П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (3)

ГУЦ-КОО-О-О-О-О-У!

Благодарение на гласността, дадена от вестниците „Бриджнорт“, „Шифнъл“ и „Олбрайтън Аргус“ (който е обединен със „Зърнопроизводителски глас“ и „Животновъдско ехо“) днес целият свят знае, че сребърният медал за най-гойно прасе в Осемдесет и седмата ежегодна селскостопанска изложба в графство Шропшър бе спечелен от Императрицата на Бландингс — черната бъркширска свиня на лорд Емсуърт.

Малцина обаче си дават сметка, че само косъм делеше в един момент това великолепно животно от лелеяната чест.

Сега вече историята може да бъде разказана.

Тази кратка глава от Тайните архиви на Замъка Бландингс най-вероятно е започнала през нощта на осемнайсети юли, когато Джордж Сирил Ненагледния (двадесет и девет годишен), свинар на работа при лорд Емсуърт, бил арестуван от полицая Еванс в селото Маркет Бландингс, защото в нетрезво състояние нарушавал обществения ред в кръчмата „Козел и перушина“. На деветнайсети юли, след като първо направил опит да се извини, после обяснил, че имал рожден ден, а накрая си измислил и алиби, Джордж Сирил съвсем справедливо бил осъден на четиринайсет дни затвор без право да бъде освободен под гаранция.

На двайсети юли Императрицата на Бландингс, известна с огромния си, да не кажа, необуздан апетит, за пръв път в живота си обърнала гръб на всякаква храна. А на двайсет и първи юли сутринта ветеринарният лекар, повикан да постави диагнозата и да се справи с тази необяснима въздържаност, бил принуден да признае пред лорд Емсуърт, че случаят надхвърля професионалното му умение.

Нека прели да минем нататък се уверим, че не сме допуснали грешка в датите.

18 юли — Празнична оргия на Сирил Ненагледния

19 юли — Същият хвърлен в затвора

20 юли — Свинята отказва насъщния

21 юли — Ветеринарният лекар вдига ръце.

Така.

Въздействието от съобщението на ветеринарния лекар върху лорд Емсуърт бе съкрушително. По принцип житейските несгоди на нашето съвремие оставят съвършено незасегнат този завеян, добродушен пер. Стига да грее слънце, храната му да се поднася редовно и по-малкият му син Фредерик да го освободи от присъствието си, той е спокоен и щастлив. Но и в неговата броня има уязвими брънки и ето, че една от тях бе уцелена онази сутрин. Зашеметен от току-що получената вест, той стоеше до прозореца на голямата библиотека в Бландингс и се взираше навън с незрящи очи.

Междувременно вратата се отвори Лорд Емсуърт се обърна и след като премигна веднъж-дваж, както правеше винаги, когато нещо се изпречеше насреща му, съобрази, че току-що влязлата красива и властна жена е сестра му — лейди Констанс Кийбъл. И нейното поведение, подобно на неговото, издаваше дълбоко безпокойство.

— Кларънс! — извика тя. — Случи се нещо странно!

Милорд поклати безнадеждно глава.

— Знам. Той току-що ми каза.

— Как? Той е бил тук?

— Няма и минута откакто излезе.

— Как можа да го пуснеш! Нима не знаеш, че искам да го видя?

— Каква полза от това?

— Поне можех да му изкажа съчувствието си — рязко отвърна лейди Констанс.

— Да, вярно — съгласи се лорд Емсуърт, след като добре обмисли тази възможност. — Само че, това говедо не заслужава никакво съчувствие. Тъп е като галош.

— Нищо подобно. Той е изключително интелигентен за годините си младеж.

— Младеж? Смяташ ли, че може да мине за младеж? Ако питаш мен, петдесетте не му мърдат.

— Ти да не си се побъркал? Хичъм на петдесет!

— Не Хичъм. Смидърс.

Както често й се случваше, когато разговаряше с брат си, лейди Констанс усети, че й се завива свят.

— Ще бъдеш ли така любезен, Кларънс, с прости думи да ми обясниш за какво, според теб, става дума?

— За Смидърс. Императрицата на Бландингс отказва да яде, а Смидърс заяви, че нищо не може да направи. И това ми било ветеринарен лекар!

— Тогава значи не си чул? Кларънс, случи се нещо ужасно, Анджела развали годежа си с Хичъм.

— А селскостопанската изложба е другата сряда!

— Но какво общо има това, за бога? — извика лейди Констанс и отново усети познатия световъртеж.

— Какво общо ли? — разпалено отвърна милорд. — Моята рекордьорка, на която й остават по-малко от десет дни да се подготви за изключително тежко състезание с целия свински елит в графството, изведнъж отказва да се храни…

— Ще престанеш ли най-после да бръщолевиш за това отвратително прасе и ще обърнеш ли внимание на нещо наистина важно? Казах ти, че Анджела — племенницата ти Анджела — е развалила годежа си с лорд Хичъм и е заявила, че ще се омъжи за онзи безнадежден пройдоха Джеймс Белфърд.

— Синът на стария Белфърд, енорийския свещеник?

— Да.

— Не може да го стори. Той е в Америка.

— Не е в Америка. В Лондон е.

— Не — настоя лорд Емсуърт и мъдро поклати глава. — Грешиш. Спомням си, че преди две години срещнах баща му на пътя край двайсетакровата нива на Мийкър и той съвсем членоразделно ми каза, че на следващия ден момчето заминава за Америка. Би трябвало вече да е стигнал.

— Толкова ли не можеш за проумееш? Той се е върнал.

— Ами? Върнал се е. Значи ясно. Върнал се е, казваш.

— Нали помниш, че навремето имаше нещо между него и Анджела, но една година след заминаването му тя се сгоди за Хичъм и аз реших, че всичко е приключено. Сега обаче излиза, че миналата седмица е ходила в Лондон, срещнала се е с този Белфърд и историята е започнала отначало. Заяви ми, че е писала на Хичъм и е развалила годежа.

Настъпи мълчание. Брат и сестра останаха известно време потънали в размисъл. Лорд Емсуърт заговори пръв.

— Опитахме с жълъди — каза той. — Опитахме с обезмаслено мляко и картофени обелки. Не и не. Не ще да ги погледне.

Усетил с чувствителната си кожа изпепеляващия поглед на две сестрински очи, милорд стреснато се върна към действителността.

— Абсурдно! Нелепо! Смешно! — бързо занарежда той. — Да развали годежа! Тц-тц-тц! Каква глупост! Аз лично ще поговоря с този младеж. Ако смята, че може да си разиграва коня, както си иска и да зарязва племенницата ми без да…

— Кларънс!

Лорд Емсуърт премигна. Като че ли нещо не беше наред, само че не можеше да проумее какво. Беше убеден, че с последните си думи е уцелил верния тон — силни, убедителни, властни думи.

— Ъ?

— Годежът е бил развален от Анджела!

— А, от Анджела?

— Този Белфърд й е замаял главата. Въпросът е как да постъпим сега?

Лорд Емсуърт се замисли.

— Дръж твърда политика — решително посъветва той. — Няма да се съгласяваш с никакви глупости. Не им изпращай сватбен подарък.

След време лейди Констанс несъмнено щеше да намери подходящите жлъчни слова, с които да съкруши това малоумно предложение, но тя още си поемаше дъх, за да даде воля на езика си, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.

Беше красива девойка с руса коса и сини очи, които в по-благоприятни времена вероятно са навеждали тоз или онзи на мисли за две задрямали под южното слънце лагуни. Сега обаче, за съжаление, времената не бяха такива. При среща с погледа й лорд Емсуърт получи усещане за досег с оксиженова горелка и доколкото нещо, нямащо отношение към сина му Фредерик, изобщо бе в състояние да го разтревожи, може да се твърди, че този поглед го смути. Стори му се, че Анджела е разстроена и му домъчня. Той обичаше Анджела. За да разведри наелектризираната атмосфера, милорд каза:

— Анджела, мила, разбираш ли нещо от прасета?

Момичето се изсмя. Смехът й беше рязък и горчив — особено неприятен непосредствено след закуска.

— Да, разбирам. Ти си именно прасе.

— Кой, аз?

— Да, ти! Леля Констанс каза, че ако се омъжа за Джими, няма да ми дадеш парите.

— Пари ли? Пари, казваш? — лорд Емсуърт беше леко озадачен. — Какви пари? Ти никога не си ми давала пари.

Чувствата на лейди Констанс намериха излаз в звук, силно наподобяващ гъргорене на прегрят радиатор.

— Убедена съм, че прословутата ти разсеяност е просто отвратителна преструвка, Кларънс. Много добре знаеш, че след смъртта на клетата Джейн ти стана настойник на Анджела.

— И докато не навърша двадесет и пет години, не мога да докосна парите си без твое съгласие.

— Добре де, на колко си години?

— На двадесет и една.

— Тогава за какво се тревожиш? — недоумяваше лорд Емсуърт. — Няма повод за тревоги още цели четири години. Господ ми е свидетел, че парите ти са непокътнати и на сигурно място.

Анджела тропна с крак. Вярно — жест неподобаващ на една дама, но все пак за предпочитане пред ритника, с който нисшите й инстинкти я подтикваха да дари вуйчо си.

— Казах на Анджела — обясни лейди Констанс, — че щом не можем да я принудим да се омъжи за лорд Хичъм, можем поне да опазим парите й от онзи пройдоха, с когото си е наумила да се зачерни.

— Той не е пройдоха! И си има предостатъчно пари да се оженим, само че му трябва известен капитал, за да влезе в съдружие с…

— Пройдоха е. Нима не го изпратиха в чужбина, защото…

— Това беше преди цели две години. Сега…

— Мила Анджела, можеш да спориш до…

— Не споря. Просто ти казвам, че ще се омъжа за Джими, та ако ще и двамата да умрем от глад на улицата.

— На коя улица? — попита лорд Емсуърт, като с мъка откъсна блуждаещите си мисли от проблема с жълъдите.

— Коя да е.

— Виж какво, Анджела, моля те да ме изслушаш.

Лорд Емсуърт имаше впечатлението, че около него ужасно много се говори. Чувствуваше се като жалка отломка, подхвърляна от женски гласове сред разбунтувала се стихия. По всичко личеше, че и племенницата му, и сестра му, имаха да си казват много неща и ги казваха едновременно и фортисимо. Очите му с копнеж се обърнаха към вратата.

Направи го изключително елегантно. Леко завъртане на дръжката и вече беше далеч от тези гласове, там, където имаше покой. Милорд весело заприпка надолу по стълбите и се втурна навън, където грееше слънце.

 

Веселието му обаче не бе дълготрайно. Най-после получили възможността да се съсредоточат върху истински сериозните жизнени проблеми, мислите му станаха тъжни и мрачни. Облакът, помрачаващ настроението му преди да започне цялата Хичъм-Анджело-Белфърдска история, отново скри слънцето от взора му. Всяка стъпка, която го приближаваше към кочината с линеещата вътре Императрица, му тежеше повече от предишната. Милорд стигна до кочината, облегна се на перилата и кахърно се вторачи в необятната свинска маса пред себе си.

Защото въпреки диетата напоследък, Императрицата на Бландингс не бе изпосталяла. Тя наподобяваше огромен балон с уши и опашка и беше точно толкова кръгла, колкото може да е едно прасе, без да се пръсне. Независимо от това лорд Емсуърт я съзерцаваше и неутешимо тъгуваше. Още малко да се понатъпче и нито едно прасе в цялото графство Шропшър няма да може да остане в нейно присъствие с гордо вдигната глава. А сега, точно защото отказваше да погълне това „малко“, изумителното добиче щеше да бъде вписано в обидно безразличната графа „И други“. О, колко жестоко, колко жестоко!

Постепенно милорд осъзна, че някой му говори и като се обърна, забеляза редом със себе си сериозен младеж с бричове за езда.

— Аз такова… — издума младежът.

Милорд предпочиташе самотата, но все пак с облекчение установи, че нашественикът не е от противоположния пол. Жените са склонни да пилеят мислите си разнопосочно, докато мъжете са практични и на тях може да се разчита, че ще се придържат към главното. Освен това младият Хичъм вероятно също отглеждаше прасета и нищо чудно да го изненада с някой полезен съвет.

— Аз такова… наминах да видя дали не мога да направя нещо във връзка с тази ужасна история.

— Изключително предвидливо и мило от ваша страна, приятелю — затрогнат отвърна лорд Емсуърт. — Боя се, че работата е доста безнадеждна.

— За мен е пълна загадка.

— За мен също.

— Та само миналата седмица нищо й нямаше.

— До онзи ден нищо й нямаше.

— Изглеждаше съвсем бодра, весела и прочие.

— Прав сте.

— И изведнъж това — като гръм от ясно небе, така да се каже.

— Точно. Необяснимо. Направихме всичко възможно да събудим апетита й.

— Апетита й? Нима Анджела е болна?

— Анджела? Не, едва ли. Преди няколко минути изглеждаше съвсем здрава.

— Значи сте я виждали тази сутрин? Каза ли нещо за тази ужасна история?

— Не. Говореше за някакви пари.

— Всичко е толкова неочаквано.

— Като гръм от ясно небе — съгласи се лорд Емсуърт. — Такова нещо досега не й се е случвало. Започвам да се боя от най-лошото. Според рецептурника на Улф и Лемън здравото прасе трябва да приема на ден храна, съдържаща петдесет и седем хиляди и осемстотин калории, от които два килограма и сто и петдесет грама протеин, дванадесет килограма въглехидрати…

— Какво общо има това с Анджела?

— С Анджела ли?

— Дойдох да разбера защо Анджела е развалила годежа ни.

Лорд Емсуърт се съсредоточи. Имаше смътната представа, че беше чувал някой да споменава нещо подобно. Постепенно си припомни всичко.

— Ами да, разбира се. Развалила е годежа, нали? Предполагам, защото обича друг. Да, да, сега се сещам, че недвусмислено го заяви. Спомням си съвсем ясно. Анджела е решила да се омъжи за друг. Бях сигурен, че има разумно обяснение. Кажете ми, драги приятелю, как гледате на лененото кюспе?

— Това пък с лененото кюспе как да го разбирам?

— Ами, как… ленено кюспе — поясни лорд Емсуърт, който не беше в състояние да намери друго определение. — Като храна за прасета.

— О, по дяволите всички прасета!

— Какво! — В гласа на лорд Емсуърт прозвучаха едновременно ужас и недоверие. Младият Хичъм по принцип не му беше особено симпатичен, защото милорд не беше от хората, които с лекота се привързват към по-младите, но никога не бе допускал, че е способен на подобни анархистични изказвания. — Какво казахте?

— Казах „По дяволите всички прасета!“ Непрекъснато ми говорите за прасета. Какво ме интересуват прасетата? Не желая да разговарям за прасета. Да пукнат дано всички прасета!

Той си тръгна, а лорд Емсуърт се загледа подире му със смесени чувства. Възмущение, че един земевладелец и син на негов приятел е способен да произнесе подобни кощунствени слова, и облекчение, че човек, способен да произнесе такива кощунствени слова, няма да се ожени за член на неговото семейство. По свойствения си завеян начин милорд винаги бе обичал племенницата си Анджела и сега му стана приятно, че детето е толкова проницателно и трезвомислещо. Много момичета на нейна възраст биха се заслепили от бляскавото обществено положение и богатство на младия Хичъм; тя обаче, с необикновена за годините си интуиция, бе прозряла, че възгледите му за прасетата са крайно погрешни и се бе отдръпнала преди да стане късно.

Приятна топлинка се разля в гърдите на лорд Емсуърт, за да изстине миг по-късно при вида на сестра му Констанс, която връхлетя отгоре му. Лейди Констанс бе красива жена, но имаше моменти, когато очарователното й лице се загрозяваше от доста странно изражение. От най-ранно детство лорд Емсуърт беше разбрал, че това изражение му носи неприятности. Тъкмо то бе изписано върху лицето й и сега.

— Кларънс — изсъска тя. — Мисля, че достатъчно търпях глупостите на Анджела и младия Белфърд. Това повече не може да продължава. Трябва да заминеш за Лондон с влака в два часа.

— Какво? Защо?

— Ще се срещнеш с този Белфърд и ще му кажеш, че щом Анджела държи да се омъжи за него, няма да получи нито пени още четири години. Много ще се изненадам, ако тази вест не сложи край на цялата история.

Лорд Емсуърт замислено се зае да почесва Императрицата по необятния гръб, но върху добродушното му лице се изписа бунтовен израз.

— Не виждам защо да не се омъжи за него — промърмори той.

— Да се омъжи за Джеймс Белфърд?

— Не виждам защо не. По всичко изглежда, че го обича и прочие.

— Никога не си имал капка мозък в главата си, Кларънс. Анджела ще се омъжи за Хичъм.

— Не мога да го понасям. Схващанията му за прасетата са напълно погрешни.

— Кларънс, не желая повече разсъждения и спорове. Ще заминеш за Лондон с влака в два часа. Ще се срещнеш с мистър Белфърд и ще му кажеш за парите на Анджела. Ясно ли ти е?

— Добре де, добре — мрачно отстъпи милорд. — Добре, добре, добре.

Чувствата, които изпитваше на следващия ден, докато седеше срещу госта си, Джеймс Бартоломю Белфърд, в централния салон на Клуба на заслужилите консерватори, не бяха особено ведри. Не стига, че изобщо се намираше насред Лондон в такъв прекрасен слънчев ден, ами го бяха натоварили и със задачата да зачерни любовта на двама млади, към които хранеше най-топли чувства. Това му беше особено неприятно.

Защото сега, след като беше отделил известно време, за да размисли над въпроса, лорд Емсуъртси спомни, че младият Белфърд винаги му е харесвал. Мило момче, с подчертан вкус към селския начин на живот, който толкова допадаше и на него самия. Не би седнал да ругае и да говори с пренебрежение за прасетата като класа, и то в присъствието на Императрицата на Бландингс. Тогава на милорд му хрумна, както бе хрумвало на не един или двама преди него, колко неправилно са разпределени парите на този свят. Откъде накъде свинемразецът Хичъм ще получава от аренда десетки хиляди, а напълно заслужаващият ги младеж да няма нищо?

Тези мисли не само натъжиха лорд Емсуърт, ами го накараха да се почувствува и неловко. Мразеше неприятностите, а изведнъж прозря, че при спомена колко сигурно е скътан капиталът на Анджела зад четири врати, откъдето няма вероятност и пени да се измъкне, разговорът с младия човек неминуемо ще придобие нежелана окраска.

Милорд намисли ла отложи момента. По време на обяда, реши той, приветливо ще побъбри за туй-онуй, а подир това, докато се сбогува с госта си, ще му изплюе камъчето на бърза ръка и ще се гмурне обратно в дебрите на клуба.

Значително ободрен, че така изкусно е разрешил проблема, той се разприказва:

— Градините на Бландингс са особено привлекателни това лято. Главният ми градинар, Ангъс Макалистър, е човек, с когото не винаги сме на едно и също мнение, особено по въпроса за ружите, където намирам възгледите му дори до известна степен пагубни; но никой не може да отрече, че разбира от рози. Розариумът…

— Много добре си спомням този розариум — отрони лека въздишка Джеймс Белфърд и си сипа още малко от брюкселското зеле. — Там в летните вечери обичахме да се срещаме с Анджела.

Лорд Емсуърт премигна. Началото не беше обнадеждаващо, но династията Емсуърт се отличава с борбената си природа. Той опита пак:

— Рядко съм виждал такива великолепни цветове, каквито се наблюдават там през юни. Двамата с Макалистър единодушно възприехме твърда политика срещу голите охлюви и листните въшки. В резултат, градината стана за чудо и приказ. И дамаските рози, и еърширските, и…

— За да оцени истински розите — прекъсна го Джеймс Белфърд, — човек трябва да ги види като фон за момиче като Анджела. С прекрасните си руси коси, искрящи сред зелените листа, тя превръща розариума в истински рай.

— Несъмнено — рече лорд Емсуърт. — Несъмнено. Радвам се, че сте харесали розариума ми. В Бландингс, разбира се, се радваме на естествена глинеста почва, богата на хранителни вещества и хумус; но, както често повтарям на Макалистър и по този въпрос също не сме имали разногласия, само глинестата почва не е достатъчна. Необходим е и оборски тор. Ако всяка есен лехите се наторяват обилно и буците се раздробяват напролет преди прекопаването…

— Анджела каза — обади се Джеймс Белфърд, — че не ни давате да се оженим.

Лорд Емсуърт се задави с пилешкото. На такава прямота, рече си той с парещо самосъжаление, младите англичани се научават в Америка. Дипломатическите извъртания процъфтяват само сред по-ленивите цивилизации, а в онези енергични и силни среди човек се научава да Говори Прямо и Да Го Прави Сега, и на всякакви други работи, дето поставят човек в затруднено положение.

— Ами… да, понеже отворихте дума, трябва да ви кажа, че се взе такова неофициално решение. Разбирате ли, приятелю, сестра ми Констанс е твърдо убедена, че…

— Разбирам. Смята ме за прахосник.

— Не, не, драги приятелю. Никога не е казвала такова нещо. Думата, която употреби, беше пройдоха.

— Хм, в началото може би наистина бях такъв. Но от мен да го знаете — озовеш ли се на работа в някоя ферма в Небраска, собственост на спиртосан от ябълкова ракия старец с яки разбирания за работата и солен речник, на бърза ръка се сдобиваш с положителни навици.

— Във ферма ли работите?

— Работех.

— Прасета? — с тих, развълнуван глас попита лорд Емсуърт.

— Покрай останалото.

Милорд преглътна. Пръстите му конвулсивно замачкаха покривката.

— Тогава, млади приятелю, може би сте в състояние да ми дадете съвет. От два дни моята свиня-рекордьорка Императрицата на Бландингс отказва да приеме храна. А селскостопанската изложба е другата сряда. Направо ще откача от тревога.

Джеймс Белфърд замислено свъси вежди.

— Какво смята свинарят ви по въпроса?

— Свинарят ми от два дни е в затвора. От два дни!

За пръв път значимостта на съвпадението порази лорд Емсуърт.

— Мислите ли, че това може да има нещо общо със загубата на апетит?

— Разбира се. Вероятно тъгува по него.

Милорд беше поразен. Съвсем бегло познаваше Джордж Сирил Ненагледния, но доколкото го беше виждал, трудно можеше да му се припише чак такъв фатален чар.

— Може би й липсва обедният му зов.

Милорд отново изпадна в недоумение. Не бе допускал в мислите си, че свинете се придържат толкова педантично към светските условности.

— Зов ли?

— Все трябва по някакъв начин да я е викал на обяд. Това е едно от първите неща, които човек научава във фермата — да зове. Прасетата са чувствителни животни. Не ги ли позовеш, готови са да умрат от глад, но няма да сложат и троха в уста. Позовеш ли ги обаче правилно, ще те следват с проточени лиги до края на света.

— Боже всемогъщи! Виж ти какви работи!

— Самата истина, уверявам ви. В различните краища на Америка зоват различно. В Уискънсин например, думите „Грух, грух, грух“ докарват свинското вкъщи и в прекия и в преносния смисъл. В Илиноис мисля, че им викат „Тц, тц, тц“, докато в Айова предпочитат „Гуц, Гуц, Гуц“. Ако продължим към Минесота, ще чуем „Праси, Праси, Праси“ или пък „Гъци, Гъци, Гъци“, докато в Милуоки, където заселниците са предимно от немско потекло, ще чуем доброто старо тевтонско „Ойларипи, майне швайне!“ О, да, свинският зов варира в широки граници. От „Гуц-Гуц-Гуц“ в Охайо, до „Грух-праси, грух-праси“ в Масачузетс, без да броим различните местни подходи, като чукане по консервени кутии с брадва, или подрънкване на камъчета в куфар. Познавах един човек в Небраска, който зовеше прасетата си като им чукаше по копанята с дървения си крак.

— Сериозно?

— Случи му се обаче голямо нещастие. Една вечер, като чули някакъв кълвач, те се опитали да се покатерят на дървото и когато човекът излязъл, намерил ги натръшкани наоколо с прекършени вратове.

— Моментът не е подходящ за шеги — засегна се лорд Емсуърт.

— Не се шегувам. Стопроцентова истина. Всеки в Америка го знае.

Лорд Емсуърт прокара ръка по пламналото си чело.

— Но щом разнообразието е толкова голямо, няма начин да разберем точно кой зов е използувал Ненагледния…

— О! — прекъсна го Джеймс Белфър. — Не бързайте. Още не съм ви казал всичко. Има и универсален зов.

— Какъв зов?

— Повечето хора не го знаят, но аз го чух лично от устата на Фред Пацел, шампион на свински зов в Западните щати. Какъв човек само! Виждал съм го да кара пържолите да изскачат от чиниите. Той ми довери, че независимо дали животното е научено да откликва на илинойското „Тц, Тц“ или на минесотското „Праси“, то винаги ще реагира незабавно на тази магическа комбинация от звуци. За свинята то било като притегателната сила на масонството за хората. „Тц, Тц“ в Минесота или „Праси“ в Илинойс и животното само повдига вежди и гледа непроницаемо. Но в който и щат да извикате „Гуц-коо-о-о-оу!“…

Върху лицето на лорд Емсуърт се изписа изражението на удавник, зърнал спасителната сламка.

— Това ли е универсалният зов, за който споменахте?

— Да.

— Гуц…!

— … коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Не е точно така. Първата сричка трябва да бъде произнесена кратко и стегнато, втората да се удължи и извиси във фалцет — високо, без фалш.

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу!

— Гуц-коо-о-о-оу! — изквича лорд Емсуърт, като отметна глава назад и от гърлото му излезе висок пронизителен тенор, който накара деветдесет и тримата заслужили консерватори, които обядваха наоколо, да замръзнат от ужас и негодувание.

— Повече живот в „коо“ — посъветва го Джеймс Белфърд.

— Гуц-коо-о-о-оу!

Клубът на заслужилите консерватори е едно от малкото места в Лондон, където посетителите не са свикнали на музика по време на хранене. Финансисти с бели бакенбарди впиха сурови погледи в олисели политици, сякаш безмълвно ги питаха как трябва да се постъпи. Плешиви политици отвръщаха на погледите на бакенбардести финансисти, с което се опитваха да им внушат, че представа си нямат. Из въздуха обаче витаеше смътно оформилата се единодушна решителност да протестират пред Управителния съвет.

— Гуц-коо-о-о-оу! — провикна се лорд Емсуърт. В същия миг погледът му попадна върху часовника над камината. Стрелките сочеха два без двайсет.

Той конвулсивно потръпна. Най-удобният влак през деня за Маркет Бландингс тръгваше от гара „Падингтън“ точно в два часа. Сетне нямаше друг чак до пет и пет.

Милорд не беше мислещ човек, но затова пък случеше ли му се да мисли, за него това означаваше и да действува. Миг по-късно той вече ситнеше към вратата, извеждаща на широкото стълбище.

Сега вече залата взе единодушното решение да протестира със силни думи пред Управителния съвет. Но от мозъка на лорд Емсуърт, доколкото изобщо го имаше, миналото — с изключение на този единствен зов „Гуц-коо-о-о-оу!“ — бе напълно изличено.

Като шепнеше магическите звуци, той забърза към гардероба и взе шапката си. Изричайки ги отново и отново, скочи в едно такси. Все още ги повтаряше, когато влакът излезе от гарата; и несъмнено щеше да продължава да ги повтаря по целия път до Маркет Бландингс, ако не беше паднал жертва на непоклатимите си навици и не бе заспал още в първите десет минути от пътуването.

Когато влакът спря в Суиндън Джънкшън, милорд стреснато се събуди. Надигна се и както имаше навик в подобни случаи, започна да се чуди кой е и къде се намира. Паметта му се възвърна, но уви, това не беше вече една пълна памет. Спомни си как се казва. Спомни си, че се прибира у дома след посещение в Лондон. Но какво трябва да кажеш на прасето, когато го поканиш на софрата, беше напълно изтрито от съзнанието му.

Според мнението на лейди Констанс Кийбъл, облечено недвусмислено в словесна форма в кратките мигове по време на вечерята, когато бяха сами, и посредством телепатията, когато икономът Бийч допринасяше с достолепното си присъствие към церемонията, при експедицията си в Лондон с цел да постави ребром въпроса пред Джеймс Белфърд, брат й Кларънс се бил държал като формен идиот.

Изобщо не било необходимо да кани този Белфърд на обяд; но след като вече го е поканил, само един слабоумен кретен би го оставил да си седи спокойно, без да му заяви категорично, че Анджела няма да види нито пени още четири години. Още от дете лейди Констанс не бе хранила никакви илюзии, че брат й има мозък поне колкото една…

Тук Бийч влезе, за да надзирава сервирането на последното блюдо, та тя трябваше да се въздържи от по-нататъшни констатации.

Подобен разговор не е никак приятен на една чувствителна натура и милорд се оттегли от взривоопасната зона при първа възможност. Сега той седеше в библиотеката, отпиваше си портвайн и напрягаше мозъка си, непригоден от природата за такива тежки натоварвания. Опитваше да си спомни магическите заклинания, от които го бе лишил отвратителният му навик да дреме във влака.

— Гуц…

Само това си спомняше, но каква полза имаше от една единствена сричка? Да не говорим, че колкото и немощна да бе паметта му, нещо му подсказваше, че същината, гвоздеят бе в онова, което следваше. „Гуц“ беше само едно просто встъпление.

Лорд Емсуърт допи чашата си и се надигна. Беше му притеснено и душно. Струваше му се, че лятната нощ го зове тъй както сладкоглас свинар вика своето прасе. Нищо чудно, рече си, глътка свеж въздух да се отрази благотворно на мозъчните му клетки. Милорд се спусна по стълбите и след като изрови от дрешника някаква оскърбителна за човешкия взор капела, укривана там, за да не може сестра му Констанс да я конфискува и изгори, той излезе с натежали стъпки в градината.

Тътреше безцелно крака недалеч от задния вход на замъка, когато пътят му бе препречен от крехка женска фигура. Разпозна я без особено задоволство. Всеки непредубеден съдник би рекъл, че така, както се открояваше в мекия здрач, племенницата му Анджела приличаше на ефирна пратеница от Луната. Лорд Емсуърт обаче не беше непредубеден съдник. На него Анджела му приличаше по-скоро на куп Неприятности с голямо „Н“. Цивилизацията бе дарила съвременната девойка с богат речник и способности да го използува, каквито баба й никога не бе притежавала. Поради тези причини милорд би предпочел да срещне баба й.

— Ти ли си, мила? — притеснено смутолеви той.

— Аз съм.

— Не те видях на вечеря.

— Не ми се вечеря. Ако сложа нещо в уста, сто на сто ще се задавя. Не мога да ям.

— И с моето прасе е така — рече милорд. — Според младия Белфърд…

Във величественото презрение на Анджела внезапно проблесна искрица оживление.

— Ти си се видял с Джими? Какво каза той?

— Точно това не мога да си спомня. Започваше с „Гуц“…

— Имам предвид, след като сте говорили за твоите работи. Не спомена ли, че ще идва?

— Доколкото си спомням, не.

— Сигурно не си слушал добре. Отвратителен навик имаш, вуйчо Кларънс — майчински го порица Анджела. — Просто изключваш и докато хората ти говорят, блееш нанякъде. Да знаеш, че ужасно дразниш всички. Джими не каза ли нещо за мен?

— Сигурно. Да, почти съм сигурен, че каза нещо.

— Добре де, какво?

— Не помня.

Нещо рязко изтрака в тишината. Горните предни зъби на Анджела се срещнаха с долните. Последва и безсловесно възклицание. По всичко личеше, че любовта и уважението, които една племенница трябва да храни към вуйчо си, в този миг бяха силно подкопани.

— Никак не ми е приятно като правиш така — жално се оплака лорд Емсуърт.

— Какво правя?

— Тракаш със зъби.

— Ще тракам! Да знаеш, вуйчо Кларънс, че се държиш като бохункус.

— Като какво?

— Бохункусът — хладно обясни племенницата му, — е нисш червей. Не като онзи, който се среща из ливадите и е достоен за уважение, а една крайно деградирала твар.

— Защо не се прибереш, мила? От нощния въздух може да настинеш.

— Няма да се прибера! Излязла съм да гледам луната и да си мисля за Джими. А ти какво правиш тук, ако не е тайна?

— Дойдох да си помисля. Много съм разтревожен за моята свиня Императрицата на Бландингс. От два дена отказва да се храни и младият Белфърд твърди, че няма да прояде, докато не чуе определен вик или зов. Той беше така любезен да го сподели с мен, но за зла чест аз го забравих.

— Чудя се с какви очи си карал Джими да те учи на свински зов, като се има предвид как се отнасяш с него.

— Но…

— Като с прокажен! Но ще ти кажа, че ако си спомниш този зов и Императрицата вземе да прояде, редно е да се засрамиш, че не ми даваш да се омъжа за него.

— Мила моя — развълнувано рече лорд Емсуърт, — ако със съдействието на младия Белфърд убедим Императрицата отново да прояде, нищо не бих му отказал. Нищо!

— Честна дума?

— Обещавам ти най-тържествено.

— И няма да допуснеш леля Констанс да те разубеди?

— В никакъв случай — гордо отвърна милорд. — Винаги съм готов да се вслушам в мнението на леля ти Констанс, но има случаи, когато държа да действувам според собствените си убеждения. — Той млъкна и се замисли. — Започваше с „Гуц“…

Отнякъде наблизо се чу музика. Прислугата, привършила работата за деня, се забавляваше с грамофона на домоуправителката. За лорд Емсуърт обаче тези звуци бяха само допълнителен дразнител. Напомняха му за по-малкия му син Фредерик — посредствен, но неразубедим певец както в уединението на банята, така и извън нея.

— Да, дотук си го спомням съвсем ясно. Гуц… Гуц…

— Кой…

Лорд Емсуърт подскочи като ударен от електрически ток.

— „Кой открадна моето сърце?“ — виеше грамофонът. — „Кой…“

Победоносен крясък разтърси лятната нощ.

— Гуц-коо-о-о-оу!

Отвори се прозорец и навън се подаде едра плешива глава. Нечий глас попита с достойнство:

— Кой е там? Кой вдига този шум?

— Бийч! — изкрещя лорд Емсуърт. — Веднага слез долу!

— Да, милорд.

Не след дълго чудната лятна нощ стана още по-прекрасна, обогатена от неотразимото присъствие на иконома.

— Бийч, чуй това.

— Да, милорд.

— Гуц-коо-о-о-о-оу! Хайде, сега ти!

— Аз, милорд?

— Да. Така се зоват прасета.

— Аз не зова прасета, милорд — хладно възнегодува икономът.

— Защо караш и Бийч да вика? — попита Анджела.

— Две глави струват повече от една. Ако и двамата го научим, няма да е страшно, ако го забравя отново.

— Ами да, разбира се! Хайде, Бийч! Напъни жилите! — развълнувано го подкани момичето. — Това е въпрос на живот и смърт. Давай, Бийч, напълни дробовете и зови!

Икономът възнамеряваше първо да заяви, че вече осемнадесет години служи в замъка, а сетне сдържано да обясни на лорд Емсуърт, че не му подобава да се блещи срещу луната и да упражнява свински зовове. Щеше да добави, че ако милорд вижда нещата от друг ъгъл, но тогава той, Бийч, смята за свой мъчителен дълг да си подаде оставката, която да влезе в сила един месец след днешна дата.

Намесата на Анджела обаче направи всичко това не по силите на един мъж с рицарско сърце. Бащинската обич, която хранеше към момичето, го накара да преглътне думите, които пареха на езика му. Та нали още в най-невръстните й години бе лазил на четири крака, за да изобрази — и то много сполучливо, защото фигурата му бе напълно подходяща за целта — хипопотам, с цел да я забавлява. А сега тя го гледаше с искрящите си очи, пред които дори издаването на свински звуци беше съвсем нищожна саможертва.

— Много добре, милорд — каза той тихо, а лицето му бе бледо и решително на лунната светлина. — Няма да щадя сили, за да останете доволен. Само бих се осмелил да ви предложа, милорд, за се отдалечим малко от помещението на слугите. Ако случайно ме чуе някой от низшата прислуга, това съществено ще подрони авторитета ми и ще се отрази пагубно на дисциплината.

— Какви сме глупаци! — вдъхновено извика Анджела. — Най-добре да застанем пред кочината на Императрицата. Тогава, ако има резултат, ще можем да проверим въздействието на този зов на дело.

Известно време смисълът на предложението остана неизяснен за лорд Емсуърт, но постепенно проникна до съзнанието му.

— Анджела — каза той, — ти си изключително интелигентна девойка. Интересно откъде си наследила толкова мозък? Положително не е по моя линия.

На лунна светлина будоарът на Императрицата на Бландингс изглеждаше крайно уютен и спретнат. В живота обаче дори и в най-красивите неща често се таи прикрита печал. В конкретния случай тази печал се олицетворяваше от дългото ниско корито, преливащо от сочна помия и жълъди. Постите недвусмислено продължаваха.

Кочината се намираше на известно разстояние от стените на замъка, така че лорд Емсуърт можа да направи репетиция с малкия си хор. И когато се наредиха покрай оградата, двамата му сътрудници владееха партиите си като по вода.

— Едно, две, три! — изкомандува милорд. Лятната нощ се разцепи от странен и сложен звук, който накара задрямалите птички да изхвръкнат като попарени от гнездата си. Чистият сопран на Анджела звънко ехтеше в тишината. Пригласяше му дрезгавият тенор на лорд Емсуърт. А басовият рев на Бийч може би извади птичките от равновесие повече от останалите номера в програмата.

Замълчаха и се заслушаха. От будоара на Императрицата долетя шум на размърдало се туловище. До слука им достигна и озадачено грухтене. В следващия миг зеблото, покриващо входа, бе избутано встрани и благородното животно се подаде навън.

— Сега! — отново изкомандува лорд Емсуърт.

Благозвучният зов повторно разтърси притихналата нощ. Но Императрицата не откликна. Тя стоеше неподвижно, с вирната муцуна, провиснали уши, а погледът й се рееше навсякъде другаде, но не и в коритото, където по всички правила вече трябваше да е заровила зурла. Грозно разочарование пропълзя в душата на лорд Емсуърт, последвано от бурен изблик на гняв.

— Трябваше да се досетя — ядосано каза той, — че този млад негодник ме заблуждава. Той просто се е подиграл с мен.

— Не! — възмутено извика Анджела. — Нали, Бийч?

— Не познавайки обстоятелствата, мис, не се осмелявам да взема отношение по въпроса.

— Добре де, защо тогава не дава резултат? — питаше лорд Емсуърт.

— Не можем да очакваме да й подействува веднага. Нали не отричаш, че я размърдахме? Че я накарахме да се замисли? Следващият път номерът ще мине. Готов ли си, Бийч?

— Напълно, мис.

— Тогава започваме, когато кажа „три“. И този път, вуйчо Кларънс, недей да виеш, за бога. Само това е достатъчно да отблъсне всяко прасе. Нека гласът излиза елегантно и леко. А сега — готови. Едно, две, три!

Постепенно ехото заглъхна. В същия миг се обади някакъв глас.

— Хорово пеене, а?

— Джими! — извика Анджела и се обърна.

— Здравей, Анджела, Здравейте, лорд Емсуърт. Здрасти, Бийч.

— Добър вечер, сър. Щастлив съм да ви видя отново.

— Благодаря. Дойдох за няколко дни да видя баща си. Пристигнах с влака в пет и пет.

Лорд Емсуърт раздразнено сложи край на размяната на любезности.

— Младежо — сурово рече той, — какво целеше, когато ми каза, че прасето ще откликне на този зов? То изобщо не реагира!

— Сигурно не сте го изпълнили както трябва.

— Повторих го точно според указанията. Освен това ми помагаха Бийч и племенницата ми Анджела…

— Нека да го чуя.

Лорд Емсуърт прочисти гърло.

— Гуц-коо-о-о-о-оу!

Джеймс Белфърд поклати глава.

— Нищо подобно. Започва с „Гуц“ ниско, миньорно, върху две четвъртини ноти в такт четири четвърти, след което извисяваш постепенно до кресчендо, докато накрая при фа бемол заехтява в пълно форте и след като се колебае в ритерданто върху две половинки ноти, се излива като душ от случайни фиуритури.

— Боже всемогъщи! — ужасено извика лорд Емсуърт. — Никога не ще го мога!

— Джими ще го направи вместо теб — каза Анджела. — Сега, след като вече сме сгодени, той става член на семейството и непрекъснато ще прескача насам. Може да го прави всеки ден, докато мине изложбата.

Джеймс Белфърд кимна.

— Мисля, че този план е много разумен. Съмнявам се дали някой аматьор изобщо може да постигне резултат. Тук трябва глас, трениран в откритите прерии, придобил дълбочина и сила в ръкопашна схватка със стихиите. Нужен е мъжествен, обветрен и обгорял от слънцето глас, в който се долавя пукотът на царевична шума и шепотът на вечерния бриз във фуража.

И като постави ръце на перилата пред себе си, Джеймс Белфърд се заиздува пред очите им като нов балон. Мускулите на лицето му изпъкнаха, челото му се сбърчи и чак ушите му затрептяха. В следващия миг, когато напрежението беше достигнало връхната си точка, той нададе своя зов, който се издигна като величествено алелуя, както е казал поетът.

— ГУЦ-КООООО-ООО-ООО-О-О-ОУ!

Всички го зяпнаха със страхопочитание. Постепенно заглъхвайки над хълмове и долини, необятният вик замря. И внезапно в настъпилата тишина се чу друг, по-приглушен звук. Нещо като мляскане, гвачкане, преглъщане и бълбукане, нещо като хиляда гладни мъже, сърбащи супа в чуждестранен ресторант. Лорд Емсуърт изквича възторжено.

Императрицата се хранеше.