Аманда Куик
Любов по неволя (10)

9

Беше малко преди два следобед, когато Тобиас пристигна на Клермънт Лейн. Скочи от наемната карета веднага щом тя спря. Остра болка прониза лявото му бедро и трябваше да се хване за вратичката, за да не загуби равновесие. Пое дълбоко въздух и зачака болката да отслабне. Щом си възвърна равновесието, стъпи здраво на паважа.

— Имам късмет. — Антъни скочи грациозно зад него и се засмя. — Вече не вали.

Тобиас хвърли поглед към оловносивото небе.

— Ей сега ще започне отново.

— Казвал ли съм ти вече, че едно от качествата, които най-силно ме възхищават у теб, е оптимистичната ти природа? Имаш наистина слънчев характер.

Тобиас не удостои забележката с отговор. Знаеше, че е в лошо настроение, знаеше и защо. Причината не беше тъпата болка в ранения крак, а предчувствието, че ще се случи нещо неприятно. То го преследваше от сутринта.

Събуди се рано с някакво странно усещане, което го обезпокои. Мъж на неговата възраст и с неговия опит би трябвало да държи чувствата си под контрол. Желанието да види Лавиния колкото може по-бързо подхождаше повече на момче на възрастта на Антъни, което чака с нетърпение да се срещне с приятелката си.

Неловкостта му отстъпи място на изненада, а после и на гняв, като забеляза другата наемна карета, спряла пред малката къща. Спря рязко и се обърна към Антъни:

— Какво, по дяволите, е намислила?

Момъкът се ухили с разбиране.

— Както изглежда, твоята делова партньорка има собствени планове за днешния следобед.

— Не се шегувай, Антъни. Сутринта й изпратих бележка, в която изрично я уведомих, че ще дойда да я взема в два следобед.

— Може би й е станало неприятно, че сам определяш часа и й заповядваш да чака — отбеляза Антъни с привидно желание да му помогне.

— Идеята да посетим и другите галерии с восъчни фигури беше нейна. — Тобиас се запъти към стълбата. — Ако си мисли, че ще й позволя да разпитва сама собствениците им, много се лъже.

Вратата на номер седем се отвори тъкмо когато двамата мъже бяха стъпили на най-долното стъпало.

На вратата се появи Лавиния, облечена в добре познатото му кафяво вълнено палто и полуботушки. Беше обърната с гръб към улицата и говореше на някого в къщата.

— Внимавай, Емелин. Това е най-добрата ни антика.

Без да обърне глава, тя се подаде внимателно навън. Тобиас видя, че носеше голям продълговат пакет, увит в платно.

След няколко секунди се появи и Емелин. Блестящата тъмна коса беше отчасти скрита под бледосиньо боне, което обграждаше красивото лице като рамка. Тя държеше другия край на очевидно тежкия пакет.

— Не знам дали ще се справя — отбеляза тя, като през цялото време гледаше надолу, за да не се спъне. — Може би все пак трябва да продадем нещо друго.

Антъни подсвирна тихо през зъби. Тобиас усети как се вцепени.

Лавиния не бе забелязала двамата мъже в подножието на стълбата, защото слизаше заднешком.

— Нито една от другите ни антики няма да донесе толкова пари като тази — възрази тя. — Тредлоу намекна, че познава колекционер, готов да плати хубава сумичка за статуя на Аполон, стига да е в добро състояние.

— Все още съм на мнение, че не бива да продаваме най-ценната си статуя само за да си купим няколко хубави рокли.

— Трябва да погледнеш на новите рокли като на инвестиция, Емелин. Вече ти го обясних няколко пъти. Никой млад джентълмен няма да те погледне, ако се появиш в театъра със стара, отдавна излязла от мода рокля.

— А аз ти отговорих, че мъжът, който не вижда човека под роклята, не е достоен за моето внимание. Не искам да ме забелязват такива мъже.

— Глупости. Много добре знаеш, че ако допуснеш някой мъж да види човека под дрехите ти, с теб е свършено.

Емелин избухна в смях.

— Тя е като бистър поток, който танцува под слънчевото небе — пошепна въодушевено Антъни.

Тобиас простена. Беше съвсем сигурен, че Антъни няма предвид Лавиния.

Проследи как двете жени носят товара си по стълбата. Физическият контраст между лелята и племенницата беше изумителен. Емелин беше висока, грациозна, с елегантна фигура. Лавиния беше доста по-дребна и крехка. Във всяко отношение. Беше учудващо просто да я държи в обятията си и краката й да не докосват пода.

— Къде отивате? — попита строго той.

Лавиния изписка уплашено и се обърна рязко, за да го погледне. Пакетът с форма на мумия в ръцете й се залюля опасно. Като истински герой Антъни се хвърли напред и хвана края на статуята, преди да е паднала на стълбата.

Лавиния хвърли зъл поглед към Тобиас.

— Вижте какво направихте! За малко да изпусна статуята! Ако се беше счупила, вината щеше да е изцяло ваша.

— Винаги е така — отвърна учтиво той и се поклони.

— Мистър Марч. — Емелин се усмихна приветствено. — Колко мило да ви видя отново.

— За мен е радост, мис Емелин. Позволете да ви представя своя шурей Антъни Синклер. Антъни, това е мис Емелин, а това е леля й, мисис Лейк. Мисля, че вече съм споменавал имената на дамите в разговорите ни.

— Приятно ми е. — Антъни успя да се поклони, без да изпусне статуята. — Позволете, мис Емелин — помоли той и нарами тежкия Аполон.

— Бяхте много бърз, сър. — Емелин се обърна към него и лицето й светна. — Ако не бяхте реагирали светкавично, сега бедничкият Аполон щеше да има грозна подутина на челото си.

— Винаги се радвам, когато мога да услужа на една дама — увери я Антъни, който я гледаше така, сякаш е изправена на пиедестал и има ангелски крила на гърба си. Лавиния направи крачка към Тобиас.

— За малко да предизвикате катастрофа, сър — изсъска тя. — Как смеете да се промъквате като крадец зад гърба ми?

— Не съм се промъквал, мисис Лейк. Пристигнах пред дома ви точно в часа, упоменат в тазсутрешното ми известие. Предполагам, че сте го получили?

— О, да, разбира се, че получих кралската ви заповед, мистър Марч. Но тъй като не сте си направили труда да попитате дали часът на посещението ви е удобен за мен, реших, че не е нужно да ви отговоря. Сега ви казвам, че имам друга работа.

Тобиас нарочно застана съвсем близо до нея, за да я сплаши с големината си.

— Ако си спомням добре, мадам, вие бяхте тази, която настояваше да обиколим галериите и да разпитаме собствениците им.

— Така е, но се случи нещо непредвидено. И по-важно.

Тобиас се наведе още малко над нея.

— Нима има нещо по-важно от продължаването на разследванията ни?

Лавиния не се уплаши.

— Бъдещето на племенницата ми е заложено на карта, мистър Марч. Нито повече, нито по-малко.

Емелин изкриви лице.

— Не преувеличавай, Лавиния.

Антъни я погледна загрижено.

— Какво се е случило, мис Емелин? Мога ли да ви помогна с нещо?

— Съмнявам се, мистър Синклер. — Девойката изкриви лице. Очите й светнаха развеселено. — Имаме намерение да пожертваме Аполон.

— Защо, за бога?

— За пари, естествено. — Тя се засмя тихо. — Работата е там, че утре вечер съм поканена на театър с лейди Уортхем и дъщеря й. Според леля Лавиния това е подходящ случай да се представя пред няколко подходящи млади господа, които — бедните! — нямат представа, че тя им е хвърлила око.

— Разбирам. — Лицето на Антъни помрачня.

— Лавиния е убедена, че трябва да се облека в скъпа модна рокля, за да изтъкна предимствата си. И реши да пожертва Аполон, за да набави необходимите средства.

— Прощавайте, мис Емелин — отзова се Антъни със сериозна галантност, — но всеки мъж, който не забележи, че уникалното ви очарование проличава най-добре без всякаква дреха, е забравен от бога идиот.

Възцари се мълчание. Всички гледаха Антъни. Лицето му се обля в червенина.

— Исках да кажа, че вие сте и ще си останете несравнимо очарователна, все едно дали сте облечена или не — заекна той.

Никой не каза дума. Антъни изохка задавено.

— Исках само да кажа, че ще изглеждате великолепно дори в домашна рокля с престилка, мис Емелин.

— Благодаря ви — пошепна тя. Очите й блестяха.

Антъни беше готов да потъне в земята от срам и Тобиас се съжали над момчето.

— Е, ако няма какво повече да се каже за очарованието на мис Емелин, предлагам да се върнем на темата, как да свършим работата си за днес следобед. Бих предложил мис Емелин и Лавиния да изпълнят плана си и да пожертват Аполон. Ние с Антъни ще се занимаем със собствениците на галерии.

— С удоволствие ще дойда с теб — кимна сериозно Антъни.

— Момент, момент! — Лавиния застана на пътя на Тобиас. В очите й светеше недоверие. — Не съм казала, че не искам да участвам в търсенето.

Тобиас се усмихна.

— Простете, мисис Лейк, но останах с впечатлението, че днес имате по-важна работа.

— Не виждам причина да не уредим въпроса със статуята, а след това да се заемем с галериите — заяви бързо тя. — Емелин има намерение да отиде на лекцията за египетските антики заедно с приятелката си Присила Уортхем. Аз смятах да я сваля пред института и да отида в магазина на мистър Тредлоу, за да продам Аполон. Щом свърша, ще посетим галериите, а когато приключим, ще се върнем в института да вземем Емелин.

Очите на Антъни засвяткаха въодушевено.

— За мен ще бъде чест да придружа приятелката ви и вас до института и да чуем лекцията заедно, мис Емелин. Наистина се интересувам от египетските антики.

— Сериозно ли говорите, сър? — Емелин слезе грациозно по стълбата и се запъти към каретата. — Прочетохте ли новата статия на мистър Матюс?

— О, разбира се. — Антъни я последва бързо. — Според мен мистър Матюс споменава някои интересни факти, но не вярвам, че е прав в тълкуването си на сцените, открити по стените на храмовете.

— Съгласна съм с вас. — Емелин отстъпи настрана, за да му даде възможност да сложи статуята в каретата. — За мен е ясно, че йероглифите са ключът към всичко. Докато не се намери кой да разшифрова значението им, няма да разберем какво изразяват картините.

Антъни усърдно наместваше статуята на пода на каретата.

— Правилното разчитане на Розетския камък е единствената ни надежда. — Гласът му прозвуча приглушено от вътрешността. — Наскоро чух, че мистър Янг направил решителни стъпки в тази посока.

Лавиния наблюдаваше внимателно двамата млади, които разговаряха оживено за египетски антики. Веждите й образуваха замислена линия над красивото носле.

— Хмм — промърмори тя.

— Гарантирам за Антъни — побърза да я успокои Тобиас. — Уверявам ви, че племенницата ви е в сигурни ръце.

Лавиния се покашля.

— Предполагам, че момчето не очаква наследство? Може би къща в Йоркшир или нещо подобно?

— Няма да получи дори селска колиба в Дорсет — увери я Тобиас с мрачен хумор. — Финансите на Антъни са почти в същото състояние като моите.

— И що за състояние е това? — попита предпазливо Лавиния.

— Несигурно. И аз като вас, мадам, разчитам на клиентите, за да печеля прехраната си. Антъни ми помага.

— Разбирам.

— И така — продължи спокойно Тобиас, — искате ли да продължим, или имате намерение да останете на улицата и да ме разпитате подробно за състоянието на финансите ми?

Лавиния не сваляше поглед от Емелин, която продължаваше да разговаря оживено с Антъни Синклер. За миг Тобиас дори повярва, че не е чула въпроса му. Ала когато се обърна към него, в очите й светеше желязна решителност.

— Няма да загубя нито минута повече с вашите финанси, сър. Те не ме засягат. Загрижена съм единствено за собствените си финанси.

 

 

— Прекрасен Аполон, мисис Лейк. — Едмънд Тредлоу милваше почти любовно каменните мускули на мраморната статуя. — Наистина прекрасен. Надявам се да получа за него същата сума като за Венерата, която донесохте миналия месец.

— Аполон струва значително повече от Венера, мистър Тредлоу. — Лавиния заобиколи голата статуя и спря срещу собственика на магазина. — И двамата го знаем. Статуята е автентична и се намира в отлично състояние.

Тредлоу кимна няколко пъти и очите му зад дебелите стъкла на очилата засвяткаха. Лавиния знаеше, че той се наслаждава на ситуацията. За съжаление не можеше да твърди същото за себе си. Твърде много зависеше от тази сделка.

Тредлоу беше дребен, гърбав мъж на неопределима възраст, винаги облечен в смачкан старомоден панталон и в риза без колосана яка. Изглеждаше стар и прашен като статуите в магазина си. Няколко кичура сива коса обрамчваха олисялото теме. Брадата му приличаше на неподрязан жив плет.

— Моля, не ме разбирайте погрешно, мисис Лейк. — Тредлоу милваше задните части на Аполон. — Виждам, че статуята е в отлично състояние. Работата е там, че търсенето не е особено голямо. Сигурно ще ми бъде трудно да заинтересувам някой колекционер. Може да минат месеци, докато намеря купувач за статуята.

Лавиния стисна зъби и се усмихна хладно. Нямаше нищо против навика на Тредлоу да се пазари. За него сделките бяха игра, но тя всеки път стигаше до отчаяние. Пазарлъците я изнервяха, още повече, че през цялото време се стараеше да го скрие.

Тобиас наблюдаваше пазарлъка от далечния край на прашния магазин. Облегнат на един мраморен постамент, той изглежда скучаеше. Ала Лавиния беше убедена, че следи с огромен интерес всяка дума. Това я вбесяваше. Нима не съзнаваше, че именно той е виновен тя да посещава този магазин и да се пазари с Тредлоу като рибарка от пристанището?

— Не желая да се възползвам от любезността и великодушието ви — изрече гладко тя. — Ако наистина смятате, че не сте в състояние да намерите купувач, който да оцени великолепието на статуята, веднага ще я отнеса другаде.

— Никога не съм казвал, че не мога да я продам, мила моя. Казах само, че вероятно ще мине доста време. — Тредлоу отново закима усърдно. — Не бихте ли желали да я оставите на консигнация?

— Не, мистър Тредлоу. Имам намерение да я продам още днес. — Лавиния опъна ръкавиците си, за да му покаже, че е готова да си излезе. — Наистина нямам време за губене. Ще отида при Прендъргаст. Смятам, че той притежава по-широк кръг претенциозни клиенти.

Тредлоу протегна ръце да я спре.

— Не е нужно, не е нужно, мила моя. Както вече казах, в момента пазарът на статуи не е особено оживен, но заради нашето дългогодишно познанство ще се опитам да намеря колекционер, който да хареса вашия Аполон.

— Наистина, сър, не искам да ви създавам затруднения.

— Разбира се, че не ми създавате затруднения, мила моя. — Тредлоу се усмихна любезно. — През последните два месеца с вас сключихме няколко много добри сделки. Готов съм да се задоволя с по-малка печалба от обичайната, за да ви направя услуга, мисис Лейк.

— И насън не бих помислила да намаля печалбата ви, мистър Тредлоу. — Лавиния завърза връзките на шапката си. — Знаете, че не бих си простила, ако извлека изгода от любезността ви.

Тредлоу огледа преценяващо мускулестия Аполон.

— Знаете ли, спомних си, че един джентълмен наскоро ме попита дали мога да му намеря точно такава статуя. Готов е да плати добра сумичка.

Лавиния скри умело облекчението си и го дари със сияеща усмивка.

— Знаех си, че познавате подходящия колекционер, сър. Вие сте най-добрият. Експерт в своята област.

— Имам известен опит — призна скромно Тредлоу. — Хайде да се разберем за цената, скъпа моя.

Само след минути двамата постигнаха съгласие.

Когато излязоха от магазина, Тобиас улови ръката на Лавиния.

— Добре се справихте — похвали я той.

— Надявам се сумата, която Тредлоу ми даде за Аполон, да покрие разходите за новите рокли, които поръчах при мадам Франческа.

— Умеете да се пазарите.

— Докато бях в Италия, научих много за благородното изкуство на пазарлъка. — Лавиния не се стараеше да скрие задоволството си от успешната сделка.

— Ненапразно се казва, че пътуването е и учение.

Тя се усмихна хладно.

— За щастие Емелин и аз успяхме да спасим няколко от най-добрите антики в магазина. В нощта, когато разрушихте магазина и ни изхвърлихте на улицата. Но все още съжалявам, че оставих онази прекрасна урна.

— Аз лично намирам, че взехте мъдро решение, като решихте да опаковате Аполон вместо нея.

 

 

Обирачите на трупове се бяха стълпили около отворения гроб. Слаб фенер осветяваше зловещата сцена и разкриваше лопати и въжета, използвани за изваждане на новия ковчег от земята. В сянката чакаше количка.

— Още едно откраднато тяло на път към медицинското училище в Шотландия — засмя се Тобиас. — Освежаващо е да знаеш, че нищо не е в състояние да спре развитието на модерната наука.

Лавиния потрепери и отмести поглед от грозните фигури. По отношение на качеството восъчните сцени в музея на Хугет си приличаха с онези в останалите музеи, които бяха посетили този следобед. Художниците явно разчитаха на шалове, шапки и наметки, за да скрият лошото моделиране на лицата. Ужасното впечатление беше внушено главно чрез реалистично направения ковчег и мътното осветление.

— Трябва да кажа, че в сравнение с онова, което видяхме досега, изложените тук неща са доста по-мелодраматични.

Забеляза, че бе изрекла тези думи шепнешком, макар да не знаеше защо. Двамата с Тобиас бяха единствените посетители в музея. Ала нещо в мрака и жестоките сцени я тревожеше.

— Хугет очевидно има предпочитание към театралността — отбеляза Тобиас. Прекоси тъмния коридор и спря пред следващата осветена сцена, която показваше дуел. — И към кръвта.

— След като заговорихме за мистър Хугет, ще си позволя да отбележа, че се забави доста. Какво ще кажете? Продавачът на билети отиде да го повика от кабинета му поне преди четвърт час.

— Да му дадем още няколко минути. — Тобиас продължи да разглежда изложените сцени.

Като установи, че се е отдалечил доста от нея, Лавиния забърза подире му. Хвърли бегъл поглед към осъдения убиец под бесилката, зави зад ъгъла и едва не се сблъска със спрелия Тобиас. Той стоеше пред сцена на смърт, която очевидно бе приковала вниманието му. Тя показваше мъж, паднал в кресло до маса за игра на карти. Главата висеше на гърдите по начин, който не само представляваше плашещо точна имитация на смъртта, но и успешно прикриваше липсата на сръчност в моделирането на лицето. Едната ръка на статуята беше протегната встрани, фигурата на убиеца стоеше в края на сцената, восъчната ръка стискаше пистолет. По килима бяха разпръснати карти за игра.

Лавиния прочете ръчно изписаната табелка: Нощ в игралния салон.

— Нещо ми казва, че тук няма да научим повече, отколкото в първите два музея — пошепна тя.

— Готов съм да се съглася с вас. — Тобиас огледа внимателно лицето на убиеца и леко поклати глава. — Мисис Воун беше напълно права, като ни каза, че повечето галерии за восъчни фигури задоволяват примитивния обществен интерес и гъделичкат нервите, вместо да удовлетворяват потребностите от добро изкуство.

Лавиния беше отвратена от ужасяващите сцени, които ги заобикаляха. Крадци на трупове, убийци, умиращи проститутки и насилници в действие изпълваха голямото помещение. Качеството на фигурите не е особено високо, каза си тя, но собственикът е съумял да създаде атмосфера на страх и ужас. Не искаше да го признае пред Тобиас, но залата я плашеше.

— Боя се, че си губим времето — повтори натъртено тя.

— Без съмнение. — Тобиас спря пред сцена, в която мъж душеше жена с шал. — Но след като сме тук и това е последният музей в списъка ни, по-добре да поговорим с Хугет, преди да си отидем.

— Защо да го чакаме? — Лавиния вървеше след него и кривеше лице при вида на жестоките сцени. Табелката под последната гласеше „Наследство“. — Наистина смятам, че трябва да си вървим, Тобиас. Веднага.

Той я погледна изненадано и тя осъзна, че за първи път се бе обърнала към него с малкото му име. Лицето й пламна и изпита благодарност за слабата светлина в музея.

Не мога да се държа така, сякаш не сме си разменили интимности, разсъждаваше Лавиния. Освен това сме партньори. Отново си припомни вчерашната целувка в кабинета и, макар че упорито се опитваше да не мисли за страстната сцена.

— Какво ви става, по дяволите? — Тобиас я гледаше развеселено. — Не мога да повярвам, че восъчните фигури ви изнервят и плашат. Никога не бих помислил, че сте човек, който попада в плен на тъмни представи, щом влезе в музей с такива сцени.

Гневът й вдъхна сила.

— Нервите ми са в отлично състояние, благодаря — отсече тя. — Със сигурност не съм човек, който се влияе от подобни груби изложбени експонати.

— Разбира се, че не сте.

— Работата е там, че не виждам причина да стоя тук и да чакам нахалния собственик, който очевидно няма желание да поговори с двама души, честно и почтено платили билетите си, за да видят ужасяващите му атракции.

В края на коридора се виждаше тясна извита стълбичка към втория етаж.

— Питам се какво излага там мистър Хугет.

Тих шум в мрака зад нея я застави да спре на място. Мъжки глас изсъска сърдито:

— Изложбата горе е само за джентълмени.

Лавиния се обърна рязко и огледа полутъмното помещение.

В слабата, трепкаща светлина, осветяваща сцената на убийство наблизо, се различаваха очертанията на едър мъж, мършав като скелет. Кожата на лицето му бе силно опъната над костите. Очите бяха дълбоко хлътнали. И най-лекият полъх на топлина, осветявал ги някога, бе заличен много отдавна.

— Аз съм Хугет. Казаха ми, че желаете да говорите с мен.

— Мистър Хугет. — Тобиас кимна любезно. — Аз съм Марч, а това е мисис Лейк. Благодаря ви, че намерихте време да поговорите с нас.

— Какво искате от мен? — изграчи мъжът.

— Искаме да чуем мнението ви за една много интересна восъчна сцена — обясни Тобиас.

— Опитваме се да намерим художника, който я е изработил. — Лавиния показа восъчната сцена, която бе развила от платното. — Надяваме се да разпознаете автора по стила или по някоя особеност на изпълнението.

Хугет сведе поглед към сцената. Лавиния наблюдаваше напрегнато мъртвешкото му лице. Беше почти сигурна, че е открила в погледа му слаб проблясък на разпознаване, но той изчезна така бързо, както се бе появил. Когато се обърна отново към нея, лицето на Хугет беше лишено от всякакво чувство.

— Отлична работа — изграчи той. — Но не знам кой й е майсторът.

— Сцената е подходяща за вашия музей — отбеляза Тобиас.

Хугет разпери мършавите си ръце.

— Както виждате, аз излагам статуи в естествен ръст, не малки композиции.

— Ако все пак се сетите за името на художника, след като ние си отидем, моля, изпратете ми вест на този адрес. — Тобиас му подаде картичката си. — Уверявам ви, че ще ви се отплатя.

Хугет се поколеба, но взе картичката.

— Кой е готов да заплати за тази информация?

— Човек, който много иска да се запознае с художника — отговори Тобиас.

— Разбирам. — Хугет приведе рамене и сякаш се смали. Лицето му изчезна почти напълно в мрака. — Ще си помисля — обеща полугласно.

Лавиния направи крачка напред.

— Ако нямате нищо против, мистър Хугет, бих желала да попитам още нещо. Преди малко споменахте, че изложбата на втория етаж е само за джентълмени. Какво е изложено там?

— Казах, че дамите нямат достъп — изграчи Хугет. — Експонатите не са предназначени за женските очи.

И изчезна в сянката, преди Лавиния да е задала още някой въпрос. Тя хвърли любопитен поглед към стълбата.

— Как мислите, какво е изложил горе?

— Ако изкачите стълбата, ще се озовете пред колекция от голи тела в актови сцени — отговори без колебание Тобиас.

Лавиния примигна.

— О, как не се сетих… — Хвърли последен поглед към стълбата и позволи на Тобиас да я отведе до вратата.

— Хугет знае нещо за нашата малка сцена — заяви тихо тя. — Забелязах, че разпозна начина на работа. Видях блясъка в очите му.

— Вероятно сте права. — Тобиас я преведе през вратата. — Според мен в реакцията му имаше нещо странно.

Когато излязоха под тихия дъжд, Лавиния се усмихна облекчено. Наемната карета, с която бяха дошли, ги чакаше на улицата.

— Браво на кочияша, че ни е дочакал — рече весело тя. — Не бих искала да мина целия път до вкъщи пеша.

— Аз също.

— Днес постигнахме известен успех, какво ще кажете? Ненапразно ви казах, че ще е полезно да разпитаме хората, които познават стила на различните художници. Благодарение на идеята ми най-сетне попаднахме на следа. Време е да надуем роговете.

— Ако нямате нищо против, бих се отказал от ловните метафори. — Тобиас отвори вратичката на каретата. — Уморяват ме.

— Глупости. — Лавиния се опря на ръката му и се покатери без усилие във вътрешността. — Просто сте в лошо настроение, защото моята брилянтна идея ни наведе на вярната следа. Признайте, сър. Яд ви е, защото не заложихте нито една въдица на правилното място.

— Езикът на рибарите също не ми харесва. — Тобиас се хвана за вратата и се качи тромаво в каретата. — Ако днес съм в не особено добро настроение, то е, защото остават твърде много неизяснени въпроси.

— Хайде, отпуснете се, сър. Ако съдя по блясъка в очите на Хугет, много скоро ще имаме новини.

Тобиас се взираше в дървената табела над вратата към восъчния музей на Хугет.

— Блясъкът, който сте видели в очите му, може би изобщо не е изразявал интерес към нашите пари.

— Какво друго би могло да бъде?

— Страх.