Хенрик Сенкевич
Quo vadis (39)

XVII

Урс черпеше вода от цистерната, издърпвайки с въжето двойните амфори, тананикаше чудна лигийска песен и поглеждаше весело към Лигия и Виниций, които се белееха сред кипарисите в градината на Лин като две статуи. Никакъв ветрец не трепкаше в дрехите им. Златистовиолетов здрач падаше над света, а те се държаха за ръце и разговаряха във вечерната тишина.

— Марк, няма ли да пострадаш затова, че си напуснал Анций без знанието на цезаря? — питаше Лигия.

— Не, скъпа моя — отговори Виниций. — Цезарят каза, че ще се затвори два дена с Терпнос и ще съчинява нови песни. Той често прави така и тогава за нищо друго не мисли и не помни. Всъщност какво ме интересува цезарят, когато съм при теб и те гледам. Достатъчно вече тъгувах, а през последните нощи и сънят ме напусна. Понякога, когато задрямвах от умора, изведнъж се събуждах с чувството, че над тебе е надвиснала опасност; понякога сънувах, че са откраднати резервните ми коне, с които трябваше да дойда от Анций до Рим и с които прелетях пътя така бързо, както никога никой пратеник на цезаря. Без теб не мога да издържам вече. Премного те обичам, мила, скъпа моя!

— Знаех, че ще дойдеш. Урс ходи два пъти в Карини по моя молба да пита за теб в твоя дом. Лин и Урс ми се смяха.

Виждаше се, че го е очаквала, защото вместо обикновената тъмна дреха беше облякла мека, бяла стола, от чиито изящни гънки се подаваха раменете и главата й, както първите цъфнали кокичета от снега. Няколко розови анемони украсяваха косата й.

Виниций притисна устни до ръката й, после двамата седнаха на каменната скамейка до дивата лоза рамо до рамо и мълчаливо гледаха залеза, чиито последни отблясъци се отразяваха в очите им.

Обаянието на тихата вечер постепенно ги завладя.

— Колко тихо е тук и колко хубав е светът — каза Виниций с тих глас. — Настъпва чудна спокойна нощ. Чувствам се щастлив като никога в живота си. Кажи ми, Лигия, какво е това? Никога не съм предполагал, че може да съществува такава любов. Мислех, че любовта е само огън в кръвта и страст, а сега виждам, че човек може да обича с всяка капка кръв и с цялото си същество, като заедно с това може да изпитва и такова сладостно и безкрайно спокойствие, сякаш сънят и смъртта са успокоили вече душата му. За мен това е нещо ново. Гледам спокойствието на дърветата и ми се струва, че то е в мен. Едва сега разбирам, че може да съществува щастие, което хората не са познали. Сега вече разбирам защо и ти, и Помпония Грецина сте толкова спокойни… Да! Това дава Христос…

В тоя момент тя облегна прекрасното си лице на рамото му и каза:

— Марк, скъпи мой…

И повече не можеше да говори. Радостта, благодарността и съзнанието, че едва сега й е позволено да обича, й отнеха гласа, развълнуваха я и напълниха очите й със сълзи. Виниций прегърна с ръце крехките й рамене, притисна я за миг и каза:

— Лигия! Да бъде благословена минутата, когато за пръв път чух неговото име.

А тя отговори тихо:

— Обичам те, Марк.

След това млъкнаха и двамата и не можеха да изтръгнат нито дума от развълнуваните си гърди. По кипарисите угаснаха последните виолетови отблясъци и градинката започна да сребрее от лунния сърп.

След малко Виниций заговори:

— Аз зная… щом влязох тук и щом целунах скъпите ти ръце, прочетох в очите ти въпроса: приел ли съм божественото учение, което ти изповядваш, и покръстен ли съм? Не! Още не съм покръстен, но знаеш ли, цвете мое, защо? Павел ми каза: „Аз те убедих, че бог е дошъл на света и е позволил да бъде разпнат на кръст за неговото спасение, но нека Петър, който пръв простря над теб ръка и пръв те благослови, те измие в извора на милосърдието!“ Пък и аз исках, скъпа, да видиш и ти моето кръщение, а Помпония да ми бъде кръстница. Затова досега не съм покръстен, макар че вярвам в Спасителя и в неговото благодатно учение. Павел ме убеди и промени вярата ми — нима можеше да бъде другояче? Как бих могъл да не повярвам, че Христос е дошъл на земята, щом като така говори Петър, който е бил негов ученик, и Павел, на когото се е явил? Как бих могъл да не повярвам, че е бог, щом като е възкръснал от мъртвите? Видели го и в града, и край езерото, и на планината, видели са го хора, чиито уста не познават лъжата. Това аз повярвах още когато чух Петър в Остриан и си казах: всеки друг човек на света би могъл да излъже, но не и този, който казва: „Видях!“ Тогава обаче аз се страхувах от вашето учение. Струваше ми се, че то те отделя от мен. Мислех, че в него няма нито мъдрост, нито красота, нито пък щастие. Но днес, когато го разбрах, що за човек щях да бъда, ако не исках да царува в света правдата, а не лъжата, любовта, а не ненавистта, доброто, а не злодеянието, верността, а не предателството, милосърдието, а не отмъщението? Кой не би искал и кой не би предпочел това? А нали вашето учение проповядва точно това. И другите учения търсят справедливост, но само то прави човешкото сърце справедливо. Освен това прави го чисто и вярно като твоето сърце и сърцето на Помпония. Та аз бих бил слепец, ако не виждах всичко това. И щом като Христос-бог е обещал вечен живот и неизказано щастие, каквито само всемогъществото божие може да даде, то какво друго би могъл да желае човек? Ако бих попитал Сенека: защо препоръчва добродетелта, щом като подлостта донася понякога повече щастие, тъй не би могъл да ми отговори нищо разумно. Сега аз вече зная защо трябва да бъда добродетелен. Защото доброто и любовта идват от Христа; още и затова, че когато смъртта затвори очите ми, ще мога да намеря живот, щастие, себе си и теб, моя скъпа… Как да не обикнеш и да не приемеш учение, което проповядва правдата и унищожава смъртта? Кой не би предпочел доброто пред злото? Мислех, че това учение е враг на щастието, но Павел ме убеди, че то не само не отнема нищо от него, а го увеличава. Всичко това не се побира в главата ми, но чувствам, че е така, защото никога не съм бил толкова щастлив, пък и не бих могъл да бъда, дори и да бях те взел насила, дори и да беше останала в моя дом. Ето, преди малко ти ми каза: „Обичам те“, а тия думи не бих могъл да изтръгна от тебе за цялото могъщество на Рим. О, Лигия! Разумът говори, че това учение е божествено и че е най-доброто; сърцето го чувства, кой може да се противопостави на тези две сили?

Лигия го слушаше, устремила в него своите сини очи, които на лунната светлина приличаха на мистични цветя, покрити с роса.

— Да, Марк! Така е! — каза тя и притисна по-силно главата си до рамото му.

В тоя миг и двамата се чувстваха безкрайно щастливи, понеже бяха разбрали, че освен любовта ги свързва и друга някаква сила, и сладостна, и непреодолима, благодарение на която самата любов става вечна и която не се подчинява на промени, на заблуди, на измяна, на смъртта дори. Сърцата им се изпълниха с увереност, че каквото и да се случи, те не ще престанат да се обичат и да си принадлежат. Затова в думите им цареше неизразимо спокойствие. Виниций чувстваше, че тази любов е не само чиста и дълбока, но и съвсем нова — такава, каквато дотогава светът не бе познал и не би могъл да даде. Тая любов свързваше в сърцето му всичко: и Лигия, и Христовото учение, и лунната светлина, спяща тихо по кипарисите, и чудно хубавата нощ; на него му се струваше, че цялата вселена е изпълнена само с тази любов.

След малко отново заговори със снишен и треперещ глас:

— Ти ще бъдеш душата на моята душа и за мен ще бъдеш най-скъпото същество в света. Сърцата ни ще бият заедно, една ще бъде молитвата ни и благодарността ни към Христа. О, моя скъпа! Да живеем заедно, да почитаме заедно благия бог и да знаем, че когато дойде смъртта, очите ни отново ще се отворят като след сладък сън за нова светлина! Нима има нещо по-хубаво! Чудя се как по-рано не съм разбрал това. И знаеш ли какво чувствам сега? Никой не ще устои на това учение. След двеста или триста години целият свят ще го приеме; хората ще забравят Юпитер и няма да има други богове освен Христа, няма да има други храмове освен християнските. Кой не иска да бъде щастлив? Ах, чух разговора на Павел с Петроний и знаеш ли какво каза Петроний накрая? „Това не е за мен“ — но нищо повече не можа да отговори.

— Повтори ми думите на Павел — рече Лигия.

— Това стана една вечер у дома. Петроний започна да говори небрежно и да се шегува както обикновено, а Павел му каза: „Как можеш, мъдрий Петроний, да отричаш, че Христос е съществувал и е възкръснал от мъртвите, когато тебе те е нямало още на тоя свят? Петър и Йоан са го видели, видях го и аз по пътя за Дамаск! Нека първо твоята мъдрост да докаже, че ние сме лъжци, а след това да отрича нашите свидетелства.“ А Петроний отговори, че не мисли да отрича, тъй като знае, че се случват много неразбираеми неща, които се потвърждават от достойни за доверие хора. После добави, че едно е да откриеш някакъв нов чуждестранен бог, а друго да приемеш учението му. „Не искам — каза той — да зная за нищо, което може да развали живота ми и да унищожи красотата му. Не е важно дали нашите богове са истински, но те са красиви, на нас ни е весело при тях и можем да живеем безгрижно.“ Тогава Павел отговори следното: „Отхвърляш учението на любовта, справедливостта и милосърдието поради страх от житейски грижи, но помисли, Петроний, нима вашият живот наистина е свободен от грижи? Ето ти, господарю, и никой от най-богатите и най-могъщите люде не знае, като заспи вечер, дали не ще се събуди със смъртна присъда. Кажи ми: ако цезарят изповядваше това учение, което проповядва любов и справедливост, нямаше ли твоето щастие да бъде по-сигурно? Боиш се за твоите радости, но нима животът тогава не би бил по-весел? Колкото за красотата и хубостта на живота, щом сте построили толкова хубави храмове и статуи в чест на богове зли, отмъстителни, фалшиви и прелюбодейци, защо тогава не направите същото и в чест на единния бог на любовта и правдата? Хвалиш се, че си богат и живееш в разкош, но ти би могъл да бъдеш беден и отритнат, макар и да си от знатен род; тогава именно ти би живял по-добре, ако хората признаваха Христа. Във вашия град дори заможните родители не искат да се обременяват с възпитанието на децата си и често ги изхвърлят от къщи. Тези деца ги наричат алумни. И ти, господарю, можеше да си такъв алумн. Но ако твоите родители са живели според нашето учение, това не би ти се случило. Ако ти, достигнал зряла възраст, си се оженил за любимата жена, би предпочел тя да ти остане вярна до смърт. А сега виж какво става у вас: колко срам, колко позор и колко измама в съпружеската вярност! Нали вие самите се чудите вече, когато се намери жена, която наричате univira. А аз ти казвам, че тия, които ще носят в сърцето си Христа, не ще изневерят на мъжете си, както и мъжете християни ще останат верни на жените си. Вие обаче нямате доверие нито във вашите господари, нито във вашите бащи, нито в жените си, нито в децата си, нито пък в слугите си. Пред вас трепери целият свят, а вие треперите пред своите роби, защото знаете, че всеки миг те могат да обявят страшна война срещу вашия гнет, както е било неведнъж. Ти си богат, но не знаеш дали утре няма да ти заповядат да захвърлиш богатствата си; млад си, но може би утре ще трябва да умреш. Любиш, но те дебне измяна; наслаждаваш се на вилите си и статуите си, но утре може да бъдеш изгнаник на пустия остров Пандатерия; имаш хиляди слуги, но тия слуги утре могат да ти пролеят кръвта. А щом е така, тогава как можете да бъдете спокойни, щастливи и да живеете в радост? Аз обаче проповядвам любов и учение, което заповядва на владетелите да обичат подчинените си, на господарите — робите си, на робите — да служат с любов, проповядвам справедливост и милосърдие, а накрая обещавам щастие безкрайно, безбрежно като морето. Тогава как можеш ти, Петроний, да казваш, че това учение разваля живота, когато то го прави по-добър и когато ти самият би бил сто пъти по-щастлив и по-сигурен, ако то завладее света така, както го е завладяло вашето римско владичество?“

Тъй говореше Павел, о, Лигия, а Петроний каза: „Това не е за мен“ и преструвайки се, че му се спи, тръгна, а на излизане добави: „Предпочитам моята Евника, отколкото твоето учение, юдеино, но не искам да споря с тебе публично.“ Аз слушах думите му с цялата си душа и когато говореше за нашите жени, от все сърце възхвалявах учението, с което ти си израсла, както през пролетта израстват лилии от плодородната земя. Тогава мислех: ето, Попея напусна двама мъже заради Нерон, ето Калвия Криспинила, ето Нигидия, ето почти всички, които познавам, освен Помпония — всички те търгуваха с вярата си и клетвите си; само тази единствена, само моята не ще отстъпи, не ще измени и не ще изгаси огнището дори ако ми измени и ме изостави всичко, на което съм имал доверие. И тъй, в душата си ти казвах: с какво да ти се отблагодаря, ако не с любов и почит? Ти чувстваше ли, че в Анций аз ти говорех, че аз непрекъснато разговарях с теб, сякаш беше при мен? Сто пъти повече те обичам за това, че избяга от мене, от дома на цезаря. И аз вече не го искам. Не му искам разкоша и музиката, искам само теб единствена. Кажи само една дума, и ще напуснем Рим, за да се заселим някъде далеч.

Без да вдига глава от рамото му, Лигия погледна със замислен поглед към посребрените върхове на кипарисите и отговори:

— Добре, Марк. Ти ми писа за Сицилия, където искат да се преселят на стари години Авъл и Помпония…

Виниций я прекъсна зарадван:

— Да, скъпа моя! Земите ми са близо до техните. Брегът е чуден, климатът е по-мек, а нощите по-ведри от римските, благоуханни и ясни… Там живот и щастие е почти едно и също.

След това той започна да мечтае за бъдещето:

— Там може да се забравят грижите. В горичките, сред маслиновите дървета, ще се разхождаме и ще почиваме под тяхната сянка. О, Лигия! Колко хубав ще бъде животът ни там — ще се обичаме, ще бъдем спокойни, ще гледаме заедно морето, небето, ще почитаме заедно благия бог, ще правим добро и ще постъпваме справедливо.

Замлъкнаха и двамата, замислени за бъдещето; той я притискаше все по-силно, а на ръцете му блестеше на лунната светлина неговият военен златен пръстен. В квартала, населен с бедни работници, всички вече спяха и никакъв шепот не нарушаваше тишината.

— Ще ми позволиш ли да се виждам с Помпония? — попита Лигия.

— Да, скъпа. Ще ги каним в къщи или пък сами ще ходим при тях. Искаш ли да вземем с нас и апостол Петър? Той е угнетен от старост и труд. Павел също ще ни навестява, ще покръсти Авъл Плавций и както войниците основават колонии в далечни страни, тъй и ние ще основем християнска колония.

Лигия посегна и взе ръката на Виниций, за да я притисне до устните си, а той заговори шепнешком, сякаш се страхуваше да не подплаши щастието:

— Не, Лигия, не! Аз почитам теб и те обожавам, дай ми ти ръцете си.

— Обичам те.

И той притисна устните си до белите й като жасмин ръце и тъй двамата слушаха само биенето на сърцата си. Във въздуха нямаше и полъх на ветрец, кипарисите стояха неподвижни, сякаш и те бяха притаили дъх в гърдите си…

Изведнъж неочакван силен рев разкъса тишината, сякаш идеше изпод земята. Тръпки минаха по тялото на Лигия, а Виниций стана и каза:

— Лъвовете реват във вивариумите…

И двамата се ослушаха. В това време на първия рев отговори втори, трети, десети — от всички страни и квартали. В града понякога имаше по няколко хиляди лъва, затворени при различни арени. През нощта те често се доближаваха до решетките, опираха о тях грамадните си глави и възвестяваха с рев тъгата си по свободата и пустинята. Така и сега затъгуваха, като се зовяха в нощната тишина, заляха целия град с рева си. Имаше нещо неизразимо страшно и мрачно в това и Лигия, чиито ясни и спокойни мечти за бъдещето бяха разпръснати, слушаше тоя рев със свито от някаква странна тревога и скръб сърце.

Виниций я прегърна и каза:

— Не бой се, скъпа. Игрите наближават, затова всичките вивариуми са препълнени.

След това и двамата влязоха в къщата на Лин, следвани от все по-силния рев на лъвовете.