Аманда Куик
Любов по неволя (13)

12

— Какво става с теб тази сутрин, за бога? — Емелин посегна към каната с кафе. — Никога не съм те виждала в такова странно настроение.

— И аз имам право понякога да изпадам в странно настроение. — Лавиния сложи солидна порция яйца в чинията си. Изпитваше силен глад и сама се учуди на себе си. Беше се събудила с нетърпеливо очакване да слезе по-скоро на закуска. Причината със сигурност беше преживяното в каретата на мисис Доув. — Нали ти казах, че вече нямаме клиентка!

— А аз ти отговорих, че си постъпила съвсем правилно, като си прекратила ангажимента си към мисис Доув. — Емелин си наля кафе. — Постъпила е много зле, като е заповядала на лакея си да шпионира мистър Марч. Ами ако го беше наранил?

— Сигурна съм, че му е наредила да вземе пръв дневника или да го отнеме от мистър Марч със сила. Тя държеше много да се сдобие с проклетия дневник. Не искаше Тобиас и аз да прочетем страниците, които се отнасят до нея. Никой не бива да узнае тайните й.

— Макар че самата тя ви е разказала някои неща?

Лавиния вдигна вежди.

— Предполагам, че тайните на мисис Доув са много по-ужасни от малката недискретност, която си е позволила на млади години.

— Е, това вече не може да се установи със сигурност, нали? Дневникът е унищожен.

— Мисля, че малко прибързах, като се отказах от парите — промълви замислено Лавиния.

Очите на Емелин светнаха пламенно.

— В крайна сметка става въпрос за принципи — отсече категорично тя.

— Да, права си. Мистър Марч е безкрайно труден партньор, но в случая беше мой съюзник. Не е редно да разреша на клиентката си да го третира като шахматна фигура и да извлича изгоди от действията му. Всеки има своята гордост.

— Твоята гордост или тази на мистър Марч те накара да постъпиш така миналата нощ? — попита с лека насмешка Емелин.

— Това няма никакво значение, факт е, че тази сутрин се събудих без клиентка.

— Не се притеснявай. Много скоро ще си намериш нови клиенти.

Понякога слънчевият оптимизъм на Емелин е дразнещ, каза си неволно Лавиния.

— Вероятно мистър Марч ще си получи обещаната сума — каза тя. — Би било редно да я сподели с мен, как мислиш?

— Права си — кимна сериозно Емелин.

— Добре, ще поговоря с него по този въпрос — реши Лавиния и започна да яде, вслушвайки се в трополенето на копита и скърцането на колела по паважа пред къщата. — Знаеш ли, колкото и да е труден понякога, мистър Марч беше изключително добър партньор. Все пак той откри дневника на камериера.

Емелин я наблюдаваше с интерес.

— За какво мислиш, Лавиния?

Леля й вдигна рамене.

— Струва ми се, че и за мистър Марч, и за мен би било предимство и в бъдеще от време на време да работим заедно.

— О, да! — В очите на Емелин се появи странен израз. — Права си. Прекрасна мисъл.

Възможността за бъдещо партньорство с Тобиас е възбуждаща, но и застрашителна, реши Лавиния. Май беше по-добре да смени темата.

— Днес имаме по-важни задачи — заговори енергично тя. — Трябва да съсредоточим вниманието си върху твоята вечер в театъра.

— Нашата вечер — поправи я меко Емелин.

— Да, вярно. Много мило от страна на лейди Уортхем да покани и мен.

Емелин вдигна вежди.

— Според мен тя е любопитна да те види. Даже много.

Лавиния смръщи чело.

— Надявам се, че не си споменала пред нея какво съм работила преди?

— Не, разбира се.

— Отлично. — Лавиния видимо се отпусна. — Не вярвам, че лейди Уортхем ще остане възхитена от предишните ми професии.

— В нейните кръгове няма професии, подходящи за жена — обясни с лека ирония Емелин.

— Колко вярно. Тази вечер ще й дам да разбере, че съм получила скромно, но сигурно наследство.

— Това не е редно, лельо Лавиния. Не бива да лъжеш.

— О, стига! — Лавиния махна пренебрежително. — Моля те, не забравяй, че ни предстои последна проба при мадам Франческа.

— Няма да забравя. — Лицето на Емелин изрази загриженост. — Лельо Лавиния, надявам се, че не очакваш твърде много от тази вечер. Мисля… не, сигурна съм, че никой няма да ме забележи.

— Глупости. С новата рокля ще изглеждаш прекрасно.

— Но не колкото Присила Уортхем — засмя се безгрижно Емелин. — Тъкмо по тази причина майка й се държи така мило с мен и ти го знаеш много добре. Тя си въобразява, че когато сме двете, всички виждат предимствата на Присила.

— Плановете на лейди Уортхем не ме интересуват ни най-малко. — Лавиния щеше да каже нещо още по-остро, но спря навреме. След малко се покашля и опита отново: — За мен е абсолютно безразлично, че лейди Уортхем е планирала да покаже Присила в най-добрата светлина. Тя й е майка и това е неин дълг. За мен е важно само, че тази вечер ни се предлага уникална възможност и аз имам твърдото намерение да се възползвам от нея.

Вратата на стаята за закуска се отвори без предупреждение и на прага застана мисис Хилтън. Очите й святкаха възбудено.

— Мисис Доув е тук, мадам — изрече високо тя. — Приемате ли посетители в такъв ранен час?

— Мисис Доув?

В сърцето на Лавиния се надигна паника. Сигурно са оставили следи по седалките на каретата, които Тобиас не е видял. Под мътната светлина на фенера е много вероятно да са пропуснали някое предателско петно. Сигурно Джоан Доув беше дошла да поиска пари за нанесената на скъпия й екипаж щета. Колко ли щеше да й струва замяната на една седалка?

— Какво ще кажете, мадам? В дневната ли да я поканя или в кабинета ви?

— Какво иска мисис Доув? — попита предпазливо Лавиния.

Мисис Хилтън я изгледа смаяно.

— Откъде да знам? Отворих й и тя помоли да говори с вас. Ако искате, ще я отпратя.

— Не, разбира се, че не. — Лавиния пое дълбоко въздух и стисна зъби. Тя беше възрастна жена. Светска дама. Щеше да се справи с проблема. — Ще я приема. Моля, поканете я веднага в кабинета ми.

— Веднага, мадам. — Мисис Хилтън се отдалечи с тежки стъпки.

Емелин изглеждаше замислена.

— Обзалагам се, че мисис Доув е дошла да ти плати за услугите. Ще видиш.

Настроението на Лавиния моментално се подобри.

— Наистина ли мислиш така?

— Каква друга причина би могла да има?

— Ами…

— Сигурно иска да се извини за онова, което е направила.

— Съмнявам се.

— Лавиния? — Емелин смръщи чело. — Какво ти става? Изглеждаш ужасно развълнувана. Толкова ли е странно, че дамата идва в дома ти, за да ти даде парите, които си изработила?

— Права си, развълнувана съм. — Лавиния се запъти бавно към вратата. — Дори повече от развълнувана.

Успя да накара мисис Доув да изчака четири минути, преди напрежението да стане непоносимо. Когато влезе в кабинета си, се постара да излъчва учтиво равнодушие и спокойствие.

Като истинска светска жена.

— Добър ден, мисис Доув. Изненадана съм да ви видя. Не ви очаквах.

Джоан стоеше пред етажерката с книги и държеше в ръка томче с поезия. Тъмносивата рокля, ушита от мадам Франческа, подчертаваше дискретно елегантната й фигура и русата коса със сребърни нишки.

Воалът на красивата черна шапка беше вдигнат. Както винаги, изразът на лицето й не издаваше нищо.

— Виждам, че обичате поезия — промълви тя. Забележката беше напълно неочаквана за Лавиния. Неволно се пресегна и взе една малка книжка, подвързана с кожа.

— За съжаление са ми останали много малко книги. Бях принудена да ги оставя, когато се върнахме малко прибързано от едно пътуване в Италия. Сигурно ще мине доста време, преди да попълня отново библиотеката си.

— Извинете, че нахлувам в дома ви толкова рано сутринта — продължи Джоан. — Но не мигнах цяла нощ и състоянието на нервите ми не допуска ново отлагане.

Лавиния застана зад писалището си.

— Моля, заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Джоан седна на крайчеца на стола пред писалището. — Ще говоря направо. Искам да се извиня за онова, което се случи снощи. Единственото ми извинение е, че не се доверих напълно на мистър Марч. Имах чувството, че е по-добре да го държа под око.

— Разбирам.

— Дойдох в дома ви, за да настоя да приемете хонорара, който ви дължа. Вие и мистър Марч си свършихте работата. Не е ваша грешка, че дневникът бе унищожен.

— Може би така е дори по-добре — отвърна предпазливо Лавиния.

— Вероятно сте права. Но един въпрос все още остава без отговор.

— Сигурно искате да знаете кой ви е изпратил малката восъчна сцена.

— Няма да имам нито минута спокойствие, преди да разбера — призна Джоан. — Бих желала да продължите разследванията в тази посока.

Значи Джоан не беше дошла да се оплаче от състоянието на възглавниците в каретата си. Беше тук, за да си плати сметката и да помоли за нови услуги.

Лавиния се отпусна на стола си малко по-тежко, отколкото би й се искало. Изведнъж утрото стана светло и приветливо, въпреки дъжда. Ала бързо се постара да скрие облекчението си зад професионална фасада. Решително сложи ръце върху плота на писалището и кимна.

— Разбирам. — Гласът й потрепери издайнически.

— Ще ви разбера, ако сметнете за необходимо да увеличите хонорара си, за да компенсирате онова, което смятате за моя вина. Съзнавам, че не бях напълно честна по въпроса с дневника.

Лавиния се покашля.

— При тези обстоятелства…

— Да, естествено — кимна спокойно Джоан. — Кажете цената.

Ако имам поне малко ум в главата си, ще се възползвам от случая да поискам хубава сумичка и да забравя миналото, каза си Лавиния. Ала споменът за опасността, на която се бе изложил Тобиас, й попречи да го направи.

Противно на всеки здрав разум в очите й светна гняв.

— Ако желаете да продължим деловите си отношения, мисис Доув, искам да ми обещаете, че от ваша страна няма да има повече шпионаж. Няма да допусна да следят мистър Марч, сякаш е крадец или злодей. Той е професионалист, също като мен.

Джоан вдигна вежди.

— Мистър Марч е много важен за вас, нали?

Няма да се хвана на въдицата ти, закле се в себе си Лавиния.

— Сигурно разбирате, че аз се чувствам отговорна за мистър Марч. Той е моят партньор.

— Разбирам. Имате силно развито чувство за отговорност.

— Точно така. Е, мисис Доув, ще ми обещаете ли, че вече няма да пращате никого да дебне в сенките, докато мистър Марч извършва разследванията си?

Джон се поколеба, после леко сведе глава.

— Давам ви думата си, че повече няма да се намесвам в работата ви.

— Е, добре. — Лавиния се усмихна хладно. — Веднага ще изпратя вест на мистър Марч и ако той няма нищо против да продължим разследването на вашия случай, ще приемем новото ви поръчение.

— Нещо ми казва, че мистър Марч няма да се поколебае да продължи работата по случая в качеството си на ваш делови партньор. Снощи останах с впечатление, че той не беше съгласен, когато — буквално казано — ми хвърлихте парите в лицето.

Лавиния усети как бузите й пламнаха.

— Не съм хвърлила нищо в лицето ви, мисис Доув. Не и в буквалния смисъл.

Джоан се усмихна, но не отговори. Лавиния изправи гръб.

— Е, добре, ще призная, че мистър Марч ще се радва да продължи работата по случая. Изхождайки от съгласието му, ще си позволя да ви задам няколко въпроса. Това ще ни спести време.

Джоан наклони глава.

— Да, естествено.

— Предполага се, че човекът, който е изгорил дневника и го е оставил така, че мистър Марч да го намери, ни съобщава по този начин, че повече никой никого няма да изнудва. Вероятно вече няма да получавате заплашителни писма от лицето, което ви изпрати восъчната сцена. Аз лично смятам, че въпросният господин е загубил интерес да ви изнудва.

— Сигурно сте права, фактът, че съм наела професионалисти да разследват случая, го е разтревожил и го е накарал да се прибере обратно в сенките. Въпреки това държа да знам кой е той. Сигурна съм, че ме разбирате. — Джоан се усмихна безрадостно. — Не понасям да получавам заплахи за убийство.

— Не, разбира се, че не. На ваше място и аз бих реагирала така. Снощи, преди да заспя, обмислих отново целия случай. Имам чувството, че тук се крие нещо повече от обичайното изнудване. Моля, не се чувствайте нападната, но трябва да ви попитам нещо.

— И какво е то?

— Преди да ми отговорите, искам да обмислите отговора си от всички страни и да бъдете честна. — Лавиния се поколеба. Опитваше се да намери най-учтивите думи, с които да зададе въпроса. — Има ли причина, поради която някой би искал да ви навреди?

Лицето на Джоан остана напълно безизразно. Не показа нито изненада, нито гняв, нито страх. Само кимна, сякаш бе очаквала този въпрос.

— Не мога да си представя, че нещо, извършено от мен, би могло да накара някого да ме убие.

— Вие сте много богата. Сключвали ли сте сделки, донесли на някого големи финансови загуби?

За първи път Лавиния откри в очите на клиентката си полъх от чувство, и то крайно изненадващо. Появи се израз на тъга, на меланхолия, но Джоан го овладя с обичайната си бързина.

— Дълги години бях омъжена за мъдър и честен човек, който водеше с умела ръка моя и своя бизнес. Научих от съпруга си куп неща за инвестиции и финансови дела, но съм убедена, че никога няма да стана като него. Той беше гений в своята област. След смъртта му правя всичко по силите си, но понякога е много трудно.

— Разбирам.

— Все още не съм се справила с многото вложения и другите финансови дела, които той ми завеща. Понякога съвсем се обърквам. Въпреки това съм сигурна, че нищо от онова, което съм направила след смъртта му, не е причинило финансови вреди на някого.

— Простете за въпроса, но има ли нещо в личния ви живот, което би могло да е от значение в случая?

— Аз бях много влюбена в съпруга си, мисис Лейк. През целия ни брак му бях вярна, а след смъртта му не си и помислих за някаква романтична връзка. Не вярвам, че някой би имал лична причина да ме заплашва.

Лавиния не откъсваше поглед от лицето й.

— Въпреки това заплахата с убийство е нещо много лично, нали? Като се замисли човек, тя е много по-лична от изнудването, което прилича повече на публична транзакция.

— Имате право. — Джоан се изправи и прекрасно ушитата пола на роклята й веднага образува прелестни дипли, без да стане нужда да я приглажда. — Тъкмо затова ви помолих да продължите разследването.

Лавиния също се изправи и заобиколи писалището.

— Веднага ще изпратя вест на мистър Марч.

На път към вратата Джоан попита тихо:

— Вие с мистър Марч сте много близки, нали?

Лавиния се спъна в края на килима и трябваше да се хване за ръба на писалището си, за да не падне. Проклета случайност!

— Свързва ни само работата — заяви тя и се ядоса още повече. Гласът й бе прозвучал прекалено високо. Прекалено енергично. Изправи се и забърза да отвори вратата.

— Изненадвате ме. — Джоан я погледна с леко объркване. — Снощи, когато проявихте такава трогателна загриженост за неговата сигурност и здраве, предположих, че ви свързва не само професията, но и нещо повече… лични чувства.

Лавиния отвори вратата със замах.

— Моята загриженост за него е нормалното чувство към деловия партньор. Нищо повече.

— Разбирам. — Джоан излезе в коридора, но там спря отново. — О, за малко да забравя. Тази сутрин кочияшът ми каза, че е намерил нещо на седалката на каретата.

Устата на Лавиния пресъхна. Пръстите й се вкопчиха в бравата. Съзнаваше, че се е изчервила като рак, но не беше в състояние да направи нищо.

— На седалката, казвате? — повтори с пресекващ глас.

— Да. Мисля, че е ваше. — Джоан отвори чантичката си и извади сгънато муселинено шалче. Подаде го на Лавиния и заключи: — Със сигурност не е мое.

Лавиния се взираше замаяно в парчето плат. Шалчето, което бе носила снощи. Странно как не бе забелязала, че го е загубила. Неволно вдигна ръце към шията си, но веднага ги отдръпна.

— Благодаря ви. — Бързо прибра шалчето в джоба си и обясни: — Изобщо не бях забелязала, че ми липсва.

— В карета човек трябва винаги да бъде предпазлив. — Джоан спусна воала пред лицето си. — Особено нощем. Вътре е мрачно и не се вижда почти нищо. Случва се да се загуби и нещо много по-ценно.

Само минути след като Джоан отпътува в елегантната си карета, Лавиния изпрати на Тобиас следното писмо:

Скъпи сър,

Бившата ни клиентка предложи отново да работим за нея. Желае да продължим разследванията по случая. Даде ми твърдото си обещание, че ще се придържа стриктно към правилата. Заинтересован ли сте отново да заемете мястото си като мой делови партньор?

Ваша мисис Л.

Отговорът пристигна след час.

Скъпа мисис Л,

Бъдете уверена, че съм въодушевен от възможността да изпълня всички задачи, които ще ми поставите във връзка с този случай.

Ваш мистър М.

Лавиния остана дълго с писъмцето в ръце. Накрая заключи, че е по-добре да не се опитва да търси скрито значение в написаното от Тобиас. Той не беше човек, който би използвал остроумия и нюанси в общуването с нея.

Мистър Марч не беше поет.

 

 

— Унищожен, казвате? — Невил прие новината по-скоро объркано. — Проклятие. Напълно ли е изгорен?

— На ваше място не бих говорил толкова високо. — Тобиас огледа многозначително доста пълната зала на клуба. — Човек никога не знае кой го слуша.

— Да, да, естествено. — Невил объркано поклати глава. — Самозабравих се. Работата е там, че не очаквах такъв обрат на случая. Нищичко ли не е останало?

— Няколко страници са пощадени. Според мен са ги оставили, за да се уверя, че именно това е дневникът, който търся.

— А какво е станало със страниците, където се говори за членовете на Блу Чеймбър? Всички ли са нечетливи?

— Прегледах останките много внимателно — увери го Тобиас. — Не е останало нищо, което би могло да ни послужи.

— Проклятие. — Невил стисна ръце в юмруци, но жестът му беше по-скоро театрален. — Това означава, че въпросът е приключен, нали?

— Ами да…

— Аз съм, как да кажа, поразен… Ужасно ми се искаше да науча името на оцелелия член на Блу Чеймбър. Името на човека, който е предавал страната си по време на войната.

— Разбирам ви напълно.

— След като дневникът е изгорен, никога няма да узнаем кой е бил той. Както няма да открием и истинската самоличност на Азур.

— Като имаме предвид, че той е мъртъв и от смъртта му е минала почти година, това не ми изглежда толкова важно — настави Тобиас.

Невил се намръщи и посегна към бутилката с кларет.

— Предполагам, че сте прав. Но аз бях готов на всичко, за да държа дневника в ръцете си. Е, в крайна сметка най-важното е, че Блу Чеймбър вече не съществува като криминална организация.

Тобиас се отпусна в креслото си и опря пръсти един в друг.

— Има обаче един малък проблем.

Невил, който се готвеше да си налее чаша кларет, спря и го погледна изненадано.

— Какъв проблем?

— Човекът, който е унищожил дневника, вероятно първо го е прочел.

Невил потрепери като от удар.

— Прочел го е… Проклятие! Ами да, естествено. Как не се сетих за това?

— Някой навън знае кой е бил в действителност Азур. Същата личност познава и оцелелия член на Блу Чеймбър.

Бутилката с кларет затрепери в ръката на Невил.

— Проклятие, Марч, вие сте напълно прав.

— Който и да е този човек, не можем да сме сигурни, че има намерение да разкрие тайните на дневника. Начинът, по който постъпи, като уреди да намеря изгорения дневник, според мен намеква точно това — да смятаме случая за приключен. — Тобиас направи кратка пауза и продължи: — Ала този човек знае отговорите на нашите въпроси. Това го прави опасен.

— Ами да. — Невил остави внимателно бутилката. — Ами да. Точно така. Какво предлагате?

— Готов съм да продължа разследването. — Тобиас се усмихна. — Разбира се, ако вие сте готов да заплатите за устията ми.