Хенрик Сенкевич
Quo vadis (20)

XX

Вървяха по Викус Патрициус, край Виминала, до старата Виминалска порта, около онова място, където Диоклециан по-късно издигна великолепни бани. Отминаха развалините на стената на Сервий Тулий и през още по-пусти места стигнаха до Номентанската порта, а там, като завиха наляво, към Салария, озоваха се всред хълмове с копални за пясък, а тук-таме имаше и гробища. Вече напълно се беше стъмнило и понеже луната още не беше изгряла, трудно биха намерили пътя, ако не им го показваха самите християни, Хилон беше предвидил и това. Така отдясно, отляво и напред се виждаха тъмни фигури, които предпазливо се насочваха към пясъчните долища. Някои от тези хора носеха фенерчета, но ги закриваха с плащовете си, а други, които по-добре познаваха пътя, вървяха в тъмното. Набитото войнишко око на Виниций различаваше по движенията по-младите мъже от старците, които едва вървяха, като се подпираха на тоягите си, и от жените, старателно загърнати в дълги столи. Редките минувачи и селяните, които излизаха от града, навярно ги взимаха за работници, които отиваха към аренариите, или пък за погребални братства, членовете на които си уреждаха понякога нощем обредни агапи. Но колкото по-нататък отиваха младият патриций и неговите спътници, толкова повече фенерчета светваха и броят на хората се увеличаваше.

Някои от тях пееха със снишен глас песни, които се струваха на Виниций пълни с копнеж. От време на време ухото му долавяше откъслечни думи или изречения от песента: „Стани ти, който спиш“ или „Стани из мъртвите“, ту пък името на Христа се повтаряше от мъже и жени. Но Виниций не обръщаше внимание на думите, владееше го една мисъл — че някоя от тези тъмни фигури е може би Лигия. Някои, минавайки наблизо, мълвяха: „Мир вам“ или „Слава на Христа“, а него го обхващаше тревога и сърцето му почваше да бие по-живо, защото му се струваше, че чува гласа на Лигия. Всяка фигура и всяко движение, което му напомняше за нея, го заблуждаваше и чак когато няколко пъти се увери, че се е излъгал, почна да не се доверява на очите си.

Пътят му се стори дълъг. Познаваше добре местността, но в мрака не можеше да се ориентира. Постоянно се натъкваха на някакви тесни проходи, на части от зидове, на някакви сгради край града; той никога не бе ги виждал. Най-после краят на луната се показа иззад гъстите облаци и освети всичко наоколо по-добре от мъждукащите фенерчета. В далечината нещо блесна, нещо като голям огън или пламък на факли. Виниций се наведе към Хилон и го попита това ли е Остриан.

Хилон, на когото нощта, това отстранено от града място и тези фигури, подобни на привидения, правеха силно впечатление, каза с несигурен глас:

— Не зная, господарю, не съм бил никога в Остриан.

Но те спокойно биха могли да славят Христа някъде по-близо до града.

След малко, чувствайки нужда да разговаря и да подкрепи смелостта си, добави:

— Събират се така, като разбойници, а пък не им е позволено да убиват, ако, разбира се, не ме е измамил безчестно онзи лигиец.

Но и Виниций, който мислеше за Лигия, се учудваше на тази предпазливост и тайнственост, с която нейните единоверци се събираха да слушат своя върховен жрец, затова каза:

— Както всички религии, така и тази има между нас своите последователи, но християните — те са еврейска секта. Защо тогава се събират тук, когато в Задтибрието си имат еврейски храмове, в които посред бял ден евреите принасят жертви?

— Не, господарю. Евреите са заклетите им врагове. Казаха ми, че още преди сегашния цезар се стигнало почти до война между евреите и тях. Тези смутове омръзнали на цезар Клавдий и той изгонил всички евреи, но днес този едикт е отменен. Християните обаче се крият от евреите и от населението, което, както ти е известно, им приписва злодеяния и ги ненавижда.

Вървяха мълчаливо. Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова повече страхът на Хилон растеше и той каза:

— Като се връщах от Евриций, заех от един бръснар перука и в ноздрите си сложих две зърна боб. Не бива да ме познаят. Но и да ме познаят, не ще ме убият. Те не са зли. Те са даже много почтени хора, които обичам и ценя.

— Не бързай да ги хвалиш, рано е още — отговори Виниций.

Сега те влязоха в тясна впадина, затворена отстрани като с два насипа, над които на едно място се прехвърляше акведукт. Сега месецът беше изплувал иззад облаците и накрая на теснината видяха стена, покрита със сребреещ на лунната светлина бръшлян. Това беше Остриан.

Сърцето на Виниций заби по-живо.

До вратата двама копачи взимаха знаците. След минута Виниций и придружаващите го се озоваха на едно доста обширно пространство, заградено отвсякъде със зид. Тук-таме се издигаха паметници, а в средата се виждаше същинският хипогеум или крипта, до половината под земята; в нея бяха гробовете; пред входа на криптата шумеше фонтан. Беше ясно, че повечето хора нямаше да се поберат в самия хипогеум и Виниций се досети, че обредът ще се извърши на открито, на двора, където скоро се събра голямо множество. Докъдето поглед стига, трепкаха фенерче до фенерче, а много от дошлите нямаха и фенерчета. С изключение на няколко души всички се страхуваха от предатели или от нощния хлад и останаха с качулки на глава и младият патриций с тревога си мислеше, че ако останат така докрай, в тази голяма тълпа и на слабата светлина той не ще познае Лигия.

Но изведнъж при криптата запалиха няколко насмолени факела, свързани в едно. Стана по-светло. След малко тълпата запя, отначало тихо, после все по-високо, някакъв чуден химн. Виниций никога в живота си не бе чувал такава песен. Същият онзи скръбен копнеж, който го бе поразил в песните на отделни хора по пътя към гробището, отекна и сега в този химн, само че много по-ясно изразен и по-силен, а накрая стана тъй завладяващ и огромен, като че ли заедно с хората бе закопняло и цялото това гробище, хълмовете, долината, цялата околност. И на човек му се струваше, че в него има някакъв зов, някаква смирена молба за помощ, за спасение на заблудени в мрака. Вдигнатите нагоре глави сякаш виждаха някого, там високо, ръцете сякаш го призоваваха да слезе. Когато песента утихваше, сякаш настъпваше момент на очакване и тези мигове бяха толкова вълнуващи, та и Виниций, и неговите другари поглеждаха неволно към звездите, сякаш се бояха, че ще стане нещо необикновено и че някой наистина ще слезе от висините. Виниций и в Мала Азия, и в Египет, и в самия Рим бе виждал много най-различни храмове, бе се запознал с много вероизповедания и бе слушал много песни, но сега за пръв път виждаше хора да призовават божеството с песен не за това, че искаха да извършат някакъв обред, но от сърце, изпълнени с някакъв истински копнеж по него, така както могат да копнеят деца за своя баща или майка. Човек трябваше да бъде сляп, за да не забележи, че тези хора не само почитаха своя бог, но го и обичаха с цялата си душа. До сега Виниций не беше виждал нищо подобно никъде, в никоя земя, при никакви обреди, в никакви храмове; защото и в Рим, и в Гърция тези, които още отдаваха почит на боговете, правеха това, за да получат помощ от тях или пък от страх; но никому и през ум не минаваше да ги обича.

Колкото и мислите му да бяха заети с Лигия, а вниманието — съсредоточено, за да я открие в тълпата с поглед, той не можеше да не вижда тези чудни и необикновени неща, които ставаха около него. В това време хвърлиха още няколко факела в огъня, които обляха с червена светлина гробището, и блясъкът на фенерчетата сякаш отслабна; в този момент в хипогеума влезе старец, загърнат в наметало с качулка, но с открита глава. Той стъпи на един камък близо до огъня.

Като го видя, тълпата се люшна. Около Виниций зашепнаха гласове: „Петрус! Петрус!“ Някои коленичиха, други протягаха ръце към него. Настъпи тишина, толкова дълбока, че се чуваше всяко падащо от факлите въгленче, далечното трополене на колела по Номентанския път и шепотът на вятъра в няколкото пинии, които растяха край гробището.

Хилон се наведе към Виниций и прошепна:

— Този е! Първият ученик на Христос, рибарят!

Старецът вдигна ръка, с кръстен знак благослови събраните, които сега паднаха на колене. Другарите на Виниций и той сам, за да не се издадат, последваха примера на другите. Младият човек отначало не можеше да си даде сметка какви са впечатленията му: стори се, че тази фигура, която виждаше пред себе си, бе простовата, и необикновена едновременно, и нещо повече — че нейната необичайност идваше именно от тая простота. Старецът нямаше на главата си нито митра, нито дъбов венец, нито палма в ръка, нито златна плочка на гърдите си, нито одежди, осеяни със звезда или пък бели, с една дума, никой от онези отличителни знаци, които носеха източните жреци: египетски, гръцки или пък римските фламини. И отново Виниций почувства същата разлика, която го бе поразила, когато чу християнските песни: и този „рибар“ му се видя не някакъв архижрец, опитен в религиозните церемонии, но като че ли един прост пастир и добросъвестен свидетел, дошъл отдалеч, за да каже някаква истина, която е видял, докосвал, в която е повярвал, както се вярва в действителността, и я е обикнал точно за това, защото повярвал в нея. В неговото лице имаше такава сила на убеждението, каквато притежава само правдата. И Виниций като скептик не искаше да се поддаде на неговия чар, а все пак се поддаде и с някакво трескаво любопитство очакваше да види какво ще каже сподвижникът на тайнствения Христос и какво е учението, което изповядваха Лигия и Помпония Грецина.

В това време Петър започна да говори и отначало говореше като баща, който съветва децата си и ги учи да живеят. Караше ги да се отказват от излишествата и разкоша, а да обичат бедността, чистотата на нравите, правдата, да понасят търпеливо обидите и преследванията, да слушат по-старите и властта, да се пазят от измяна, от лицемерие и злословие, а накрая — да дават пример дори и на езичниците. За Виниций добро беше само това, което можеше да му върне Лигия, а зло всичко, което заставаше като пречка помежду им, затова се засегна от някои наставления, те го разгневиха, защото му се стори, че като препоръчва чистота и борба със страстите, старецът се осмелява да порицава не само неговата любов, но и отблъсква Лигия от него и засилва нейната съпротива. Разбра, че ако Лигия е сега между събраните и слуша тези думи и ги взема присърце, то в този момент тя сигурно мисли за него, за Виниций, като за враг на това учение и нечестивец. Тази мисъл го озлоби: „Е, какво ново чух — каза си той. — Та това ли било то непознатото учение? Всеки знае това, всеки го е чувал. Нали и циниците проповядват бедност и въздържание, а добродетел препоръчваше и Сократ като нещо старо и добро; ето — който и да е стоик, дори и един Сенека, който имал петстотин маси от лимоново дърво, слави умереността, препоръчва правдата, търпение в споровете, твърдост в нещастието и всичко това е като залежало, престаряло жито, което ядат мишките, но хората вече не искат да ядат, защото от старост е замирисало на мухъл.“ И наред с гнева, който изпита, той се почувства измамен в очакванията си. Бе се надявал да му се разкрият някакви незнайни, чародейни тайни, смяташе, че поне ще чуе някакъв удивляващ ритор, който ще го порази с красноречието си; вместо това той слушаше само безкрайно прости слова, лишени от каквито и да било украси. Учудваше го само тишината и съсредоточеността, с която тълпата слушаше. Но старецът продължаваше да говори на тези заслушани хора да бъдат добри, кротки, справедливи, бедни и чисти не за да са спокойни през живота си, а за да могат след смъртта си да живеят вечно в Христа, в такова веселие, в такава слава, блясък и радост, каквито никой на земята никога не е постигал. И тук Виниций, колкото и враждебно и предубедено да се бе настроил преди малко, сега не можеше да не забележи, че има разлика между учението на стареца и това, което говореха циниците, стоиците или пък други философи: защото те препоръчваха доброто и добродетелта като нещо разумно и добро в живота, а той обещаваше за тях безсмъртие, и то не някакво жалко безсмъртие под земята, в скука, нищожество и пустота, а безсмъртие великолепно, равно почти на живота на боговете. При това той говореше за него като за нещо напълно сигурно; и с една такава вяра добродетелта се превръщаше в нещо безценно, а бедствията в живота ставаха съвсем незначителни, защото едно е да страдаш временно зарад безгранично щастие, а друго да страдаш само защото такъв е редът в природата. И старецът продължаваше да говори, че добродетелта и правдата трябва да се обичат зарад тях самите, защото най-голямото добро и предвечната добродетел е бог; който я обича, той обича бога и затова винаги ще бъде негово любимо дете. Виниций не разбираше добре това, но знаеше отдавна, от думите, които Помпония Грецина бе казала на Петроний, че този бог според християните е един и всемогъщ, а когато чу сега, че той е непресъхващ извор на добро и правда, неволно помисли, че в сравнение с него Демиургът Юпитер, Сатурн, Аполон, Юнона, Веста и Венера приличат на суетна и креслива сган, в която всички безчинстват заедно и всеки за своя сметка. Но още по-голямо удивление обхвана младия човек, когато старецът почна да поучава, че бог е също и любов, любов всеобхватна; и този, който обича хората, изпълнява най-висшата негова заповед. Но не е достатъчно да обичаш хората от своя народ, тъй като богочовекът проля кръвта си за всички и между езичниците намери свои избраници като центуриона Корнелий, и не е достатъчно да обичаме тези, които ни правят добро, защото Христос прости и на евреите, които го предадоха на смърт, и на римските войници, които го приковаха на кръста; трябва на тези, които ни причиняват неправди, не само да прощаваме, но и да ги обичаме и да им плащаме с добро за злото; и не е достатъчно да обичаме добрите, но трябва да обичаме и лошите, тъй като само чрез любовта можем да изкореним злината в тях. Хилон, като чу това, си мислеше, че неговата работа е отишла напразно и че Урс за нищо на света не ще се осмели да убие Главк нито тази нощ, нито никоя друга. Утеши се веднага от другия извод от поученията на стареца — Главк нямаше да убие него, Хилон, дори и да го откриеше и познаеше.

Виниций пък вече не мислеше, че в думите на стареца няма нищо ново, а с изумление си задаваше въпроса: какъв бог е този, какво е това учение и какви са тези хора? Всичко, което чуваше, просто не се побираше в главата му. За него всичко това беше не само нещо ново, но и небивало, неразбираемо. И чувстваше, че ако искаше например да стане последовател на това учение, то би трябвало да хвърли в огъня и своя начин на мислене, и навиците си, и характера си, цялата си досегашна натура; а после да заживее някакъв нов, съвсем различен живот и със съвсем нова душа. Учението, което му повеляваше да обича партите, сирийците, гърците, египтяните, галите, британците, да прощава на неприятелите, да им плаща с добро за злото и да ги обича, му се видя безумно; но в същото време той съзнаваше, че в безумието на това учение има нещо по-силно, отколкото във всичките досегашни философии. Струваше му се, че поради това безумие то е неприложимо, а поради неприложимостта си — божествено. Отхвърляше го, а чувстваше, че от него се разнася, като от ливада, пълна с цветя, някакво упоително благоухание, което този, който веднъж го е вдъхнал, трябва като в страната на лотофагите да забрави всичко друго и да копнее само за него. Като че ли в това учение нямаше нищо действително, а пък в същото време като че действителността, сравнена с него, бе нещо толкова нищожно, че не си струваше човек да мисли за нея. Обгърнаха го някакви простори, за които той не бе имал и понятие, някаква безграничност, някакви облаци. Това гробище му приличаше на сборище от безумци, но също така и на място тайнствено и страшно, където, като на някакво мистично ложе, се ражда нещо, което не е съществувало досега на света. Той си спомни всичко, което старецът още отначало каза за живота, за правдата, за бога, и мислите му просто се заслепяваха от блясък, както очите се заслепяват от светкавици, които следват една след друга. Както става обикновено у хората, животът на които се е превърнал в една страст, той мислеше за всичко това и го гледаше през призмата на своята любов към Лигия и в светлината на тия светкавици съзна ясно едно: че ако Лигия е тук, на гробището, ако тя изповядва това учение, ако слуша и чувства, и мисли така, то никога, никога няма да стане негова любовница.

И за първи път, откакто я беше срещнал в дома на Авъл, Виниций почувства, че дори и да я намереше сега, тя пак нямаше да бъде намерена: досега нищо подобно не му беше минало през ума, а сега не можеше да си го обясни, защото то не беше някакво ясно съзнание за нещо, а по-скоро смътно чувство за някаква невъзвратима загуба и някакво нещастие. У него се зароди тревога, която изведнъж се превърна в буря от гняв против всички християни и против стареца специално. Този рибар, когото на пръв поглед сметна за прост човек, сега го изпълваше почти със страх и му се струваше, че той е някакъв тайнствен фатум, който неумолимо и същевременно трагично решава неговата съдба.

Копачът хвърли пак няколко факела в огъня, вятърът престана да шуми в пиниите, пламъкът се издигаше равен, със стройно острие към искрящите на ясното вече небе звезди, а старецът, щом веднъж спомена за смъртта на Христа, почна да говори вече само за него. Всички затаиха дъх и тишината стана, още по-дълбока, можеше да се чуе биенето на сърцата дори. Този човек бе видял и разказваше като очевидец, в чиято памет всеки миг се беше врязал така, че щом затвореше очи, цялото минало оживяваше пред него. Говореше как, след като се върнали от кръста, преседели с Йоан два дни и две нощи, без да спят, без да ядат от скръб и тревога угнетени, в съмнение и подпрели глави на ръце, мислели за това, че той е умрял! Колко тежко, колко скръбно е това! И настанал ден трети и светлина озарила стените, а те двамата с Йоан седели все така до стената безпомощни и без надежда. Оборвал ги сън (защото и нощта преди мъките прекарали без сън) и пак се събуждали и страдали отново. Докато най-сетне едва-едва изгряло слънцето и дотичала Мария-Магдалина, запъхтяна, с разпуснати коси, и извикала: „Взели са господа!“ А те като чули това, скочили и се спуснали към мястото. Но Йоан, по-млад от двамата, дотичал пръв, видял гроба празен и не посмял да влезе. Чак когато и тримата се събрали на входа, той самият, който говореше това, влязъл, видял на камъка плащеницата и повивките, ала тялото не намерил.

И завладял ги страх, защото мислели, че първосвещениците са отвлекли Христа, и върнали се и двамата в къщи в още по-голяма скръб. После дошли и други ученици и разнесли се вопли, плачели ту всички заедно, за да ги чуе по-лесно бог вседържител, ту пък един след друг. Паднали духом, надявали се, че Учителя ще изкупи Израиля, а ето било вече трети ден, откакто умрял, и не разбирали защо Отеца е изоставил Сина и предпочитали очите им да не гледат дневната светлина, да умрат, толкова тежко било това бреме.

Споменът за тези страшни моменти и сега дори напълни очите на стареца със сълзи, виждаше се добре в блясъка на огъня как се стичат по бялата му брада. Старата му оголяла глава се затресе и гласът му замря в гърдите. Виниций си каза: „Този човек говори истината и я оплаква!“, а скръб стисна сърцата на тия простодушни хора, които го слушаха. Те бяха чували неведнъж за мъките на Христа и знаеха, че радост ще настъпи след скръбта, но понеже сега разказваше сам апостолът, който бе видял, че под влияние на разказа му кършеха ръце с ридания или пък се удряха по гърдите.

Но лека-полека се успокоиха, надделя желанието да слушат по-нататък. Старецът затвори очи, като че ли искаше да види по-добре далечните неща, и продължи:

— Докато те така плачеха и ридаеха, пак дотича Мария Магдалина и каза, че видяла господа. Не могла да го познае, поразена от силния блясък, помислила, че е градинарят, но той казал: „Марийо!“ Тогава тя извикала: „Рави!“ и паднала в нозете му. А той й казал да иде при учениците му и след това изчезнал. Но те, учениците му, не й вярваха, а когато плачеше от радост, едни я укоряваха, други мислеха, че скръбта е помрачила ума й, защото тя говореше, че в гроба видяла и ангели; а те пък, като отидоха там втори път, видяха гроба празен. После, вечерта, дойде Клеофант, който бе ходил с другите в Емаус; те бяха се върнали бързо и казаха: „Наистина е възкръснал господ.“ И започнали да спорят при затворени врати поради страх от юдеите. Тогава той застанал сред тях, макар че вратите не скръцнали, а когато те се изплашили, казал им:

„Мир вам.“

* * *

И видях го, както го видяха всички, а той беше като светлина и като блаженство на сърцата ни, защото повярвахме, че е възкръснал и че морята ще пресъхнат, планините ще се превърнат в прах, а неговата слава не ще премине.

* * *

А след осем дена Тома Дидим сложи пръсти в раните му и докосна ребрата му, а после падна в нозете му и извика: „Господ мой и бог мой!“ Исус му отговори: „Защото ме видя — повярва. Блажени са тия, които повярваха, без да ме видят.“ И тези слова ние чувахме и очите ни гледаха него, защото беше между нас.

Виниций слушаше и с него ставаше нещо странно. Той забрави за момент къде е, почна да губи представа за действителността и способността да разсъждава. Беше безпомощен, изправен пред два несъвместими факта. Не можеше да повярва в това, което говореше, старецът, а чувстваше, че би трябвало човек да бъде сляп и да се отрече от своя разум, за да допусне, че този човек, който казваше: „Видях“, лъже. Имаше нещо в неговото вълнение, в неговите сълзи, в цялата му фигура и в подробностите на събитията, за които разказваше, имаше нещо, което правеше всяко подозрение невъзможно. Понякога на Виниций му се струваше, че сънува. Но наоколо той виждаше притихналата тълпа; димът от фенерчетата достигаше до ноздрите му; в далечината пламтяха факлите, а до тях стоеше човек стар, близък до гроба, главата му малко трепереше — и той като свидетел повтаряше: „Видях!“

И им разказа всичко по-нататък, чак до възнесението. От време на време си почиваше, защото говореше твърде подробно, но чувстваше се, че всяка подробност, и най-дребната дори, се беше врязала в паметта му като в камък. Тези, които го слушаха, бяха обхванати от упоение. Те отхвърляха качулките от главите си, за да чуват по-добре и за да не изтърват нито едно от тези безценни за тях слова. Струваше им се, че някаква свръхчовешка сила ги пренася в Галилея, че ходят заедно с учениците по тамошните млади горички и край водите, че това гробище се превръща в Тивериядското езеро, а край брега, в утринната мъгла, стои Христос така, както бе стоял тогава, когато Йоан гледал от лодката и казал: „Господ е!“, а Петър се хвърлил, плувайки, за да може по-скоро да падне във възлюбените му нозе. На лицата се четеше безгранично възхищение и отричане от живота, и щастие, и безкрайна любов. Виждаше се, че докато Петър разказваше, някои имаха видения. А когато той почна да говори как в момента на възнесението облаците се спуснали под стъпките на Спасителя и почнали да го забулват и закриват от очите на апостолите, всички глави се вдигнаха неволно към небето и настъпи миг на очакване, сякаш тези хора се надяваха да го видят или сякаш се надяваха, че пак ще слезе от небесните поля, за да види как старият апостол пасе поверените му овци и да благослови него и паството му.

И за тези хора в този миг не съществуваше Рим, не съществуваше безумният цезар, нямаше храмове, богове, езичници, имаше само Христос, който изпълваше земята, морето, небето, света.

В отдалечените домове, разпръснати по виа Номентана, пропяха първи петли. В тоя миг Хилон дръпна Виниций за края на плаща и пошепна:

— Господарю, там близо до стареца виждам Урбан, а до него една девойка.

Виниций се стресна като от сън и като се обърна натам, накъдето му бе посочил гъркът, видя Лигия.