Хенрик Сенкевич
Quo vadis (12)

XII

Но когато слязоха пред дома на Петроний, надзорникът на атриума им съобщи, че никой от изпратените при градските врати роби не се е върнал още. Атриензисът нареди да им занесат храна и да им заповядат — под страх от наказание с бой — да следят зорко всички, които излизат от града.

— Виждаш ли — каза Петроний, — без съмнение те са още в града и ние ще ги намерим. Но заповядай и на своите хора да следят при градските врати, и то на тези от робите си, които са били пратени за Лигия, защото те лесно ще я познаят.

— Аз заповядах да ги изпратят в селските ергастули — каза Виниций, — но сега ще отменя заповедта: нека отидат при вратите.

И като начерта няколко думи върху покритата с восък дъсчица, даде я на Петроний, който нареди веднага да я изпратят в дома на Виниций.

След това те минаха във вътрешния портик и там седнали на мраморната пейка, почнаха да разговарят.

Златокосата Евника и Ирада поставиха под нозете им бронзови столчета, а после приближиха до пейката малка маса и почнаха да им наливат в чашите вино от чудно хубави тесногърли съдове, които му доставяха от Волатере.

— Имаш ли сред своите хора някого, който би познал този грамаден лигиец? — попита Петроний.

— Познаваха го Атацин и Гулон. Но Атацин падна убит вчера до лектиката, а Гулон убих аз.

— Жал ми е за него — рече Петроний. — Той е носил на ръце не само тебе, но и мене.

— Аз исках дори да го освободя — отвърна Виниций, — но да не говорим вече за това. Да говорим за Лигия. Рим е цяло море…

— Бисерите се ловят именно в морето… Вероятно не ще я намерим днес, нито пък утре, но ще я намерим непременно. Ти сега ме обвиняваш, че съм ти посочил това средство, но средството само по себе си беше добро, а стана лошо чак тогава, когато всичко се промени. Но нали ти чу от самия Авъл, че смята с цялото си семейство да се пренесе в Сицилия. Тогава момичето пак щеше да бъде далеч от тебе.

— Бих тръгнал след тях — отвърна Виниций, — а във всеки случай поне тя би била в безопасност. А сега, ако онова дете умре, Попея ще повярва и ще внуши и на цезаря, че Лигия е виновна за това.

— Така е. Това тревожи и мен. Но тази малка кукла може да оздравее. Ако умре, е, тогава все ще намерим някакво средство.

Тук Петроний се замисли малко и каза:

— Попея изповядвала религията на евреите, значи, тя вярва в зли духове. Цезарят е суеверен… Ако пуснем слух, че Лигия е била грабната от зли духове, ще повярват, понеже, щом като не я е отвлякъл нито цезарят, нито Авъл Плавций, тя изчезва наистина по тайнствен начин. Лигиецът сам не би могъл да извърши това. Сигурно са му помогнали, а откъде би могъл един роб само за един ден да събере толкова хора?

— В целия Рим робите се поддържат.

— И някога ще дадат кървава отплата за това. Да, поддържат се, но не срещу други роби, а сега се знаеше, че върху твоите ще падне отговорността и ще бъдат наказани. Ако подхвърлиш на твоите хора мисълта за зли духове, те веднага ще потвърдят, че с очите си са ги видели, защото това веднага ще ги оправдае пред тебе… Запитай някого от тях — само за опит, дали не е видял как духовете са я отвлекли във въздуха, и той веднага ще ти се закълне в егидата на Зевс, че е било така.

Виниций, който също беше суеверен, погледна Петроний с внезапно силно безпокойство.

— Ако Урс не е имал хора да му помагат и не е могъл да я грабне сам, то кой я е грабнал тогава?

Но Петроний започна да се смее.

— Знаеш ли — каза той, — ще повярват, щом като и ти вече почваш да вярваш. Такъв е нашият свят, който се подиграва с боговете. Ще повярват и няма да я търсят, а ние в това време ще я настаним някъде далеч от града, в някоя моя или твоя вила.

— Но кой би могъл да й помогне?

— Нейните едноверци — отговори Петроний.

— Кой? Какво божество почита тя? Аз би трябвало да зная това по-добре от тебе.

— Почти всяка жена в Рим почита някое божество.

Сигурно е, че Помпония я е възпитала във вяра към това божество, което самата тя почита, а кое е то, не зная. Едно е сигурно, че никой не я е виждал в който и да било от нашите храмове да принася жертва на боговете. Обвинявана е дори, че е християнка, но това е невъзможно. Домашният съд я очисти от това подозрение. За християните казват, че не само почитат магарешка глава, но и че са врагове на човешкия род и че вършат най-гнусни престъпления. Ето защо Помпония не може да бъде християнка, понеже нейната добродетел е известна, а една неприятелка на човешкия род не би се отнасяла с робите като нея.

— В нито един дом не се отнасят с тях така както в дома на Авъл — прекъсна го Виниций.

— Ето, виждаш ли? Помпония ми споменаваше за някакъв бог, който бил единствен, всемогъщ и милосърден. Къде е скрила всички други, това си е нейна работа, но този неин Логос не би бил толкова всемогъщ, а по-скоро би бил жалък бог, ако има само две почитателки, тоест Помпония и Лигия, заедно с техния Урс. Те сигурно са повече, тези едноверци, и те именно са помогнали на Лигия.

— Тази вяра повелява да прощават — каза Виниций. — Срещнах у Актея Помпония и тя ми каза: „Нека бог ти прости кривдата, която причини на Лигия и на нас.“

— Навярно техният бог е някакъв много доброжелателен куратор. Ха, нека тогава ти прости и в знак на прошка ти върне девойката.

— Бих му принесъл още утре в жертва хекатомба. Не искам ни храна, ни баня, ни сън. Ще взема една тъмна лацерна и ще тръгна да скитам по града. Може би ще я намеря предрешена. Аз съм болен.

Петроний го загледа със състрадание. Наистина Виниций имаше сини кръгове под очите си, зениците му трескаво горяха, върху небръснатото му от сутринта лице покаралата брада като тъмна ивица обточваше силно очертаните му челюсти. Косите му бяха разчорлени, той наистина приличаше на болен. Ирада и златокосата Евника също го гледаха със съчувствие, но той сякаш не ги виждаше. Те двамата с Петроний обръщаха толкова малко внимание на робините, като че ли около тях имаше не хора, а кучета.

— Треска те мори — каза Петроний.

— Да.

— Тогава чуй ме… Не зная какво би ти предписал лекарят, но зная как бих постъпил на твое място. И така — докато се намери онази, потърсил бих в друга това, което съм загубил с нея. Видях в твоята вила разкошни тела. Недей да спориш… Зная какво е любов и зная, че когато човек жадува за една, друга не може да я замени. Но в една красива робиня винаги може да се намери поне временно развлечение…

— Не искам! — отговори Виниций.

Но Петроний, който имаше голяма слабост към него и наистина искаше да облекчи страданието му, се замисли как да стори това.

— Може би твоите са загубили за тебе чара на новото — каза той след малко, — но (и тук започна да гледа ту Ирада, ту Евника и най-сетне сложи длан на бедрото на златокосата гъркиня) погледни тази харита. Преди няколко дена младият Фонтей Капитон ми даваше за нея три чудно хубави момчета от Клазомене, защото по-красиво тяло и Скопас дори не е създал. Сам не разбирам защо досега съм останал равнодушен към нея, във всеки случай не мисълта за Хризотемида ме е въздържала! Ето, подарявам ти я, вземи я!

А златокосата Евника, като чу това, в миг побледня като платно, гледаше с уплашени очи Виниций и със затаен дъх очакваше неговия отговор.

Но той изведнъж скочи и като стисна челото си с ръце, почна да говори бързо, като човек, терзан от болест, който не иска да слуша нищо:

— Не! Не!… Не искам да знам за нея! Не искам и да чуя за други. Благодаря ти, но не искам! Ще отида да търся из града другата. Кажи да ми дадат галска лацерна с качулка. Ще отида отвъд Тибър. Да можех да зърна поне Урс!…

И той излезе бързо. Петроний, като видя, че него наистина не го сдържа на едно място, не се опита да го спре. Но като сметна отказа на Виниций за временно отвращение от всяка жена, която не беше Лигия, и като не искаше великодушието му да отиде напразно, обърна се към робинята и й каза:

— Евника, ще се изкъпеш, ще се намажеш с благовония и преоблечеш, а после ще отидеш в дома на Виниций.

Но тя падна на колене пред него и със сключени ръце почна да се моли да не я отдалечава от дома си. Тя не искала да отиде у Виниций и предпочита тук да носи дърва за хипокаустума, отколкото там да бъде първа между слугите. Не иска! Не може! И го умолява да се смили над нея. Нека заповяда да я бият с пръчки всеки ден, но да не я изпраща другаде.

И треперейки като дете от боязън и от възхищение, тя простираше към него ръце, а той я слушаше изумен. Робиня, която се осмелява да помоли да не изпълни заповед, робиня, която казва „не искам и не мога“, беше нещо нечувано в Рим и Петроний отначало не можеше да повярва на ушите си. После сви вежди. Той беше твърде изтънчен, за да бъде жесток. На неговите роби се даваше много по-голяма свобода, особено в любовната разпуснатост, отколкото на други роби, но при едно условие, че образцово ще изпълняват службата си и почитат господарската воля наравно о волята на боговете. А когато не изпълняваха тези две задължения, той не скъпеше наказанията, каквито се налагаха според общия обичай.

Освен това той не търпеше и никакви противоречия и всичко, което нарушаваше спокойствието му, затова гледа един миг коленичилата и каза:

— Ще повикаш Тирезий и ще се върнеш тук заедно с него.

Евника стана разтреперана, със сълзи в очите, а след малко се върна с надзорника на атриума, критянина Тирезий.

— Ще вземеш Евника — му каза Петроний — и ще й удариш двадесет и пет тояги, но така, че да не повредиш кожата й.

Като каза това, той отиде в библиотеката си, седна до масата от розов мрамор и започна да работи над своето „Пиршество у Трималхион“.

Но бягството на Лигия и болестта на малката Августа премного отвличаха мислите му и той не можа да работи дълго. Тази болест беше важно събитие. На Петроний му дойде наум, че ако цезарят повярва, че Лигия е урочасала малката Августа, то отговорността може да падне и върху него, защото по негова молба бе доведена девойката в двореца. Но Петроний разчиташе, че още при първата си среща с цезаря ще успее да му обясни цялата нелепост на това предположение, а малко разчиташе и на слабостта, която Попея имаше към него и която тя наистина укриваше старателно, но не толкова старателно, че той да не се досети. След малко обаче той сви рамене, престана да мисли за своите опасения и реши да слезе в триклиниума, за да закуси, а после да нареди да го занесат още веднъж в двореца, оттам на Марсово поле и накрая у Хризотемида.

Но на път за триклиниума, до входа на коридора, предназначен за прислугата, той внезапно зърна сред другите роби стройната фигура на застаналата до стената Евника и като забрави, че не е дал на Тирезий друга заповед, освен да я набие, пак сви вежди и го потърси с очи.

И тъй като не го съгледа сред прислугата, обърна се към Евника:

— Получи ли си наказанието?

А тя за втори път се хвърли в нозете му, притисна за момент устни до края на тогата му и отговори:

— О, да, господарю? Получих го! О, да, господарю!…

В гласа й звучеше радост и благодарност. Сигурно тя смяташе, че боят е пръчки ще замести отиването й в друг дом и че сега ще може да остане тук. Петроний разбра това и бе учуден от тая страстна упоритост на робинята, но той бе много опитен познавач на човешката природа, за да не отгатне, че единствено любовта може да бъде причина за такава упоритост.

— Имаш ли любим в този дом? — запита той.

А тя вдигна към него своите небесносини, пълни със сълзи очи и отвърна толкова тихо, че думите й едва се чуваха:

— Да, господарю!…

И с тези очи, с отхвърлените назад златисти коси, със страха и надеждата в лицето й тя беше толкова красива и го гледаше толкова умолително, че Петроний, който като философ сам проповядваше силата на любовта, а като естет почиташе всяка красота, почувства към нея нещо като състрадание.

— Кой от тях е твоят любим? — попита той, показвайки с глава към слугите.

Но отговор не последва. Евника само сведе лице до стъпалата му и остана неподвижна.

Петроний изгледа робите, сред които имаше хубави и снажни момци, но по ничие лице не можа да прочете нищо, по лицата на всички имаше някакви странни усмивки; след това той погледна за момент лежащата в нозете му Евника й мълчаливо се отдалечи към триклиниума.

След закуската заповяда да го занесат в двореца, а после у Хризотемида, при която остана до късна нощ. Но като се върна, заповяда да повикат Тирезий.

— Наказа ли Евника? — запита го Петроний.

— Да, господарю. Ти обаче не разреши да се повреди кожата й.

— Не съм ли ти дал друга заповед за нея?

— Не, господарю — отговори с безпокойство атриензисът.

— Добре тогава. Кой от робите е неин любим?

— Никой, господарю.

— Какво знаеш за нея?

Тирезий заговори с малко нерешителен глас:

— Евника никога не напуска нощем кубикулума, в който спят със старата Акризиока и Ифида; никога, след като се изкъпеш, господарю, не остава в банята… Другите робини й се смеят и я наричат Диана.

— Достатъчно — каза Петроний. — Моят роднина Виниций, комуто днес сутринта подарих Евника, не я прие, така че тя ще остане у дома. Можеш да си идеш.

— Мога ли да кажа още нещо за Евника, господарю?

— Заповядах ти да кажеш всичко, каквото знаеш.

— Цялата фамилия, господарю, говори за бягството на девицата, която е трябвало да живее в дома на благородния Виниций. След като ти излезе, Евника дойде при мен и ми каза, че познава един човек, който може да я намери.

— А! — каза Петроний. — Какъв е този човек?

— Не го познавам, господарю, но помислих, че съм длъжен да ти съобщя това.

— Добре. Нека този човек чака в дома ми трибуна, когото ти утре от мое име ще помолиш да ме посети рано сутринта.

Атриензисът се поклони и излезе.

А Петроний неволно почна да мисли за Евника. Отначало му се струваше много ясно, че младата робиня иска Виниций да намери Лигия само за да не бъде принудена тя да я замести в неговия дом. Но после му дойде наум, че този човек, когото Евника препоръчва, може да е нейният любовник и тази мисъл внезапно го огорчи. Наистина не беше трудно да узнае истината; достатъчно бе да каже да повикат Евника. Но беше вече късно, а и Петроний се чувстваше уморен след продължителното посещение у Хризотемида и желаеше по-скоро да отиде да спи. Но все пак, отивайки към своя кубикулум, той си спомни, кой знае защо, че в ъглите на очите на Хризотемида днес бе забелязал бръчки. Помисли си още и това, че нейната красота беше повече прочута из цял Рим, отколкото истинска, й че Фонтей Капитон, който му даваше трима юноши от Клазомене за Евника, всъщност бе искал да я купи много евтино.