Майкъл Крайтън
Състояние на страх (29)

ХОЛМБИ ХИЛС
Вторник, 5 октомври
17:57

Движението беше натоварено. Той пълзеше бавно по Сънсет и имаше предостатъчно време да мисли. След разговора с Дрейк му остана някакво особено чувство. Самата им среща беше някак странна. Сякаш не беше необходима наистина, а просто Дрейк бе искал да пробва дали ако повика Евънс, той ще дотърчи. Сякаш налагаше авторитета си. Или нещо такова.

Във всеки случай нещо не беше наред.

И друго притесняваше Евънс — охранителната фирма. Това просто не беше редно. В края на краищата НФПР бяха от добрите, нали така. Не би трябвало да дебнат и следят хората. А и параноичното предупреждение на Дрейк не беше прозвучало убедително. Той прекаляваше, както му се случваше често.

Дрейк си беше такъв — обичаше драматичното. В това отношение не можеше да се контролира. Всичко беше криза, всичко беше отчаяно, всичко беше жизненоважно. Живееше в свят на крайни неотложности, свят, който не винаги съвпадаше с истинския.

Евънс се обади в офиса си, но Хедър си беше тръгнала. Обади се в кабинета на Лоуенстайн и говори с Лиза.

— Слушай — каза той, — имам нужда от помощта ти.

Гласът й беше тих, съзаклятнически.

— Готово, Питър.

— Имало е обир в апартамента ми.

— Не! И при теб ли?

— И при мен, да. И наистина трябва да се обадя на полицията…

— Ами да, разбира се… Господи… взели ли са нещо?

— Като че ли не — каза той. — Но все пак трябва да подам жалба и така нататък… а в момента съм адски зает, покрай Сара и… може да откараме до късно през нощта.

— Ами, добре, ако искаш аз да поема нещата с полицията за грабежа у вас?

— Би ли могла? Много ще ме улесниш.

— Няма проблем, Питър, никакъв. Остави на мен. — Замълча за миг. Когато отново заговори, буквално шепнеше. — Има ли нещо, което, ъъъ, не би искал полицията да намери?

— Не — каза той.

— Така де, от мен няма защо да се притесняваш, всеки в този град си има по някой и друг лош навик, иначе нямаше да сме тук…

— Не, Лиза — повтори той. — Нямам никакви наркотици, ако това имаш предвид.

— О, не — бързо каза тя. — Нищо не съм намеквала. Някакви снимки или такива неща?

— Не, Лиза.

— Нищо, нали се сещаш, с малолетни?

— Не.

— Добре. Просто исках да съм сигурна.

— Ами, благодаря ти предварително. Така, за да влезеш…

— Знам — каза тя, — ключът е под изтривалката при задния вход.

— Да. — Той замълча. — Ти откъде знаеш всъщност?

— Питър — каза тя, сякаш се беше засегнала. — Аз знам всичко.

— Добре. Ами, благодаря ти още веднъж.

— Няма нищо. Така, я кажи сега за Марго? Как е тя?

— Добре е.

— Ходи ли да я видиш?

— Да, тази сутрин и…

— Не, имах предвид в болницата. Не знаеш ли? Марго се връщала от банката днес и сварила крадците в жилището си. Три обира за един ден! Ти, Марго и Сара! Какво става? Знаеш ли нещо?

— Не — каза Евънс. — Много е странно.

— Да, определено е странно.

— А Марго?

— А, да. Ами сигурно е решила да им се репчи нещо и те я набили, може и съзнание да е изгубила. Посинили й окото, така чух, и докато ченгетата я разпитвали, припаднала. Парализирала се напълно, не можела да се движи. Дори спряла да диша.

— Шегуваш се.

— Не. Поприказвах си надълго и нашироко с инспектора, който е бил там. Та той ми каза, че изведнъж й станало зле, не можела да помръдне и посиняла, преди линейката да дойде и да я откара в университетската болница. Целия следобед е в интензивното. Докторите я чакат да дойде в съзнание, за да я питат за синия пръстен.

— Какъв син пръстен?

— Точно преди да се парализира говорела неясно, но успяла да каже нещо за някакъв син пръстен… синият пръстен на смъртта май.

— Синият пръстен на смъртта — повтори Евънс. — Това пък какво означава?

— Не знаят. Тя още не може да говори. Взима ли наркотици?

— Не, тя е откачена на тема здравословен живот.

— Е, чух, че според лекарите щяла да се оправи. Парализата й била временна.

— Ще ида да я видя по-късно.

— Ще ми се обадиш ли след това? Аз пък ще се оправя с апартамента ти, не се притеснявай.

 

 

Когато стигна до къщата на Мортън, беше тъмно. Хората от охранителната агенция си бяха тръгнали и единствената паркирана отпред кола беше поршето на Сара. Евънс позвъни и тя му отвори. Беше се преоблякла в анцуг.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — каза Сара. Тръгнаха към дневната. Лампите светеха и в стаята беше топло и уютно.

— Къде са хората от охраната?

— Отидоха да вечерят. Ще дойдат.

— Всички ли отидоха да вечерят?

— Ще се върнат. Искам да ти покажа нещо — каза тя. Извади палка с прикрепено към нея електронно отчитащо устройство и я прокара покрай тялото му като при проверка на летище. Посочи левия му джоб. — Изпразни го.

В джоба му бяха само ключовете за колата. Той ги остави на масичката. Сара прокарваше палката по гърдите му, по сакото. Посочи десния джоб на сакото и му даде знак да го изпразни.

— Защо го правиш? — попита той.

Тя само поклати глава и не каза нищо.

Той измъкна една монета и я остави на барплота.

Тя махна с ръка — нещо друго?

Той бръкна отново. Нищо.

Тя прокара палката над ключовете за колата. На верижката имаше пластмасов квадрат, който отключваше вратата при шофьора. Тя го насили с върха на джобно ножче.

— Виж какво…

Квадратът се отвори. Вътре имаше някакви електронни вериги и малка батерия, като за часовник. Сара измъкна миниатюрен чип, малко по-голям от върха на молив.

— Бинго!

— Сара, това са глупости!

Тя пусна чипа в чаша с вода. После насочи вниманието си към монетата. Разгледа я подробно, после я натисна, все едно разчупва питка. За изненада на Евънс, монетата се счупи на две — и вътре имаше електроника.

Тя пусна и монетата в чашата.

— Къде ти е колата?

— Отпред.

— Нея можем да проверим и по-късно.

— Какво става?

— Хората от охранителната фирма откриха бръмбари по мен — каза тя. — И из цялата къща. Предполагат, че точно това е била целта на обира — да заложат бръмбарите. Видя, че ти също имаш бръмбари.

Той се огледа.

— Сега къщата чиста ли е?

— Преслушаха всяко ъгълче и уж я почистиха. Намериха над десет бръмбара. Сега би трябвало да е наред.

Седнаха един до друг на дивана.

— Който и да прави всичко това, явно си мисли, че знаем нещо — каза тя. — И започвам да си мисля, че е прав.

Евънс й каза за списъка на Мортън.

— Купил си е списък?

— Така каза.

— Каза ли що за списък е?

— Не. Тъкмо щеше да ми каже, но го прекъснаха, а след това…

— И не ти е казал нищо повече, когато сте били само двамата?

— Не си спомням нищо особено.

— В самолета?

— Не…

— На масата, по време на вечерята?

— Май не, не.

— Докато вървяхте към колата му?

— Не, той пееше. Направо потънах в земята, честно да ти кажа. А после се качи в колата и… Чакай малко. — Евънс изправи гръб. — Наистина каза нещо странно.

— Какво?

— Някаква будистка поговорка. Каза ми да я запомня.

— Каква поговорка?

— Не помня — каза Евънс. — Поне не дословно. Нещо като „Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда“.

— Джордж не се интересуваше от будизъм — каза Сара. — Защо ще ти казва такова нещо?

— Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда — повтори Евънс.

Гледаше напред, право към аудио-визуалната стая, съседна на дневната.

— Сара…

Право пред тях, под изкусно насочено осветление, имаше голяма дървена скулптура на седящия Буда. От четиринайсети век.

Евънс стана и влезе в аудио-визуалната стая. Сара го последва. Скулптурата беше висока метър и двайсет, повдигната върху пиедестал. Евънс я заобиколи и застана зад нея.

— Мислиш ли? — попита Сара.

— Възможно е.

Прокара пръсти по основата на статуята. Имаше тясна празнина там, точно под кръстосаните крака, но той не напипваше нищо. Клекна да погледне — нищо. На места дървото се беше пропукало, но и там нямаше нищо.

— Може би ако преместим основата? — предложи Евънс.

— Тя е на колелца — каза Сара.

Плъзнаха я встрани, но отдолу имаше само бял килим.

Евънс въздъхна.

— Да има други Буди из къщата? — попита той и се заоглежда.

Сара беше коленичила.

— Питър…

— Какво?

— Виж.

Той клекна до нея. Между основата на пиедестала и пода имаше приблизително двусантиметрова пролука. И точно в тази пролука се виждаше ъгълчето на плик, прикрепен към долната стена на пиедестала.

— Проклет да съм!

— Това е плик!

Тя бръкна да го извади.

— Стигаш ли го?

— Аз… май да… готово!

Беше служебен плик, запечатан и ненадписан.

— Сигурно за това е цялата работа — каза Сара развълнувано. — Питър, май го намерихме!

Лампите угаснаха и къщата потъна в мрак.

Двамата скочиха.

— Какво стана? — попита Евънс.

— Спокойно — каза Сара. — Резервният генератор ще се включи всеки момент.

— Всъщност няма — обади се глас от тъмнината.

 

 

Две мощни фенерчета светнаха право в лицата им. Евънс примижа. Сара вдигна ръка да прикрие очите си.

— Бихте ли ми дали плика? — каза гласът.

— Няма — каза Сара.

Чу се металическо изщракване, като от свален предпазител.

— Ще вземем плика — каза гласът. — По един или друг начин.

— Няма — повтори Сара.

Застанал до нея, Евънс прошепна:

— Сара…

— Млъкни, Питър. Няма да им го дам.

— Ще стреляме, ако се наложи — каза гласът.

— Сара, дай им шибания плик — каза Евънс.

— Да си го вземат — предизвикателно рече Сара.

— Сара…

— Кучка! — изкрещя гласът и се чу изстрел. Евънс попадна в хаос и мрак. Нов крясък. Едно от фенерчетата подскочи на пода, търкулна се и спря, лъчът му бе насочен към един от ъглите. В сенките Евънс видя някакъв едър мъж да напада Сара, тя извика и го изрита. Без да се замисля, Евънс се хвърли срещу нападателя и стисна ръка в кожено яке. Надушваше бирения дъх на мъжа, чуваше го как пухти. После някой друг го дръпна назад, събори го и го изрита в ребрата.

Той се изтърколи встрани, удари се в нещо, а после нов, дълбок глас каза:

— Дръпни се, веднага.

Светна фенерче и онзи, който бе изритал Евънс, се обърна към него. Евънс погледна към Сара — тя лежеше на пода. Другият мъж стана и се хвърли към фенерчето.

Чу се припукващ звук и мъжът изкрещя и падна. Лъчът на фенерчето се насочи към онзи, който допреди миг риташе Питър.

— Ти. На пода.

Мъжът моментално легна на килима.

— По очи.

Онзи се обърна.

— Така бива — каза новият глас. — Вие двамата, добре ли сте?

— Аз съм супер — каза Сара, задъхана и вперила поглед в светлината. — Кой си ти, по дяволите?

— Сара — каза гласът. — Разочарован съм, че не можеш да ме познаеш.

Точно тогава осветлението в стаята се включи.

— Джон! — възкликна Сара.

И за безкрайно удивление на Евънс, прекрачи тялото на поваления нападател и удостои с благодарна прегръдка Джон Кенър, професор по геоекологично инженерство от МТИ.