П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (7)

МИСТЪР ПОТЪР УКРЕПВА ЗДРАВЕТО СИ

Мистър Джон Хамилтън Потър, основател и собственик на прочутото нюйоркско издателство „Д. Х. Потър“, остави ръкописа, който едва задържеше блуждаещото му внимание, и от дълбините на плетения си стол замечтано зарея поглед над зелените ливади и ослепителните цветни лехи — натам, където замъкът Скелдингс Хол се препичаше на топлото юнско слънце. Цялото му същество преливаше от кротко доволство. Водата в крепостния ров проблясваше като разтопено сребро; лек ветрец донасяше до ноздрите му аромата на току-що окосено сено; гълъбите във вековните брястове гукаха с възможно най-подходящата и благовъзпитана интонация; да не говорим, че от обяд не беше виждал Клифърд Гандъл. Мистър Потър беше убеден, че бог си е на мястото и на земята всичко е наред^[1].

И как за съвсем малко, помисли си, щеше да пропусне това възхитително старовремско спокойствие. Когато скоро след пристигането си в Англия се запозна с лейди Уикъм на една от вечерите в клуб „Перо и мастило“ и тя го покани да й гостува в Скелдингс, първата му реакция бе да й откаже. Тя бе жена с подчертано властна натура, а той съвсем наскоро бе излязъл от поредната нервна криза и лекарят му бе препоръчал пълно спокойствие и почивка. Затова му се струваше, че в такава близост и за по-продължителен период от време лейди Уикъм щеше да е твърде голямо натоварване за старата му нервна система. Да не говорим, че тя пишеше и романи, а инстинктът за самосъхранение, дълбоко вкоренен у всеки издател, му бе подсказал, че зад поканата й се крие злокобно намерение да му ги изчете всичките и да го уговори да ги публикува в Америка. Бе приел само благодарение на любовта си към старото и живописното, подсилена от факта, че Скелдингс Хол датираше от времето на Тюдорите.

Нито за миг обаче не бе съжалил за решението си — дори когато Клифърд Гандъл, със словоохотливостта на обигран политик, излагаше пред него становището си за Златния стандарт^[2] и други животрептящи проблеми. Хвърлеше ли поглед назад към живота си през последните осемнайсет месеца — живот прекаран в ад от дрънчащи телефони и автори, много от които жени, връхлитащи да го наругаят, че не е осигурил по-добра реклама за книгите им, почти можеше да си представи, че се е пренесъл в Рая.

На всичкото отгоре, Рай не без своите ангели. Защото в този миг през поляната към мистър Потър се зададе едно момиче, чиято походка бе така гъвкава, сякаш тялото му бе от каучук и китова кост. Фигурата му бе по момчешки стройна и грациозна, а неприкритата от шапка рижа коса приятно блестеше на слънцето.

— Здравейте, мистър Потър! — поздрави младата дама.

Издателят засия насреща й. Това бе Роберта Уикъм, дъщеря на неговата домакиня, завърнала се преди два дена в бащиния си дом след гостуване нейде в Северна Англия. Дружелюбна млада особа, която от пръв поглед спечели симпатиите му.

— Я виж ти! Кой дошъл! — каза той.

— Не ставайте. Какво четете? — Боби Уикъм взе ръкописа. — „Етика на самоубийството“. Колко жизнерадостно!

Мистър Потър снизходително се засмя.

— Сигурно ви се струва странно четиво в такъв ден и в такава обстановка, но един издател никога не е свободен. Изпратиха ми го от Ню Йорк за мнение. Както виждате, не ме оставят на мира дори когато съм на почивка.

Лешниковите очи на Боби Уикъм се забулиха в размисъл.

— Самоубийството не е за пренебрегване — прошепна тя. — Ако ми се наложи по-често да виждам Клифърд Гандъл и аз бих се самоубила.

Мистър Потър подскочи. Това дете от самото начало му допадна, но и през ума не бе му минало, че са чак дотам сродни души.

— Мистър Гандъл не ви ли харесва?

— Не.

— И на мен също.

— Не само на вас, на никого — каза Боби. — С изключение на майка ми. — Очите й отново потъмняха. — Според нея, той е чудесен.

— Сериозно ли говорите?

— Да.

— Виж ти! — обобщи мистър Потър. Боби се замисли.

— Нали знаете, че е член на Парламента?

— Да.

— Освен това се говори, че предстои назначаването му в Правителството.

— И той ми го намекна недвусмислено.

— А всички тези неща са пагубни за един мъж, не мислите ли? Карат го да се надува.

— Най-точната дума.

— И да важничи.

— Аз самият бих употребил същия израз — съгласи се мистър Потър. — В честите ни разговори преди да пристигнете, той се обръщаше към мен като депутат към група подчертано слабоумни избиратели.

— Често ли го виждахте преди да дойда?

— Много, въпреки че правех всичко възможно да избягвам.

— Такъв като него трудно се избягва.

— Да — мистър Потър смутено се изкиска — Искате ли да ви разкажа какво ми се случи преди ден-два? Само на никого не казвайте, разбира се. Тъкмо излизах от пушалнята една сутрин и го видях да се задава насреща ми по коридора. Какво да правя — хоп, отскочих назад и ха-ха! — скрих се в един долап.

— Изключително благоразумно.

— Да. Но за нещастие той отвори вратата на долапа и ме разкри. Получи се доста неловко.

— Какво му казахте?

— Какво можех да кажа? Боя се, че ме е сметнал за съвсем чалнат.

— Аз пък… Добре, мамо! Идвам!

Дълбокият контраалт на романистка, зовяща малкото си, бе нарушил покоя на летния следобед. Мистър Потър стреснато се огледа. На моравата беше застанала лейди Уикъм. Той наблюдаваше как младата му приятелка се приближи към майка си и му се стори, че походката й вече не е така скоклива. Сякаш се движеше с неохота.

— Къде беше, Роберта? — попита лейди Уикъм, когато дъщеря й се приближи достатъчно, за да не повишава глас. — Къде ли не те търсих.

— Нещо важно ли е, мамо?

— Мистър Гандъл иска да отиде до Хъртфорд. Мисля, че е най-добре да го закараш с твоята кола.

— О, мамо!

Мистър Потър, който наблюдаваше от стола си, забеляза как по лицето на лейди Уикъм пробяга особено изражение. Ако той беше нейният английски издател, а не само евентуалният й американски издател, щеше да е отлично запознат с това изражение. То означаваше, че лейди Уикъм се готви да упражни прочутата сила на своя характер.

— Роберта — каза тя със застрашително тих глас, — аз изрично настоявам да закараш мистър Гандъл до Хъртфорд.

— Но нали обещах да играя тенис у Кръфтсови!

— Мистър Гандъл е далеч по-подходяща компания за теб от онзи млад непрокопсаник Олджи Кръфтс. Изтичай да му кажеш, че днес не можеш.

Няколко минути по-късно кокетна двуместна кола спря пред вратата на Кръфтстови. Седналата зад волана Боби извиси глас:

— Олджи!

Спортно облечената фигура на Олджърнън Кръфтс се появи на един от прозорците.

— Здрасти! Ей сега идвам.

След няколко минути мистър Кръфтс слезе при нея.

— Здравей! Ама ти май не си донесла ракетата, глупчо! — каза той.

— Тенисът се отлага — кратко обяви Боби. — Трябва да закарам Клифърд Гандъл до Хъртфорд. — Тя замълча. — Слушай, Олджи, искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Но между нас да си остане.

— Естествено.

— Майка ми иска да се омъжа за Клифърд.

Олджи Кръфтс изхълцука сподавено. Толкова силно бе вълнението му, че едва не погълна първите двадесет сантиметра от цигарето си.

— Да се омъжиш за Клифърд Гандъл!

— Да. Страхотно се е навила. Твърди, че под негово влияние ще стана по-уравновесена.

— Кошмар! Послушай съвета ми и прати цялото начинание по дяволите. Нали учих заедно с него в Оксфорд. По-голям натегач светът не познава. Беше председател на студентското дискусионно общество и на куп други ужасии.

— Всичко е толкова объркано. Не знам какво да правя.

— Тегли му един шут и му кажи да върви да се гръмне. Само така трябва да се действува.

— Но толкова е трудно да не изпълниш желанията на мама. Нали я познаваш.

— Да — отвърна мистър Кръфтс, който наистина я познаваше.

— Е, както и да е — каза Боби. — Човек не знае. Винаги съществува възможност тя внезапно да го намрази. Случвало се е така да намразва хората.

— Да — съгласи се мистър Кръфтс. Лейди Уикъм го бе намразила от пръв поглед.

— Остава да се надявам, че внезапно ще намрази Клифърд Гандъл. Но да си кажа правичката, Олджи, нещата в момента никак не са розови.

— Свиркай си — окуражи я мистър Кръфтс.

— И каква полза, тъпчо? — мрачно рече Боби.

Нощта се бе спуснала над Скелдингс Хол. Лейди Уикъм беше в кабинета си и раждаше великите мисли, които впоследствие щяха да й осигурят авторско право на всички езици, включително скандинавските. Боби, успяла след вечеря да се измъкне от мистър Гандъл, се разхождаше из парка. А мистър Гандъл, озадачен, но не и победен, надяна леко сако и излезе с надеждата, че ще намери Боби.

Колкото до мистър Потър, той блаженствуваше в благословена самота в плоскодънна лодка под върбата край крепостния ров.

Хамнлтън Потър се бе влюбил в рова на Скелдингс Хол от пръв поглед. Тук, край върбата, ровът се разширяваше и почти достигаше размерите на езеро; а в отблясъците на звездите върху повърхността му и приспивното шумолене на птиците в дърветата имаше нещо безкрайно успокояващо. Целебният мрак обвиваше издателя като одеяло; прохладният нощен ветрец нежно галеше челото, по-загрято от чудесния отлежал портвайн на лейди Уикъм; и постепенно, умиротворен от заобикалящата го красота, мистър Потър си позволи да потъне в един от бляновете, характерни в подобни мигове за издателите.

Размишляваше за обложки, непродадени екземпляри и методи на разпространение; за хонорари, реклами, каталози и търговска отстъпка. И тъкмо когато разпилените му мисли като хвърчилки на магарешки бодил се закачиха за непрестанно покачващата се цена на целулозата, отнякъде наблизо долетя глас и грубо го върна към действителността.

— О, дано земята не се продъни под краката ми, преди да съм открил онуй, що другите намират тъй прекрасно.

Скромна молба, би си помислил човек, но, независимо от това, тя подразни мистър Потър като ухапване от комар. Защото гласът бе на Клифърд Гандъл.

— Роберта — продължи гласът и мистър Потър отново си пое дъх. Бе се примирил с факта, че онзи го е открил и се обръща именно към него. Сега обаче разбра, че присъствието му не е разкрито. — Роберта — продължи мистър Гандъл. — Не мога да допусна, че си сляпа за силата на моите чувства. Не мога да допусна, че не си се досетила как именно от любов…

Хамилтън Петър се превърна в парче смразена от ужас материя. Подслушваше предложение за женитба!

Всеки чувствителен човек, попаднал в подобно положение, не може да не изпита неудобство; и колкото е по-чувствителна душата му, толкова по-голямо е неудобството. Мистър Потър, който като всички издатели по душа бе същинско венчелистче на ранена теменуга, едва не припадна. Черепът му изтръпна, ченето му увисна, а пръстите на краката му започнаха да се отварят и затварят като клапани на парен двигател.

— Сърце мое… — каза мистър Гандъл.

Мистър Потър се разтърси в конвулсия. Това стана причина прътът, подпрян на ръба на лодката, да изтрака като картечен откос.

Възцари се напрегната тишина. След малко мистър Гандъл рязко се обади:

— Има ли някой там?

Съществуват положения, при които един издател може да действува само по строго определен начин. Като се повдигна безшумно, мистър Потър се изхлузи встрани от лодката и се спусна във водата.

— Кой е там?

С нечовешко усилие мистър Потър затвори уста, която се мъчеше да издаде страдалчески вопъл. Той никога не бе допускал, че водата може да е толкова студена. Безшумно се отправи към отсрещния бряг. Единственото, което действуваше като балсам на душата му в тези черни мигове, бе споменът за дълбочината на рова. Лейди Уикъм му беше казала, че не надвишава метър и двайсет.

Беше пропуснала обаче да му съобщи, че на някои места има триметрови дупки. Ето защо за мистър Потър бе голяма изненада когато, след като прецапа около шест метра, се случи точно онова нещастие, което мистър Гандъл в доскорошните си молби така пламенно желаеше да избегне. След поредната крачка земята се продъни под краката му.

— Ъ-ъ-ъ! — изхълца мистър Потър.

Клифърд Гандъл бе човек с невероятна интуиция. Чувайки вика и придружаващите го силни плясъци, той само с един гениален проблясък на интуитивната си мисъл стигна до заключението, че някой е паднал във водата. Спусна се по брега и откри лодката. Скочи в нея. Боби Уикъм направи същото. Мистър Гандъл грабна пръта и насочи лодката в открити води.

— Още ли сте там? — поинтересува се той.

— Бълбук! — откликна мистър Потър.

— Виждам го — каза Боби. — Малко по-наляво.

Мистър Гандъл избута спасителния съд още по-наляво и тъкмо да вкара отново пръта във водата, когато мистър Потър, който изплуваше на повърхността за трети път, го забеляза. Привързаността на удавниците към сламката е пословична; като обществена прослойка обаче те са хора с много широки възгледи и с еднаква охота биха се вкопчили във всеки попаднал им прът. Мистър Потър сграбчи пръта и силно го дръпна; а Клифърд Гандъл, който в този миг се бе облегнал с цялата си тежест върху него, не бе обезопасен срещу това, което в крайна сметка се оказа официална покана. Миг по-късно той се присъедини към мистър Потър в дълбините.

Боби Уикъм улови пръта, който вече се отдалечаваше по течението, и се взря в мрака. Под нея обстановката бе доста неспокойна. Клифърд Гандъл бе сграбчил мистър Потър. Мистър Потър бе сграбчил Клифърд Гандъл. Всичко това поразително й напомняше за една картина, която бе виждала в детството си. Наричаше се „Борещи се алигатори в реката Хугли“. Тя вдигна пръта и с най-добри намерения го мушна сред масата от тела.

Действията й се оказаха резултатни. Прътът сполучливо се заби в стомаха на Клифърд Гандъл и го накара да пусне мистър Потър. От своя страна мистър Потър, който внезапно установи, че отново е в плитки води, на се поколеба нито за миг. Докато Клифърд Гандъл се изкатери в лодката, той вече беше на сушата и пъргаво шляпаше към къщата.

След оттеглянето му се възцари тишина. После мистър Гандъл, изхвърляйки последния литър вода от устата си, обобщи:

— Тоя не е с всичкия си!

Откри още вода, останала по недоглеждане, и изхвърли и нея.

— Тоя определено не е с всичкия си — повтори. — Сигурно нарочно се е хвърлил във водата.

Боби Уикъм бе зареяла поглед в нощта и ако имаше по-добра видимост, събеседникът й щеше да забележи как вдъхновение озари лицето й.

— Няма друго обяснение. Лодката беше та-а-м до брега, а той беше ту-у-к в средата на рова. От няколко дни подозирам, че не е уравновесен. Веднъж видях как се напъха в един долап. Клечеше вътре с безумен блясък в очите. А този занесен поглед? Този странен занесен поглед. Забелязвам го всеки път, щом заговоря с него.

Боби наруши тишината с приглушен гробовен глас.

— Нима не знаете за мистър Потър?

— Ъ?

— Че има мания за самоубийство.

Клифърд Гандъл рязко си пое дъх.

— Не можем да го виним — продължи Боби. — Как бихте се почувствували, ако един ден се приберете вкъщи и заварите жена си, двамата си братя и един братовчед мъртви около масата?

— Какво!?

— Отровени. Месото с къри. — Тя потръпна. — Тази сутрин го заварих в градината жадно да поглъща една книга, озаглавена „Етика на самоубийството“.

Клифърд Гандъл прокара пръсти през мократа ви коса.

— Трябва да направим нещо!

— Какво можете да направите? Той мисли, че ние не знаем. Ако споменете пред него, просто ще си тръгне оттук, а това ще вбеси мама, защото тя иска да й публикува книгите в Америка.

— Ще го следя неотлъчно.

— Да, точно така трябва да се действува — съгласи се Боби.

С помощта на пръта тя избута лодката до брега. Мистър Гандъл, почти вкочанясал, изскочи от нея и забърза към къщата да се преоблече. Боби го последва с далеч по-спокойна крачка. В коридора пред кабинета я чакаше майка й. Лейди Уикъм изглеждаше разтревожена.

— Роберта!

— Да, мамо!

— Какво става, за бога? Преди няколко минути мистър Потър изтича покрай вратата ми мокър до кости, а току-що мина и Клифърд Гандъл, от когото също капеше вода. Какво са правили?

— Сбиха се в рова, мамо.

— Сбиха се в рова ли? Какво искаш да кажеш?

— Мистър Потър скочи във водата, за да избяга от мистър Гандъл. После мистър Гандъл скочи подире му, сграбчи го за врата, двамата се счепкаха и се бориха яростно доста дълго време. Изглежда са се скарали.

— Те пък за какво имат да се карат?

— Е, нали го знаеш Клифърд Гандъл. Какъвто е сприхав…

Тази черта от характера на Клифърд Гандъл бе убягнала от вниманието на лейди Уикъм. Тя разтвори широко проницателните си очи.

— Клифърд Гандъл сприхав?

— Според мен, той е от онези хора, които най-неочаквано намразват някого.

— Глупости.

— Не знам. Всичко ми се струва доста странно — рече Боби и продължи пътя си нагоре.

Когато стигна първата площадка, тя сви по коридора и спря пред една от стаите за гости. Лекичко почука. Отвътре някой се раздвижи и на прага застана мистър Потър в халат на цветя.

— Слава богу, че се отървахте! — възкликна Боби. Развълнуваният й глас трогна мистър Потър. Това дете му ставаше все по-симпатично. — Ако не бях там, когато мистър Гандъл се опитваше да ви удави…

Мистър Потър рязко подскочи.

— Опитвал се да ме удави? — изхълцука той.

Веждите на Боби въпросително се повдигнаха.

— Нима не са ви казали за мистър Гандъл? Не са ли ви предупредили? Не знаехте ли, че той е един от лудите Гандъловци?

— Един от… един от…

— От лудите Гандъловци. Нали ги знаете тези стари английски родове. От поколения наред всички Гандъловци са откачени.

— Нали не искате да кажете, че… не е възможно да… — мистър Потър преглътна. — Нали не искате да кажете, че мистър Гандъл е способен на убийство?

— Обикновено не. Но може внезапно да намрази някого.

— Мисля, че ме харесва — каза мистър Потър притеснено, но със задоволство. — Постоянно търси компанията ми, за да сподели възгледите си за… ъ-ъ-ъ… за най-различни неща.

— Прозявали ли сте се някога по време на тези разговори?

Мистър Потър пребледня.

— Това… това много ли го засяга?

— Дали го засяга! Нали си заключвате нощем вратата, мистър Потър?

— Но това е ужасно!

— Неговата стая е на същия етаж.

— Но защо не го затворят в лудницата?

— Защото все още нищо не е направил. Не можеш да затвориш някого, преди да е направил нещо.

— Лейди Уикъм знае ли?

— За бога, не казвайте на мама нито думичка. Това ще я притесни. Трябва просто да внимавате и всичко ще е наред. Правете всичко възможно да не останете насаме с него.

— Добре — каза мистър Потър. Междувременно последният от лудите Гандъловци, след като отлепи от тялото си дрехите, прогизнали в доскорошната водна вакханалия, загърна кокалестата си фигура в оранжева пижама и насочи цялата мощ на проницателния си ум към нововъзникналите обстоятелства.

Беше висок слаб младеж, чийто закривен нос и от най-привлекателната страна на профила му придаваше израз на вечно недоволство; да не говорим, че събитията от последния час не допринасяха с нищо за смекчаването на този израз. Защото без да си кривим душата трябва да признаем, че ако някога някой луд Гандъл е имал основания да полудее, то този човек бе Клифърд Гандъл в настоящия момент. Бяха го прекъснали в съдбовния миг, когато правеше предложение за женитба. Бяха го метнали във водата и наръгали с прът в корема. Семето на простудата кълнеше в главата му. А хранеше и смътни подозрения, че е глътнал тритон. Всички тези неща не допринасят за лъчезарността на характера.

Мислите за бъдещето също не бяха в състояние да разведрят настроението му. Беше дошъл в Скелдинге да си почине и да се възстанови след изтощителна парламентарна сесия, а сега излизаше, че вместо да прекара времето си приятно в компанията на Роберта Уикъм, се налага да действува като опекун на смахнат редактор.

Да не говорим, че никак не обичаше редакторите. Взаимоотношенията му с издателство „Продър и Уигс“, продало четиридесет и три екземпляра от книгата му с политически есета „Пазачо, какво ще кажеш за нощта?“, не бяха блестящи.

Независимо от това последният представител на лудите Гандъловци беше съвестен човек и не възнамеряваше да избегне повика на дълга. Въпросът дали си струва да предотврати самоубийството на един издател изобщо не стоеше пред него.

Ето защо реакцията му, след като прочете бележката на Боби, беше мълниеносна.

Кога точно му е било изпратено посланието, Клифърд Гандъл не можеше да каже. Тежки мисли бяха завладяли съзнанието му и шумоленето на хартията, пъхната под вратата, не бе достигнало до слуха му. И чак доста по-късно, когато тръгна да си ляга, забеляза лежащия на пода плик.

Наведе се и го вдигна. Разглеждаше го със замислен поглед. Отвори го.

Бележката бе лаконична и гласеше следното:

„А бръсначите му?“

Клифърд Гандъл подскочи от ужас.

Бръсначите!

Беше ги забравил!

Той не се бави нито миг. Вече можеше да е твърде късно. Бързо излезе в коридора и почука на вратата на мистър Потър.

— Кой е?

Клифърд Гандъл въздъхна с облекчение. Не бе закъснял.

— Мога ли да вляза?

— Кой е?

— Гандъл.

— Какво искате?

— Бихте ли… ъ-ъ ми услужили с един бръснач?

— С какво?

— Бръснач.

Вътре се възцари пълна тишина. Мистър Гандъл отново почука.

— Още ли сте там?

Тишината бе нарушена от странно тътрене. Нещо тежко се блъсна във вратата. Мистър Гандъл би помислил, ако не му се струваше тъй невероятно, че този смахнат издател е подпрял вратата си със скрина.

— Мистър Потър!

Отново тишина.

— Още ли сте там, мистър Потър?

Допълнително мълчание. Мистър Гандъл, изтощен от безрезултатното бдение, реши да зареже всичко и се прибра в стаята си.

Задачата, която му предстоеше сега, бе да изчака малко и после да прескочи през балкона — общ и за двете стаи, да влезе, докато другият спи, и да отмъкне оръжието му.

Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Реши да даде на мистър Потър време до два часа.

Клифърд Гандъл седна и зачака.

Първата работа на мистър Потър, след като отдалечаващите се стъпки му подсказаха, че посетителят му се е оттеглил, бе да извади няколко успокоителни хапчета от кутийката до леглото и да ги погълне. Той изпълняваше този обред, предписан от здравния му наставник, три пъти на ден от мига, в който напусна Америка. Веднъж половин час преди закуска, втори път един час преди обяд и накрая — преди да се отдаде на укрепителния нощен сън.

Независимо от хапчетата обаче, на мистър Потър му се струваше, че едва ли ще успее да потъне в забрава. След последното зловещо доказателство за патологичната неприязън на Клифърд Гандъл, той не можеше да мечтае дори за най-лека дрямка. Кошмарната мисъл за този ужасен човек, който безшумно се прокрадва край вратата му и иска бръснач, караше кръвта на Хамилтън Потър да замръзва в жилите.

И все пак положи усилия. Изгаси лампата и като затвори очи, тихо заповтаря една формула, която често му беше помагала.

— Ден след ден — мърмореше мистър Потър, — от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам.

Ако Клифърд Гандъл, който се прозяваше в стаята си, чуеше отнякъде тези оптимистични твърдения, щеше да остане силно изненадан.

— Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам.

За съжаление в този миг мислите на мистър Потър се плъзнаха по неприятна плоскост. Цялото му тяло изтръпна от ужас. Да предположим, че наистина се подобрява. И какво от това? Какъв смисъл има да се подобрява, щом като всеки миг някой луд Гандъл може да скочи връз него с бръснача и да сложи край на всичко?

С усилие откъсна съзнанието си от тези мрачни мисли. Стисна зъби и процеди предизвикателно: „Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден“…

Завладя го приятна сънливост.

— Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Несломен след ден, от нищо подобрен…

Мистър Потър заспа.

Часовникът над конюшните удари два часа и Клифърд Гандъл излезе на балкона.

Философите нееднократно са твърдели, че и най-добре обмисленото начинание може да рухне заради някоя дреболия. Пропадането на пътя при Угумон обрече на неуспех френската кавалерия при Ватерло. Нещо подобно провали действията и на Клифърд Гандъл, а именно — каната, в която прислужничката бе донесла на мистър Потър топла вода малко преди вечеря и я бе поставила точно под прозореца.

Клифърд Гандъл се измъкна с изключителна предпазливост през прозореца и като усети нещо твърдо под крака си, реши, че е докоснал пода и отпусна цялата си тежест върху него. В същия миг светът се сгромоляса с трясък, последван от потоп; а светлината, заляла стаята, огря мистър Потър, който седеше в леглото и премигваше.

Мистър Потър се втренчи в Клифърд Гандъл. Клифърд Гандъл се втренчи в мистър Питър.

— Ъ-а-ъ… здравейте! — каза Клифърд Гандъл.

Мистър Потър издаде чудноват звук, като котарак със заседнала в гърлото рибя кост.

— Аз… ъ-ъ-ъ… се отбих за малко — поясни Клифърд Гандал.

Мистър Потър издаде звук като втори, по-едър котарак с по-голяма рибя кост в гърлото.

— Дойдох за бръснача — обясни Клифърд Гандъл. — А, ето го и него — довърши той, пристъпи към тоалетката и го взе.

Мистър Потър изхвръкна от леглото. Огледа се за оръжие. Единственото, което съзря, бе ръкописа на „Етика на самоубийството“, а той, макар и незаменим за шляпане на мухи, бе твърде неубедителен в настъпилата криза. Общо взето за мистър Потър се очертаваше една доста противна вечер.

— Лека нощ — каза Клифърд Гандъл.

Мистър Потър с удивление забеляза, че посетителят му се оттегля към прозореца. Невероятно. За миг си помисли дали Боби Уиким не е сгрешила по отношение на този човек. Нищо не можеше да бъде по-въздържано от поведението му в този миг.

Но когато достигна прозореца, Клифърд Гандъл взе, че се усмихна, и всички страхове на мистър Потър се върнаха.

Мнението на Клифърд Гандъл за тази усмивка бе, че тя е мила, вдъхваща увереност усмивка, която би успокоила и най-изнервения меланхолик. За мистър Потър обаче тя бе именно онова маниакално хилене, каквото може да се очаква от умопобъркан източник.

— Лека нощ — повторно пожела Клифърд.

Усмихна се още веднъж и изчезна. А мистър Потър, след като поседя няколко минути замръзнал на място, отиде до прозореца и го затвори. След това го залости. Забеляза, че има щори и спусна и тях. Привлече стойката на легена и я подпря върху щорите. Дотътри два стола и една библиотечка и затисна с тях стойката. После си легна, като остави лампата да свети.

— Ден след ден, от нищо несломен — каза мистър Потър, — аз се подобрявам.

Но гласът му не звучеше много убедително.

Слънцето се процеждаше през щорите и песните на птичките, пърхащи из бръшляна отвън, събудиха мистър Потър рано на другата сутрин. Трябваше му обаче известно време, преди да събере сили да скочи от леглото и да посрещне настъпващия ден. След бурната нощ се чувствуваше вял и отпуснат. Когато най-сетне събра достатъчно енергия, за да стане, да размести укреплението пред прозореца и да вдигне щорите, той забеляза, че навън е великолепно утро. Слънчевата плетеница, успяла да пропълзи в стаята, съвсем слабо загатваше за изобилието от злато, което струеше навън.

В сърцето на мистър Потър обаче нямаше и следа от подобно слънчево лъчезарие. Чувствуваше се смазан както физически, така и душевно. Колкото повече размишляваше върху случилото се, толкова по-малко то му допадаше. На закуска слезе мрачен.

Според традициите на Скелдингс Хол всеки от гостите може да слезе на закуска когато пожелае, без да се съобразява с домакинята, която обичаше да си поспива по-докъсно. Когато мистър Потър слезе в трапезарията, завари там само Роберта.

Боби четеше сутрешния вестник и бодро му кимна над разтворените страници.

— Добро утро, мистър Потър. Надявам се, че сте спали добре.

Мистър Потър премигна.

— Мис Уикъм — каза той, — снощи се случи нещо ужасно.

Боби го погледна стреснато.

— Да не би да е нещо свързано с мистър Гандъл?

— Да.

— Ах, мистър Потър, какво?

— Тъкмо когато си лягах, той почука на вратата и ме попита мога ли да му услужа с бръснач. Искам да кажа, с моя бръснач.

— Не му го дадохте, нали?

— Не му го дадох — малко рязко отвърна мистър Потър. — Барикадирах вратата.

— Колко мъдро се постъпили!

— Да, но в два през нощта той влезе през прозореца!

— Какъв ужас!

— Взе ми бръснача. Защо не ме нападна, не мога да разбера. След като го докопа, ухили ми се зловещо и си излезе.

Настъпи мълчание.

— Вземете си яйце или нещо друго — приглушено го подкани Боби.

— Благодаря, ще хапна малко шунка — прошепна мистър Потър.

Отново настъпи мълчание.

— Боя се, че ще трябва да си заминете — най-после каза Боби.

— Точно това си мислех и аз.

— Няма съмнение, че мистър Гандъл е започнал да изпитва към вас поредното си необуздано чувство на неприязън.

— Да.

— Според мен най-умното, което можете да сторите, е да се измъкнете незабелязано, без дори да се сбогувате, за да не разбере къде сте отишли и да не може да ви последва. После ще напишете на мама писмо и ще й обясните, че се е наложило да си тръгнете поради преследванията на мистър Гандъл.

— Точно така.

— Не е необходимо да споменавате, че е луд. Тя го знае. Само й кажете, че ви е бутнал в рова, а после е нахълтал в стаята ви в два през нощта и се е блещил насреща ви. Тя ще разбере.

— Да. Аз…

— Шшшт!

В трапезарията влезе Клифърд Гандъл.

— Добро утро — поздрави Боби.

— Добро утро — отвърна Клифърд Гандъл.

Той си взе от яйцата на очи. После погледна издателя, седнал насреща му, и със загриженост забеляза колко изнурен и мрачен е видът му. Ако е имало някога човек, върху чието лице да е изписана твърда решимост да сложи край на всичко, този човек бе Джон Х. Потър.

Самият Клифърд Гандъл също не се чувствуваше в блестяща форма, защото беше от хората, чието настроение силно зависи от осемчасовия необезпокояван сън, но се насили да изглежда бодър и изпълнен с оптимизъм.

— Каква прелестна сутрин! — рече той.

— Да — съгласи се неохотно мистър Потър.

— В такова време човек не може да не се чувствува доволен от живота.

— Да — не много убедено отвърна мистър Потър.

— На кой би му хрумнало да напусне този прекрасен свят?

— На Джордж Филибърт от „Аркейдия роуд“ номер 32 в град Крикълуд — обади се Боби, която отново се бе задълбочила във вестника.

— Ъ? — рече мистър Гандъл.

— Джордж Филибърт от „Аркейдия роуд“ номер 32, Крикълуд, бил предаден вчера на съда, обвинен в опит за самоубийство. Според него, той…

Мистър Гандъл я изгледа с укор. Винаги бе смятал, че за жена Роберта Уикъм е сравнително интелигентна, но сега му се стори, че доста я е надценил. Положи всички усилия да заглади нетактичната й постъпка.

— Може би — каза той, — ако наистина е имал сериозна причина…

— Не мога да разбера — излезе мистър Потър от унеса, в който бе изпаднал, — защо самоубийството се смята за престъпление?

Говореше с особена напрегнатост. Авторът на „Етика на самоубийството“ притежаваше убедително перо, а и самият мистър Потър споделяше възгледите му по въпроса. А и да не беше така, в тазсутрешното му настроение подобни идеи сами биха се зародили в душата му.

— Авторът на една много интересна книга, която скоро възнамерявам да публикувам — продължи той, — сочи, че само привържениците на монотеизма разглеждат самоубийството като престъпление.

— Да — обади се мистър Гандъл, — но…

— Ако, продължава той, наказателното право забранява самоубийството, това не е аргумент за пред Църквата. Да не говорим, че самата забрана е направо смешна. Та какво наказание би уплашило онзи, който не се бои от самата смърт?

— Джордж Филибърт го осъдили на четиринайсет дни — рече Боби.

— Да, но…

— Изобщо не мога да проумея защо — каза мистър Потър — обявяват самоубийците за страхливци. Не е възможно човек без железни нерви… — Той замълча. Последните две думи бяха докоснали струна в мозъка му. Внезапно му хрумна, че вече е преполовил закуската си, а още не е изпил онова хапче, което обещаваше да направи нервите му железни и лекарят така строго му бе предписал да поглъща тридесет минути преди закуска.

— Да — каза мистър Гандъл, свали чашата от устните си и погледна към мистър Потър. — Но…

Гласът му заглъхна. Седеше облещен, онемял, замръзнал от ужас. Мистър Потър със странен, необуздан блясък в очите, тъкмо поднасяше към устните си някакъв злокобен бял хап. И още докато Гандъл го гледаше, ужасното нещо потъна в устата му, а едно помръдване на адамовата ябълка показа, че непоправимото е сторено.

— Не е възможно — продължи мистър Потър, — човек, който…

Изглежда обаче тази сутрин неумолимата Съдба бе твърдо решила той да не доизкаже това изречение. Защото Клифърд Гандъл грабна съда с горчицата, рипна на крака, изрева зловещо и с безумен поглед се нахвърли отгоре му.

Лейди Уикъм слезе долу и подобно на величествен галеон с издути платна се запъти към трапезарията. За разлика от останалите, тя беше особено весела тази сутрин. Обичаше хубавото време, а денят беше необикновено хубав. Освен това твърдо бе решила след закуска да отведе мистър Потър настрани и като използува цялата сила на властния си характер, да сключи с него нещо като устен договор.

Беше решила отначало да не иска прекалено много. Ако той се съгласи да се заеме с американското издание на „Обетът на Агата“, „Любовта на силния мъж“ и… може би „Мъж за всичко“, тя бе склонна да отложи разговора за „Ливадник“, „Веригите на съдбата“ и останалите си произведения. Но ако той си въобразяваше, че може да яде хляба й и в същото време да отбягва въпроса за „Обетът на Агата“, страхотно беше подценил силата на студените й сиви очи, когато се налагаше да се размажат разни представители на животинското царство на издателите.

Затова, когато лейди Уикъм влезе в стаята, на лицето й грееше щастлива усмивка. Не че пееше, но в интерес на истината, едва се сдържаше.

Ето защо доста се изненада, когато в трапезарията завари единствено дъщеря си Роберта.

— Добро утро, мамо — поздрави Боби.

— Добро утро. Мистър Потър приключи ли със закуската?

Боби се замисли над въпроса.

— Не знам дали е приключил — отвърна тя, — но нямаше вид на човек, който ще продължи да се храни.

— Къде е сега?

— Не знам, мамо.

— Кога излезе?

— Току-що.

— Тогава защо не го срещнах?

— Той излезе през прозореца.

[???] аше вял и отпуснат. Когато най- [???] Лъчезарността се смъкна от лицето на лейди Уикъм.

— Как така през прозореца?

— Според мен защото Клифърд Гандъл беше застанал между него и вратата.

— Какво искаш да кажеш? Къде е Клифърд?

— Не знам, мамо. Той също излезе през прозореца. Когато ги видях за последен път, и двамата препускаха по алеята. — Лицето на Боби придоби загрижено изражение. — Знаеш ли, мамо, тъкмо се, питах дали… Ти наистина ли си убедена, че ако се омъжа за Клифърд Гандъл, ще стана по-уравновесена? Струва ми се малко ексцентричен.

— Нищо не разбирам от това, което приказваш.

— Ами… ексцентричен е. Мистър Потър ми каза, че в два часа през нощта се прехвърлил през прозореца на стаята му, блещил се известно време насреща му, след което отново излязъл навън. Сега например…

— Блещил се е срещу мистър Потър?

— Да, мамо. Сега например, мистър Потър най-спокойно си ядеше закуската, когато Клифърд Гандъл изведнъж силно изкрещя и се нахвърли отгоре му. Мистър Потър скочи през прозореца, а Клифърд Гандъл запрепуска след него по алеята. Според мен, мистър Потър тичаше добре за възрастта си, но не вярвам това да е полезно за него и то след закуска.

Лейди Уикъм рухна върху един стол.

— Нима всички в тази къща са полудели?

— Ако питаш мен, Клифърд Гандъл с положителност. Нали знаеш — има хора, които са били блестящи студенти в университета, а после изведнъж чалдисват. Вчера например, четох за някакъв американец. Взел всички възможни награди в Харвард ли беше, къде беше, и точно когато му предричали блестящо бъдеще, ухапал леля си. Той…

— Иди да намериш мистър Потър — извика лейди Уикъм. — Трябва да говоря с него.

— Ще се опитам, но мисля, че няма да е лесно. Според мен той си замина окончателно.

Лейди Уикъм нададе съкрушен вик на тигрица, на която току-що са отмъкнали плячката.

— Заминал!

— Каза, че има такива намерения. Не можел повече да издържа на преследванията на Клифърд Гандъл. Това беше още преди закуска, така че не вярвам да е променил решението си. Според мен изобщо няма да спре да тича.

От лейди Уикъм се изтръгна въздишка като вой на вятър в пукнатините на разбито сърце.

— Мамо — обади се Боби. — Искам да ти кажа нещо. Снощи Клифърд Гандъл ми предложи да се омъжа за него. Не успях да му дам отговор, защото веднага след предложението си той се хвърли в рова и се опита да удави мистър Потър. Но ако действително си убедена, че ще ме направи по-уравновесена…

Лейди Уикъм страдалчески изхълца.

— Да не си помислила да се омъжваш за него!

— Много добре, мамо — покорно отвърна Боби. Изправи се и се приближи до бюфета. — Искаш ли яйце, мамо?

— Не!

— Малко шунка?

— Не!

— Много добре. — Боби се задържа за малко при вратата. — Как смяташ, дали да не намеря Клифърд Гандъл и да му кажа да си събира багажа? Сигурна съм, че след всичко станало не желаеш повече да го виждаш.

Очите на лейди Уикъм замитаха мълнии.

— Ако този човек само посмее да се върне, ще го… ще го… Кажи му да си върви. Кажи му да се маха и никога вече да не се мярка пред очите ми.

— Много добре, мамо — отвърна Боби.