че е бил убит от уличен разбойник, който така и не бе намерен.

— Според мен вие не вярвате на тази приказка, права ли съм?

Джоан вдигна рамене.

— Не беше тайна, че момъкът обичаше да се забавлява със съвсем млади момичета. Някои хора вярват, че е бил убит от роднина на една от невинните си жертви, която е обезчестил.

— Ако случаят е наистина такъв, не изпитвам съжаление към наследника на Боулинг. Какво се случи с втория син?

— Той имаше навик да се напива и да обикаля бордеите, за да си търси забавления. Една нощ бе намерен паднал по лице пред един скандално известен игрален салон. Разправят, че се удавил в калната улична локва.

Лавиния потрепери.

— Семейството явно не е много щастливо.

— Никой не вярваше, че младият Реджи ще наследи титлата, най-вече лейди Боулинг. Когато изпълни дълга си и дари съпруга си с наследник и още един син, дамата тръгна по свой път.

Лавиния се намръщи.

— Искате да кажете, че си е взела любовник?

— Точно така.

— Нима твърдите, че този любовник е бащата на Реджиналд?

— Според мен е твърде вероятно. Момчето има кестенявата коса и тъмните очи на майка си, затова е невъзможно да се разбере кой е баща му. Но си спомням, че първите двама синове на Боулинг имаха светла коса и светли очи.

— Това означава, че титлата ще премине в ръцете на син с друга кръв. — Тези неща се случват много по-често, отколкото предполагаме, размишляваше трезво Лавиния.

— Честно казано, това е най-доброто за всички — увери я Джоан. — В кръвта на мъжете от семейство Боулинг има нещо нечисто. Говори се, че вече няколко поколения свършват зле, и то по своя собствена вина. Самият Боулинг е жертва на опиума. Чудя се как още не е умрял от свръхдоза.

Лавиния хвърли бърз, изпитателен поглед към спътницата си. Това не беше първата интересна клюка, която тази вечер чуваше от Джоан. Може би скуката я караше да й разказва без задръжки градските слухове и да разкрива тайните на другите гости. През последния час Лавиния бе научила повече за случки и скандали във висшето общество, отколкото през изминалите три месеца.

— За дама, която не посещава често светски събития, вие сте учудващо добре информирана, Джоан — изрече предпазливо тя. — Знаете всичко за хората от най-висшите кръгове.

Джоан стисна ветрилото си малко по-силно и наклони глава.

— Моят мъж имаше навика да събира сведения и слухове, които според него бяха важни за финансовите му операции. Така например се информира много подробно за семейството и финансовото състояние на наследника на Колчестър, преди да се съгласи Мериън да се омъжи за него.

— Това е естествено — кимна убедено Лавиния. — И аз щях да направя същото, ако някой млад мъж беше проявил силен интерес към племенницата ми.

— Лавиния…

— Да?

— Наистина ли вярвате, че е възможно мъжът ми да е криел от мен истината за криминалните си деяния? През всичките тези години?

В гласа на Джоан имаше толкова тъга, че очите на Лавиния овлажняха. Тя примигна бързо, за да вижда отново ясно, и отговори:

— Според мен той е полагал голямо старание да пази тайните си от вас, защото ви е обичал силно и искрено, Джоан. Затова не е искал да узнаете истината. Освен това е вярвал, че като не знаете нищо, не сте изложена на опасност.

— С други думи, искал е да ме предпази?

— Да, точно това имах предвид.

Джоан се усмихна тъжно.

— Това е типично за Филдинг. Той винаги мислеше на първо място за доброто на жена си и дъщеря си.

Внезапно от навалицата изникна Антъни. Във всяка ръка държеше по чаша шампанско.

— С кого, по дяволите, танцува Емелин?

— С наследника на семейство Боулинг. — Лавиния взе чашата от ръката му. — Познавате ли го?

— Не. — Антъни се обърна отново към танцовата площадка. — Предполагам, че са били представени един на друг, както е редно?

— Естествено. — Лавиния изпита съжаление към момчето. — Не се притеснявайте. Следващият танц е обещан на вас. Сигурна съм, че Емелин ще се радва да танцувате.

Лицето на Антъни веднага се разведри.

— Мислите ли?

— Сигурна съм, казах ви.

— Благодаря ви, мисис Лейк. Много, много съм ви благодарен. — Антъни се поклони и пак се обърна към танцуващите.

Джоан подръпна Лавиния за ръката и заговори съвсем тихо, за да не я чуе младежът:

— Доколкото разбрах, следващият танц на Емелин е обещан на мистър Прауд.

— Аз поемам пълната отговорност. Ще кажа, че съм се объркала при записването на имената в тефтерчето на Емелин.

Джоан разглеждаше с интерес Антъни, който бе съсредоточил вниманието си върху Емелин.

— Извинете, Лавиния, но ще си позволя да ви дам един съвет. Според мен не оказвате услуга на мистър Синклер, като го окуражавате да танцува с Емелин, след като очевидно не го смятате за подходящ кандидат за ръката й.

— Знам, знам. Той няма пари, няма титла и имения, но трябва да призная, че го харесвам. Освен това виждам, че Емелин е щастлива, когато е с него. Решена съм да предложа на племенницата си един или два сезона, за да има шанс да се запознае с няколко уважавани и стабилни млади мъже, но в крайна сметка тя сама ще вземе решение за своето бъдеще.

— Какво ще стане, ако избере мистър Синклер?

— Трябва да ви кажа, че двамата са умни млади хора. Нещо ми подсказва, че никога няма да гладуват.

 

 

Голямата къща беше обгърната в мрак — с изключение на слабата светлина, идваща откъм мястото, където Тобиас предполагаше, че е кухнята. Той стоеше в задния край на големия коридор и се вслушваше напрегнато. Чу тихо кискане и смях на пиян мъж. Звуковете идваха отдалеч. Очевидно двама от слугите бяха решили да се позабавляват, без да напускат къщата.

Присъствието им не беше проблем за Тобиас. Нямаше причина да претърсва помещенията на прислугата. Мъж с положението на Невил не се интересуваше от персонала си. Никога не би му хрумнало да скрие тайните си в помещения, в които влиза рядко или никога.

Факт е, мислеше си Тобиас, докато вървеше по мрачния коридор, че Невил няма никакви причини да крие каквото и да било в тази къща. Защо да си прави труда? Нали е неограничен господар в своя дом?

 

 

— Проклятие — изсъска тихо Лавиния. — Току-що видях Невил и съпругата му на входа.

— Защо се изненадвате? — Джоан едва не се разсмя, като видя смръщеното й чело. — Нали ви казах, че всички хора с име и титла ще бъдат тук тази вечер? Никой не би рискувал да обиди лейди Колчестър.

— Все още не мога да повярвам, че сладката стара дама, която ни поздрави на входа, държи цялото висше общество в страх и подчинение.

— Тя управлява с желязна ръка. — Джоан се усмихна сухо. — Но изглежда много харесва дъщеря ми. Дано това не се промени.

Лейди Колчестър няма да си позволи да загуби огромното наследство, което Мериън ще изсипе в съкровищницата на семейството, каза си трезво Лавиния, ала предпочете да не споменава този очевиден факт. Колкото по-високопоставени бяха младежите и девойките, толкова по-високи бяха залозите при сключване на брак. Докато тя се опитваше да събере малко пари, за да предложи на Емелин поне един истински сезон, и можеше само да се надява да привлече достатъчно богат млад мъж, за да осигури добър живот на племенницата й, плановете на Джоан имаха размерите на държавна афера.

Отново откри Невил в навалицата и реши, че е добре, дето той е тук. Това означаваше, че не си е вкъщи и няма да се сблъска с Тобиас.

Докато наблюдаваше Невил и съпругата му, неволно се запита как Джоан е могла да се почувства привлечена от него. Сякаш бе прочела мислите й, Джоан отговори тихо:

— Знам, че в момента Невил изглежда като застаряващ светски лъв, прекарал много години в непрекъснати забавления — по-точно изстъпления, — но ви уверявам, че когато го срещнах, беше спортен тип, красив и извънредно очарователен.

— Разбирам.

— Като се върна назад, виждам, че още тогава е криел под гладката повърхност егоизъм и алчност. Аз се гордея с интелигентността си, но разкрих истинската му същност едва когато беше вече много късно. Дори сега не мога да си представя, че наистина е убил онези бедни жени, за които ми разказахте.

— Защо, за бога?

Джоан събра вежди над красивите си очи.

— Той не е от хората, които понасят да си цапат ръцете.

— Често е много трудно да проникнеш в сърцето на друг човек. Особено когато си млад и неопитен. — Лавиния се поколеба. — Ще ми се разсърдите ли, ако ви задам един много личен въпрос?

— Зависи от въпроса.

Лавиния се покашля.

— Знам, че не излизате много в обществото, но със сигурност е имало случаи, когато сте се срещали с лорд Невил. Как се държите в такива моменти?

Джоан се усмихна развеселено.

— Много скоро ще научите отговора на този въпрос. Лорд и лейди Невил идват към нас. Искате ли да ви представя?

 

 

Нищо.

Ядосан, Тобиас затвори книгата с домакинските разходи и я прибра в чекмеджето на писалището. Направи крачка назад и вдигна свещта, за да освети тавана на кабинета. Беше претърсил всяко ъгълче, но не откри нищо, което да намеква за убийство или заговор.

Невил имаше тайни. Със сигурност бяха някъде в тази къща.

 

 

Странно усещане — да те представят на убиец. Лавиния се ръководеше от Джоан. Хладна усмивка и няколко нищо незначещи думи, произнесени със скучаещ тон. Ала веднага установи, че Невил избягва да срещне пронизващия поглед на Джоан.

Констанс, очевидно в щастливо неведение за миналото, което мъжът й споделяше с Джоан Доув, веднага се впусна в разговор.

— Приемете поздравленията ми за годежа на дъщеря си — обърна се тя към Джоан с искрена топлота. — Отлична партия, наистина отлична.

— Мъжът ми и аз бяхме много зарадвани — отговори учтиво Джоан. — Дълбоко съжалявам, че Филдинг не доживя да танцува на сватбата на дъщеря си.

— Разбирам ви. — В очите на Констанс блесна съчувствие. — Но поне е починал с увереността, че бъдещето на момичето му е осигурено.

Лавиния наблюдаваше извърнатото лице на Невил и в същото време слушаше разговора между двете дами. Той е привлечен от някого, разбра тя. В очите му светна неприятно любопитство. Непременно трябваше да проследи погледа му.

Извърна се дискретно и едва не извика. Стомахът й се сви на топка. Невил зяпаше Емелин! Племенницата й стоеше на известно разстояние от тях с Антъни и група млади хора. Сякаш усетил опасността, Антъни се обърна към нея и присви очи. Очевидно бе забелязал Невил.

— Каква красива рокля, мисис Лейк. — Констанс се усмихна любезно. — Сигурна съм, че е ушита от мадам Франческа. Работите й са уникални, нали?

Лавиния успя да се усмихне.

— Да, мадам. Предполагам, че и вие сте й клиентка?

— О, да. От години посещавам само нейното ателие. — Констанс я погледна учтиво въпросително. — Значи сте от Бат? На кратко посещение в Лондон?

— Да.

— Често посещавам града. Харесвам минералната вода. Много ме ободрява.

Ако този тъп разговор продължи още пет минути, ще превъртя, каза си вбесено Лавиния. Къде беше Тобиас? Отдавна трябваше да се появи на бала.

 

 

Кискането и смехът отдолу не стигаха до етажа, на който се намираше спалнята на Невил. Тобиас остави свещта на масичката за сервиране и бързо и методично започна да претърсва чекмеджетата и шкафовете.

След десетина минути намери писмото в малко чекмедже в един от шкафовете. Извади го и го отнесе до масичката, за да го прочете под трепкащата светлина.

Писмото бе написано от Карлайл и адресирано до Невил. Съдържаше списък на всички разходи по пребиваването на Карлайл в Рим и изпълнението на определено поръчение, дадено от Невил.

Тобиас веднага разбра, че споразумението между двамата престъпници съдържаше смъртната присъда на Бенет Ракланд.

 

 

Невил хвана ръката на жена си.

— Моля дамите да ни извинят. Мисля, че зърнах в другия край на залата Бенингтън, а трябва да говоря с него. Ето го там, до стълбата.

— Да, разбира се — проговори студено Джоан.

Невил бързо поведе жена си през навалицата. Лавиния ги проследи с поглед, опитвайки се да не ги загуби. Много скоро разбра, че Невил не се е насочил към стълбището. Вместо това отведе Констанс при група жени, настанили се в близост до бюфета, остави я там и забърза към другия край на балната зала.

— Извинявайте — прошепна Лавиния, — но през цялото време се питах дали сте стигнали дотам да изпратите на Невил и жена му покана за годежния бал на дъщеря си.

За нейна изненада Джоан избухна в смях.

— Филдинг каза, че не е нужно да каня лорд и лейди Невил. Беше много щастлив, когато не видя името му в списъка.

— Разбирам го.

— Е — продължи Джоан, — сега знаете как се държи една дама от висшето общество, когато срещне на публично място своя бивш любовник и вероятно настоящ убиец.

— Държи се така, сякаш нищо не се е случило.

— Съвсем точно.

 

 

Тобиас скри писмото в жакета си, духна свещта и отиде до вратата. Ослуша се и когато не чу шум коридора, напусна спалнята.

Тясната стълба, по която минаваха слугите, беше в другия край на коридора. Намери я и заслиза предпазливо. Сенките се сгъстяваха.

Когато стигна до партера, отново спря. В крилото на слугите цареше мълчание. Мъжът и жената, които одеве се забавляваха, или бяха заспали, или се занимаваха с нещо друго, без да вдигат шум. Да, това беше по-вероятно.

Тъкмо бе отворил вратата на зимната градина, когато от сянката в коридора се отдели огромна сянка. Лунната светлина беше достатъчна да види, че мъжът стиска в ръката си пистолет.

— Спри, крадецо!

Тобиас моментално падна на пода, претърколи се през отвора и се удари в голяма каменна саксия. Остра болка прониза крака му, но тя не беше от куршум, а добре познатият протест на старата рана, затова не й обърна внимание.

— Знаех си, че, съм чул някой да слиза по задната стълба. — Пистолетът изгърмя, една саксия наблизо се пръсна на парчета и Тобиас инстинктивно вдигна ръце да предпази лицето си.

Мъжът захвърли празния пистолет и се втурна към вратата. Тобиас скочи на крака и побягна. Едва успя да се изплъзне от преследвача, когато отново го прониза остра болка. Това беше предупреждение. В следващия миг кракът му поддаде, той полетя напред и се опря с две ръце на пода.

Мъжът скочи на крака. Огромните му ръце приличаха на лапи.

— Край с номерата, приятелче!

Тобиас се хвана за близката каменна пейка и се изправи. Пръстите му напипаха голяма саксия, в която растеше папрат. Вдигна я с две ръце и зачака.

Щом мъжът стигна на две крачки от него, Тобиас хвърли саксията и го улучи в рамото. Непознатият рухна като отсечено дърво.

В зимната градина се възцари зловеща тишина. Тобиас приседна на пейката и се вслуша. Никой не се раздвижи, никой не вдигна тревога.

След кратък отдих той стана от пейката и закуцука към вратата, отваряща се към голямата градина. След няколко минути излезе на улицата. Надлъж и нашир не се виждаше наемна карета.

Проклетият ми късмет, каза си горчиво мъжът. До палата на Колчестър имаше много път. Но поне вече не валеше.