Хенрик Сенкевич
Quo vadis (63)

ХХ

Драмата „Ауреолус“ обикновено се представяше в такива театри или амфитеатри, които могат да се отварят и така да се образуват нещо като две отделни сцени. Но след зрелището в градините на цезаря този начин бе изоставен, защото по-важно беше колкото може повече хора да видят смъртта на прикования на кръста роб, когото в драмата изяжда мечка. В театрите ролята на мечката играеше облечен в меча кожа актьор, сега обаче представлението щеше да бъде „истинско“. Това беше новата идея на Тигелин. Цезарят беше съобщил най-напред, че няма да дойде, но по настояване на своя фаворит промени решението си. Тигелин му беше обяснил, че след това, което бе станало в градините, той трябваше да се покаже пред народа и заедно с това му гарантираше, че разпънатият роб няма вече да го оскърби тъй, както бе го оскърбил Крисп. Народът бе донякъде преситен и изморен от проливането на кръв, затова беше оповестено ново раздаване на лотарийни билети и подаръци, а също и вечерно угощение, защото представлението щеше да бъде вечерта и амфитеатърът бе силно осветен.

Наистина на мръкване цялата сграда се напълни до последното място. Августианите дойдоха всички начело с Тигелин не толкова за самото представление, колкото да покажат своята вярност към цезаря след последното произшествие.

Разказваше се на ухо, че цезарят след завръщането си от градините изпаднал в ярост и не можал да заспи, че го овладял ужас и му се явявали странни видения, поради което на другия ден съобщил, че ще отпътува незабавно за Ахея. Други обаче възразяваха, като твърдяха, че той сега ще бъде още по-безмилостен към християните. Не липсваха обаче и страхливци, те предвиждаха, че обвинението, което Хилон беше хвърлил в лицето на цезаря пред тълпите, може да има много лоши последици. Имаше и такива, които от човечност молеха Тигелин да се откаже от по-нататъшните представления.

— Погледнете накъде отивате — казваше Барк Соран. — Искахте да успокоите жаждата за отмъщение и да внушите на народа, че наказанието пада върху виновните, а стана точно обратното.

— Вярно е! — добави Антистий Вер. — Всички сега си шепнат, че християните са невинни. И ако това считате за ловка маневра, прав беше Хилон, като казваше, че вашите мозъци не биха напълнили и чашката на жълъд.

Но Тигелин се обърна към тях и каза:

— Хората си шепнат също, че твоята дъщеря Сервилия, Барк Соран, и твоята жена, Антистий са укрил своите роби християни от справедливостта на цезаря.

— Това не е вярно! — извика с безпокойство Барк.

— Моята жена искат да я погубят вашите разведени жени, които завиждат на нейната добродетел! — каза с не по-малко безпокойство Антистий Вер.

Другите обаче разговаряха за Хилон.

— Какво е станало с него? — казваше Еприй Марцел. — Той сам ги предаваше в ръцете на Тигелин; от бедняк стана богаташ, можеше да доживее спокойно дните си, да има хубаво погребение и надгробен паметник — но не! Изведнъж предпочете да изгуби всичко и сам да се погуби. Изглежда, че наистина се е побъркал!

— Не се е побъркал, а е станал християнин — каза Тигелин.

— Струва ми се, че това не е възможно — обади се Вителий.

— Не ви ли казвах аз? — намеси се Вестин. — Избивайте християните, но повярвайте ми — не воювайте с тяхното божество. Тук няма шега!… Гледайте какво става! Аз не съм подпалвал Рим, но ако цезарят би ми позволил, веднага бих принесъл хекатомба на тяхното божество. И всички трябва да направят същото, защото, повтарям, с него шега не бива! Помнете, че съм ви казвал това.

— А пък аз казвах нещо друго — каза Петроний. — Тигелин се смееше, когато твърдях, че те се защищават, а сега аз ще ви кажа нещо повече: те печелят!

— Как така? Как така? — попитаха няколко гласа.

— Кълна се в Полукс!… Защото, ако такъв като Хилон не им устоя, кой ще им устои! Ако мислите, че след всяко зрелище християните не се увеличават, тогава с тия ваши познания за Рим станете медникари или бръснари, защото поне ще знаете по-добре какво мисли народът и какво става из града.

— Той казва чистата истина, кълна се в светия пеплум на Диана! — извика Вестин.

Но Барк се обърна към Петроний:

— Какво искаш да кажеш?

— Свършвам с това, с което вие започнахте: стига вече кръв!

А Тигелин го погледна подигравателно и рече:

— Е-е! Още малко!

— Ако не ти е достатъчна една глава, имаш друга — в топката на бастуна си! — отговори Петроний.

Разговорът беше прекъснат от пристигането на цезаря, който зае мястото си, придружен от Питагор. Веднага след това започна представлението на „Ауреолус“, на което не обръщаха голямо внимание, защото мислеха повече за Хилон. Народът, свикнал с мъчения и кръв, също скучаеше, свиркаше, крещеше ругатни по адрес на дворяните и викаше да се побърза със сцената на мечката, от която единствено се интересуваше. Ако не беше очакването да видят наказания старец и да получат подаръци, самото представление не би задържало тълпите.

Най-после дойде чаканият момент. Цирковите слуги внесоха най-напред дървен кръст, доста нисък, за да може мечката, като се изправи, да достигне до гърдите на мъченика, а след това двама души въведоха Хилон или по-скоро го довлякоха, защото костите на краката му бяха счупени и не можеше да върви сам. Поставиха го и го приковаха на дървото толкова бързо, че любопитните августиани не можаха дори да го разгледат добре и едва след като кръстът бе изправен в нарочно изкопаната дупка, всички очи се обърнаха към него. Обаче малцина можаха да познаят в този гол старец предишния Хилон. След мъченията по заповед на Тигелин на лицето му не беше останала нито капка кръв и само по бялата му брада се виждаше червена следа, оставена от кръвта, след като му бяха изтръгнали езика. През прозрачната кожа можеха да се различат костите му. Изглеждаше много по-стар, отколкото беше, почти грохнал. Някога очите му хвърляха винаги пълни с безпокойство и злоба погледи, от бдителното му лице лъхаше вечна тревога и несигурност, а сега лицето му беше изстрадало, но толкова благо и успокоено, сякаш беше заспал или умрял. Може би споменът за разбойника на кръста, комуто Христос е простил, поддържаше надежда у него, а може би говореше в душата си към милосърдния бог: „Господи, хапех като отровен червей, но бях през целия си живот окаяник, примирах от глад, хората ме тъпчеха, биеха ме и се гавреха с мене. Бях, господи, беден и много нещастен, а ето сега съм подложен на мъки и прикован на кръст, затова ти, милосърдни, няма да ме отблъснеш в часа на смъртта!“ И в съкрушеното му сърце очевидно настъпи спокойствие. Никой не се смееше, защото в този разпнат имаше нещо толкова тихо, той изглеждаше толкова стар, беззащитен и слаб, внушаващ със смирението си съжаление, че неволно всеки се запитваше как може да се измъчват и приковават на кръст хора, които и без това вече свършват. Тълпата мълчеше. Между августианите Вестин, като се навеждаше надясно и наляво, шепнеше с изплашен глас: „Вижте как умират те!“ Други очакваха появяването на мечката и тайно желаеха зрелището да свърши колкото може по-скоро.

Мечката излезе на арената, люлееше на две страни ниско наведената си глава, поглеждаше мрачно наоколо, като че обмисляше или търсеше нещо. Когато най-после забеляза кръста, а на него голото тяло, приближи се, дори се изправи, но след миг стъпи отново на предните си лапи, клекна пред кръста и заръмжа, сякаш в нейното животинско сърце се пробуди някаква милост към тези жалки остатъци от човек.

От устата на цирковите служители се чуха викове, с които насъскваха мечката, но народът мълчеше. В това време Хилон бавно вдигна глава и известно време оглеждаше публиката. Най-после погледът му се спря някъде по последните редове в амфитеатъра, гърдите му взеха да дишат по-често и тогава стана нещо, което предизвика учудване и изненада у зрителите. Ето, лицето му се озари от усмивка, челото му засия, обляно сякаш от светлина, очите му в тоя предсмъртен миг се устремиха нагоре, след малко две едри сълзи, сдържани досега под клепачите, се търколиха бавно по лицето му.

И той умря.

А в тоя миг някакъв силен мъжки глас извика някъде отгоре, под самия велариум:

— Вечен покой на мъчениците!

В амфитеатъра цареше глухо мълчание.