Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

НАСЕЧЕНАТА ЗОНА
Сряда, 6 октомври
15:51

Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.

Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. Достатъчно близо да я изпълни с надежда.

Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.

Нямаше издатина, нито корниз.

Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.

Евънс не беше в кабинката.

Беше паднал.

В мрака.

— Питър?

Никакъв отговор.

— Питър, чуваш ли ме?

Ослуша се напрегнато. Нищо. Никакъв звук или движение.

Съвсем нищо.

И после разбра — бе съвсем самичка тук, долу. На четиридесет метра дълбочина в ледена пропаст, посред еднообразно ледено поле, далеч от пътя, далеч от всичко.

И с ужас осъзна, че тук ще е гробът й.

 

 

Болдън — или който и да беше — го бе планирал много добре. Беше им взел транспондера. Спокойно можеше да се отдалечи на няколко мили, да го пусне в някоя дълбока цепнатина и да се върне в базата. Спасителните отряди щяха да се насочат към транспондера. Той пък щеше да е далеч от нея. Сигурно щяха да я търсят с дни в другата цепнатина, преди да се откажат.

А ако разширяха търсенето? Пак нямаше да намерят шейната. Манар да бе само на четирийсет метра под повърхността, със същия успех можеше да е и на четиристотин. Твърде дълбоко беше заседнала, за да се види от минаващ хеликоптер или дори от минаваща наблизо шейна. Не че някой би дошъл тук. Щяха да решат, че шейната се е отклонила от обозначения път, и да търсят в близост до него. А не тук, в средата на леденото поле. Пътят беше дълъг двайсет и пет километра. Щяха да го претърсват с дни.

„Не — помисли си Сара. — Никога няма да ме намерят“.

 

 

А дори и да се измъкнеше някак на повърхността, после какво? Нямаше компас, нямаше карта, нито GPS. И радио нямаше — то лежеше смазано под коляното й. Дори нямаше представа в каква посока се намира станция Уедел.

Разбира се, имаше яркочервена парка, която се виждаше отдалеч, имаше също запаси, храна, оборудване — всичко, за което им беше обяснил онзи тип, преди да тръгнат. Какво точно беше обаче? Смътно си спомняше нещо за катераческо оборудване. Котки и въжета!

Наведе се, успя да измъкне стъпалото си изпод кутия с инструменти, после изпълзя в задната част на кабината, като внимаваше да не пропадне през зейналата врата. В неизменния здрач на цепнатината видя отделението със запасите. Беше се смачкало леко от удара и не можеше да се отвори.

Върна се при кутията с инструменти, извади чук и отвертка и през следващия половин час се мъчи да отвори отделението. Накрая, с остро метално скърцане, вратата се отвори широко.

Отделението беше празно.

Нямаше храна, нямаше вода, нямаше катераческо оборудване. Нямаше спални чували, нямаше грейки.

Нямаше абсолютно нищо.

 

 

Сара си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Остана спокойна, напук на обсаждащата я паника. Обмисли възможностите си. Без въжета и котки не можеше да се изкатери до повърхността. Какво би могла да използва вместо тях? Разполагаше с кутията за инструменти. Дали не би могла да използва отвертката вместо пикел? Като че ли бе твърде малка. Би могла да разглоби скоростната кутия и да си направи импровизиран пикел от частите. Или пък да разглоби част от веригата и да открие нещо полезно там.

Нямаше котки, но ако намереше някакви заострени неща, болтове или нещо такова, би могла да пробие с тях подметките на обувките си отвътре навън и да ги използва вместо котки. А вместо въже? Някаква дреха може би… Огледа вътрешността на кабинката. Ако разкъсаше тапицерията на седалките? Или я нарежеше на ивици? Това би могло да свърши работа.

По този начин поддържаше духа си. Поддържаше се в движение. Дори шансът й за успех да беше малък, все пак имаше шанс. Шанс.

Съсредоточи се върху това.

 

 

Къде беше Кенър? Какво щеше да направи, когато чуеше съобщението по радиото? Сигурно вече го бе чул. Дали щеше да се върне в Уедел? Сигурно. И щеше да търси онзи тип, дето те го мислеха за Болдън. Само че ако питаха Сара, той със сигурност вече беше изчезнал.

А с него изчезваше и нейната надежда за спасение.

 

 

Кристалът на часовника й се беше счупил. Не знаеше от колко време е тук, но забеляза, че е станало по-тъмно. Цепнатината над нея не беше вече толкова светла. Или времето на повърхността се променяше, или слънцето се беше спуснало още. Второто би означавало, че е тук вече два или три часа.

Усещаше, че губи подвижността на тялото си — не само заради контузиите от падането, а и заради студа. Кабинката беше изгубила топлината си.

Хрумна й, че може да включи двигателя и заедно с него парното. Струваше си да опита. Включи фаровете — единият работеше и светлината му се отрази в ледената стена. Значи акумулаторът даваше електричество.

Тя завъртя ключа и генераторът издаде стържещ звук. Двигателят не поде.

И в този момент чу вик:

— Хей!

 

 

Погледна нагоре, към повърхността. Не видя нищо освен отвора на цепнатината и ивицата сиво небе.

— Хей!

Примижа. Наистина ли имаше някой там горе? Извика на свой ред:

— Хей! Тук, долу съм!

— Знам къде си — каза гласът.

И чак сега Сара си даде сметка, че гласът идва отдолу.

Погледна натам, в дълбините на цепнатината, и извика:

— Питър?

 

 

— Направо замръзвам, мамка му — каза той. Гласът му долетя от мрака.

— Ранен ли си?

— Май не. Не знам. Не мога да помръдна. Заклещил съм се в нещо като пролука.

— Колко надолу си?

— Не знам. Не мога да обърна глава, за да погледна. Заклещен съм, Сара. — Гласът му потрепна уплашено.

— Изобщо ли не можеш да помръднеш?

— Само едната ръка.

— Виждаш ли нещо?

— Лед. Виждам синя стена. На две крачки от мен.

Сара беше обкрачила отворената врата и се взираше надолу в цепнатината, напрягаше очи да различи нещо. Долу беше много тъмно. Но й се струваше, че малко по-надолу цепнатината се стеснява рязко. Ако наистина беше така, може би Питър не беше далеч от нея.

— Питър. Раздвижи ръката си. Можеш ли?

— Да.

— Махни.

— Махам.

Нищо не видя. Само мрак.

— Добре — каза тя. — Можеш да спреш.

— Видя ли ме?

— Не.

— Мамка му. — Той се закашля. — Много е студено, Сара.

— Знам. Стискай зъби.

Трябваше да открие начин да види какво има надолу. Погледна под таблото, близо до прикрепения към стената на кабинката пожарогасител. Щом имаше пожарогасител, сигурно имаше и фенерче. Все трябваше да има фенерче… някъде.

Нямаше под таблото.

Може би в жабката. Отвори я, пъхна ръка вътре и заопипва в мрака. Шум от смачкана хартия. Пръстите й се свиха около твърд цилиндър. Извади го.

Фенерче.

Включи го. Работеше. Насочи лъча му към дълбините на цепнатината.

— Това го виждам — каза Питър. — Виждам светлината.

— Браво — каза тя. — А сега размахай пак ръка.

— Махам.

— Сега ли?

— Сега, махам ти.

Тя се взираше.

— Питър, не те виждам… чакай малко. — Виждаше го, макар и само върховете на пръстите му в яркочервената ръкавица — подаваха се едва-едва изпод веригите на шейната.

— Питър.

— Какво?

— Съвсем близо си до мен — каза тя. — Сигурно няма и два метра.

— Супер. Можеш ли да ме измъкнеш?

— Сигурно, ако имах въже.

— Няма въже? — попита невярващо той.

— Да. Отворих отделението със запасите. Празно е.

— Но то не е в отделението — каза той. — Под седалката е.

— Какво?

— Видях го. Въжетата и другите неща са под седалката до шофьора.

 

 

Тя провери. Седалката имаше стоманена основа, здраво прикрепена към пода. Не личеше основата да е куха — нямаше вратички или нещо такова. Трудно й беше да маневрира около седалката, за да огледа от всички страни, но че нямаше врати се виждаше веднага. Споходена от внезапно вдъхновение, тя вдигна тапицираната седалка — под нея наистина имаше отделение. Лъчът на фенерчето й освети въжета, куки, пикели, котки…

— Открих ги — каза тя. — Прав беше. Всичко е тук.

— Уф — въздъхна той.

Тя извади екипировката, като внимаваше нещо да не падне през вратата. Пръстите й вече губеха чувствителността си от студа и тя с мъка ги сви около двайсетметровото найлоново въже с тривърха кука в единия край.

— Питър. Ако ти спусна въже, ще можеш ли да го хванеш?

— Може би. Сигурно.

— Ще можеш ли да го стиснеш здраво, така че да те издърпам?

— Не знам. Само едната ми ръка е свободна. Другата е затисната под мен.

— Ще имаш ли сили да те издърпам само на едната ти ръка?

— Не знам. Едва ли. Така де, ако ме изтеглиш наполовина и взема, че изпусна въжето… — Гласът му пресекна, все едно всеки миг щеше да се разплаче.

— Добре — каза тя. — Не се тревожи.

— В капан съм, Сара!

— Не си.

— Съм, в капан съм, в шибан капан, мамка му! — Обхващаше го паника. — Ще си умра тук!

— Питър. Престани. — Навиваше въжето около кръста си, докато говореше. — Всичко ще се оправи. Имам план.

— Какъв план?

— Ще спусна въжето, в края му има кука за лед — каза тя. — Можеш ли да я закачиш за нещо? На колана си например?

— Не, на колана не мога… Не. Затиснат съм, Сара. Не мога да помръдна. Не мога да стигна дори до колана си.

Тя се опитваше да си представи положението му. Изглежда, беше попаднал в някаква пролука в леда. Страшно беше да си го представиш дори. Нищо чудно, че беше толкова уплашен.

— Питър — подхвана тя отново, — можеш ли да я закачиш за нещо, каквото и да е?

— Ще се опитам.

— Добре. Спускам го — каза тя и спусна въжето. Куката изчезна в мрака. — Виждаш ли го?

— Виждам го.

— Можеш ли да хванеш куката?

— Не.

— Добре, ще я залюлея към теб. — Тя помръдна леко китката си и залюля въжето. Куката се скри от погледай, после се върна, после пак се скри.

— Не мога… продължавай да я люлееш, Сара.

— Люлея я.

— Не я стигам, Сара.

— Опитай пак.

— Трябва да е по-ниско.

— Добре. Колко по-ниско?

— Трийсетина сантиметра.

— Добре. — Тя спусна въжето още една стъпка. — Така?

— Да, сега я залюлей.

Тя залюля въжето. Чуваше го да сумти от напрежение, но всеки път куката се връщаше назад.

— Не мога, Сара.

— Можеш. Опитай пак.

— Не мога. Пръстите ми са ледени.

— Опитай — каза тя. — Ето я пак.

— Не мога, Сара, не мога… Хей!

— Какво?

— Почти я хванах.

Загледана надолу, Сара видя, че куката се върти. Наистина я беше докоснал.

— Още веднъж — каза тя. — Ще успееш, Питър.

— Опитвам се, просто едва си усещам… хванах я, Сара. Хванах я!

Тя въздъхна облекчено.

 

 

Той кашляше в мрака. Тя чакаше.

— Така — каза той. — Закачих я за якето си.

— Къде?

— Отпред. На гърдите.

Както си го представяше Сара, ако куката разкъсаше якето, щеше да се забие право в брадичката му.

— Не, Питър. Закачи я под мишницата.

— Не мога, освен ако преди това не ме изтеглиш поне половин метър.

— Добре. Кажи кога.

Той се закашля отново.

— Слушай, Сара. Ти можеш ли въобще да ме изтеглиш?

Беше избягвала да мисли за това. Просто беше приела, че все някак ще го направи. Разбира се, не знаеше колко здраво е заседнал, но…

— Да — каза тя. — Ще мога.

— Сигурна ли си? Тежа осемдесет килограма. — Закашля се отново. — А може и повече. Пет отгоре.

— Завързала съм въжето за волана.

— Добре, но само… не ме изпускай.

— Няма да те изпусна, Питър.

Пауза.

— Ти колко килограма си?

— Питър, никога не задавай този въпрос на една дама. Особено в Лос Анжелис.

— Не сме в Лос Анжелис.

— Не знам колко килограма съм — каза тя. Знаеше съвсем точно, разбира се. Тежеше шейсет и седем килограма. С петнайсетина по-малко от него. — Но знам, че мога да те издърпам. Готов ли си?

— Мамка му!

— Питър, готов ли си, или не?

— Да. Давай.

Тя обра въжето, после приклекна и запъна крака от двете страни на вратата. Чувстваше се като сумист в началото на двубой. Но знаеше, че краката й са много по-силни от ръцете. Само така би могла да се справи. Пое си дълбоко дъх и викна:

— Готов?

— Май да.

Сара започна да се изправя, мускулите на краката й горяха от усилие. Въжето се изпъна, после помръдна нагоре — отначало бавно, само десетина сантиметра. Но се движеше.

Движеше се.

 

 

— Спри!

— Какво?

— Спри!!!

— Добре. — Краката й бяха изправени само наполовина. — Но не мога да издържа дълго така.

— Въобще не се и опитвай. Отпусни въжето. Бавно. Около метър.

Сигурно вече го бе изтеглила отчасти. Гласът му звучеше по-бодро и не толкова уплашено, макар че кашлицата му беше станала кажи-речи постоянна.

— Питър?

— Минутка. Закачам я на колана си.

— Добре…

— Вече виждам нагоре — каза той. — Виждам веригата. На два метра над главата ми е.

— Добре.

— Но когато ме изтегляш, въжето ще се търка в ръба й.

— Не се тревожи — каза тя.

— А аз ще вися право над, ъъъ…

— Няма да те изпусна, Питър.

Той пак се разкашля. Тя чакаше. Накрая Питър каза:

— Кажи ми, когато си готова.

— Готова съм.

— Тогава да свършваме — каза той, — преди да съм се паникьосал окончателно.

 

 

Имаше само един страшен момент. Беше го изтеглила около четири стъпки и тялото му се беше освободило от пролуката, когато цялата му тежест изведнъж увисна на ръцете й. Сара не успя да реагира навреме и въжето се плъзна един метър надолу.

— Сара! — изкрещя той.

Тя стисна въжето и успя да го спре.

— Извинявай.

— Мамка му!

— Извинявай, съжалявам. — Задърпа отново. Пъшкаше от непосилната тежест, но след малко видя ръката му да се появява над веригата. Питър я стисна и тя пое част от тежестта му. Прехвърли и другата си ръка, показа се и главата му.

Това също й дойде като шок. Лицето му беше цялото в кръв, косата му се беше напоила в червено. Но той се усмихваше.

— Дърпай, малката!

— Дърпам, Питър. Дърпам.

 

 

Чак когато Питър се прехвърли в кабинката, Сара се отпусна на пода. Краката й започнаха да треперят конвулсивно. После и цялото й тяло. Легналият на една страна Евънс — кашляше и гърдите му свиреха — дори не забеляза. Постепенно треперенето затихна. Сара намери аптечката и се зае да почисти лицето му.

— Повърхностна рана, не е страшно — каза тя. — Но ще трябва да се зашие.

— Ако въобще се измъкнем оттук.

— Ще се измъкнем.

— Добре че поне ти мислиш така. — Той погледна през прозореца към леда горе. — Катерила ли си се по лед?

Тя поклати глава.

— Не, но доста съм се катерила по скали. Едва ли е много различно.

— Е, поне е по-хлъзгаво. А и какво ще правим, когато се качим горе?

— Не знам.

— Нямаме представа накъде трябва да вървим.

— Ще тръгнем по следите от шейната на онзи.

— Ако още са там. Ако вятърът не ги е издухал. А и сама знаеш, че до Уедел има поне седем-осем мили.

— Питър — каза тя предупредително.

— Ако се задава буря, може би ще е по-добре да си останем тук.

— Аз няма да стоя тук — каза тя. — Ако ще се мре, поне да е на дневна светлина.

 

 

Самото изкачване по стената на цепнатината не беше чак толкова непосилно, след като Сара свикна да забива котките в леда и разбра колко силно да замахва с пикела. Покри разстоянието за няма и десет минути и изпълзя на повърхността.

Повърхността изглеждаше съвсем същата като преди. Същата мътна слънчева светлина, същият сив хоризонт, който се сливаше със земята. Същият сив еднообразен свят.

Помогна на Евънс да се изкатери. Раната му отново кървеше, кръвта по лицето му засъхваше в червена маска.

— Егати студът — каза той. — Накъде, как мислиш?

Сара гледаше слънцето. То висеше ниско на хоризонта, но дали залязваше, или изгряваше? А и въобще коя посока показваше слънцето, когато си на южния полюс? Намръщи се — не можеше да се ориентира в посоките, а нямаше право на грешка.

— Ще тръгнем по следите — каза накрая. Свали котките и тръгна.

Трябваше да признае, че Питър е прав за едно — тук горе беше много по-студено. След половин час се изви и силен насрещен вятър. Двамата се влачеха напред, приведени срещу бръснещите му повеи. И още по-лошо — вятърът въртеше снега в краката им. Което означаваше…

— Губим следите — каза Евънс.

— Знам.

— Вятърът ги отвява.

— Знам! — Понякога беше истинско бебе. Какво очакваше от нея да направи по въпроса с вятъра?

— Какво ще правим? — попита той.

— Не знам, Питър. Досега не се бях губила в Антарктика.

— И аз.

Вървяха с мъка напред.

— Само че идеята да излезем тук беше твоя.

— Питър. Стегни се.

— Да се стегна? Направо замръзвам, Сара. Не си чувствам нито носа, нито ушите, нито пръстите, и на ръцете и на краката, нито…

— Питър. — Тя го стисна за рамото и го разтърси. — Млъкни!

Той млъкна. Погледна я през пролуките на кървавата си маска.

Миглите му бяха побелели от скреж.

— И аз не си усещам носа — каза Сара. — Но не бива да изпадаме в паника.

Огледа се, направи пълен кръг, опитвайки се да прикрие собственото си растящо отчаяние. Вятърът навяваше все повече сняг. Видимостта намаляваше. Светът беше станал по-плосък и по-сив, почти лишен от трето измерение. Ако вятърът не утихнеше, скоро нямаше да виждат земята достатъчно добре и току-виж пропаднали в някоя цепнатина.

В средата на нищото.

— Красива си, като се ядосаш, знаеш ли?

— Питър, за Бога!

— Ами, така си е.

Тя тръгна, вперила поглед в земята, мъчеше се да различи следите от веригите.

— Хайде, Питър. — Може би следите щяха да се върнат на пътя. Щеше да е лесно да следват пътя дори в бурята. И много по-безопасно.

— Мисля, че се влюбвам, Сара.

— Питър…

— Трябваше да ти го кажа. Това може да е последният ми шанс. — Той пак се закашля.

— Пести си дъха, Питър.

— Егати и студът.

Вървяха бавно и мълчаливо. Вятърът виеше. Парката беше прилепнала плътно по тялото на Сара. Ставаше все по-трудно да се върви. Но тя упорстваше. Изгубила бе представа от колко време върви. И изведнъж вдигна ръка и спря. Евънс, изглежда, не я беше видял, защото се блъсна в гърба й, изсумтя и също спря.

Наложи се да приближат глави и да викат, за да се чуят през вятъра.

— Трябва да спрем! — извика тя.

— Знам!

И после, понеже не знаеше какво друго да направи, Сара седна на земята, сви колене към гърдите си, отпусна глава върху тях и се опита да не заплаче. Вятърът ставаше все по-силен. Виеше пронизително. Въздухът беше толкова плътен от навявания сняг, че трудно се дишаше.

Евънс седна до нея и каза:

— Ще умрем, мамка му.