Майкъл Крайтън
Състояние на страх (34)

СТАНЦИЯ УЕДЕЛ
Сряда, 6 октомври
11:04

Докато крачеше с усилие към постройките, които приличаха на неестествено големи детски кубчета, Евънс изрита една ледена буца. Беше в отвратително настроение. Чувстваше се несправедливо обруган от Кенър, когото вече беше определил като една от онези вечни контри, които са склонни да оспорват всичко конвенционално поради единствената причина, че е такова.

Но след като обстоятелствата ги бяха събрали — поне за следващите няколко дни, — Евънс реши да го избягва, доколкото е възможно. И определено да не влиза повече в разговор с него. Нямаше смисъл да се спори с екстремисти.

Погледна Сара, която вървеше до него през леденото поле. Бузите й бяха порозовели от студения въздух. Изглеждаше много красива.

— Според мен е откачен — каза Евънс.

— Кенър ли?

— Да. Ти какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Може би.

— Бас ловя, че статиите, които ми Даде, са фалшиви.

— Това лесно може да се провери — каза тя.

Изтупаха крака и влязоха в първата сграда.

Изследователска станция Уедел се оказа домът на трийсетина учени, дипломанти, техници и поддържащ персонал. Евънс приятно се изненада от уюта в сградите, с веселата кафетерия, залата за игри и големия физкултурен салон с цяла редица фитнес уреди. Имаше големи панорамни прозорци с изглед към неспокойния океан. Други прозорци гледаха към бялата безкрайност на ледения шелф Рос, който се простираше на запад.

Шефът на станцията Макгрегър ги посрещна топло. Беше едър и брадат и приличаше на Дядо Коледа в топла грейка. Евънс се подразни, когато се разбра, че Макгрегър е чувал за Кенър. Двамата моментално поведоха приятелски разговор.

Евънс се извини под претекст, че иска да си провери електронната поща. Заведоха го в стая с няколко компютърни терминала, той седна пред единия, влезе в интернет и веднага повика сайта на списание „Сайънс“.

Само след няколко минути вече знаеше, че отпратките, дадени му от Санжонг, действително съществуват. Прочете онлайн откъсите, а след това и целите статии. И се почувства малко по-добре. Кенър беше резюмирал вярно суровите данни, но изводите му се различаваха от тези на авторите. Авторите на тези статии твърдо вярваха в идеята за глобалното затопляне — и го казваха черно на бяло.

Или повечето поне.

Беше малко сложно. В една от статиите например, макар авторите да потвърждаваха на думи заплахата от глобално затопляне, данните им определено противоречаха на изводите. Но това объркване, предположи Евънс, сигурно се дължеше на твърде многото автори — почти половин дузина. Важното бе, че те поддържаха идеята за глобално затопляне. Само това имаше значение.

По-обезпокоителна беше статията за нарастващата дебелина на леда в ледения шелф Рос. Тук Евънс откри някои смущаващи моменти. Първо, авторът наистина казваше, че шелфът се топи от шест хиляди години, още от холоцена. (Макар Евънс да не си спомняше да е чел на друго място — а той беше изчел доста неща за топящия се антарктически лед — въпросното топене да е било налице през последните шест хиляди години.) Ако това беше вярно, изглежда, не беше някаква новост. Напротив, според автора истинската новина бил краят на тази продължителна тенденция на топене и първите данни за удебеляване на леда. Авторът намекваше, че това може да е първият знак за настъпването на нова ледникова епоха.

Господи!

Нова ледникова епоха?

На вратата зад него се почука и Сара подаде глава.

— Кенър ни вика. Открил е нещо. Изглежда, ще излизаме навън.

Картата заемаше цялата стена и показваше огромния континент с форма на звезда. В долния десен ъгъл се намираше станция Уедел и извитата арка на ледения шелф Рос.

— Разбрахме — каза Кенър, — че преди пет дни е пристигнал товарен кораб, който е донесъл контейнери с теренни материали за един американски учен — Джеймс Брюстър от Мичиганския университет. Брюстър е пристигнал наскоро — позволили са му да дойде в последния момент, защото условията на изследователската му стипендия били необичайно щедри по отношение на режийните разноски. Това означава, че станцията е щяла да получи известна сума крайно необходими й пари за оперативна дейност.

— Значи един вид си е купил правото да бъде тук? — попита Евънс.

— На практика — да.

— Кога е пристигнал?

— Миналата седмица.

— И къде е сега?

— На терен. — Кенър посочи картата. — Някъде южно от възвишенията на планина Терор. Където отиваме и ние.

— Казваш, че този учен е от Мичиган? — попита Сара.

— Не е — каза Кенър. — Току-що говорихме с университета. При тях наистина работи човек на име Джеймс Брюстър. Геофизик в Мичиганския университет, само че в момента е в Ан Арбър и чака жена му да роди.

— Тогава кой е този тук?

— Никой не знае.

— А оборудването, което са разтоварили от кораба? — попита Евънс.

— И за това никой нищо не знае. Било е транспортирано с хеликоптер на терена, както си е било в оригиналните контейнери. Този човек е там от една седмица, заедно с двама така наречени дипломанти. Каквото и да прави, явно работи в широк периметър, защото често мести лагера си. Никой не знае точно къде се намира в момента. — Кенър сниши глас. — Един от дипломантите се е върнал тук вчера, за да обработи компютърно някакви данни. Ние обаче няма да го използваме да ни заведе при шефа си, по очевидни причини. Ще използваме услугите на един от постоянно пребиваващите служители тук, Джими Болдън. Той си разбира от работата. Времето е прекалено неспокойно за хеликоптери, така че ще пътуваме с шейни. До лагера има седемнайсет мили. С шейните би трябвало да стигнем за два часа. Външната температура е типична за пролетта в Антарктика — минус трийсет градуса по Целзий. Така че — облечете се. Някакви въпроси?

Евънс си погледна часовника.

— Няма ли да се стъмни скоро?

— С настъпването на пролетта денят тук значително се удължава. Когато стигнем там, още ще е светло. Единственият ни проблем е тук — каза Кенър и посочи на картата. — Ще трябва да пресечем насечената зона.