П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (2)

ЛОРД ЕМСУЪРТ ДЕЙСТВУВА С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

Стаята на домоуправителката в Замъка Бландингс — Генералния щаб на прислугата, която се грижеше за нуждите на граф Емсуърт, — при обикновени обстоятелства беше приятно и приветливо помещение. Следобедното слънце обилно проникваше вътре, а тапетите, покрили стените, бяха избирани от веселяк, твърдо убеден, че е изключено окото да съзира деветдесет и седем розови птички накацали едновременно върху деветдесет и седем сини рози, без да се отмори и ободри. Въпреки всичко обаче, когато Бийч, икономът, влезе вътре, в стаята заедно с него пропълзя и ледена печал; а домоуправителката, мисис Туемлоу, отпусна плетката на колене и го изгледа стреснато.

— Какво се е случило, мистър Бийч?

Икономът бе втренчил мрачен взор през прозореца.

Лицето му беше измъчено, а дишането тежко, като на човек страдащ едновременно от силно вълнение и запушен нос. Слънчевият лъч, който весело се плъзгаше по килима, зърна лицето му и сконфузено се изниза навън.

— Взех важно решение, мисис Туемлоу.

— За какво?

— Още откакто милорд започна да я пуска, имах предчувствие за наближаващото нещастие, а сега вече решението ми е окончателно. Щом милорд се върне от Лондон, ще си подам оставката. Осемнадесет години служа в това домакинство. Започнах като лакей и се издигнах до сегашното си положение, но краят настъпи.

— Не е възможно да си отидете само защото милорд си е пуснал брада!

— Няма друг начин, мисис Туемлоу. Тази брада разклаща авторитета на милорд в цялата околност. Знаете ли, например, че на последния пикник на Неделното училище чух възгласи „Козльо! Козльо“!?

— Не може да бъде!

— Да! Неуважението и подигравките ще се разпространяват. Нещо по-лошо — брадата започва да отчуждава най-доблестните елементи на графството. Аз лично видях с какво неодобрение я гледаше сър Грегъри Парслоу-Парслоу, когато вечеря у нас миналия петък.

— Не е красива — призна домоуправителката.

— Не е. И милорд трябва да бъде уведомен за това. Докато съм на служба при него обаче, ми е невъзможно да изказвам мнения. Затова ще си подам оставката. Направя ли го, езикът ми вече няма да е вързан. Това там препечени филийки с масло ли са, мисис Туемлоу?

— Да, мистър Бийч. Вземете си. Това ще ви поободри.

— Да ме поободри! — глухо като погребален звън се изсмя икономът.

За щастие, по време на този разговор лорд Емсуърт седеше в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори в Лондон и нищо не подозираше за непоправимото бедствие, което щеше да се стовари върху него; защото и без туй тревогите му бяха не една и не две.

През последните дни всичко като че ли вървеше наопаки. Ангъс Макалистър, главният градинар, бе докладвал за застрашителното нашествие на листната въшка сред розите. Една от любимите му крави, към която хранеше дълбоко уважение и обич заради състезанието по млеконадой на предстоящата Селскостопанска изложба, беше пипнала някакво тайнствено заболяване, останало загадка за местния ветеринар. И на всичкото отгоре се получи телеграма от по-малкия му син Фредерик Трипуд, в която Достопочтеният го известяваше, че се е върнал в Англия и желае незабавно да се види с баща си. Както си мислеше лорд Емсуърт, докато гледаше накриво щастливата групичка заслужили консерватори отсреща, това беше най-големият удар. Какво, по дяволите, правеше Фреди в Англия? Преди осем месеца се беше оженил за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити в Съединените щати; и именно в Лонг Айланд Сити трябваше да бъде и усърдно да допринася за производството на кучешки бисквити. Вместо това, той се намираше в Лондон и, съдейки по телеграмата, беше закъсал.

Лорд Емсуърт разсеяно докосна брадичката си с цел да стимулира своя мисловен процес и изпита смътно раздразнение от препятствието, което срещнаха пръстите му. Съсредоточи всичките си способности, доколкото изобщо ги имаше, и стигна до извода, че това е брадата му. Изпита силна досада. Доскоро, в подобни тежки мигове, досегът с гладко избръснатата кожа винаги му бе носил облекчение. А сега имаше чувството, че е заврял ръка във водорасли и съвършено несправедливо — защото младият човек нямаше нищо общо с решението му да си пусне брада — раздразнението, което изпитваше по адрес на Достопочтения Фреди, се засили.

В същия миг забеляза и чедото си, задало се с бърза стъпка насреща му.

— Здравей, папа — каза Фреди.

— Е, Фредерик? — рече лорд Емсуърт.

Последва мълчание. Фреди си мислеше, че не е виждал баща си от деня, когато напъха в ръката му бележката със съобщението за женитбата си с момиче, което лорд Емсуърт беше виждал само веднъж, и то през телескоп — когато той, Фреди, я целуваше на поляната в Замъка Бландингс. От своя страна лорд Емсуърт разсъждаваше върху словосъчетанието „в беда“, заемащо толкова важно място в телеграмата на сина му. Петнадесет години с неохота беше измъквал Достопочтения от всякакви беди и сега, когато му се струваше, че завинаги се е отървал от него, всичко започваше отначало.

— Седни де — сприхаво каза милорд.

Фреди стоеше на един крак и смутеният му вид дразнеше лорд Емсуърт.

— Готово — рече Достопочтеният и взе един стол. — Откога тази растителност, папа?

— Какво?

— Брадата. Не можах да те позная.

Нова вълна на раздразнение заля лорд Емсуърт.

— Ти не се занимавай с моята брада!

— Няма, няма — сговорчиво отвърна Фреди. — Страшно мило от твоя страна, че така бързо довтаса в града.

— Дойдох, защото в телеграмата ти пишеше, че си в беда.

— Постъпка на истински англичанин — с одобрение отбеляза Фреди.

— Макар че в каква беда може да си изпаднал, умът ми не го побира. Надявам се, че не става въпрос за вари?

— О, не. Не е за пари. Иначе щях да се обърна към драгоценния си тъст. Старият папа Доналдсън е цар. Мисли ме за голяма работа.

— Така ли? Срещал съм мистър Доналдсън само веднъж, но ми направи впечатление на разумен човек.

— Нали и аз това ти разправям. Смята ме за истинско чудо. Ако ставаше въпрос за мангизи, мигом щях да го издоя. Но бедата не е в парите, а в Аги. Между другото, така се казва жена ми.

— Е?

— Напусна ме.

— Напуснала те е!

— Сто процента. Заминала и забучила бележка на игленика. Сега е в „Савой“ и не ми разрешава да се доближа до нея, а аз съм наел апартамент в една къща на Кинг Стрийт и си хапя задника, ако разбираш какво искам да ти кажа…

От гърдите на лорд Емсуърт се отрони дълбока въздишка. Гледаше мрачно сина си и не можеше да проумее как един млад човек като Фреди, колкото и тясно да е специализиран по забъркването на каши, успява с такава последователност да си обърква живота. По някакво чудо безценната му рожба бе съумяла да подлъже милионерска щерка да се омъжи за него; а сега, както по всичко личеше, я беше изтървал. На времето, когато беше млад и както повечето младежи, романтичен, милорд понякога съжаляваше, че родът Емсуърт, макар и древен, няма своето Семейно проклятие. Но изобщо не подозираше, че не след дълго сам ще му бъде баща.

— Предполагам — глухо изрече милорд, — че вината е твоя?

— Донякъде, да. Но…

— Какво точно се случи?

— Ето как стана всичко, папа. Нали знаеш, че си падам по киното? Гледам всички филми и прочие. Та една нощ, както си лежах буден, изведнъж ме осени идеята сам Да напиша сценарий. При това страхотен. Беден човек претърпява злополука и ония от болницата казват, че ще остане жив само ако му се направи операция. Само че отказват да го оперират, ако не внесе предварително петстотин долара. Той обаче няма пари. Тогава жена му докопва някакъв милионер…

— Какви са тия щуротии, дето ми ги разправяш? — прекъсна го лорд Емсуърт.

— Как щуротии, бе папа? — засегна се Фреди. — Нали ти разказвам сценария.

— Не желая да го слушам. Това, което искам да науча и то по възможност сбито, е причината за раздялата между теб и жена ти.

— Нали това ти разправям. Всичко започна от сценария. След като го написах, естествено пожелах да го продам на някого. Точно тогава Полин Петит пристигна от Холивуд и нае къща в Грейт Нек, а един мой приятел ме представи…

— Коя е тази Полин Петит?

— Божичко, папа! — Фреди не можеше да повярва на ушите си. — Нима искаш да кажеш, че не си чувал за Полин Петит! Кинозвездата! Не си ли гледал „Роби на страстта“?

— Не съм.

— А „Копринени окови“?

— Не.

— А „Страст в мораво“? „Златни окови“? „Съблазън“? Господи, папа, ами че ти не си живял!

— Та какво общо има тази жена?

— Един приятел ни запозна и аз започнах да си плета кошницата. Трябваше да я накарам да се заинтересува от сценария ми. Защото, хареса ли го тя, работата е в кърпа вързана. По тази причина трябваше често да се срещаме, нали разбираш, но една вечер, както си хапвахме в една кръчма, насреща ми, не щеш ли, Джейн Йорк!

— Боже всемогъщи!

— Спокойно, папа! Всичко си беше съвсем често и почтено. Чисто делови контакт. Бедата е там, че не бях казал на Аги, защото исках да я изненадам. Исках да отида при нея с вече приетия сценарий и да й докажа, че не съм такъв глупак, какъвто изглеждам.

— Жена, способна да повярва на това…

— За нещастие й бях казал, че същата вечер заминавам за Чикаго по работа. Та като сметнеш две и две… С една дума, както вече ти казах, тя е в „Савой“, а аз…

— Коя е Джейн Йорк?

Черен облак забули ведрото лице на Фреди.

— Досадница, папа. От най-зловредните. Чистокръвна пепелянка. Ако не беше тя, щях да се справя с положението. Тя обаче се лепна за Аги, отмъкна я и я насъска срещу мен. Тази жена, папа, има брат и искаше Аги да се омъжи за него. Убеден съм, че се опитва да я накара да отскочи до Париж за развод, та да даде на проклетото си братче още една възможност, мътните го взели. Така че, папа, сега е време да действуваме. Трябва да обединим усилията си. Разчитам на теб.

— На мен? Какво, по дяволите, очакваш да направя?

— Как какво? Ами да отидеш и да се застъпиш за мен. Така правят във филмите. Гледал съм хиляди филми, където беловласият стар баща…

— Дрън-дрън! — прекъсна го лорд Емсуърт дълбоко засегнат, защото като повечето запазени мъже на зряла възраст и той живееше с убеждението, че косата му е само леко прошарена. — На каквото си си постлал, на такова ще легнеш.

— Ъ?

— Искам да кажа, че ще си сърбаш попарата, която си надробил. Сам си си навлякъл беда с малоумното си поведение, сам ще си носиш и последствията.

— Нима няма да се застъпиш за мен?

— Няма!

— Искаш да кажеш „да“?

— Искам да кажа „не“.

— Няма да се застъпиш за мен? — повтори Фреди, за да няма двусмислици.

— Отказвам да бъда въвлечен в тази история.

— Дори няма да й се обадиш по телефона?

— Няма.

— О, папа, хайде, не се опъвай. Номерът на апартамента й е шейсет и седем. Само срещу два пенса можеш тутакси да го набереш и да ме защитиш. Моля ти се, врътни една шайба.

— Не.

Фреди се изправи. Върху лицето му беше изписана решимост.

— Много добре — развълнувано каза той. — При това положение, папа, съм длъжен да ти заявя, че за мен животът вече няма смисъл. Бъдещето с нищо не ме привлича. Песента ми е изпята. Ако Аги отиде в Париж и получи развод, аз ще се оттегля в някое тихо местенце, за да изживея малкото, което ми остава. Защото сега аз съм само една клета развалина. Сбогом, папа.

— Сбогом.

— Би-бийт! — мрачно се отзова Фреди.

Като правило лорд Емсуърт си лягаше рано и спеше непробудно. Едно от малкото качества, което го сродяваше с Наполеон Бонапарт, бе способността му да заспива в мига, в който главата му докосне възглавницата. Тази нощ обаче, сломен от тревоги, той напразно търсеше забрава в съня, докато най-после, в ранните часове на утринта, се изправи разтреперан в леглото. Внезапно го бе осенила, зловеща мисъл.

Фреди беше заявил, че ако жена му получи развод, ще се оттегли до края на живота си в някое тихо местенце. Ами ако под „тихо местенце“ имаше предвид Замъка Бландингс? При тази възможност лорд Емсуърт се разтресе като от малариен пристъп. Фреди и друг път беше посещавал Бландингс за по-дълги периоди от време, в резултат на което милорд бе останал с непоклатимото убеждение, че момчето е по-страшна напаст за безметежното съществувание на провинциална Англия от паразитните червеи, листните въшки и шапа по говедата. Възможността синът му да пребивава в Бландингс постоянно подействува на милорд като шамар по тила.

Мислите му затекоха в съвършено нова посока. Беше ли, питаше се той, достатъчно мил по време на последния разговор с Фреди? Не беше ли се държал малко рязко? Не беше ли проявил известна липса на съчувствие? Беше ли изпълнил докрай бащиния си дълг?

Отговорите на въпросите по реда на задаването им, бяха следните: Не. Да. Да. И не.

След като се събуди от късно споходилия го сън и докато пийваше първата чаша чай за деня, лорд Емсуърт се почувствува преизпълнен с решимост. Вече бе променил мнението си. Сега намеренията му бяха да отиде при тази своя снаха и да й се моли, като никой тъст не се е молил.

Човек, прекарал неспокойна нощ, не е в най-добра форма на другата сутрин. Преди да се наобядва, лорд Емсуърт усещаше, че главата му е твърде мътна, за да се покаже в добра светлина като просител. Но една разходка сред цветята на Кенсингтънските градини и фантастичният котлет, полят с половин бутилка бордо в „Риджънт Грил“, възвърнаха добрата му форма. Тежестта изчезна от главата му и той се почувствува бодър и прозорлив.

Така например, при пристигането си в хотел „Савой“, милорд прояви съобразителност, на каквато и не подозираше, че е способен. Тъкмо се канеше да съобщи името си на администратора, когато се сепна. Ами, помисли си, ако снаха му, преизпълнена с враждебни чувства към всички представители на рода Емсуърт, откаже да го приеме, след като чуе, че чака долу? Та нали по този начин ще попари в зародиш цялата му програма. По-добре да не рискува, реши той. И като се отдалечи от администрацията, милорд се упъти към асансьора и не след дълго се озова пред шейсет и седми апартамент.

Почука на вратата, но отговор не последва. Почука повторно и след като отново не получи отговор, изпадна в известно затруднение. Милорд не се отличаваше с особена далновидност и вероятността снаха му да не си е в къщи изобщо не му беше минала през ума. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза, че вратата е открехната. Побутна я и тя взе, че се отвори. Вмъкна се и се озова в уютна всекидневна, отрупана с всевъзможни цветя, което никак не е учудващо за една женска стая.

Цветята винаги го бяха привличали като магнит и той прекара няколко щастливи минути, като обикаляше от ваза на ваза и ги душеше.

Чак след двайсетото подушване у милорд се зароди впечатлението, че в стаята има някакво странно ехо. Имаше чувството, че при всяко негово подушване някой друг също започва да души. От друга страна стаята очевидно беше празна. За да подложи акустиката на последва проверка, лорд Емсуърт подуши още веднъж. Този път обаче, ехото, което последва, бе от по-зловещо естество и поразително прозвуча като ръмжене.

Такова си и беше. При случаен поглед надолу милорд незабавно установи, че в непосредствена близост до глезените му се намира дамски маншон. Но тъй като този следобед мозъкът му работеше с особена пъргавина, в следващия миг лорд Емсуърт съобрази, че това не е никакъв маншон, а миниатюрно кученце от ония, които жените са склонни да ръсят из всекидневните си.

— Боже Господи! — възкликна той, като побърза набожно да повери безопасността си в сигурни ръце, както бяха правили многобройни негови мъжествени прадеди по средновековните бойни полета.

Милорд разтревожено заотстъпва назад. Кучето го последва. То очевидно нямаше крака и се придвижваше с помощта на провидението.

— Чиба, сър! — подкани го лорд Емсуърт.

Той ненавиждаше малките кученца. Те хапеха. Само да си отместиш погледа и току те заръфали за глезена. В същия миг милорд установи, че в резултат на ловките си маневри, се бе озовал до някаква врата, така че реши да я използува за прикритие. Отвори я чевръсто и дим да го няма. Кръвта вода не става. Друг един Емсуърт се беше изпокрил вдън земя при Аженкур^[1].

Беше попаднал в спалня и като преценяваше как се развиват събитията, очевидно скоро нямаше да я напусне. Пухкавото кутре, измамено от един висш интелект, вече не правеше опити да скрие разочарованието си. Бе свалило маската на неутралитета и пронизително джафкаше със зловеща настойчивост, а от време на време, задавено от ярост, дращеше с нокти по вратата.

— Чиба, сър — прогърмя храбро гласът на лорд Емсуърт.

— Кой е там?

Милорд подскочи като опърлен. Убеждението му, че апартаментът е празен, бе толкова дълбоко, че гласът, прозвучал там, където не би трябвало да се чуе глас, взриви като шрапнел нервната му система.

— Кой е?

Загадката, която вече граничеше със свръхестественото, се разбули. Отсреща имаше врата и именно иззад нея се обаждаше гласът. Лорд Емсуърт тъжно заключи, че това е поредното проявление на обичайната злонамереност на Съдбата — да направи своето официално посещение на добра воля точно когато снаха му се къпе.

Приближи се до вратата й и заговори успокоително.

— Моля ви, не се вълнувайте.

— Кой сте вие? Какво правите в стаята ми?

— Няма никакъв повод за тревога…

Милорд рязко млъкна, защото в същия миг се оказа, че думите му не съдържат и капка истина. Причина за тревога имаше, и то основателна. Вратата на спалнята се беше отворила и маншоноподобната топка от квичаща омраза препусна безкрако право към глезените му.

При смъртна опасност човек е способен на неподозирани подвизи. Лорд Емсуърт не беше акробат, но подскокът, който направи при тези кризисни обстоятелства, би сторил чест на всеки професионален циркаджия. Издигна се във въздуха като пощенски гълъб, литнал да изпълни куриерската си задача. Леглото се намираше на съществено разстояние, но той мигом го достигна и разтреперан кацна на самия му ръб. Под него пухкавото кутре се пенеше и бушуваше като океан о скалист бряг.

В този миг милорд си даде сметка, че на прага на вратата, през която току-що беше влязъл, стои млада жена.

Критичното око на един познавач на женските прелести би открило у нея доста несъвършенства. Беше твърде ниска, твърде ъгловата и твърде набита. Извивката на брадичката й бе твърде решителна. И косата й бе с неприятен рижав оттенък. Но онова, което лорд Емсуърт най-много не хареса у нея, бе пистолетът, който бе насочила към главата му.

Иззад вратата на банята долетя жалостив глас.

— Кой е там?

— Един мъж — отвърна момичето с пистолета.

— Знам, че е мъж. Вече говорих с него. Кой е той?

— Не знам. На вид е отвратителен. Видях го да се навърта из коридора, грабнах пистолета и дойдох. Хайде, излизай!

— Не мога. Мокра съм.

Никак не е лесно за човек, покачен върху легло е вдигнати нагоре ръце, да говори с достойнство, но лорд Емсуърт се постара да го стори.

— Уважаема госпожо!

— Какво търсите тук?

— Видях, че вратата е открехната…

— И влязохте да проверите дали няма открехната и някоя кутия с бижута. Според мен — заключи младата жена, като повиши глас, за да я чува и невидимата къпеща се, — това е Доупи Смит.

— Кой?

— Доупи Смит. Същият, дето се опита да задигне бижутата ти в Ню Йорк. Сигурно те е последвал и тук.

— Не съм никакъв Доупи Смит — възмути се милорд. — Аз съм граф Емсуърт.

— Така ли?

— Да, така!

— Аха! Как ли не!

— И дойдох да се срещна със снаха си…

— Е, ето я и нея.

Вратата на банята се отвори и отвътре се появи прелестна фигура, загърната с кимоно. Дори в този изпълнен с напрежение миг лорд Емсуърт се улови, че с недоумение си задава въпроса как е могло такова момиче да се омъжи за син му Фредерик.

— Та кой казваш е този? — попита снаха му и като улови здраво рошавото куче, предизвика у милорд още по-силно чувство на одобрение.

— Твърди, че е граф Емсуърт.

— Аз наистина съм граф Емсуърт.

Докато милорд слизаше от леглото, момичето в кимоното внимателно се взираше в него.

— Знаеш ли, Джейн — каза с нотка на известна неувереност, — може и да е. Много прилича на Фреди.

Тази злощастна нападка срещу външния му вид накара лорд Емсуърт да онемее. Като всеки друг и той бе имал своите черни мигове, когато външността му не го бе задоволявала изцяло, но никога през ум не бе му минало, че в лицето си има някаква, дори бегла прилика с Фреди.

Момичето с пистолета нададе смразяващ писък.

— Господи! Нима не виждаш?

— Какво да виждам?

— Ами че това е самият Фреди! Опитва се да се добере до теб по този начин. Точно такъв номер от киното би му допаднал. Свали брадата, измамнико — познах те!

Тя протегна ръка, сграбчи с железни пръсти брадата на милорд и задърпа с всичката сила на едно съвременно момиче, тренирало от дете хокей, тенис и гимнастика.

Само миг преди туй лорд Емсуърт бе твърдо убеден, че нищо не е в състояние да направи положението му по-неприятно. Сега разбра, че дълбоко се е лъгал. Болка, надхвърляща и най-страшните му кошмари, прониза сгърченото му тяло.

Момичето го изгледа озадачено.

— Хм! — каза разочаровано. — Май че е истинска. Освен ако — в гласа й се прокрадна оптимистична нотка — не е използувал специално лепило. Я да опитам отново.

— Недей — обади се снаха му. — Не е Фреди. Веднага щях да го позная.

— Тогава наистина излиза, че е мошеник. Бъдете така любезен да влезете в този долап, докато позвъня на полицията.

Лорд Емсуърт подскочи няколко пъти.

— Няма да влизам в никакви долапи! Настоявам да бъда изслушан. Не знам коя е тази жена…

— Името ми е Джейн Йорк, ако това ви интересува.

— Аха! Жената, която насъсква съпругата на сина ми срещу него! Знам всичко за вас! — Той се обърна към момичето в кимоното. — Вчера синът ми Фредерик с телеграма ме помоли да дойда в Лондон. Срещнахме се В моя клуб. Накарайте това куче да млъкне!

— Защо да млъква? — обади се мис Йорк. — То е в собствения си дом.

— Та той ми каза — продължи лорд Емсуърт, като повиши глас, — че между вас е възникнало недоразумение.

— Недоразумение е добре казано — прекъсна го мис Йорк.

— Поканил онази жена на вечеря с определена цел.

— И още щом ги видях — додаде мис Йорк, — ми стана ясно каква е целта.

Достопочтената мисис Трипуд погледна разколебано приятелката си.

— Мисля, че е вярно — каза тя. — Той наистина е лорд Емсуърт. Очевидно знае какво се е случило. Откъде ще го научи, ако не от Фреди?

— Ако е мошеник, дошъл от Америка, разбира се, че ще знае. Та нали цялата история излезе в „Бродуейски шушукания“ и „Градски клюки“.

— И все пак…

Телефонът рязко издрънча.

— Уверявам ви… — започна лорд Емсуърт.

— Така! — каза неприятната мис Йорк в слушалката. — Кажете му да се качи. — Тя изгледа милорд победоносно, с блеснали очи. — Нямате късмет, приятелю. Лорд Емсуърт току-що е пристигнал и се качва по стълбите.

Има мигове, когато на разсъдъка човешки е простено да се замъти. В този миг разсъдъкът на лорд Емсуърт не само се замъти, а направо прокисна. По природа замечтан и завеян, той и без това не се беше чувствувал удобно в грубата житейска неразбория, но изпитанието, на което бе подложен този следобед, спокойно можеше да изкара от релси и най-практичния човек. Ето защо това необикновено съобщение, стоварило се като капак на всичко преживяно, му дойде твърде много. Той се дотътри сломен до всекидневната и се срути в един стол. Беше убеден, че сънува кошмар.

И действително фигурата, която влезе след малко, с нищо не допринесе за промяна на мнението му. Тя можеше да се вмести във всеки кошмар и да се чувствува там като у дома си.

Фигурата бе на висок слаб човек с бяла коса и развята дълга брада в същата достолепна окраска. Колкото и да бе невероятно, явно притежателят на подобна външност не е бил застрелян на място още в началото на жизненото си поприще и очевидно затова бе достигнал тази изключително напреднала възраст. Той или беше на сто и петдесет години, но младолик, или на сто и десет, но съсипан от тревоги.

— Мило дете! — заскърца фигурата с немощен треперлив гласец.

— Фреди! — възкликна момичето в кимоното.

— О, по дяволите! — съкруши се фигурата. Възцари се тишина, нарушавана единствено от хълцукащите стенания, изтръгнали се от гърдите на лорд Емсуърт. С всеки изминат миг милорд рухваше от напрежението.

— Боже господи, папа! — извика фигурата, която чак сега го забеляза.

Жена му посочи към лорд Емсуърт.

— Фреди, това баща ти ли е?

— Ами да. Естествено. Разбира се. Абсолютно. Само че той каза, че няма да дойде.

— Промених решението си — обади се лорд Емсуърт с тих, отпаднал глас.

— Аз нали ти казвах, Джейн! — рече снахата. — През цялото време бях сигурна, че е лорд Емсуърт. Е, сега вече не може да не забележиш приликата.

От устата на милорд се изтръгна вопъл.

— И аз ли изглеждам така? — съкрушено попита той. Погледна снаха си още веднъж и затвори очи.

— Е — обади се мис Йорк с отвратителния си заповеднически глас, като обърна властна осанка към новодошлия, — след като така и така си дошъл, Фреди Трипуд, издокаран като Дядо Коледа, кажи поне какво си намислил? Аги те предупреди никога повече да не се доближаваш до нея.

Всеки по-мекушав мъж панически би си плюл на петите при подобно нападение, но очевидно Любовта беше вляла желязо във вените на Фреди Трипуд. Той отлепи вежди и брада и хвърли на мис Йорк изпепеляващ поглед.

— Не желая да разговарям с теб — каза. — Ти си скорпион в пазвата. Искам да кажа — змия под възглавницата.

— О, така ли?

— Да, така. Ти отрови съзнанието на Аги, като я насъска срещу мен. Ако не беше ти, щях да седна с нея на четири очи и да си кажем всичко като истински мъже.

— Добре де, да го чуем сега. Имал си достатъчно време да го изрепетираш.

Фреди се обърна към жена си с широк жест.

— Аз… — той замълча. — Хей, Аги, страхотна си в това кимоно.

— Не се отплесвай от въпроса — обади се мис Йорк.

— Точно това е въпросът — каза мисис Фреди и в гласа й се промъкнаха по-меки нотки. — Щом като мислиш, че съм страхотна, защо търчиш подир разни кино актриси с оранжеви коси?

— Златисто червени — подсказа Фреди благоговейно.

— Оранжеви!

— Вярно, оранжеви са. Права си. Никога не са ми харесвали.

— Тогава защо вечеря с нея?

— Да, защо? — заразпитва и мис Йорк.

— Стига си се месила! — сприхаво рече Фреди. — Не разговарям с теб.

— Хайде да чуем какво ще кажеш, макар че това няма да ти помогне.

— Млъкни, Джейн! Е, Фреди!

— Аги — започна достопочтеният — всичко стана така…

— Никога не вярвай на мъж, който започва по този начин — намеси се мис Йорк за пореден път.

— Ако обичаш да не се обаждаш, Джейн. Е, Фреди?

— Опитвах се да пробутам на оранжевото създание един сценарий и не ти казах, защото исках да те изненадам.

— Фреди, скъпи, това вярно ли е?

— Нима искаш да кажеш… — с недоумение започна мис Йорк.

— Самата истина. И за да поддържам добри отношения с тази жена — макар че, да си призная, от самото начало никак не ми беше симпатична, — трябваше от време на време да я поя и храня.

— Разбира се!

— С тези хора не може иначе.

— Естествено.

— Съвсем друго си е, ако ги натъпчеш с храна преди да им заговориш за работа.

— Разликата е от тук до небето.

Мис Йорк, която от известно време трудно си поемаше дъх, постепенно си възвърна дар слово.

— Само не ми казвай, че вярваш на тези врели-некипели — отчаяно извика тя, като се обръщаше към измамената съпруга.

— Разбира се, че вярва — каза Фреди. — Нали, съкровище?

— Естествено, сладурче.

— А да не говорим — продължи Достопочтеният, като измъкваше от вътрешния си джоб жълтеникав лист хартия с вида на човек, извадил от ръкава си петото асо, което ще преобърне хода на крайно оспорваната партия покер, — че мога да го докажа. Тази телеграма пристигна сутринта от филмовата компания „Супер-Ултра-Арт“. Предлагат ми цели хиляда долара за сценария. Така че, друг път се въздържай от злобни оценки и не съди за хората единствено въз основа на гнусното си въображение.

— Да — подкрепи го и жена му. — Трябва да ти заявя, Джейн, че ти напакости с каквото можа. Ако обичаш в бъдеще да не се бъркаш в хорските работи.

— Казано сбито, но с много чувство и здрав разум — одобри Фреди. — Аз пък бих искал да добавя…

— Ако питаш мен — не се предаваше мис Йорк, — това е лъжа и измама.

— Кое е лъжа и измама?

— Телеграмата.

— Как така? — възмути се Фреди. — Прочети я сама.

— Нищо по-лесно от това да получаваш телеграми, изпратени до теб, като телеграфираш на някой приятел в Ню Йорк да ти телеграфира.

— Не ми стана много ясно — недоумяваше Фреди.

— На мен пък ми е ясно — обади се жена му, а в очите й светеше пламъчето, което свети само в очите на съпруги, които, повярвали веднъж в оправданията на мъжете си, негодуват срещу разрушителната критика на другите. — Не желая повече да те виждам, Джейн Йорк!

— Аз също — подкрепи я Фреди. — Ако беше в Турция, щяха да те напъхат в чувал и да те хвърлят в Босфора.

— Тогава по-добре да си вървя — каза мис Йорк.

— И не се връщай — добави Фреди. — Вратата е зад теб.

Състоянието на транс, в което беше изпаднал лорд Емсуърт по време на гореописаната размяна на реплики, постепенно се разсейваше. И сега, забелязал, че останалите от компанията изпитват същата липса на симпатия към мис Йорк, както и той самият, бавно започна да се съживява. Възстановяването му бе ускорено от затръшването на вратата и от поведението на Фредерик, сграбчил в обятията си съпругата, за която милорд нито за миг не забравяше, че е щерка на единствения милионер в света, проявил необяснимото желание да го отърве от сина му. А това в неговите очи беше най-благородното качество, на което е способен един милионер.

Той се надигна и немощно запримигва. Макар и да се чувствуваше много по-добре, все още беше отпаднал.

— За какво се разказва в сценария ти, сърчице мое? — попита мисис Фреди.

— Ще ти кажа, ангелче. Само че дали да не събудим папа? Изглежда ми оклюмал.

— По-добре го остави да си почине. Тази Джейн го разстрои.

— Тя е в състояние всекиго да разстрои. На този свят най-много мразя нахалниците, които се пъхат между мъж и жена с цел да ги скарат. Искам да кажа, че не е редно да се застава между съпрузи. Та сценарият ми е за двама съпрузи. Мъжът е беден — няма пари, ако загряваш какво имам предвид, но претърпява злополука и ония катили от болницата заявяват, че няма да го оперират, ако не им пусне преди това пет стотака. Откъде обаче да ги вземе? Положението ти е ясно, нали?

— О, да.

— Силно, а?

— Страхотно силно.

— Това е нищо. Ти да видиш какво става по-нататък. Жената пипва някакъв милионер, съблазнява го и го кара да й обещае, че ще снесе мангизите. Междувременно следват телефонни разговори с лекаря от болницата. Тя се смее весело, за да не може оня, милионерът, да загрее, че сърцето й се къса. Забравих да ти кажа, че операцията трябва да се направи незабавно, иначе нашият човек ще хвърли топа. Драматично, а?

— Ужасно.

— И така, идва време милионерът да си поиска своето. Смятам да го нарека „Цената на една жена“.

— Чудесно.

— Следва най-големият удар. Влизат в спалнята и… О, здрасти, папа! По-добре ли си?

Лорд Емсуърт се беше изправил. Малко замяташе крак, като вървеше, но на душата му бе спокойно.

— Много по-добре, благодаря.

— Мисля, че се познаваш с жена ми?

— Ах, лорд Емсуърт — извика мисис Фреди, — така ужасно съжалявам. За нищо на света не бих допуснала да се случи такова нещо, но…

Лорд Емсуърт бащински я потупа по ръката. И отново изпадна в недоумение как синът му Фредерик е успял да спечели сърцето на толкова красиво, симпатично и тъй чудно богато момиче.

— Вината беше изцяло моя, мило дете. Но… — той млъкна. Ясно беше, че нещо го тормози. — Кажи ми, когато Фредерик беше с онази брада… когато Фредерик беше… беше… беше с онази брада, наистина ли приличаше на мен?

— О, да. Много.

— Благодаря ти, мила. Това исках да знам. А сега ви оставям. Сигурно искате да бъдете сами. И при първа възможност трябва да ми дойдеш на гости в Бландингс, мило дете.

След което милорд замислено излезе от стаята.

— В този хотел има ли бръснарница? — попита той момчето от асансьора.

— Да, сър.

— Тогава би ли ми показал къде е.

Лорд Емсуърт седеше в библиотеката си в Замъка Бландингс и блажено отпиваше от последното за деня уиски със сода. През отворения прозорец нахлуваха ароматът на цветя и кроткото шумолене на лятната нощ.

На душата му би трябвало да е спокойно, защото откакто се бе върнал, много неща подсладиха живота му. Ангъс Макалистър беше докладвал, че листните въшки се поддават успешно на унищожение с разтвор на китова мас, а заболялата крава изведнъж тръгна към подобрение и според последните сведения се бе изправила на крака и се хранеше почти с предишния си апетит. Да не говорим, че погладеше ли се по гладко избръснатата брадичка, милорд не само се чувствуваше по-добър, но и някак олекотен, сякаш от плещите му се бе стоварил тежък товар.

Но въпреки всичко лорд Емсуърт седеше, а челото му беше сбърчено от размисъл.

Той разклати звънеца.

— Да, милорд?

Лордът изгледа с одобрение предания си иконом. Дяволски дълго бе служил Бийч в замъка и несъмнено щеше да служи още много години. Когато се завърна, милорд остана много доволен от начина, по който очите на иконома заблестяха, сякаш видът на господаря му бе донесъл огромно облекчение.

— Бийч — каза лорд Емсуърт, — ще бъдеш ли така добър да поръчаш междуградски разговор с Лондон.

— Много добре, милорд.

— Свържи се с шейсет и седми апартамент в хотел „Савой“ и говори с мистър Фредерик.

— Да, милорд.

— Кажи му, че силно се интересувам как завършва сценарият му.

— Сценарий ли казахте, милорд?

— Да, сценарий.

— Много добре, милорд.

Лорд Емсуърт отново потъна в съзерцание. Мина известно време. Икономът се върна.

— Говорих с мистър Фредерик, милорд.

— И какво?

— Каза да ви предам поздравите му и че когато милионерът и жената на вашия човек влезли в спалнята, за крака на леглото бил завързан черен ягуар.

— Ягуар ли?

— Ягуар, милорд. Госпожата заявила, че той бил там, за да брани честта й, при което милионерът се размекнал, дал й парите и двамата запели дует. Вашият човек се възстановил напълно след операцията, милорд.

— Уф! — облекчено въздъхна лорд Емсуърт — благодаря ти, Бийч. Това е всичко.