Майкъл Крайтън
Състояние на страх (57)

ОРОРАВИЛ
Понеделник, 11 октомври
11:40

Питър Евънс си даваше сметка, че се е спасил единствено благодарение на лекия гъдел, който беше усетил, докато държеше радиостанцията в потната си ръка. Малко преди това беше стигнал до извода, че нещо кара светкавиците да ги следват навсякъде. Нищо не разбираше от наука, но все пак съобрази, че трябва да е нещо метално или електронно. Докато говореше с Кенър, беше усетил лек гъдел от устройството — и импулсивно го беше метнал в другия край на стаята. Радиото падна върху нещо като голямо менгеме, метално, приличаше на капан за мечки.

Светкавицата се стовари само миг по-късно, нажежена до бяло и ревяща, и Евънс се хвърли по очи върху мъртвата Сара. Докато ушите му звънтяха от грохота, за миг му се стори, че долавя в тялото под себе си някакво движение.

Побърза да се изправи и се закашля. Стаята беше пълна с дим. Отсрещната стена гореше, пламъците още бяха малки, но вече я облизваха. Погледна Сара. Беше синя и студена. Нямаше съмнение, че е мъртва. Сигурно си бе въобразил онова помръдване, но…

Стисна носа й и започна да й прави изкуствено дишане. Устните й бяха студени. Това го изплаши. Сигурен беше, че е мъртва. Горещи въглени и пепел летяха във въздуха. Трябваше да се махне, преди цялата сграда да е рухнала отгоре му. Обърка броенето, но нали все пак вкарваше въздух в дробовете й.

Нямаше смисъл. Пламъци заприпукваха около него. Той погледна нагоре и видя, че гредите по тавана са се запалили.

Обхвана го паника. Хукна към вратата и изскочи навън.

Поройният дъжд го намокри моментално — съвсем беше забравил за него. Това го вразуми. Погледна назад и видя Сара на пода. Не можеше да я остави така.

Изтича обратно в къщата, хвана я за ръцете и я извлече навън.

Отпуснатото й тяло беше изненадващо тежко. Главата й висеше, очите й бяха затворени, устата зееше. Мъртва си беше.

Пусна я в жълтата трева, коленичи и пак почна изкуственото дишане. Не знаеше колко време продължи да го прави — да издишва в устата й, да брои до пет, после пак. Една минута? Две? Може би пет. Безсмислено беше, но той продължаваше, защото по някакъв странен начин ритъмът облекчаваше собствената му паника, беше нещо, върху което да се съсредоточи. Клечеше под поройния дъжд на някакъв горящ изоставен град и не му оставаше друго освен…

Сара повърна. Тялото й внезапно се стегна и той я пусна сащисан. Последваха още няколко напъна на сухо, после жесток пристъп на кашлица.

— Сара…

Тя изстена и се размърда. Той я прегърна и я притисна към гърдите си. Дишаше. Но очите й бяха подбелени. Изглежда, беше в безсъзнание.

— Сара, събуди се…

Тя кашляше, тялото й се тресеше. Питър се зачуди дали няма да се задави и да умре.

— Сара…

Тя разтърси глава, отвори очи, погледна го и каза:

— О, Господи! Ще ми се пръсне главата.

Питър насмалко да се разреве.

 

 

Санжонг си погледна часовника. Дъждът се беше усилил, чистачките работеха на бързи обороти. Съвсем беше притъмняло и той караше на фарове.

Отдавна беше хвърлил радиостанцията и светкавиците бяха оставили колата му на мира. Но пък продължаваха другаде — чу се грохотът на поредната, далечен. Провери координатите на GPS-а — намираше се само на няколкостотин метра от паяжината, която трябваше да обезвреди.

Огледа пътя напред за отбивката. И видя първата група ракети да полита към небето — като черни птици, гмуркащи се в тъмните, врящи облаци.

И след миг грозд от светкавици се срина надолу по кабелите.

 

 

Петнайсет километра на север Кенър видя ракетите да се изстрелват от третата паяжина. Прецени, че са петдесетина, което означаваше, че има още сто в изходна позиция, на земята.

Стигна до страничния път, зави надясно и веднага излезе на открито. В единия край на поляната беше спрял голям осемнайсетколесен камион. До кабината му стояха двама мъже в Жълти непромокаеми комбинезони. Единият държеше дистанционно устройство.

Кенър не се поколеба. Завъртя волана на джипа и го насочи право към мъжете. Те застинаха и чак в последния момент се хвърлиха настрани. Джипът остърга кабината и пое към паяжината.

В страничното огледало Кенър видя мъжете да се изправят. Караше през кабелите, опитваше се да смачка установките с дебелите гуми. Чуваше ги как изскърцват една след друга. Надяваше се, че това ще е достатъчно да предотврати следващото изстрелване, но грешеше.

Точно пред него следващите петдесет ракети изплюха пламък и се стрелнаха към небето.

 

 

Санжонг беше стигнал до другата поляна. Вдясно имаше дървена хижа и голям камион, паркиран до нея. Прозорците на хижата светеха и вътре се виждаха движещи се силуети. От предната врата излизаха кабели и изчезваха в тревата.

Той подкара право към хижата и включи пътния компютър на джипа.

Един мъж с автомат излезе от хижата. От дулото изригна пламък и предното стъкло на джипа се пръсна. Санжонг отвори вратата и изскочи навън — държеше пушката далеч от тялото си, — падна и се претърколи в тревата.

Джипът се блъсна в хижата. Вдигна се пушек, чуха се крясъци. Санжонг беше само на двайсетина метра оттам. Зачака. След миг мъжът с автомата се показа иззад джипа. Викаше възбудено.

Санжонг стреля и мъжът падна.

Санжонг чакаше. Втори мъж излезе и закрещя нещо. Видя падналия, отскочи и приклекна зад предната броня на джипа. Наведе се напред и извика на другаря си.

Санжонг стреля и по него. Мъжът изчезна, но Санжонг не беше сигурен дали го е улучил.

Вече трябваше да смени позицията си. Дъждът беше свел тревата и тя не можеше да му осигури достатъчно прикритие. Претърколи се бързо и запълзя предпазливо напред; опитваше се да види какво става в хижата. Само че колата беше смазала предната врата и светлината вътре беше угаснала. Сигурен беше, че в хижата има още хора, но в момента не виждаше никого. Виковете бяха спрели. Чуваше се само грохотът на гръмотевиците и плисъкът на дъжда.

Напрегна слух. Чу пращене на радиостанция. И гласове.

Да, в хижата имаше още хора.

Зачака в тревата.

 

 

Дъждът се стичаше в очите на Евънс и му пречеше да смени колелото на джипа. Най-после свърши, избърса очите си, после затегна болтовете още веднъж. Просто за по-сигурно.

Сара го чакаше на дясната седалка. Беше успял някак да я довлече до джипа. Още беше замаяна, така че Евънс се изненада, като я чу да му вика нещо през дъжда.

Вдигна глава.

И видя фарове в другия край на поляната.

Примижа.

Синият пикап.

— Питър!

Той хвърли ключа и скочи зад волана. Сара вече беше запалила двигателя. Синият пикап се приближаваше бързо.

— Тръгвай — викна Сара.

Евънс настъпи газта, зави и подкара през гората — обратно по пътя, по който бяха дошли. Дъждът беше угасил пожара в ковачницата. От нея беше останала димяща развалина, забулена от облаци пара.

Синият пикап мина покрай ковачницата, без да намали. И пое по пътя след тях.

 

 

Кенър обърна и подкара към големия камион. Мъжете още стояха там, единият още държеше дистанционното. Другият беше извадил пистолет и започна да стреля. Кенър натисна педала за газта и полетя право към тях. Удари онзи с пистолета. Тялото му изхвърча във въздуха и прелетя над джипа. Другият се измъкна някак. Кенър завъртя волана.

Мъжът, когото беше блъснал, се изправяше със залитане. Другият не се виждаше никъде. Залитащият вдигна пистолета си миг преди Кенър да го блъсне пак. Той падна и джипът мина отгоре му. Кенър се огледа за другия — онзи с дистанционното управление.

Нямаше го.

Завъртя волана. Можеше да е само на едно място.

Кенър подкара право към камиона.

 

 

Санжонг чу рева на мощен двигател, като на камион. Джипът му препречваше погледа. Камионът беше зад джипа. Чу как включват на скорост, на задна скорост.

Скочи и хукна. Покрай него свирна куршум. Той отново се хвърли по корем.

Бяха оставили някого в хижата.

Запълзя към камиона. В тревата край него се забиваха куршуми. Бяха открили позицията му. Това означаваше…

Той избърса водата от очите си и погледна през окуляра на пушката.

Онзи беше на покрива на хижата. Почти не се виждаше, освен когато се надигнеше, за да стреля.

Санжонг стреля малко под линията на билото. Знаеше, че куршумът ще мине през дървото. Не видя стрелеца. Пушката му обаче се плъзна надолу по наклонения покрив.

Санжонг хукна към камиона — но той вече бе потеглил. Само червените стопове просветваха в дъжда.

 

 

Кенър лежеше на земята. Виждаше мъжа — неясен силует под шасито на камиона.

— Не стреляй, не стреляй! — викна онзи.

— Излез бавно — извика Кенър. — И да ти виждам ръцете.

— Само не стреляй…

— Излез. Много бавно и…

Внезапен откос. Мократа трева край него изригна.

Кенър заби лице във влажната пръст и зачака.

 

 

— По-бързо! — каза Сара и хвърли поглед през рамо.

Джипът подскачаше в калта, фаровете шареха диво.

— Май няма да мога… — отвърна Евънс.

— Настигат ни! — каза тя. — Дай по-бързо!

Почти бяха излезли от гората. Евънс виждаше шосето само на трийсетина метра пред тях. Спомни си, че първият участък на черния път не е толкова изровен, и натисна газта.

Излезе на шосето и подкара на юг.

— Какво правиш? — извика Сара. — Трябва да отидем при ракетите.

— Вече е късно. Връщаме се в парка.

— Обещахме на Кенър, че…

— Късно е — каза той. — Виж бурята. Вече е в разгара си. Трябва да отидем да помогнем на хората в парка.

Включи чистачките на бързи обороти и натисна газта.

Синият пикап излезе на шосето и ги последва.

 

 

Рейнджър Мигел Родригес наблюдаваше водопада. Само преди час той приличаше на бистра мъглица, сипеща се от ръба на скалата. Сега кафенееше и беше по-обилен. Реката също започваше да се пълни. Течението беше станало по-бързо, цветът — калнокафяв.

Но в парка все още не валеше. Във въздуха определено се усещаше влага, а и беше заросило по едно време, но дъждецът спря бързо. Част от семействата бяха зарязали барбекютата си и прибираха багажа в колите, но повечето не обръщаха внимание на идващата буря. Директорът на училището обикаляше хората и им казваше, че времето ще се оправи, насърчаваше ги да останат.

Родригес беше неспокоен. Подръпна яката на униформата си — беше овлажняла и жулеше неприятно врата му. Крачеше нервно пред отворената врата на колата. Чу по полицейското радио да предупреждават за поройни дъждове в окръг Клейтън, където се намираше и парк Маккинли. Не му се искаше да чака повече, но въпреки това се колебаеше.

Не разбираше защо Кенър не се обажда. Паркът се намираше в каньон и бяха налице всички признаци за потенциален порой. Родригес имаше достатъчно опит и знаеше, че е крайно време да изведе хората от парка.

Защо не се обаждаше Кенър?

Потропа с пръсти по вратата на колата.

Реши да изчака още пет минути.

Пет минути. Не повече.

Най-много го притесняваше водопадът. Кафеникавият му цвят беше прогонил хората и повечето се бяха преместили встрани. Но неколцина тинейджъри още се плискаха във вира отдолу. Родригес знаеше, че всеки миг водата ще повлече камъни през ръба. Дори малък камък можеше да убие човек при такава височина.

Тъкмо си мислеше, че трябва да изкара младежите от района на водопада, когато забеляза нещо странно. Високо върху скалата, където водата се спускаше през ръба, имаше ван с антена. Приличаше на онези, подвижните телевизионни станции. Нямаше надпис отстрани, само някакво лого. Беше далеч и не можеше да го различи ясно. Видя човек с камера да излиза от вана и да заема позиция до водопада — приклекна с камерата на рамо, насочена надолу, към парка. Жена с пола и блуза застана до него и започна да сочи ту насам, ту натам. Явно му казваше къде да снима, защото той въртеше камерата в указаните посоки.

Определено беше репортерски екип.

Той си помисли: репортерски екип заради някакъв си училищен пикник?

Примижа, за да види по-добре логото на вана. Беше в жълто и синьо, нещо като пресичащи се кръгове. Не приличаше на никоя от местните телевизии. Имаше обаче нещо определено зловещо в този екип, появил се тук заедно с началото на бурята. Реши, че ще е добре да отиде да си поприказва с тия хора.

 

 

Кенър не искаше да убива човека, скрил се под камиона. Досега не беше залавян член на ПОФ, а този изглеждаше потенциален кандидат да е първият. По гласа му Кенър познаваше, че е уплашен. А и гласът звучеше младежки — някое хлапе на двайсетина години. Сигурно бе потресен от смъртта на приятеля си. И определено не се оправяше добре с автомата.

Освен това със сигурност го беше страх, че ще умре. Може и да не беше вече толкова уверен в каузата си.

— Излез — извика Кенър. — Излез и няма да ти направя нищо.

— Да го духаш! — отвърна онзи. — Кой си ти бе, шибаняк такъв? Какъв ти е проблемът бе, смотльо? Не разбираш ли? Ние се опитваме да спасим планетата.

— Нарушавате закона — каза Кенър.

— Ха, законът — презрително изсумтя онзи. — Законите обслужват корпорациите, които замърсяват природата и тровят хората.

— В момента вие убивате хора — каза Кенър. Изтрещя гръмотевица и зад черните облаци просветна мълния. Този разговор посред буря беше нелеп.

Но пък си струваше да спипа тоя тип жив.

— Никого не убивам — каза младежът.

— Убиваш малки деца — каза Кенър. — В парка. Убиваш семейства, излезли на пикник.

— Невинните жертви са неизбежни при осъществяването на социална промяна. Историята ни учи на това.

Кенър можеше само да гадае дали този тип наистина си вярва, дали са го надъхали в колежа, или просто му се е размътил мозъкът от страх. Или пък се опитва да размъти неговия мозък…

Погледна надясно, под джипа. И видя два крака. Някой заобикаляше джипа, за да му излезе в гръб.

О, по дяволите! Прицели се и стреля, право в глезена на човека от другата страна на джипа. Той изкрещя от болка и падна по гръб — Кенър го виждаше изпод колата. Не беше млад — може би на четиридесет или четиридесет и пет. С брада. Носеше автомат и се претърколи по корем да стреля…

Кенър стреля два пъти. Главата на мъжа се килна рязко назад, той изпусна автомата и повече не помръдна, тялото му замря изпружено в тревата.

Младежът под камиона пак започна да стреля. Куршумите летяха напосоки. Няколко се забиха в джипа. Кенър лежеше в тревата, заровил лице в пръстта.

Когато стрелбата спря, извика:

— Последен шанс!

— Майната ти!

Кенър чакаше. Проточи се дълго мълчание. Кенър слушаше дъжда. Валеше все по-силно.

Чакаше.

Онзи изкрещя:

— Чу ли ме бе, педераст такъв?

— Чух те — каза Кенър и стреля.

 

 

„Това си е истински порой“, мислеше си Евънс, докато стискаше волана. Дъждът се изливаше на пелени. Чистачките работеха на пълни обороти, но и така Евънс почти не виждаше пътя напред.

Беше намалил скоростта до осемдесет, а после и до шейсет километра в час. Сега караше с петдесет. Пикапът отзад също беше намалил. Не беше въпрос на избор.

Подмина няколко коли — всичките бяха отбили встрани от пътя и чакаха бурята да отмине. Както постъпват разумните хора.

Шосето плуваше във вода и всяко по-ниско място се беше превърнало я в езеро, я в бързоструен поток. На места не можеше да прецени колко е дълбока водата, а не искаше да намокри двигателя. Форсираше, за да го опази сух.

Не се виждаха никакви пътни знаци. Беше тъмно почти като през нощта и фаровете му бяха включени, но не помагаха особено. Виждаше се само няколко метра напред.

Погледна към Сара, но тя седеше безучастно и се взираше напред. Не помръдваше, не говореше. Зачуди се дали е добре.

Понякога виждаше светлините на пикапа в страничното огледало, понякога — не. Толкова беше силен дъждът.

— Мисля, че вече сме близо до парка — каза той. — Но не съм сигурен.

Предното стъкло започваше да се изпотява. Той го изтри с ръкав. Сега се виждаше малко по-добре. Намираха се на върха на малко възвишение и шосето се спускаше към…

— О, мамка му!

— Какво? — попита Сара.

— Виж.

 

 

В подножието на хълма течеше цяла река.

Евънс нямаше представа колко е дълбока. Може би не много.

— Питър — каза Сара. — Защо спря?

— Не знам дали мога да мина — каза той. — Не знам колко е дълбоко…

„Петнайсет сантиметра вода могат да отнесат лека кола“.

— Нямаш избор.

В страничното огледало се появиха светлините на синия пикап. Евънс подкара надолу. Държеше под око огледалото, за да знае какво прави пикапът. Намали като тях, но не спря, а ги последва по нанадолнището.

— Стискай палци — каза Евънс.

— Стискам и на краката.

Джипът навлезе във водата. Тя се разплиска от двете му страни — пръските стигаха до прозорците, — загъргори под шасито. Евънс с ужас си помисли, че двигателят ще угасне, но поне засега всичко беше наред.

Отдъхна си. Наближаваха средата и изглежда, не беше чак толкова дълбоко. Не повече от шейсет-седемдесет сантиметра. Щяха да се справят.

— Питър… — Сара посочи напред.

Голям осемнайсетколесен камион идваше по шосето срещу тях. Караше на дълги. И изобщо не забавяше.

— Този е пълен идиот!

Като пълзеше бавно през водата, Евънс зави леко надясно, за да направи повече място за камиона.

Камионът мина в неговото платно.

Без изобщо да намали.

Евънс видя логото над кабината.

С червени букви пишеше: А&Р.

 

 

— Питър, направи нещо!

— Какво например?

— Направи нещо!

Тонове ревяща стомана се носеха право към тях. Той погледна в страничното огледало. Синият пикап скъсяваше дистанцията.

Бяха го сгащили отпред и отзад.

Искаха да го изкарат от пътя.

Камионът беше навлязъл в малкото езеро и ревеше напред. Водата се плискаше високо от двете му страни.

— Питър!!!

Нямаше избор.

Завъртя волана, излезе от пътя и бързият поток ги повлече.

 

 

Джипът заби нос, водата заля капака чак до предното стъкло и за миг двамата си помислиха, че ще потънат. После бронята изстърга в камъните по дъното, гумите зацепиха и колата се изправи.

За един момент Питър си помисли, че ще може да придвижи джипа по речното легло — водата не беше чак толкова дълбока, — но след това двигателят угасна, задницата се повдигна и се завъртя.

И те се понесоха безпомощно по реката.

Евънс завъртя ключа, за да запали, но без успех. Джипът се носеше бавно, люлееше се и току се удряше в камъните.

Питър погледна назад. Шосето беше останало изненадващо далеч. Сега, когато двигателят не работеше, стъклата се замъгляваха бързо и трябваше непрекъснато да ги бърше, за да вижда.

Сара мълчеше и стискаше седалката.

Колата спря в една по-голяма скала.

— Дали да не слезем?

— По-добре не, струва ми се — каза Питър. Усещаше как джипът потръпва в бързата вода.

— Аз пък мисля, че трябва.

Джипът отново се плъзна напред. Евънс пак пробва да запали, но без успех. И тогава той загря какво става и каза:

— Сара, отвори си прозореца.

— Какво?

— Отвори си прозореца.

— О! — Тя натисна копчето. — Не работи.

Евънс опита прозореца от своята страна. И той не работеше. Електрическата система беше отишла по дяволите.

За всеки случай пробва и задните прозорци. Левият се спусна плавно.

— Успяхме.

Сара не каза нищо. Гледаше напред. Потокът се движеше по-бързо, колата — също.

А после джипът се разтресе рязко и движението му се промени. Пое бързо напред, като се въртеше в бавни кръгове. Гумите вече не опираха в дъното.

— Какво стана? — Двамата трескаво започнаха да бършат предното стъкло.

— О, Господи — възкликна Сара.

Бяха в средата на бурна река. Калнокафява и бърза, водата вреше на вълни. Край тях се носеха клони. Джипът се движеше все по-бързо и по-бързо.

Подът пропускаше. Краката им бяха мокри. Евънс знаеше какво означава това.

Че потъват.

 

 

— Мисля, че трябва да излезем, Питър.

— Не. — Не можеше да откъсне поглед от вълните вряща вода. Пълно беше с бързеи, големи скали, водовъртежи. Ако имаха каски и специални екипи, може би щяха да имат шанс. Но без каски бяха обречени.

Колата се килна надясно, после се изправи. Но Питър имаше чувството, че рано или късно ще се обърне на една страна и ще потъне. И че ще потъне бързо.

Погледна през прозореца и каза:

— Това не ти ли изглежда познато? Коя е тази река?

— На кой му пука? — извика Сара.

А после Евънс каза:

— Виж!

 

 

Рейнджър Родригес видя спортния джип, който подскачаше и се въртеше, понесен от течението, и моментално включи сирената на колата си, грабна рупора и се обърна към хората в парка.

— Моля, опразнете района! Идва порой, повтарям — порой. Всички да се изтеглят към високите места, веднага!

И отново наду сирената.

— Оставете всичко. Тръгвайте, веднага!

Погледна пак към джипа, но той почти се беше изгубил от поглед, понесен от реката към надлеза Маккинли. А точно зад надлеза беше скалната стена и трийсетметровата пропаст.

Джипът и хората в него нямаше да оцелеят.

И никой не можеше да направи нищо.

 

 

Евънс не беше в състояние да мисли, да разсъждава — едва успяваше да остане в съзнание. Джипът се въртеше в бурната вода. Потъваше бавно, ледената вода им беше стигнала до коленете и допълнително нарушаваше равновесието на колата — движенията бяха станали почти непредсказуеми.

При едно по-рязко завъртане двамата си удариха главите и Сара изохка, но иначе си мълчеше. После пък Евънс си удари силно главата в рамката на вратата.

Отпред се появи надлез — шосе, поддържано от дебели бетонни колони. Всяка колона беше събрала понесени от течението отломки — сега пилоните стърчаха сред плетеници от клони, дънери, стари дъски и всякакви боклуци, така че почти нямаше място да се мине между тях.

— Сара! — извика той. — Разкопчай си колана. — Неговият колан вече беше под нивото на ледената вода и той бръкна и го откопча. Колата се носеше напред.

— Ей сега — каза тя. — Какво ще правим?

— Ще излезем.

Колата се носеше стремително напред, после се удари в плетеницата от клони. Течението я разклати, но не успя да я откъсне. Удари ги някакъв стар хладилник („Хладилник?“, помисли си замаяно Евънс). Колоната стърчеше над тях. Нивото на водата беше толкова високо, че надлезът беше само на три метра над джипа.

— По-бързо, Сара.

— Коланът ми е заял. Не мога.

Той се наведе да й помогне, заопипва под водата. Беше толкова мътна, че не виждаше какво прави.

Усети, че колата се раздвижва.

Водата пак щеше да ги понесе.

 

 

Санжонг караше бясно. Видя Питър и Сара в джипа — носеха се по течението към моста. Видя как се удариха в пилона и как преплетените клони ги уловиха в слабата си мрежа.

По моста гъмжеше от коли, изтеглящи се от парка, пътниците бяха изпаднали в паника, един през друг звучаха клаксони, цареше пълен хаос. Санжонг прекоси моста, изскочи от джипа и хукна назад.

Евънс отчаяно се мъчеше да прогони паниката. Джипът се въртеше в бурната вода, а хладилникът се удряше в тях, отново и отново. Клони се вмъкваха през счупените прозорци, върховете им мърдаха като пръсти. Коланът на Сара не помръдваше — закопчалката му беше заяла. Пръстите на Евънс бяха станали безчувствени от студа. Знаеше, че колата няма да остане още дълго тук. Усещаше как течението я дърпа, влачи я странично.

— Не мога да го откопчая, Сара…

Водата се беше покачила, вече стигаше почти до гърдите им.

— Какво да правим? — попита тя. В очите й се четеше паника.

За миг той не знаеше какво да й отговори, а после си помисли, че е пълен идиот, и се протегна през нея, буквално легна отгоре й, потопи глава под водата и заопипва от нейната страна. Издърпа метър дължина от колана и извади глава; едва си поемаше дъх.

— Мини под него! — изкрещя той. — Мушни се отдолу!

Тя го разбра веднага, сложи ръце на рамото му, натисна го и се измъкна под колана. Той отново потъна под водата, но поне я усещаше как се измъква. Тя се премести на задната седалка, като го изрита в главата на минаване.

Той изскочи над водата и жадно загълта въздух. После изкрещя:

— Измъквай се!

Колата започваше да се движи. Клоните скърцаха. Хладилникът дрънчеше.

Добрата физическа форма на Сара си каза думата. Тя се измъкна през задния прозорец и се хвана за колата.

— Хвани се за клоните! Измъкни се нагоре! — Беше го страх течението да не я отвлече, както се бе хванала за колата. Самият той се прехвърли с мъка на задната седалка и оттам се промуши през прозореца. Колата вече се откъсваше от плетеницата: само потрепваше отначало, после определено помръдна и се понесе около купчината отломки, а той беше само наполовина излязъл през прозореца.

— Питър! — извика Сара.

Той се оттласна със сетни сили, нещо го одра по лицето, но ръцете му се вкопчиха в някакви дебели клони и той успя да се измъкне от колата миг преди течението да я откъсне и да я повлече под моста.

Видя Сара да се катери по купчината отломки, да се протяга към бетонните перила на шосето горе. Закатери се след нея, разтреперан от студ и страх. След секунди усети нечии силни ръце да го хващат и да го издърпват. Вдигна глава и видя Санжонг да му се хили широко.

— Приятелю. Късметлия си ти.

Евънс се прехвърли през парапета и се просна на земята, задъхан, изтощен.

Някъде отдалеч се чу полицейска сирена, после усилени от рупор указания. Едва сега Питър си даде сметка за задръстилите моста коли, за клаксоните и паниката.

— Хайде, ставай — каза Сара и му помогна да се изправи. — Ще те прегазят, ако останеш тук.

 

 

Рейнджър Родригес помагаше на хората да се натоварят в колите си. На паркинга цареше пълен хаос, а мостът беше задръстен. Дъждът се усилваше.

Родригес хвърли разтревожен поглед към водопада — станал беше още по-тъмнокафяв и по-силен. Телевизионният екип се беше махнал. Странно. Би трябвало да останат да снимат спешното изтегляне от парка.

Клаксони звучаха откъм моста, движението беше спряло. Някакви хора бяха излезли от колите си и гледаха през парапета от другата страна. Което можеше да означава само едно — че джипът е паднал в пропастта.

Родригес седна зад волана да се обади за линейка. И чу, че линейка вече е била повикана в Дос Кабезас, на двайсет и пет километра на север. Явно пияни ловци се бяха изпокарали и се бе стигнало до стрелба. Двама мъже бяха мъртви, един — ранен. Родригес поклати глава. Проклетниците излизаха с по пушка и бутилка уиски всеки, а после сядаха да се наливат заради дъжда — и ето ти ги двама мъртви. Все същото. Всяка година, особено около празници.