Хенрик Сенкевич
Quo vadis (9)

IX

На Лигия й беше жал за Помпония Грецина, която обичаше от все сърце, мъчно и беше и за целия дом на Авъл, но отчаянието й премина. Сега изпитваше дори задоволство при мисълта, че заради своята истина жертва охолството, удобствата и се обрича на скитнически живот, пълен с неизвестност. Може би в това имаше нещо от детинското любопитство — какъв ли ще бъде животът й там в далечните страни, сред варварите и дивите зверове? Но все пак основното у нея беше дълбоката и пълна с упование вяра, че постъпвайки така, изпълнява завета на божествения учител и че отсега той сам ще бди над нея като над послушно и вярно дете. Тогава с нея няма да се случи нищо лошо. Дойдат ли някакви страдания, тя ще ги понесе в негово име. Дойде ли неочаквана смърт, Той ще я вземе при себе си. И някога, когато умре и Помпония, ще бъдат заедно с нея във вечността. Неведнъж, още в дома на Авъл, Лигия терзаеше своята детска главица с това, че тя, християнката, не може да извърши нищо за Разпнатия, за когото с такова умиление споменаваше Урс. Но сега бе дошъл часът. Лигия се чувстваше наистина щастлива и почна да говори за своето щастие на Актея, но тя не можеше да я разбере. Да изоставиш всичко, да изоставиш дом, охолство, града, градините, храмовете, портиките, всичко, което е красиво, да оставиш този слънчев край, близките си и защо? За да се скриеш от любовта на млад и красив воин?… Всичко това не се побираше в главата на Актея, въпреки че на моменти тя чувстваше, че Лигия може би има право, че може би има дори някакво огромно тайнствено щастие, но не можеше да си го представи ясно. Лигия я чакаше едно премеждие, което можеше да свърши зле, а тя да загине. Актея по природа беше боязлива и със страх мислеше какво щеше да донесе вечерта. Но тя не искаше да говори на Лигия за страховете си, а понеже сега беше настанал светъл ден и слънцето надникна в атриума, тя почна да я увещава да иде да си легне, тъй като след безсънната нощ й беше нужна почивка. Лигия не се съгласи и те двете влязоха в кубикулума, който беше обширен и нареден с разкош поради някогашните отношения на Актея с цезаря. Там те легнаха една до друга, но Актея въпреки умората не можеше да заспи. И по-рано тя беше тъжна и нещастна, но сега я обзе някакво безпокойство, което преди не бе изпитвала никога. Досега животът й се бе струвал само тежък и лишен от бъдеще, а сега изведнъж й се стори позорен.

В мислите й настана голям хаос. Дверите към светлината почнаха отново ту да се разтварят, ту да се заварят. Но в момента, когато се разтваряха, тази светлина така я заслепяваше, че нищо не можеше да види ясно. Тя по-скоро само отгатваше, че в тази светлина се крие някакво направо безгранично щастие и в сравнение с него всяко друго е толкова дребно, че ако например цезарят отстранеше Попея и отново залюбеше нея, Актея, то това би било суета. Изведнъж й дойде на ум, че този цезар, когото тя обичаше и когото неволно смяташе за някакъв полубог, е нещо нищожно както и всеки роб, а този дворец от нумидийски мрамор не е нищо друго освен куп камъни. Най-после тези чувства, за които тя не можеше да си даде сметка, започнаха да я мъчат. Тя искаше да заспи, но не можеше, защото я разяждаше безпокойство.

Най-после, смятайки, че Лигия, над която бяха надвиснали толкова заплахи и несигурност, също не спи обърна се към нея, за да поговорят за бягството й вечерта.

Но Лигия спеше спокойно. В тъмния кубикулум, край не напълно дръпнатата завеса, се промъкваха няколко светли лъча, в които се въртеше златист прах. На тяхната светлина Актея видя изящното лице на девойката, отпуснато на голото рамо, затворените очи и полуотворените устни. Тя дишаше равномерно, както диша заспал човек.

„Спи, тя може да спи! — помисли си Актея. — Та тя е още дете!“

Но след миг й дойде на ум, че това дете все пак предпочита да избяга, отколкото да стане любовница на Виниций, предпочита нищетата пред позора; скитничеството пред великолепния дом около Карини, пред разкошните дрехи, скъпоценностите, пред пиршествата, звуците на лютни и цитри.

„Защо?“

И тя загледа Лигия така, сякаш искаше да намери отговора в сънното й лице. Гледаше чистото й чело, спокойната дъга на веждите й, тъмните ресници, полуотворените устни, спокойно дишащата моминска гръд и пак си помисли:

„Колко много се различава тя от мен!“

И Лигия й се видя като чудо, като някакво божествено видение, любимо на боговете, стократно по-хубава от всички цветя в градината на цезаря и от всички статуи в неговия дворец. Но в сърцето на младата гъркиня нямаше завист. Напротив, при мисълта за опасностите, които застрашаваха девойката, я обзе голяма милост. У нея се пробуди някакво майчинско чувство; Лигия й се виждаше не само хубава като хубав сън, но обична като дете и тя доближи устни до тъмните й коси, започна да я целува.

А Лигия спеше спокойно, като че ли беше у дома си, под закрилата на Помпония Грецина. И спа дълго. Вече бе минало пладне, когато тя отвори сините си очи и учудено се огледа.

Явно бе, учудваше се, че не е у дома си, в дома на Авъл.

— Ти ли си, Актея? — каза тя най-после, като съзря в тъмнината лицето на гъркинята.

— Аз, Лигия.

— Нима вече е вечер?

— Не, дете, но пладне мина.

— Урс не се ли е върнал?

— Урс не каза, че ще се върне, а само, че довечера, заедно с християните, ще причака лектиката.

— Вярно.

Те излязоха от кубикулума и отидоха в банята, където Актея, след като изкъпа Лигия, заведе я да закуси, а след това — в дворцовите градини, където нямаше защо да се страхува от някаква опасна среща, тъй като цезарят и неговите приближени още спяха. Лигия за първи път в живота си виждаше тези великолепни градини, пълни с кипариси, пинии, дъбове, маслинови и миртови дървета, всред които се белееха безброй статуи, проблясваха спокойно огледални езерца, цъфтяха цели горички от рози, оросявани от водния прах на фонтани; където входовете на приказно красиви пещери бяха обрасли с бръшлян или лоза, където във водата плуваха сребристи лебеди, а всред статуите и дърветата се разхождаха опитомени газели от пустините на Африка и разноцветни птици, докарани от всички краища на света.

Градините бяха пусти, само тук-таме работеха роби с лопати в ръце, пеейки полугласно песни; други, на които бяха дали кратък отдих, седяха край езерцата или в сянката на дъбовете, облени от трептящата светлина на проникващите през листата на дърветата слънчеви лъчи, а други оросяваха розите или бледолилавите цветове на шафрана. Актея и Лигия се разхождаха дълго и разглеждаха различните чудеса на градините и въпреки че мислите на Лигия бяха заети с друго, тя все още беше толкова млада, че не можеше да не се поддаде на любопитството и възхищението. Помисли си дори, че ако цезарят беше добър, то в такъв дворец и в такива градини би бил много щастлив.

Най-после те седнаха да си починат на една скамейка, почти напълно скрита сред кипарисите, и почнаха да разговарят за това, което най-много им тежеше на сърцето — за бягството на Лигия. Актея беше много по-неспокойна от Лигия. Понякога дори й се струваше, че този безумен план няма да успее. Чувстваше все по-голямо състрадание към Лигия. Мислеше още, че е сто пъти по-безопасно да се опитат да склонят Виниций. След малко Актея започна да разпитва Лигия откога познава Виниций и не мисли ли, че той би могъл да се смили и да я върне на Помпония.

Но Лигия тъжно поклати тъмнокосата си глава:

— Не. В дома на Авъл Виниций беше друг, много добър; но от вчерашното пиршество аз се боя от него и предпочитам да избягам при лигийците.

Актея продължаваше да пита:

— Но в дома на Авъл той ти е бил мил?

— Да — отвърна Лигия и наведе глава.

— Ти не си робиня, както бях аз — каза Актея, след като размисли. — Виниций би могъл да се ожени за теб. Ти си заложница и дъщеря на лигийския цар, Авъл и Помпония те обичат като свое дете и сигурна съм, че са готови да те приемат за дъщеря. Виниций би могъл да се ожени за тебе, Лигия.

Но момичето отговори тихо и още по-тъжно:

— Предпочитам да избягам при лигийците.

— Лигия, искаш ли веднага да отида при Виниций, да го събудя, ако спи, и да му кажа това, което ти говоря в този момент? Да, моя мила, ще отида при него и ще му кажа: „Виниций, тя е царска дъщеря и скъпо дете на славния Авъл. Ако я любиш, върни я на Авъл, а след това я вземи от техния дом като съпруга.“

Но девойката отговори с толкова тих глас, че Актея едва можа да чуе:

— Предпочитам при лигийците…

И две сълзи увиснаха на спуснатите й ресници.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от лек шум на приближаващи крачки и преди Актея да успее да види кой иде, пред скамейката се яви Сабина-Попея с малка свита робини. Две от тях държаха над главата й ветрила от щраусови пера, поставени на дълги златни пръчки, с които леко й вееха и същевременно я пазеха от палещото все още есенно слънце; а пред нея черна като абанос негърка, с издути, сякаш напращели от мляко гърди, носеше на ръце малко дете, загърнато в пурпурна коприна със златни ресни. Актея и Лигия станаха на крака, мислейки, че Попея ще мине край скамейката, без да им обърне внимание, но тя се спря и рече:

— Актея, звънчетата, които си зашила на икункулата, бяха лошо пришити; детето откъснало едно и го поднесло към устата си. Добре, че Лилит го съгледала навреме.

— Прости ми, божествена — отговори Актея, като скръсти ръце на гърди и наведе глава.

Но Попея погледна Лигия.

— Каква е тази робиня?

— Тя не е робиня, божествена Августа, а е отгледана от Помпония Грецина, дъщеря е на лигийския цар и е дадена от него на Рим като заложница.

— И е дошла да те посети?

— Не, Августа. От онзи ден живее в двореца.

— Беше ли тя вчера на пиршеството?

— Беше, Августа.

— По чия заповед?

— По заповед на цезарят…

Попея почна още по-внимателно да гледа Лигия, която стоеше пред нея с наведена глава и ту вдигаше от любопитство своите лъчисти очи, ту пак ги свеждаше. Изведнъж бръчка се яви между веждите на Августа. Ревнива за своята красота и власт, тя живееше в непрекъсната тревога да не би някоя по-щастлива съперница да я погуби така, както тя самата бе погубила Октавия. Затова всяко хубаво лице в двореца будеше подозрение у нея. С окото на познавачка тя веднага огледа цялата фигура на Лигия, оцени всяка подробност в лицето й и се уплаши. „Та тя е просто нимфа — каза си Попея. — Самата Венера я е родила.“ И внезапно си помисли това, което никога досега не й бе идвало на ум при среща с някоя хубавица: че тя, Попея, е много по-възрастна! У нея трепна нараненото самолюбие, обхвана я безпокойство и различни опасения се преплитаха в главата й. „Може Нерон да не я е видял или гледайки през смарагда, да не я е оценил. А ако я срещне денем, когато слънцето блестя, толкова дивно хубава?… А не е и робиня. Царска дъщеря била; от варварите наистина, но царска дъщеря!… Безсмъртни богове! Тя е красива колкото мен, а е по-млада!“ И бръчката между веждите й стана по-дълбока, а очите й под златните ресници засвяткаха със студен блясък.

Но обръщайки се към Лигия, тя почна да я пита привидно спокойствие:

— Говори ли с цезаря?

— Не, Августа.

— Защо предпочиташ да бъдеш тук, а не в дома на Авъл?

— Аз не предпочитам, господарке. Петроний накарал цезаря да ме вземе от Помпония, но аз съм тук против волята си, о господарке!…

— И би искала да се върнеш при Помпония?

Последния въпрос Попея зададе с по-мек и по-благ глас и в сърцето на Лигия изведнъж нахлу надежда.

— Господарке — каза тя, протягайки ръце към нея, — цезарят, е обещал да ме даде като робиня на Виниций, но застъпи се ти за мен и ме върни при Помпония.

— Значи, Петроний е накарал цезаря да те вземе от Авъл и да те даде на Виниций.

— Да, господарке, Виниций щял да прати днес да ме вземат, но ти си добра, смили се над мен.

Като каза това, тя хвана края на дрехата на Попея и зачака нейната дума с разтуптяно сърце. А Попея я погледна един миг с лице, светнало от зла усмивка, и каза:

— Обещавам ти, че още днес ще станеш робиня на Виниций.

И отмина като красиво, но зло видение. До ушите на Лигия и Актея достигна само викът на детето, което, кой знае защо, се беше разплакало.

Очите на Лигия също се напълниха със сълзи, но след миг тя взе ръката на Актея и каза:

— Да се връщаме. Помощта трябва да се очаква само оттам, откъдето може да дойде.

И те се върнаха в атриума, който не напуснаха до вечерта. Когато се стъмни и робите внесоха четворни светилници с големи пламъци, те и двете бяха твърде бледни. Разговорът им се прекъсваше всяка минута. И двете непрестанно се ослушваха дали някой не се приближава. Лигия постоянно повтаряше, че колкото и да й е мъчно да се раздели с Актея, все пак, понеже Урс навярно вече чака там в тъмнината, би предпочела всичко да се свърши днес. Ала дишането й от вълнение, бе станало по-бързо и по-шумно. Актея трескаво събираше скъпоценности, каквито можеше да намери, и завързвайки ги в края на пеплума, заклинаше Лигия да не се отказва от този дар и тази помощ за бягството. От време на време настъпваше глуха тишина, която мамеше слуха им. И на двете им се струваше, че чуват някакъв шепот иззад драпериите на леглото, ту далечен плач на дете, ту лай на псета.

Изведнъж завесата на преддверието се раздвижи безшумно и висок, мургав човек с лице, белязано от шарка, се яви като дух в атриума. Лигия в миг позна Атацин, освободен роб на Виниций, който беше идвал в дома на Авъл.

Актея извика, но Атацин се поклони и каза:

— Поздрав на божествената Лигия от Марк Виниций, който я очаква на пиршество в своя дом, окичен със зеленина.

Устните на девойката побеляха съвсем.

— Идвам — каза тя.

И метна ръце на шията на Актея, за да се прости.