Нора Робъртс
Гола в смъртта (9)

Глава девета

— Лесно се отървах от опашката си — каза Фийни, докато ровеше из онова, което минаваше за закуска в кафенето на полицейската централа. — Видях го, че се бе лепнал за мен. Оглеждаше се за теб, но имаше страшно много хора. Качих се на проклетия самолет. — Фийни изгълта наведнъж претоплените яйца с чаша черно кафе, без да му мигне окото. — И той се качи, но седна в първа класа. Чак като слязохме, разбра, че те няма. — Фийни размаха вилицата си. — Видя се в чудо. Хукна да се обажда по телефона. Залепих се зад него и го проследих до хотел „Риджънт“. В „Риджънт“ обаче ми отказаха информация. Покажеш ли им значката, гледат как само да се отърват от теб.

— И ти тактично им обясни за гражданския им дълг.

— Точно така. — Фийни пъхна празната чиния в прореза на рециклиращото устройство, смачка празната чаша с ръка и я запрати след нея. — Той се обади на няколко места — до Източен Вашингтон, до Вирджиния. После и тук — на шефа.

— Глупости!

— Слушай какво ти говоря. Няма съмнение, че шефът Симпсън работи за Деблас. Чудиш се какво по-точно ли?

Преди Ив да успее да си отвори устата, пейджърът й изпиука. Тя го извади и отговори на повикването на командира си.

— Далас в залата за проверка. След двайсет минути.

— Сър, имам среща с един агент във връзка с Колби в един часа.

— Направи промяна. — Гласът му бе равен. — Не забравяй, след двайсет минути.

Далас бавно върна на място пейджъра.

— Мисля, че се сещам какъв е проблемът.

— Май Деблас проявява личен интерес към теб. — Фийни се взря в лицето й. Нямаше ченге в полицията, което да не презира проверките. — Ще се справиш ли?

— Разбира се. Това ще ми отнеме почти целия ден, Фийни. Направи ми една услуга. Поразходи се из банките в Манхатън. Трябва да разбера дали Шарън Деблас е имала сейф. Ако не откриеш нищо там, намини и към другите райони.

— Дадено!

 

 

Отделението за проверки беше насечено от дълги коридори, някои от тях остъклени, други боядисани в бледозелено, което трябваше да действа успокояващо. Докторите и техниците бяха облечени в бяло. Цветът на невинността и, разбира се, на силата. Когато Ив мина през първата поредица от врати с армирано стъкло, компютърът учтиво й нареди да предаде оръжието си. Извади го от кобура, постави го на подноса и проследи с поглед как то се плъзна нанякъде.

Почувства се гола още преди да я бяха насочили към залата за проверки 1-С, където й наредиха да се съблече.

Тя положи дрехите си върху специално поставената за целта пейка и се опита да не мисли за техниците, които я наблюдаваха на мониторите си или за машините с техните гадни, тихи и бездушни премигващи светлинки.

Физическият преглед не я притесняваше. Единственото, което трябваше да прави, беше да стои в центъра на означения периметър и да наблюдава как светлините потрепват и проблясват, докато изследваха вътрешните й органи и костите.

След това й разрешиха да облече един син гащеризон и да седне, а в това време някаква машина се въртеше и изследваше очите и ушите й. Друга машина се измъкна от стената и проведе стандартен тест за рефлексите й. Един техник влезе и взе кръвна проба.

Моля, излезте през вратата с надпис Проверки 2-С. Фаза едно — приключена, лейтенант Ив Далас.

 

 

В съседната стая на Ив трябваше да легне върху тапицирана маса за сканиране на мозъка. По улиците не биваше да се разхождат полицаи с тумор на мозъка и да стрелят напосоки, помисли си тя уморено.

Ив наблюдаваше техниците през стъклената стена, докато нахлузваха шлема върху главата й.

И тогава започнаха игрите.

Нагласиха я до седнало положение и я потопиха във виртуалната реалност. Виртуалната реалност я постави в една кола по време на преследване с висока скорост. В ушите й експлодираха звукове: писъкът на сирени, виковете на противоречиви заповеди от пейджъра върху контролното табло. Виждаше, че това е една обикновена полицейска част в пълно въоръжение. Колата караше Ив и тя трябваше да се отклонява и маневрира, за да избегне пешеходците, които виртуалната реалност изпречваше на пътя й.

В една част от мозъка наблюдаваха жизнените й функции: кръвно налягане, пулс, дори количеството пот, което се стичаше по кожата й, слюнката, образуваща се и изсъхваща в крайчеца на устата. Беше горещо, почти непоносимо горещо. Тя избегна на косъм една товарна кола, която с грохот се движеше по пътя й.

Ив разпозна мястото. Старите пристанища в източния край. Можеше да долови миризмата: вода, развалена риба и докерски труд. Случайно попаднали хора, облечени в униформените си сини комбинезони, търсеха милостиня или някой да ги наеме на работа, поне за един ден. Тя профуча край една такава група, докато те се блъскаха пред центъра за безработни.

Субектът е въоръжен. С автомат и ръчен експлозив. Търсен е за грабеж и убийство.

 

 

„Страхотно“, помисли си Ив, докато завиваше след него. Дяволски добре. Тя удари с юмрук по ускорителя, завъртя волана и при лекия удар в бронята на преследваното превозно средство се посипа дъжд от искри. Когато той стреля, край ухото й избухна пламък. Собственикът на малък ресторант край пристанището се гмурна във водата, за да се скрие, заедно с неколцина от клиентите си. Наоколо се разхвърча оризова юфка и се разнесоха ругатни.

Тя отново удари целта — този път по-силно — и нареди подкреплението й да направи маневри, за да го притиснат натясно.

Този път колата на преследвания се разклати и се наклони на една страна. Докато той се мъчеше да овладее колата, тя го блъсна и той спря. Тя извика дежурните думи, с които се представи като полицейски служител, след това, втурвайки се вън от колата си, му отправи предупреждение. Той излезе, стреляйки, а тя го повали на земята.

Едва си бе поела дъх, когато техниците я прехвърлиха в нова сцена. Писъците, писъците на малкото момиченце, яростните викове на мъжа, негов баща.

Бяха го възстановили съвсем точно, с помощта на собствения й доклад, картини от мястото на престъплението и отражението в нейната памет, които бяха задигнали при сканирането.

Ив не си даде труд да ги прати по дяволите, а задържа омразата и скръбта си и се втурна по стълбите и обратно в кошмара си.

Вече не се чуваха писъците на малкото момиченце. Тя заудря по вратата, викаше името и чина си. Предупреждаваше мъжа от другата страна на вратата, опитваше се да го успокои.

— Мръсници! Всички сте мръсници. Хайде, влизай, кучко, ела да те убия.

Вратата се огъна под натиска на рамото й, сякаш беше от картон. Влезе с извадено оръжие.

— Тя беше също като майка си, също като пропадналата си майка. Мислеше си, че може да избяга от мен. Мислеха, че ще успеят. Свършено е! Дадох им да разберат. Сега ще ти видя сметката и на теб, мръсно ченге.

Момиченцето я гледаше с големите мъртви очи. Очи на кукла. Мъничкото й, безпомощно тяло бе осакатено, кръвта течеше и се събираше на локва. И капеше от ножа.

Тя му извика да не мърда.

— Пусни оръжието! Хвърли ножа! — Но той продължаваше да се приближава. Зашемети го, но той продължаваше да се приближава.

Стаята замириса на кръв, на урина, на изгоряла храна. Светлината на голите крушки беше толкова ярка и ослепителна, че всичко изпъкваше релефно. Една кукла без ръка върху разпрания диван, транспарантът на прозореца беше изкривен и пропускаше червена неонова светлина от отсрещната страна на улицата, преобърнатата маса от евтина пластмаса, пропуканият екран от повредения видеотелефон.

Момиченцето с мъртвите очи. Локвата кръв. И острия, опасен блясък на острието.

— Ще ти го натикам това, също както направих с нея.

Отново го зашемети. Очите му бяха диви, пияни от домашно приготвен „Зевс“ — онзи чудесен химикал, който правеше от хората богове, с цялата мощ и безумие, които бяха съпътствани с халюцинации за безсмъртие.

Кървавочервеното острие свистеше из въздуха.

Тя го застреля.

Ударът го повали. Първо умря мозъкът му, а тялото му продължи да се гърчи, докато очите му се изцъкляха. Притисната от нуждата да изпищи, тя ритна ножа от все още потрепващата му ръка и погледна детето.

Големите очи на кукла я гледаха втренчено и отново й казваха, че е закъсняла.

Ив си наложи да се отпусне, изчисти съзнанието си от всичко друго и в него остана единствено докладът й.

Частта с виртуалната реалност приключи. Нейните жизнени функции бяха обстойно проверени, преди да бъде отведена към последната фаза на проверката. На четири очи с психиатъра.

Ив нямаше нищо против д-р Майра. Жената беше отдадена на призванието си. С частна практика би могла да печели три пъти повече от онова, което получаваше в секретния отдел на полицията.

Гласът й беше тих и в него едва се долавяше акцентът на висшето общество от Нова Англия. Светлосините й очи бяха и ласкави, и остри.

Косата й беше с топъл меднокафяв цвят и беше прихваната назад в безупречен кок. Беше облечена в спретнат розов костюм.

— Лейтенант Далас. — Майра стана от стола, когато Ив влезе.

Не се виждаше нито бюро, нито компютър. Един от номерата, знаеше Ив, за да накарат субектите да се отпуснат и да забравят, че са под засилено наблюдение.

— Докторке. — Ив седна в стола, който Майра й посочи.

— Тъкмо щях да пия чай. Искате ли?

— Разбира си.

Майра поръча две чаши чай и поднесе едната на Ив.

— Жалко, че проверката ви бе отложена, лейтенант. — Усмихната, тя седна и отпи. — Процесът дава възможност да се направят по-точни заключения, когато тестът се провежда в рамките на двайсет и четири часа след инцидента.

— Беше невъзможно.

— Така ми казаха. Предварителните ви резултати са задоволителни.

— Добре.

— Все още ли отказвате автохипноза?

— Това е въпрос на избор. — Ив се ядоса на оправдателната нотка, която прозвуча в гласа й.

— Да, така е. — Майра кръстоса крака. — Преживели сте нещо много неприятно, лейтенант. Съществуват признаци за физическа и емоционална умора.

— Занимавам се с друг случай, при това много труден. Той отнема голяма част от времето ми.

— Да, разполагам с подобна информация. Вземате ли стандартните стимулатори?

Ив опита чая. Както предполагаше, той беше с аромат на цветя.

— Не. Вече сме говорили по този въпрос и по-рано. Хапчетата за през нощта са по избор и аз предпочитам да не ги вземам.

— Защото те ограничават възможностите ви да се владеете, така ли?

Ив я погледна в очите.

— Точно така. Не ми харесва да ме приспиват и не ми харесва да съм тук. Не ми харесва да насилват мозъка ми.

— Смятате проверката за насилие?

Нямаше ченге с мозък, което да не мисли по този начин.

— А имам ли друг избор?

— Ликвидирането на субект, независимо при какви обстоятелства, е преживяване, което оставя травми у един полицай. Ако травмата засяга емоциите, реакциите, отношението, представянето на полицая ще пострада. Ако използването на крайна мярка е причинено от физически дефект, този дефект може да бъде локализиран и отстранен.

— Знам каква е политиката на полицейското. Оказвам пълно съдействие. Но не съм задължена да ми харесва.

— Не. — Майра постави чашата върху коляното си. — Лейтенант, при вас това е втори случай на ликвидиране. Макар това да не е необичайно за един полицай с вашия стаж, имам много други, на които никога не им се е налагало да вземат такова решение. Бих искала да зная как се чувствате, когато правите избора си, и по резултатите.

„Съжалявам само дето не действах по-бързо, помисли си Ив. Бих искала онова дете да си играе сега, вместо да е кремирано.“

— Положението беше такова, че трябваше или да го оставя да ме нареже на парченца, или да го спра. Затова смятам, че съм постъпила съвсем правилно. Той не обърна никакво внимание на предупреждението ми. Зашеметяването не даде резултат. Доказателството за това, че той действително би убил, лежеше на пода между нас в локва кръв.

— Била сте обезпокоена от смъртта на детето?

— Струва ми се, че всеки би се разстроил от смъртта на едно дете. Особено от такова жестоко убийство.

— А виждате ли общото между детето и себе си? — попита Майра тихо. Забеляза, че Ив стана по-предпазлива и се затвори в себе си. — Лейтенант, и двете знаем, че аз съм наясно с вашия произход. Вие сте била малтретирана физически, сексуално и емоционално. Изоставили са ви, когато сте била на осем години.

— Това няма нищо общо с…

— Струва ми се, че това може да има много общо с вашето психическо и емоционално състояние — прекъсна я Майра. — В продължение на две години между осем и десет вие сте живели в обществено заведение, докато са търсели родителите ви. Нямате спомен за първите осем години от живота си, нито за името си, нито за общественото положение, нито за родното ви място. — Колкото и да бяха спокойни, очите на Майра я гледаха изпитателно. — Дали са ви името Ив Далас и накрая са ви отгледали в сиропиталище. Срещу това вие не сте могли да направите нищо. Вие сте едно изстрадало дете, поставено в зависимост от системата, която в много отношения ви е разочаровала.

Ив мобилизира цялата си воля, за да запази самообладание.

— И аз, като част от системата, не успях да защитя детето. Искате ли да знаете как се чувствам, доктор Майра?

„Нещастна. Отвратена. Изпълнена със съжаление.“

— Чувствам, че съм направила всичко, което е било по силите ми. Минах през виртуалната реалност и отново го повторих. Защото нямаше какво да се промени. Ако бях имала възможност да спася детето, щях да го спася. Ако имах възможност да арестувам субекта, щях да го направя.

— Но тези неща не са били под ваш контрол.

„Кучка“, помисли си Ив.

— В моя власт беше да го убия. След като опитах всички възможности, упражних властта си. Вие сте прегледали доклада. Това беше едно чисто, напълно оправдано ликвидиране.

За миг Майра не каза нищо. Никога досега не бе успявала да пробие защитата на Ив.

— Много добре, лейтенант. Може да се върнете към задълженията си без никакви ограничения. — Майра протегна ръка, преди Ив да се изправи. — Това ще бъде изтрито от досието.

— Правят ли се подобни неща?

Майра се усмихна.

— Вярно е, че много често съзнанието си изработва защита. Вие отказвате да приемете първите осем години от живота си. Но тези години са част от вас. Мога да ви ги върна, когато сте готова за това. И още нещо, Ив — добави тя с тихия си глас, — мога да ви помогна да ги преодолеете.

— Сама постигнах всичко и сега ми е по-лесно да преглътна миналото. — Тя стана и тръгна към вратата. Когато се извърна, Майра седеше така, както я бе оставила — с кръстосани крака, едната й ръка държеше красивата чаша. Ароматът на цветната отвара се носеше из въздуха. — Хипотетичен случай — започна Ив и изчака Майра да кимне. — Жена със значителни социални и финансови предимства избира да стане уличница. — Майра повдигна вежда, а Ив изруга наум. — Без разкрасявания, докторке, тя избира да си изкарва прехраната със секс. Прави го демонстративно, напук на доброто си семейство и крайно консервативния си дядо. Защо?

— Трудно е да се посочи определен мотив. Информацията е много обща и недостатъчна. Най-очевидното е, че субектът намира изява единствено в сексуалните си умения. Тя или изпитва удоволствие от секса, или се отвращава от него.

Заинтригувана, Ив се отдръпна от вратата.

— Ако се е отвращавала от него, защо ще става проститутка?

— За да наказва.

— Себе си ли?

— Разбира се, както и близките си.

За да наказва, разсъждаваше Ив. Дневникът. Изнудването.

— Един мъж убива — продължи тя. — Жестоко, безмилостно. Убийството е свързано със секс и е извършено по един много изобретателен начин. Той го записва, като преди това преодолява една съвършена охранителна система. Записът на убийството е изпратен на следователя. На местопрестъплението е оставена бележка, в която се чете самохвалство. Що за човек е той?

— Не ми предоставяте достатъчно информация — оплака се Майра, но Ив забеляза, че я е заинтригувала. — Изобретателно — започна тя. — Човек, който планира, но и воайор. Самоуверен, може би дори самодоволен. Казахте изобретателен, значи иска да остави отпечатък, да се изфука с умствените си способности. Как мислите, лейтенант, дали се е наслаждавал, докато е извършвал убийството?

— Да. Мисля, че това му е доставило удоволствие.

Майра кимна.

— Тогава той сигурно ще повтори.

— Вече го направи. Две убийства в рамките на една седмица. Той няма да чака дълго, за да извърши следващото, нали?

— Сигурно няма. — Майра отпи от чая си, сякаш обсъждаха последната пролетна мода. — Двете убийства свързани ли са по някакъв друг начин, освен чрез извършителя и метода?

— Сексът — отвърна Ив с една дума.

— Аха. — Майра наклони глава. — С цялата технология, с която разполагаме, със забележителните постижения, които са направени в генетиката, все още не сме в състояние да контролираме добродетелите на хората, нито техните пороци. Може би сме твърде много хора, за да си разрешим да се намесваме. Страстите са нужни на човешкия дух. Научихме това в началото на това столетие, когато генното инженерство за малко да се изплъзне от контрол. Жалко, че някои страсти се извращават. Сексът и насилието. За някои те са все още двете страни на една монета.

Тя се изправи, за да прибере чашите.

— Би ми било интересно да науча нещо повече за този мъж, лейтенант. Когато пожелаете да му се направи психологически портрет, надявам се, че ще дойдете при мен.

— Това е „Код пет“.

Майра я погледна.

— Ясно.

— Ако не успеем да овладеем случая, преди да направи нов удар, може би ще дойда.

— Аз ще съм на разположение.

— Благодаря.

— Ив, дори и силните жени, които сами са постигнали всичко, могат да бъдат уязвими. Не се страхувай от това.

Ив погледна Майра в очите.

— Трябва да вървя.

 

 

След теста съвсем отмаля. На всичкото отгоре съвсем бе изоставила един случай, в който бяха замесени и контрабандни химикали. Настроението й далеч не беше весело, когато се върна в полицейската централа. От Фийни нямаше никакви новини.

Другите в отдела знаеха къде е била и затова гледаха да не й се мяркат пред очите. Цял час я оставиха на спокойствие.

Направи опит да се свърже с Рурк. Но не остана нито изненадана, нито особено разочарована, когато той се оказа зает. Тя остави съобщение в електронната му поща с молба за среща и с това приключи деня.

Възнамеряваше да удави лошото си настроение в евтин алкохол и посредствена музика, докато свърши последното изпълнение на Мейвис в „Синята катерица“.

Мястото имаше съмнителна репутация. Светлината беше приглушена, клиентите — нетърпеливи, а обслужването — лошо. Точно такова нещо й трябваше на Ив.

На прага я посрещна оглушителна музика. Мейвис се опитваше да извиси пронизителния си глас над групата, която се състоеше от един покрит с татуировки хлапак, застанал пред пулта за управление.

Ив отклони сърдито предложението на един младеж да й купи нещо за пиене и да я отведе до някое от сепарета, където пушеха. Тя си проправи път до една маса, настани се и се заслуша в изпълнението на Мейвис.

Не пееше чак толкова зле, реши Ив. Е, не беше изключителна, но пък и клиентите не бяха подбрани. Тази вечер крехкото телце с едър бюст на Мейвис беше послужило като платно за картина — цялото бе изпъстрено с точки и черти в оранжево и лилаво, а най-интимните места — с мазки от смарагдово. Докато извиваше тяло по малката сцена, гривните и верижките й подрънкваха в такт с движенията й. На метър от краката й се полюшваше танцуващата тълпа.

Ив наблюдаваше как един малък запечатан пакет се предаваше от ръка на ръка по края на дансинга. Наркотици, разбира се. Те се бяха опитали да воюват с тях, като ги легализираха, не им обръщаха внимание, регулираха ги. Нищо изглежда не помагаше.

Не можеше да вдигне мизата, за да купи пакета, и затова помаха с ръка на Мейвис.

Мейвис приключи изпълнението си, скочи от сцената и се запровира през тълпата. Стигна до Ив и се отпусна на крайчеца на масата.

— Здрасти, страннице!

— Изглеждаш добре, Мейвис. Кой е художникът?

— О, сега ще ти кажа. — Тя се извъртя, почука с двусантиметровия си нокът по лявата половина на задника си. — Карузо. Виж, подписал се е. При това безплатно, за да разнасям името му. — Тя се ококори, когато сервитьорката сложи високата тясна чаша, пълна с пенлива синя течност пред Ив. — Да вярвам ли на очите си?

— Днес беше отвратителен ден — измърмори Ив и пое първата глътка. — Господи. Все същият боклук.

Разтревожена, Мейвис се наведе по-близо.

— Мога да се измъкна за малко.

— Не се тревожи, нищо ми няма. Исках просто да проверя как се представяш, да се поотпусна. Мейвис, ти не вземаш наркотици, нали?

— Не се занасяй. — Повече загрижена, отколкото обидена, Мейвис разтърси рамото на Ив. — Чиста съм и ти го знаеш. Тука си прехвърлят някакви гадости, но те са безобидни. Някакви хапчета за развеселяване, за успокояване, за настроение. — Тя се отдръпна. — Ако искаш да проверяваш, направи го, когато не съм на работа.

— Извинявай. — Ядосана на себе си, Ив потърка лицето си с ръце. — В момента не ставам за компания. Отивай да пееш. Приятно ми е да те слушам.

— Добре. Но ако имаш нужда от компания, когато решиш да се чупиш, само ми свирни. Някак ще се оправя.

— Благодаря. — Ив се отпусна назад и затвори очи. Изненада се, когато ритъмът на музиката стана по-бавен и по-нежен. Ако човек не гледаше наоколо, не беше чак толкова лошо.

Можеше да си сложи очила за подобряване на настроението, да се подложи на действието на светлини и форми, които подхождаха на музиката. В момента тя предпочиташе мрака зад очите си.

— Това заведение не ти подхожда много, лейтенант.

Ив отвори очи и се втренчи в Рурк.

— Щом отворя очи и ти се появяваш.

Той седна срещу нея. Масата беше толкова малка, че коленете им се допряха. Той отърка бедро в нейното.

— Помниш ли, че ми се обади и си оставила този адрес, когато си тръгнала от работа.

— Исках среща, не човек за компания.

Той хвърли поглед към питието на масата, наведе се, за да помирише.

— Няма да си намериш с този отрова.

— В тази кръчма изисканото вино и отлежалият скоч не са познати.

Той сложи ръка върху нейната, за да види как тя ще се намръщи и отдръпне.

— Защо не отидем някъде, където са познати?

— Аз съм в отвратително настроение, Рурк. Кажи кога ще ти е удобно да се срещнем и си върви.

— Да се срещнем за какво? — Певицата привлече вниманието му. Той повдигна вежди, докато я наблюдаваше. — Тази певица или е изпаднала в транс, или ти прави някакви знаци.

Ив погледна нататък и поклати глава.

— Приятелка ми е. — Тя кимна, когато Мейвис се захили и й даде знак, че стиска палци. — Въобразява си, че ми е излязъл късметът.

— Така си е. — Рурк вдигна питието и го остави на съседната маса, където алчни ръце се сборичкаха за него. — Току-що спасих живота ти.

— Дявол да го вземе…

— Ако искаш да пийнеш, Ив, поне го направи с нещо, което няма да изгори стомаха ти. — Той прегледа менюто и потрепери. — Тук всичко е боклук. — Той стана и я хвана за ръката. — Хайде.

— Тук ми е добре.

— Надяваш се, че като се понапиеш, ще можеш да си го изкараш на някого, без да се тревожиш за последиците. С мен няма нужда да се напиваш, а аз ще изтърпя и да си го изкараш на мен.

— Защо?

— Защото в очите ти има тъга. И тя се предава на мен. — Ив се изненада от думите му и още преди да се съвземе, той я изправи на крака и я помъкна към вратата.

— Отивам си вкъщи — реши тя.

— Не.

— Слушай, скъпи…

В този миг той я притисна към стената и успя да впие устни в нейните.

— Престани — каза тя и се ядоса, че гласът й бе само като разтреперан шепот.

— Каквото и да си мислиш — започна той, като се мъчеше да си възвърне самообладанието, — понякога имаш нужда от човек до теб. А точно сега съм ти нужен аз. Къде е колата ти?

Тя посочи надолу към пресечката и му позволи да я поведе натам.

— Какъв ти е проблемът?

— Изглежда, че това си ти. Знаеш ли как изглеждаше? — попита той и отвори вратата на колата. — Седнала в кръчмата със затворени очи и дълбоки сенки. — Той я настани да седне, после заобиколи колата и сам седна зад кормилото. — Какъв е кодът?

Тя го въведе сама. Когато ключалката беше освободена, той натисна стартера и се отдели от тротоара.

— Опитвах се да се отпусна — каза Ив внимателно.

— Не знаеш как — отвърна й той.

— А ти знаеш.

Той замълча.

— Ще поговорим за това по-късно.

— Сега ми харесва повече. Вчера ходих да се видя с Елизабет Баристър.

— Зная. Студено ти е. Включи отоплението.

— Повредено е. Защо не ми каза, че тя те е помолила да се запознаеш с Шарън, да говориш с нея?

— Защото Бет ме помоли поверително.

— Какви са отношенията ти с Елизабет Баристър?

— Приятели сме. — Рурк я погледна косо. — Имам няколко. Тя и Ричард са сред тях.

— А сенаторът?

— Мразя неговата гадна, надута и лицемерна душица — каза Рурк спокойно. — Ако получи одобрението на партията си да се кандидатира за президент, аз ще вложа всичко, което имам, в кампанията на неговия противник. Та ако ще да е самият дявол.

— Трябва да се научиш да говориш откровено, Рурк — каза тя с едва забележима усмивка. — Знаеше ли, че Шарън си води дневник?

— Това е естествено предположение. Тя беше бизнес дама.

— Не говоря за дневник за ангажиментите. Дневник, личен дневник. Тайни, Рурк. Изнудване.

Той нищо не каза, докато премисляше идеята.

— Значи си открила мотива.

— Това тепърва ще видим. Ти имаш много тайни, Рурк.

Той се позасмя, когато спря пред входа на къщата си.

— Наистина ли си мислиш, че мога да бъда жертва на изнудване, Ив? Че някаква изгубена, жалка жена като Шарън може да изрови информация, която ти не можеш и да я използва срещу мен?

— Не. — Тя го докосна по ръката. — Аз няма да вляза вътре с теб. — Това не можеше да стане.

— Ако те водех за секс, щяхме да правим секс. И двамата го знаем. Ти искаше да ме видиш. Искаше да стреляш с оръжието, което е било използвано за убийството на Шарън и на другата, нали?

Тя леко въздъхна.

— Да.

— Сега имаш възможност.

Вратите се отвориха. Той влезе с колата през тях.