П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (10)

БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ

Свидетелските показания бяха изслушани. Машината на закона се беше задействувала без засечка и съдията, след като закачи на клюна си пенсне, което всеки миг щеше да се плъзне надолу, се прокашля като заболяла овца и сподели с нас лошата вест:

— Подсъдимият Устър — каза той и как да ви опиша срама и мъката на Бъртрам при подобна характеристика? — ще плати глоба от пет лири.

— Разбира се! — извиках. — На всяка цена! Като едното нищо!

Бях дяволски щастлив, че се отървах на такава разумна цена. Взрях се в така нареченото море от лица, докато съзрях Джийвс, седнал на последния ред. Браво, беше дошъл да крепи морално младия господар в часа на несгодата.

— Хей, Джийвс — пропях, — имаш ли петарка, че съм позакъсал.

— Тишина! — изрева някакво служебно говедо.

— По-спокойно — рекох, — просто уреждах финансовата страна на въпроса. — Платежоспособен ли си, Джийвс?

— Да, сър.

— Ти си голяма работа!

— Приятел ли сте на задържания? — попита клюнестият.

— На служба съм при мистър Устър, ваша милост, в качеството на личен камериер.

— Тогава платете глобата на чиновника.

— Много добре, ваша милост.

Клюнестият кимна хладно в моя посока, колкото да покаже, че вече могат да свалят белезниците от ръцете ми; и след като отново окачи пенснето, метна към клетия Сипи един от най-мръсните погледи, отправяни някога в полицейския съд на Бошър Стрийт.

— Случаят със задържания Лев Троцки — име, за което — каза той и отново впи поглед в Сипи, — имам основания да храня подозрението, че е фиктивно — е по-сериозен. Обвинен е в разпуснато поведение и оказана съпротива на полицията. Според показанията на полицая, задържаният го ударил в корема, с което му причинил силна болка като и по други начини му пречил да изпълнява служебните си задължения. Знам, че през нощта след ежегодното състезание по водни спортове между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, властите по традиция се отнасят по-благосклонно към лудориите на младежите, но прояви на грубо хулиганство, като тези на подследствения Троцки, не могат да бъдат пренебрегвани или омаловажавани. Ще излежи присъда от трийсет дни със средна степен на затворнически режим без право на обжалване.

— Не, ама слушайте… хей, как така… по дяволите! — запротестира клетият Сипи.

— Тишина! — изрева същото служебно говедо.

— Следващият! — рече клюнестият и с това въпросът приключи.

 

Цялата история беше крайно злополучна. Спомените ми не са кристално бистри, но доколкото успявам да събера две и две, случи се горе-долу следното:

Аз съм общо-взето умерен човек. Има обаче една нощ в родината, когато отлагам всички други ангажименти и съм склонен да се поотпусна и да си припомня отминалата младост, така да се каже.

Става дума за нощта след ежегодното състезание по гребане между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, или с други думи нощта след „Гребните Гонки“.

Ако изобщо някога Бъртрам попада изцяло във властта на алкохола, това е тази нощ. Честно си признавам, че в нашия случай яко се бях натряскал. Така че когато налетях на стария Сипи при кино „Емпайър“, от мен струеше добрина и милосърдие. В подобно състояние сърцето ми не можеше да не се преобърне при вида на Сипи — обикновено един от най-дейните гуляйджии. Сега той беше далеч от обичайното си слънчево разположение на духа. Имаше вид на човек, разяждан от скрита мъка.

— Бърти — каза той, докато вървяхме към площад Пикадили, — „Сърцето, що от мъка е сломено, от най-плахата надежда е окрилено“. — Сипи си пада малко поет, макар че насъщният му зависи от дотациите на старата му леля, която живее в провинцията. Това оправдава възвишения тон на речта му. — Бедата е там, — продължи той, — че за мен няма надежда, нито плаха, нито някаква друга. Здравата закъсах, Бърти.

— В какъв смисъл, момчето ми?

— Утре трябва да замина, за да прекарам три седмици с някакви дол… не, ще отида по-далеч и ще ги нарека низши твари, или приятели на леля ми Бърта. Тя е уредила всичко и дано проклятието на племенника й настигне и последната розова пъпка в градината й.

— Кои са тези дяволски изчадия? — попитах.

— Някои си Прингъл. Не съм ги виждал от десетгодишната си възраст, но си спомням, че дори тогава ми правеха впечатление на видни английски досадници.

— Кофти късмет. Нищо чудно, че нямаш настроение.

— Целият свят ми е черен. Как да се отърва от тази страшна орисия?

Тогава ме осени една от онези гениални идеи, които спохождат човека щом наближи 12 часът в нощта на „Гребните гонки“.

— Всъщност, стари приятелю, имаш въпиюща нужда — казах, — от полицейска каска.

— Наистина ли, Бърти?

— На твое място просто щях да прекося улицата и да си взема онази там.

— Но под нея има някакъв полицай. Съвсем ясно го виждам.

— Че какво от това? — учудих се аз. Направо не разбирах за какво ми го казва.

Сипи потъна за миг в размисъл.

— Мисля, че си прав — най-после каза той. — Интересно как не съм се сетил досега. Ти наистина ли ми препоръчваш да взема каската?

— Разбира се!

— Тогава ще я взема — каза той с променено, далеч по-ведро настроение.

Ето как стоят нещата и вече сигурно ви е ясно защо, напускайки подсъдимата скамейка като свободен човек, вътрешно ме разяждаха угризения. На двадесет и пет години, когато целият живот беше пред него и прочие, Оливър Рандолф Сипърли бе заврян в пандиза и то по моя вина. Аз бях този, който завлече на дъното едва напъпилата негова юност, така да се каже, и сега изникваше въпросът как да изкупя вината си.

Преди всичко трябваше да вляза във връзка със Сипи и да разбера какво е последното му желание. Пообиколих насам-натам, поразпитах и скоро се озовах в малка тъмна стаичка с бели стени и дървена скамейка. На скамейката седеше Сипи, стиснал глава в ръце.

— Как си, друже? — продумах приглушено, както се говори на болник.

— С мен е свършено — отвърна Сипи. Видът му бе на препикано мушкато.

— Хайде, хайде — рекох, — нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нали съобрази да не им дадеш истинското си име. Поне във вестниците няма да пише за теб.

— Вестниците са ми последна грижа. Не ми дава мира единствено мисълта как да прекарам три седмици с Прингълови, броено от днес, когато се налага да гния В затвора, окован във вериги и с топуз на крака?

— Но нали не искаше да заминеш?

— Тук не става въпрос какво искам, тъпако. Трябва да отида. В противен случай леля ми ще разбере къде съм. А разбере ли, че излежавам присъда от трийсет дни без право на обжалване в най-дълбокия зандан под крепостния ров — хм, представяш ли си каква съдба ме очаква?

Схванах мисълта му.

— Този проблем не е по силите ни — рекох мрачно. — Налага се да го поверим в ръцете на висш интелект. Човекът, до когото трябва да се допитаме, е Джийвс.

И след като изкопчих още няколко необходими подробности, аз му стиснах ръката, потупах го по гърба и се понесох към къщи при Джийвс.

— Джийвс — казах, след като гаврътнах живителната течност, предвидливо забъркана още преди пристигането ми. — Трябва да ти кажа нещо важно, което засяга жизнените интереси на човек, когото винаги си възприемал като… абе с една дума мистър Сипърли.

— Да, сър?

— Джийвс, мистър Сипърли е сгазил лука.

— Наистина ли, сър?

— И то благодарение на мен. Аз бях този, който в миг на криворазбрано милосърдие, ръководен единствено от желанието да го развеселя и да вдъхна смисъл на съществуванието му, предложих да свие онази полицейска каска.

— Нима, сър?

— Бъди така добър да вникнеш в същността, Джийвс. Историята и без това е ужасно объркана за човек с моя главобол и ако ме прекъсваш, ще изпусна нишката. Затова, не се обаждай, а просто кимай от време на време, за да знам, че следиш мисълта ми.

Затворих очи и се съсредоточих.

— Като начало, Джийвс, може би знаеш, а може би не, че на практика мистър Сипърли е напълно зависим от леля си Бърта.

— Това да не е мис Сипърли от имението Падок до село Бекли-он-дъ-Муър, в графство Йоркшър, сър?

— Да. Само не ми казвай, че я познаваш!

— Не лично, сър. Но имам братовчед, който живее в същото село и бегло познава мис Сипърли. Описва ми я като властна и избухлива възрастна дама… Извинявайте, сър, трябваше само да кимна.

— Правилно, трябваше да кимнеш. Да, Джийвс, трябваше да клюмнеш. Но сега вече е твърде късно.

И аз клюмнах. Предната нощ не се бях насладил на обичайните осем часа сън и от време на време бях склонен да изпадам в нещо като летаргия.

— Да, сър? — обади се Джийвс.

— Ъ… о,… да — стреснах се аз. — До къде бях стигнал?

— Казвахте, че мистър Сипърли е изцяло зависим от мис Сипърли, сър.

— Така ли?

— Да, сър.

— Прав си, така беше. Е, тогава лесно ще разбереш, Джийвс, че той трябва дяволски да внимава да не си разваля отношенията с нея.

Джийвс кимна.

— Сега забележи: онзи ден тя изпратила на Сипи писмо, в което му съобщава, че трябва да пее на нейния селски концерт. Това било равностойно на кралска заповед, така че за отказ от негова страна и дума не можело да става. Той обаче бил пял и преди на неин концерт и съвсем недвусмислено бил освиркан, затова нямал намерение това да се повтори. Дотук ясно ли е?

Джийвс кимна.

— И какво мислиш направил той, Джийвс? Нещо, което за момента му се струвало хитроумно. Казал й, че макар да е очарован от възможността да пее на селския концерт, по нещастно стечение на обстоятелствата някакъв издател му поръчал да напише серия статии за колежите в Кеймбридж. Това го задължавало веднага да замине за там и да отсъствува за около три седмици. Дотук ясно ли е?

Джийвс отново кимна.

— В резултат на което, Джийвс, мис Сипърли му писала в отговор, че и според нея работата трябва да се поставя пред удоволствието — под удоволствие тя изглежда имала предвид песнопението в Бекли-он-дъ-Муър и осмиването на племенника й от местното селячество, — но щом заминавал за Кеймбридж, непременно трябвало да отседне при нейните приятели Прингълови. Имали къща извън града. После им драснала няколко реда, с които ги уведомила да го очакват на двайсет и осми и те й драснали в отговор, че всичко е окей. Мистър Сипърли обаче е в дранголника и никой не знае как ще свърши цялата работа. Джийвс, това е достойно предизвикателство за огромния ти интелект. Разчитам на теб.

— Ще направя всичко възможно да оправдая доверието ви, сър.

— Действувай тогава. Междувременно спусни завесите, донеси още няколко възглавници и придърпай онова столче, да мога да си вдигна краката. После отиди да размишляваш и ми се обади след… да кажем два или може би три часа. Ако някой ме търси, кажи му, че съм умрял.

— Умрял ли, сър?

— Умрял. Няма да си далеч от истината.

Трябва да наближаваше привечер, когато се събудих с известно скърцане във врата, но иначе общо-взето поосвежен. Натиснах звънеца.

— Надникнах на два пъти, сър — уведоми ме Джийвс, — но и в двата случая спяхте, затова не ви обезпокоих.

— Правилно, Джийвс… Е?

— Сериозно мислих по въпроса, който ми поставихте, сър, и виждам един-единствен изход.

— Един е достатъчен. Какво предлагаш?

— Да заминете за Кеймбридж вместо мистър Сипърли, сър.

Облещих се насреща му. Вярно, че се чувствувах доста по-добре, отколкото преди няколко часа, но това съвсем не означаваше, че вече съм във форма да слушам дивотии.

— Джийвс — скастрих го остро, — стегни се. Дрънкаш врели-некипели.

— Боя се, че не мога да предложа друг план за действие, който да избави мистър Сипърли от тежкото му положение.

— Но помисли! Напрегни си мозъка! Че дори аз, въпреки прекараната нощ и последвалата я мъчителна сутрешна схватка с тъмничарите, съм в състояние да прозра колко е щура идеята ти. Да вземем само тази подробност, че Прингълови не искат да домакинстват на мен, а на мистър Сипърли. Ами че те изобщо не ме познават.

— Толкова по-добре, сър, защото ви предлагам да заминете за Кеймбридж като се представите за мистър Сипърли.

Това вече беше прекалено.

— Джийвс — рекох и не съм съвсем сигурен, че в очите ми нямаше сълзи, — не може да не виждаш, че всичко това са пълни дивотии. Не ти отива да дрънкаш безотговорно пред един болен човек.

— Струва ми се, че предложеният от мен план е крайно осъществим. Докато спяхте, успях да разменя няколко думи с мистър Сипърли и той ме уведоми, че професорът и мисис Прингъл не са го виждали от невръстната му десетгодишна възраст.

— Не са, това е вярно. Казвал го е и на мен. Но дори при това положение те с положителност ще го разпитват за леля ми — имам предвид неговата леля. Какво ще правя тогава?

— Мистър Сипърли беше така добър да сподели с мен някои данни, свързани с мис Сипърли, сър, които съм записал. С тяхна помощ и онова, което съм чувал от братовчед си за навиците на старата дама, смятам, че ще бъдете в състояние да отговорите на всеки обикновен въпрос.

Има нещо дяволски коварно в този Джийвс. Толкова пъти откак сме заедно ме е сащисвал с някое явно откачено предложение, хрумване или план за действие и след не повече от пет минути вече е успявал да ме убеди, че то не е само напълно в реда на нещата, но дори е гениално. В случая му потрябва четвърт час да ме приобщи към последното си умотворчество, което засега се оформяше като най-налудничавато, но го направи. Удържах криво-ляво фронта, когато той ме смаза с един удар.

— Искрено ви съветвам, сър, да напуснете Лондон възможно по-скоро и да се скриете за известно време някъде, където трудно биха ви намерили.

— Ъ? Защо?

— Мисис Спенсър се обади три пъти през последните няколко часа, сър, и настояваше да разговаря е вас.

— Леля Агата! — изписках, пребледнял под бронзовия загар.

— Да, сър. От думите й разбрах, че е прочела във вечерните вестници за тазсутрешната съдебна процедура, сър.

Подскочих от стола като прерийно зайче. Щом като леля Агата е изровила томахавката, налагаше се да изчезна яко дим и то незабавно.

— Джийвс — рекох, — настана време не за думи, а за дела. Събирай багажа и то бързо.

— Вече съм го събрал, сър.

— Разбери кога има влак за Кеймбридж.

— Влакът тръгва след четиридесет минути, сър.

— Повикай такси.

— Таксито чака пред вратата, сър.

— Чудесно! Води ме тогава.

 

Къщата на Прингълови се намираше доста далеч от Кеймбридж, на една-две мили по пътя за Тримпънртън. Когато пристигнах, всички вече се обличаха за вечеря. Така че чак когато нахлузих вечерните одежди и слязох в трапезарията, имах щастието да се срещна лице в лице с цялата глутница.

— Добър вечер! — казах, като поех дълбоко въздух. Опитвах се да говоря с ясен и звънлив глас, но настроението ми не беше от най-слънчевите. Всеки скромен и непретенциозен мъж изпитва неудобство, когато посещава за пръв път чужда къща и съвсем не му става по-леко от факта, че трябва да се преструва на друг. Осезателно усещах премаляване, за което допринесе и присъствието на Прингълови.

Сипи ми ги беше описал като видни английски досадници и по всичко личеше, че ще излезе прав. Професор Прингъл беше кльощав и плешив чичко с вид на страдащ от хронична диария и поглед на настъпена моруна, а по лицето на мисис Прингъл бе изписано безмерно страдание, сякаш през 1900 година е получила лоша вест, от която така и не се е съвзела. Още не бях възстановил душевното си равновесие след запознанството с тези двамата, когато ме представиха на две древни старици, плътно омотани в шалове.

— Сигурно помните мама — печално каза професорът, като ми посочи музеен експонат №1.

— О… а-а-а! — измучах аз, докарал нещо като усмивка.

— И леля ми — въздъхна професорът, сякаш нещата вървяха от зле на по-зле.

— Виж ти, виж ти! — казах и пуснах втора усмивка на експонат № 2.

— Интересно, но тази сутрин тъкмо си приказвахме, че много добре ви помнят — изстена професорът, простил се с всяка надежда.

Настъпи мълчание. Цялата компания, като излязла от най-мрачните разкази на Едгар Алън По, се бе вторачила в мен и аз почувствувах как моята жизнерадост предава Богу дух още в зародиш.

— Помня го Оливър — каза експонат № 1 и изпусна тежка въздишка. — Такова хубаво дете беше. Колко жалко! Колко жалко!

Тактично, разбира се, и изчислено гостът да не почувствува капка неудобство.

— Помня го Оливър — каза и експонат № 2 и ме погледна със същата погнуса, с която клюнестият изгледа Сипи преди да нахлупи черната си шапчица. — Отвратително хлапе. Дразнеше котката ми.

— Като се има предвид, че догодина прави осемдесет и седем, леля Джейн е с прекрасна памет — прошепна мисис Прингъл с погребална гордост.

— Какво каза? — подозрително я попита експонатът.

— Казах, че имаш отлична памет.

— А! — Дъртото чудовище ми метна още един белтък. По всичко личеше, че между нея и Бъртрам няма да разцъфти красива дружба. — Той преследваше моя Тиби из цялата градина и стреляше по него с лък.

В този миг изпод канапето изпълзя котка и се упъти към мен с вирната опашка. Котките много си падат по моя милост, което прави още по-тъжен факта, че трябваше да отговарям за престъпната дейност на невръстния Сипи. Наведох се да я почеша зад ухото, какъвто бе непоклатимият ми навик, но експонатът нададе пронизителен писък.

— Спрете го! Спрете го!

Тя се метна напред необичайно пъргаво за годините си и след като загреба котката, се втренчи в мен с такава злоба, сякаш ме предизвикваше на смъртен двубой. Крайно неприятно.

— Аз обичам котки — промълвих плахо.

Не мина. Симпатиите на компанията не бяха на моя страна. Разговорът съвсем се беше закучил, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.

— Дъщеря ми Елоиз — потиснато каза професорът, сякаш това признание му тежеше като воденичен камък на душата.

Обърнах се да се изръкостискам с нея и така си останах с протегната ръка и увиснало чене. Не помня да ни е нанасян по-мръсен и подъл удар.

Предполагам всекиму се е случвало неочаквано да срещне човек, който поразително му напомня за друг ужасен човек. За да разберете мисълта ми ще ви дам пример. Веднъж, когато бях отишъл в Шотландия да играя голф, видях в хотела да влиза пълно копие на леля ми Агата. Може жената да е била много свестен човек, стига да бях изчакал да я опозная, но аз не чаках. Изпарих се яко дим още същата вечер, неспособен да издържам на гледката. Друг път напуснах страхотно забавен нощен бар, защото оберкелнерът ми заприлича на вуйчо Пърси. Е. Х. Прингъл зловещо приличаше на Хонория Глосъп.

Мисля, че и преди съм споменавал за дъщерята на сър Р. Глосъп. Той лекува откачени, а ние с нея бяхме сгодени за около три седмици, след което, за късмет, на дъртия му хрумна, че съм превъртял и сложи край на идилията. Оттогава само да се сетя за нея и скачам на сън с писък на уста. Та това момиче беше завършен неин образ и подобие.

— Ъ-ъ-ъ… приятно ми е — излъгах аз.

— На мен също.

Гласът й ме довърши. Все едно, че чух самата Хонория. Хонория Глосъп има глас на звероукротител. Това момиче по нищо не й отстъпваше. Конвулсивно отстъпих назад, но подскочих като ужилен, тъй като кракът ми потъна в нещо меко. Пронизително мяукане раздра въздуха, последвано от възмутен крясък. Обърнах се и видях как леля Джейн се опитва на четири крака да събере останките от заврялата се под канапето котка. Бабата ме погледна и ми стана ясно, че най-лошите й предчувствия са се сбъднали.

В този миг съобщиха, че вечерята е сервирана — тъкмо навреме според мен.

 

— Джийвс — рекох, когато го заварих сам същата вечер, — не съм със слабо сърце, но съм склонен да мисля, че тази авантюра ще ми излезе през носа.

— Не ви ли е приятно тук, сър?

— Не ми е, Джийвс. Ти видя ли мис Прингъл?

— Да, сър, от далече.

— Най-добрият начин да я гледа човек. Внимателно ли я разгледа?

— Да, сър.

— Напомня ли ти за някого?

— Струва ми се, че между нея и братовчедка в Хонория Глосъп съществува поразителна прилика.

— Братовчедка ли! Да не искаш да кажеш, че е братовчедка на Хонория Глосъп?

— Да, сър. Мисис Прингъл е бившата мис Блатъруик, по-малката сестра на съпругата на сър Родерик Глосъп.

— Боже господи! Сега вече ми е ясно.

— Да, сър.

— Каква прилика, а Джийвс! Тя дори говори като мис Глосъп.

— Наистина ли, сър? Все още не съм чул мис Прингъл да говори.

— Не е голяма загуба. От което следва, Джийвс, че макар за нищо на света да не бих зарязал стария Сипи в небрано лозе, подозирам, че това гостуване ще е тежко натоварване за нервната ми система. Все някак мога да изтърпя професора и жена му. Дори бих направил върховно усилие да понеса и леля Джейн. Но да се очаква от човек да общува ежедневно с тази Елоиз — и то на гола лимонада, защото това беше единственото пиене тази вечер, е твърде много. Кажи какво да правя, Джийвс?

— Според мен, трябва възможно повече за избягвате компанията на мис Прингъл.

— Същата гениална мисъл ме осени и мен.

Много е лесно да си дрънкаш безотговорно, че ще избягваш компанията на някоя жена, но когато живеете в една и съща къща и тя не желае да ви избягва, работата не е чак толкова проста. Странно нещо е животът. Колкото повече се опитваш да избягваш някои хора, толкова повече те се лепят по тебе. Не бяха минали и двайсет и четири часа от посещението ми, когато прозрях, че доста често ще се сблъсквам с тази напаст. Тя беше от момичетата, дето вечно се мотаят в краката ти по стълби и коридори. Нямаше начин да вляза в някоя стая и тя да не се вмъкне подире ми. А тръгнех ли да се разхождам из градината, задължително изскачаше я от някой лавров храст, я от лехата с лука. Към десетия ден вече определено страдах от мания за преследване.

— Джийвс — оплаках се аз, — тази жена не се отлепя от мен. Нито за миг не мога да остана сам. Версията на Сипи беше, че трябва да прави проучване на колежите в Кеймбридж. Само тази сутрин тя ме разведе из петдесет и седем. Следобед отидох да поседя в градината, а тя изскочи от бръшляна. Вечерта ме заклещи във всекидневната. Натам е тръгнало, че ако вляза в банята и я намеря сгушена в сапунерката, изобщо няма да се изненадам.

— Твърде досадно, сър.

— Така е. Можеш ли да ми предложиш някакъв изход?

— Не веднага, сър. Но мис Прингъл наистина изглежда силно заинтересована от вас, сър. Тази сутрин ме разпитваше за начина ви на живот в Лондон.

— Какво?

— Да, сър.

Ужасен, аз провесих чене. Порази ме зловеща мисъл. Разтреперих се като листо.

Същия ден на обяд се бе случило нещо странно. Тъкмо бяхме привършили котлетите и аз се облегнах назад да си поема дъх преди полагаемото ми се парче варен пудинг, когато случайно вдигайки очи забелязах, че онази Елоиз не откъсва от мен много особен поглед. Тогава не се замислих много, защото вареният пудинг изисква пълно съсредоточаване. Сега обаче, след думите на Джийвс целият зловещ смисъл на погледа изведнъж се разкри пред смаяното ми същество. Дори тогава ми се беше сторило, че в този поглед има нещо обезпокоително познато и сега изведнъж проумях какво е то. Същия блясък бях наблюдавал в очите на Хонория Глосъп в дните, предхождащи годежа ни — поглед на тигрица, набелязала своята жертва.

— Джийвс, знаеш ли какво си мисля?

— Сър?

Преглътнах мъчително.

— Джийвс, слушай внимателно. Не искам да оставаш с впечатлението, че се имам за неотразим хубавец, който сразява всичко живо с чара си и няма момиче, което да му устои след първата минута. Дори обратното, защото момичетата, попаднали в обсега на моя магнетизъм, са по-скоро склонни да недоволствуват. Ето защо никой не би ме обвинил, че неоправдано се отдавам на панически страхове. Съгласен, нали?

— Да, сър.

— Въпреки това, Джийвс, научно доказан факт е, че съществува особена порода жени, които наистина питаят необяснима слабост към такива като мен.

— Самата истина, сър.

— Много добре знам, че грубо казано притежавам два пъти по-малко мозък от всеки редовен човек, но появи ли се момиче с два пъти повече мозък от нормалното, то по най-прекия път се мята отгоре ми с любовен блясък в очите. Не мога да го обясня, но е така.

— Може би това е вечният стремеж на природата да осигури равновесие между видовете, сър.

— Нищо чудно. Както и да е. Случвало ми се е много пъти. Същото беше и с Хонория Глосъп. В Гъртън^[1] е била прочута като мозъка на своя випуск. Но ме налапа както млад булдог — пържола.

— Доколкото знам, сър, мис Прингъл е била още по-блестяща студентка от мис Глосъп.

— Ето на! Джийвс, тя ме заглежда.

— Да, сър?

— Непрекъснато я срещам по стълби и коридори.

— Наистина ли, сър?

— Препоръчва ми дълбокомислени книги, за да съм разширял кръгозора си.

— Твърде показателно, сър.

— А тази сутрин на закуска ми каза да не ям наденичката, която бях захапал, тъй като според съвременната наука в десет сантиметрова наденичка се съдържали микроби колкото в един умрял плъх. Майчинска загриженост, нали разбираш. Тревожи се за здравето ми.

— Според мен, това е най-убедителният аргумент, сър.

Стоварих се в стола като прострелян.

— Какво ще правим, Джийвс?

— Трябва да размислим, сър.

— Ти мисли. Аз нямам подходящата апаратура.

— Ще отделя на въпроса изключително сериозно внимание, сър, и ще положа всички усилия да останете доволен.

Е, това все пак беше нещо. Аз обаче не бях спокоен. Да, Бъртрам не беше никак спокоен.

 

На следващата сутрин посетихме още шейсет и три колежа и следобед заявих, че се оттеглям в стаята си да полегна. След като изчаках половин час, за да се изчисти теренът, пъхнах в джоба си една книга и принадлежностите за пушене, прекрачих френския прозорец и се спуснах в градината по един много удобен за целта улук. Бях се насочил към беседката, където според мен човек можеше да прекара един-два часа без някой да му досажда.

В градината цареше голяма веселба. Слънцето печеше, минзухарите се препичаха и никъде нито следа от Елоиз Прингъл. Котката се мотаеше по поляната. Подсвирнах й, тя замърка дебело и препусна насреща ми. Тъкмо я бях вдигнал на ръце и я почесвах зад ушите, когато отгоре ми се разнесе див крясък и леля Джейн увисна наполовина от прозореца. Дяволски неудобно.

— Е, добре, добре — рекох.

Пуснах котката, която изчезна нанякъде и като се преборих с изкушението да фрасна дъртата с някоя тухла, продължих към градината с храстите. Безопасно скрит от чужди погледи, аз се отправих към беседката. Не знам дали ще ми повярвате, но не бях преполовил и първата си цигара, когато над книгата ми падна сянка и кръстоската между кърлеж и репей се изпречи между мен и слънцето.

— Ето къде си бил — констатира тя.

После слезе до мен и с отблъскваща игривост измъкна фаса от цигарето ми и го запрати през вратата.

— Непрестанно пушиш! — упрекна ме като любяща млада майка, за мое добро. — Толкова ми се иска да ги откажеш. Никак не е добре за здравето ти. И не бива да седиш тук без сако. Имаш нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Нали си имам Джийвс.

Тя се намръщи.

— Този човек никак не ми харесва — рече.

— Ъ? Защо?

— Не знам. Иска ми се да се отървеш от него.

Целият настръхнах. И ще ви кажа защо. Едно от първите неща, които направи Хонория Глопсън след като се сгодихме, беше да ме уведоми, че не харесва Джийвс и иска да го разкарам. Прималя ми от прозрението, че това момиче и Хонория си съвпадат не само физически, но и черните им души са лика-прилика.

— Какво четеш?

Тя ми измъкна книгата от ръцете и отново се намръщи. Носех си я от Лондон да се развличам във влака — сочен, енергичен опит в криминалния жанр, озаглавен „Кървавата следа“. Елоиз заобръща страниците с груба насмешка.

— Не разбирам как можеш да четеш такъв боклук. — Тя изведнъж млъкна. — Божичко!

— Какво има?

— Познаваш ли Бърти Устър?

Чак тогава забелязах, че името ми бе написано на заглавната страница и сърцето ми три пъти се преобърна.

— О… ъ-ъ-ъ… ами… искам да кажа… да, бегло.

— Трябва да е ужасен човек. Учудвам се, че можеш да имаш такъв приятел. Като оставим всичко друго настрана, той е малоумен. По едно време беше сгоден за братовчедка ми Хонория, но работата се развали, защото се оказал невменяем. Трябва да чуеш какво говори чичо Родерик за него!

Не изгарях от желание.

— Много ли сте близки?

— Доста.

— Онзи ден четох във вестниците, че го глобили за непристойно държане.

— Да, и аз прочетох.

Тя ме изгледа по един отвратителен майчински начин.

— Този човек сигурно не ти влияе добре — рече. — Толкова ми се иска да не общуваш повече с него. Обещаваш ли?

— Виж какво, — започнах аз, но в същия миг старият Кътбърт, котаракът, комуто очевидно бе доскучало да клечи сам в храстите, се появи с дружелюбно вирнати мустаци и скочи в скута ми. Посрещнах го много радушно. Макар и само котарак, той все пак ставаше трети в компанията, а имах и повод да сменя темата.

— Големи симпатяги са това котките — рекох.

На нея обаче тези не й минаваха.

— Ще спреш ли да общуваш с Бърти Устър? — допита Елоиз, пренебрегвайки изцяло котешкия мотив.

— Ще ми бъде трудно.

— Глупости! Трябва само да проявиш малко воля. Не вярвам да е чак толкова интересен като приятел. Чичо Родерик казва, че е безгръбначно леке.

Аз също можех да се изкажа по адрес на чичо Родерик, но устните ми бяха запечатани, така да се каже.

— Толкова много си се променил, откакто се видяхме за последен път — укори ме тя. После се наведе и започна да чете котарака зад другото ухо. — Спомняш ли си, че като бяхме деца ми казваше, че за мен си готов на всичко?

— Така ли?

— Веднъж се разплака, защото ти се разсърдих и не позволих да ме целунеш.

Не го повярвах тогава, не го вярвам и сега. Сипи има странни възгледи в много отношения, но не е възможно дори и на десетгодишна възраст да е бил чак толкова загубен. Според мен момичето лъжеше, но това съвсем не облекчаваше положението ми. Поотместих се, вперих очи пред себе си и челото ми леко взе да се оросява.

И точно тогава, съвсем изневиделица… абе какво да ви обяснявам. От време на време всеки изпитва неудържимо желание да извърши магария. Например в претъпкания театрален салон нещо като че ли те подтиква да извикаш „Пожар!“ и да видиш какво ще стане. Или пък разговаряш кротко с някого и изведнъж се усещаш, че мислиш: „Ами ако ей сега го друсна по окото!“ Та мисълта ми беше, че в този миг, когато рамото й се притискаше о моето и черната й коса ме гъделичкаше по носа, изведнъж ме обзе идиотското желание да я целуна.

— Не е възможно — изграчих.

— Забравил ли си?

Тя вдигна глава и впи очи в моите. Усетих, че затъвам. Затворих очи. И тогава откъм вратата долетя най-чудният глас, който съм чувал в живота си.

— Веднага ми дай тази котка!

Отворих очи. Добрата стара леля Джейн, това украшение за своя пол, стоеше пред мен и ме пронизваше с поглед, сякаш ме бе сварила как коля любимото й животно. Как ме беше проследила тази перла сред жените, нямам представа, но фактът е, че стоеше там, Бог да благослови милата й стара душица, като спасителна команда в последния кадър на филма.

Не чаках нито минута. От магията не бе останал в помен и хукнах през глава. Докато се оттеглях, ангелският глас на доблестната столетница пак ме настигна.

— Той целеше моя Тиби със стрели!

През следващите няколко дни бях оставен на спокойствие. Почти не виждах Елоиз. Убедих се в безграничната стратегическа ценност на онзи улук до прозореца ми. Вече рядко напусках къщата по друг начин. Струваше ми се, че ако късметът ми все така работи, току-виж съм оцелял до края на заточението.

Когато след няколко дни слязох в гостната, цялото семейство беше в Наличност и всичко бе както трябва. Професорът, професоршата, двата експоната и Елоиз бяха разпръснати тук-там из стаята. Котката спеше на килима, канарчето — в клетката си. С една дума — вечер като всички останали.

— Здравейте, здравейте! — казах бодро. — Здравейте, здравейте!

Винаги когато влизам, обичам да произнасям няколко уводни слова, защото ми се струва, че това разведрява атмосферата и й придава дружелюбност. Елоиз ме изгледа укорително.

— Къде беше цял ден? — попита тя.

— След обяд се качих в стаята си.

— В пет часа те нямаше.

— Нямаше ме. След като се потрудих над добрите стари колежи, излязох да се поразходя. Ако иска да бъде в добра форма, човек трябва да се движи.

— Здраво тяло, здрав дух — отбеляза професорът.

— Не бих се учудил — съгласих се приветливо. В този миг, когато всичко вървеше като по ноти и аз се чувствувах във върхова форма, мисис Прингъл изведнъж ме цапардоса с мокър парцал през лицето. Не в истинския смисъл на думата, но със същия успех.

— Родерик много закъсня — рече тя.

Може би ще ви се стори странно, че това име ми действува като ритник в задника, но от мен да го знаете — за всеки, който е имал вземане-даване със сър Родерик Глосъп, на света вече има само един Родерик, което е с един Родерик повече от необходимото.

— Родерик? — изхриптях сподавено.

— Зет ми, сър Родерик Глосъп, пристига в Кеймбридж тази вечер. Утре има лекция в колежа „Сейнт Лукас“. Чакаме го за вечеря.

И докато стоях и се чувствувах като героя, току-що открил, че е попаднал в бърлогата на Деветимата разбойника, вратата се отвори.

— Сър Родерик Глосъп — обяви прислужницата и той нахълта в помещението.

Една от причините, поради която този тип мигновено събужда антипатии у свястната част от човечеството е фактът, че има глава като кубето на „Св. Павел“ и вежди, които плачат за подкастряне. Отвратително е да гледаш как тази плешиво-рунтава особа се приближава към теб, а ти не си подготвил стратегическия път за отстъпление.

В мига, в който сър Родерик влезе в стаята, аз се сгуших зад едно канапе и връчих душата си на провидението. Не беше необходимо да ми гледат на ръка, за да ми кажат, че ме очакват неприятности, свързани с тъмноок мъж. Отначало той не ме забеляза. Здрависа се е професора и жена му, целуна Елоиз и кимна енергично по посока на експонатите.

— Боя се, че позакъснях — каза. — Но едно малко произшествие по пътя, засегнало нещо, което шофьорът ми нарече…

В този миг ме забеляза как се спотайвам в далечината и стреснато изгрухтя.

— А това — започна професорът, като махна към мен.

— Ние вече се познаваме с мистър Устър.

— Това — продължи професорът, — е Оливър, племенникът на мис Сипърли. Помниш ли мис Сипърли?

— Какви ги дрънкаш? — Продължителното общуване с нервно болни бе придало рязък и повелителен маниер на речта му. — Това е онзи нещастник Бъртрам Устър. Какви са тия глупости за Оливър и Сипърли?

Професорът ме гледаше със съвсем естествено учудване. Останалите също. Аз се усмихнах немощно.

— Ами… всъщност… — промърморих. Професорът се бореше с новосъздалото се положение. Просто се чуваше как мозъкът му бръмчи.

— Той каза, че е Оливър Сипърли — изстена накрая.

— Ела тук! — изрева сър Родерик. — Трябва ли да разбирам, че си се натрапил в тази къща под предлог, че си племенник на тяхна стара приятелка?

Това всъщност беше твърде точно излагане на фактите.

— Ами… ъ-ъ-ъ… да — рекох.

Сър Родерик ме прониза с поглед. Той проникна в тялото ми някъде около горното копче на яката, позавъртя се малко вътре и излезе откъм гърба.

— Невменяем! Съвършено невменяем, както си знаех от самото начало.

— Какво каза той? — попита леля Джейн.

— Родерик казва, че този младеж е ненормален — изрева професорът.

— А! — рече лелята и закима. — И аз си го мислех. Той се спуска по улуците.

— Какво прави?

— Виждала съм го… о, колко пъти съм го виждала!

Сър Родерик изсумтя.

— Този трябва да го приберат. Недопустимо е да се остави човек в подобно състояние да скита на свобода. Следващия път спокойно може да убие някого.

Тогава реших, че дори и с риск да издам Сипи, трябва да отхвърля това ужасно обвинение.

— Позволете ми да обясня — рекох. — Сипи ме помоли да дойда тук.

— Какво ще рече това?

— Той самият не можа да дойде, защото го окошариха, когато вечерта след „Гребната гонка“ халоса едно ченге.

Не беше лесно да ги накарам да схванат за какво става дума, но дори и след това положението ми не стана по-розово. В атмосферата се възцари известен хлад и като съобщиха, че вечерята е готова, аз се самоизключих от компанията и скоростно се упътих към стаята си. Щеше ми се да хапна нещичко, но обстановката не предразполагаше.

— Джийвс — извиках, щом влетях вътре и натиснах звънеца, — улепиха ни!

— Сър?

— Адът трепери и играта свърши.

Той ме изслуша внимателно.

— Подобно развитие на събитията беше предвидено, сър. Сега единственото, което ни остава, е да предприемем следващата крачка.

— И коя е тя?

— Да отидете при мис Сипърли, сър.

— Това пък защо?

— Мисля, че би било разумно вие лично да я уведомите за станалото, сър, вместо да й позволите да научи за него от писмата на професор Прингъл. В случай, че все още желаете да направите всичко по силите си, за да помогнете на мистър Сипърли.

— Не мога да изоставя Сипи. Ако смяташ, че ще има някаква…

— Бихме могли да опитаме, сър. Имам известни основания да смятам, че мис Сипърли би могла да прояви снизходителност към поведението на мистър Сипърли.

— Откъде-накъде? — учудих се аз.

— Просто така ми се струва, сър.

— Е, щом смяташ, че си заслужава да опитаме… Как се стига дотам?

— Разстоянието е около сто и петдесет мили, сър. Най-добре ще е да наемем кола.

— Погрижи се веднага.

Идеята да се отдалеча на сто и петдесет мили от Елоиз Прингъл, да не говорим за леля Джейн и Родерик Глосъп, ми се стори най-добрата, която бях чувал от години.

 

Имението Падок се намираше на около десетина мили от село Бекли-он-дъ-Муър и на следващата сутрин, след като закусих здраво в местната страноприемница, се упътих безстрашно натам. Предполагам, че когато на човек му мине през главата всичко преживяно от мен през последните две седмици, той закоравява до степен на непукизъм. В крайна сметка, мислех си, каквато и да е тази леля на Сипи, тя не е сър Родерик Глосъп, така че от самото начало имах изгледи за успех.

„Падок“ беше средно голяма къща с просторна и ужасно подредена градина и старателно валирана чакълена алея, виеща се сред току-що излезли от химическо чистене храсти. Хвърляш, значи, един поглед на тази къща и веднага си казваш: „Тук живее нечия леля.“ Тръгнах по алеята и когато свих зад завоя, забелязах някаква жена, която човъркаше цветната леха с градинарска лопатка. Ако това не беше жената, която търсех, значи сериозно грешах, затова спрях, прочистих си гърлото и се обадих.

— Мис Сипърли?

Тя стоеше с гръб към мен и при звука на гласа ми изпълни сложен пирует с отскок, подобно на босонога танцьорка, настъпила кабарче насред партията на Саломе. След малко се приземи и доста тъпо се облещи насреща ми. Едро, яко женище с червендалесто лице.

— Надявам се, че не ви стреснах — рекох.

— Кой сте?

— Казвам се Устър. Приятел съм на племенника ви Оливър.

Дишането й бе станало по-равномерно.

— О? — каза. — Като чух гласа ви, помислих, че е някой друг.

— Не. Аз съм. Дойдох да ви кажа за Оливър.

— Какво за Оливър?

Поколебах се. Сега, когато наближавахме същината или така да се каже гвоздея на програмата, голяма част от безгрижната ми самоувереност се бе изпарила.

— Ами… вижте, трябва да ви предупредя, че работата е доста неприятна.

— Болен ли е? Или имате предвид злополука? — попита разтревожено и тази проява на човещина ме зарадва. Реших да си призная всичко без повече увъртане.

— А, не, не е болен. А що се отнася до злополуката, зависи какво разбирате под злополука. Той е в дранголника.

— Къде?

— В затвора.

— В затвора!

— Вината е моя. През нощта на „Голямата Гонка“ се разхождахме и аз го посъветвах да задигне една полицейска каска.

— Не разбирам.

— Ами, стори ми се потиснат, нали разбирате, и криво, или право, реших, че ще се разведри, ако изтича на отсрещния тротоар и свие каската. Той също прецени, че идеята ми е добра, и тръгна да я осъществява, само че полицаят се разсмърдя и Оливър го светна по…

— Светна?

— Светна го… срита го в корема.

— Моят племенник Оливър е ритнал полицай в корема!

— Право в корема. А на следващия ден го затвориха за трийсет дни в бастилията без право на обжалване.

През цялото време я наблюдавах тревожно, за да разбера как ще приеме историята и в този миг видях как от лицето й остана само уста, а после лелята запреплита крака из тревата, превиваше се от смях и буйно размахваше лопатката.

Голям късмет извади, че го нямаше там сър Родерик Глосъп. На втората секунда щеше да седи на главата й и да й надява усмирителната риза.

— Не се ли сърдите?

— Да се сърдя ли — щастливо изкряка тя. — Не бях чувала нищо по-забавно!

Зарадвах се и се успокоих. Надявах се новината да не я разстрои кой знае колко, но не бях допускал, че ще се радва на такъв успех.

— Гордея се с него — каза тях.

— Това е чудесно.

— Ако всеки млад човек в Англия ритнеше по един полицай в корема, в тази страна щеше да се живее далеч по-добре.

Не можех да схвана идеята й, но всичко изглеждаше наред, затова разменихме още по една блага дума и аз се изнесох.

— Джийвс — докладвах, когато се върнах в страноприемницата, — всичко е наред, но изобщо не разбирам защо.

— Как протече срещата ви с мис Сипърли, сър?

— Казах й, че Сипи е в пандиза за нападение срещу полицай, в резултат на което тя избухна в бурен смях, доволно размаха лопатката и каза, че се гордее с него.

— Мисля, че съм в състояние да дам обяснение за ексцентричното й на пръв поглед поведение, сър. Имам сведения, че през последните две седмици мис Сипърли е имала неприятности с местния полицай, резултат от което е и възникналото у нея известно предубеждение към представителите на властта като цяло.

— Така ли? Какво точно се е случило?

— Полицаят се попрестарал в изпълнение на служебните си задържания, сър. През последните десет дни той три пъти връчвал призовки на мис Сипърли за превишаване на скоростта, за извеждане на кучето без каишка и задето отказала да изгаси някакъв пушещ комин. И тъй като мис Сипърли е нещо като селски феодал, досега е имала навика да върши всичко това безнаказано. Ето защо усърдието на полицая я настроило зле към цялото полицейско съсловие и съответно води до благосклонно и либерално отношение към прояви като тази на мистър Сипърли.

— Какъв невероятен късмет, Джийвс!

— Да, сър.

— Откъде научи всичко това?

— От самия полицай, сър. Той ми е братовчед.

Аз се изцъклих. Така да се каже, загрях всичко.

— Божичко, Джийвс! Нали не си го подкупил?

— О, не, сър. Но миналата седмица той имаше рожден ден и аз му направих малък подарък. Егбърт винаги ми е бил много симпатичен, сър.

— Колко?

— Само пет лири, сър.

Бръкнах в джоба си.

— Заповядай — рекох. — И още пет за късмет.

— Много благодаря, сър.

— Джийвс — казах. — Неведоми са пътищата на чудесата, които вършиш. Ще имаш ли нещо против, ако попея?

— Не, разбира се, сър — отвърна Джийвс.