Майкъл Крайтън
Състояние на страх (37)

КЪМ СТАНЦИЯ УЕДЕЛ
Сряда, 6 октомври
14:22

— О, не — каза Джими Болдън и поклати глава. — Съжалявам, но не мога да го позволя, доктор Кенър. Прекалено е опасно.

— Защо да е опасно? — попита Кенър. — Ти ще върнеш тези двамата в станцията, а аз ще тръгна по следите от шейната на Брюстър и ще го пресрещна.

— Не, сър, всички оставаме заедно.

— Джими — твърдо каза Кенър, — това няма да стане.

— С цялото ми уважение, сър, вие нямате опит в тази част на света…

— Забравяш каква ми е работата — каза Кенър. — Живях в станция Восток шест месеца през зимата на деветдесет и девета. През деветдесет и първа изкарах три месеца в Морвал. Много добре знам какво правя.

— Ами, вижте, не знам…

— Обади се в Уедел. Ръководителят на станцията ще го потвърди.

— Е, щом поставяте въпроса по този начин…

— Поставям го — твърдо отсече Кенър. — А сега върни тези двамата в базата. Губим време.

— Добре, щом вие ще се оправите… — Болдън се обърна към Евънс и Сара. — Ами, ние да тръгваме тогава. Качвайте се и да потегляме.

След няколко минути Евънс и Сара вече се подрусваха в шейната след Болдън. Зад тях Кенър караше своята успоредно на флагчетата в източна посока. Евънс погледна назад и го видя да спира — слезе от шейната, провери набързо едно от флагчетата, после се качи пак и потегли.

Болдън също го беше видял и разтревожено попита:

— Какво прави?

— Просто оглежда устройството.

— Не бива да слиза от шейната — каза Болдън. — И не бива да е сам на шелфа. Това е против правилата.

Сара остана с чувството, че Болдън всеки момент ще обърне шейната си назад, и се обади:

— Мога да ти кажа едно нещо за доктор Кенър, Джими.

— Какво?

— Гледай да не го ядосаш.

— Така ли?

— Да, Джими. Точно така.

— Ами… добре тогава.

Продължиха напред, изкачваха поредното възвишение, после се спускаха по обратния му наклон. Лагерът на Брюстър отдавна беше останал назад, също като шейната на Кенър. Напред лежеше огромното бяло поле на ледения шелф Рос, простиращо се чак до сивия хоризонт.

— Два часа, приятели — каза Болдън. — А после — горещ душ.

 

 

Първият час мина скучно. Евънс току задрямваше преди поредното рязко друсване на шейната да го разбуди. После дрямката го надвиваше отново и главата му клюмваше, но само до следващото раздрусване.

По едно време попита Сара:

— Не се ли умори?

— Не, въобще.

Слънцето се беше снишило над хоризонта, покрито с гъста мъгла. Пейзажът тънеше в оттенъци на бледосиво и границата между земя и небе почти не се забелязваше. Евънс се прозина.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, благодаря, справям се.

— Аз съм добър шофьор.

— Знам.

Евънс си помисли, че Сара определено обича да командва, нищо че беше чаровна и красива. Беше от онези жени, които не дават на никого дистанционното за телевизора.

— Бас държа, че не пускаш дистанционното — каза той.

— Така ли мислиш? — Тя се усмихна.

В известен смисъл го дразнеше фактът, че Сара не го взема на сериозно като мъж. Поне не като мъж, към когото би могла да изпита интерес. От друга страна, тя беше твърде хладна за неговия вкус. Твърде руса — ледено руса. А и самоконтролът й под красивата външност му идваше малко в повече.

Радиото прещрака и Болдън каза:

— Не ми харесва какво се задава. По-добре ще е да минем напряко.

— Откъде напряко?

— Само половин миля е, но ще спестим двайсетина минути. Следвайте ме. — Той обърна шейната си наляво, встрани от отъпкания сняг на пътя, към ледените полета.

— Добре — каза Сара. — След теб сме.

— Добре се справяш — каза Болдън. — Все още сме на един час път от Уедел. Познавам маршрута, лесна работа. Вие само стойте зад мен. Точно зад мен, не се отклонявайте вляво или вдясно, разбрано?

— Разбрано — потвърди Сара.

— Добре.

За няколко минути се придвижиха на няколкостотин метра от пътя. Снегът тук беше твърд, веригите на шейните скърцаха и пищяха по него.

— Вече се движим по лед — каза Болдън след малко.

— Забелязах.

— Не остана много.

Евънс гледаше през прозореца. Вече не виждаше пътя. Всъщност вече не беше сигурен в коя посока е останал. Всичко изглеждаше еднакво. Внезапно го обзе тревога.

— Наистина сме в средата на нищото.

Шейната се плъзна странично по леда и той се хвана за таблото и възкликна:

— Божке!

— Ти да не си от нервните пътници? — попита Сара.

— Май има нещо такова.

— Жалко, че не можем да послушаме музика. Има ли някакъв начин да си пуснем музика? — попита тя Болдън.

— Би трябвало — каза той. — Уедел излъчва денонощно. Минутка само. — Спря шейната си, слезе и тръгна назад към тяхната. Покатери се на веригата и отвори вратата. Отвън моментално нахлу леден въздух. — Понякога това създава смущения — каза той и откачи транспондера от таблото. — Така. Я опитайте радиото сега.

Сара завъртя копчето на приемника. Болдън тръгна към своята шейна, понесъл транспондера им. След секунди включи на скорост и дизеловият двигател изплю черен облак изгорели газове.

— Мислех, че са си осигурили по-екологични возила — каза Евънс, загледан в пушилката, докато шейната на Болдън поемаше напред.

— Не улавям никаква музика — каза Сара.

— Няма значение. Не държа чак толкова.

Изминаха още стотина метра и Болдън пак спря.

— Сега пък какво има? — попита Евънс.

Болдън слезе от шейната, мина зад нея и се наведе да огледа веригите.

Сара още се мъчеше с радиото. Натискаше копчетата за различните честоти, но откриваше само статичен шум.

— Откажи се, този шум е ужасен — каза Евънс. — Просто го изключи. Защо всъщност спряхме?

— Не знам — каза Сара. — Той, изглежда, проверява нещо.

Болдън се обърна и погледна към тях. Не помръдваше. Само стоеше и ги гледаше.

— Дали не трябва да излезем? — каза Евънс.

Радиото изпука и се чу следното:

— … Уедел до… 401. Чувате ли ме, доктор Кенър? Станция Уедел до… Кенър. Чувате ли?

— Хей — каза Сара и се усмихна. — Май най-после хванах нещо.

Радиото съскаше и пукаше.

— … току-що Джими Болдън бе открит в безсъзнание… работилницата. Не знаем кой е… там с… но не е…

— Ох, мамка му — каза Евънс, втренчил поглед в мъжа отпред. — Този не е Болдън? Тогава кой е?

— Не знам, но ни е препречил пътя — каза Сара. — И чака.

— Какво чака?

 

 

Изпод тях се чу силен трясък. В затвореното пространство на кабината звукът проехтя като изстрел. Шейната леко се измести.

— Майната му — каза Сара. — Махаме се оттук, дори ако трябва да го прегазя това копеле. — Тя включи на скорост и шейната запълзя назад. Сара дръпна лоста и шейната тръгна напред.

Още един трясък!

— Тръгвай! — извика Евънс. — Тръгвай!

Тряс! Тряс! Шейната се разтърси и се килна. Евънс погледна човека, който се преструваше на Болдън.

— Ледът е — каза Сара. — Той чака ледът да се счупи под тежестта ни.

— Прегази го! — каза Евънс и посочи напред. Мнимият Болдън им правеше някакъв знак. В първия момент Евънс не схвана какво има предвид. После разбра.

Махаше им за сбогом.

Сара настъпи педала за газта и двигателят зарева, но в следващия миг теренът под тях поддаде окончателно и шейната заби нос надолу. Евънс видя синьоледената стена на цепнатина. После шейната се наклони още напред, за миг застина в свят от зловещо синьо, после се гмурна към чернотата долу.