Нора Робъртс
Гола в смъртта (5)

Глава пета

Единственото, което Ив искаше, бе един сладкиш. По-голямата част от деня прекара в даване на показания в съда, а обедната й почивка бе провалена от обаждането на един доносник, който й бе струвал петдесет долара и й бе спечелил незначителна преднина по дело за контрабанда, довело до две убийства, с което си блъскаше главата от два месеца.

Искаше само да си вземе набързо някакъв захарен заместител, преди да се устреми към къщи, за да се подготви за срещата с Рурк в седем часа.

Можеше да се отбие с колата в някой от многобройните магазини за бързи покупки, но предпочете малкия кулинарен магазин на ъгъла на Седемдесет и осма западна улица независимо, или може би тъкмо заради факта, че той бе собственост на Франсоа — един грубиян със змийски очи, избягал в Америка след като Армията за социални реформи бе свалила правителството във Франция преди около четирийсет години.

Той мразеше Америка и американците. Армията за социални реформи падна от власт шест месеца след преврата, но Франсоа остана, проклинаше и се оплакваше зад тезгяха на кулинарния магазин на Седемдесет и осма улица, като с огромно удоволствие бълваше обиди и гнусотии на политическа тема.

Ив го наричаше Франк, за да го ядосва. Влезе в магазина с единствената мисъл да си купи нещо сладко, но когато автоматичната врата започна да се затваря с шепот зад нея, тя инстинктивно усети нещо нередно.

Мъжът, застанал до тезгяха, беше с гръб към нея. Дебелото яке и качулката на главата скриваха всичко, освен внушителния му ръст.

Прецени, че трябва да е висок метър и деветдесет и пет, и поне сто и десет килограма. Дори без да поглежда слабото ужасено лице на Франсоа, разбра, че нещо става. Усети го във въздуха. Първото нещо, което й хрумна, бе да извади оръжието си, но после се разколеба.

— Тука, мръсницо. По-бързо!

Мъжът се обърна. Имаше бледозлатистия тен, който се получава от смесването на много раси, а в очите му се четеше отчаяние. Ив погледна малкия кръгъл предмет в ръката му.

Ръчно изработеното експлозивно устройство я разтревожи. Знаеше, че ръчно изработените бомбички избухваха лесно. Идиотът можеше да убие всички само заради разтрепераните си от нерви ръце.

Тя предупреди Франсоа с поглед. Ако се обърнеше към нея като лейтенант, всички щяха да хвръкнат във въздуха. Вдигна ръцете си така, че да се виждат, и се отправи към тезгяха.

— Не искам неприятности — каза тя с нервен глас. — Моля ви, имам деца у дома.

— Млъквай! Затваряй си устата! На пода! Лягай на пода!

Ив коленичи и мушна ръка под якето си, където бе скрито оръжието й.

— Всичко — нареди мъжът и направи многозначителен жест с малката смъртоносна топка. — Искам всичко. Пари, жетони. Бързо.

— Днес не вървеше много — изхленчи Франсоа. — Виж какво, бизнесът не е като едно време. Вие американците…

— Искаш ли да изядеш това? — изрева мъжът и тикна експлозива в лицето на Франсоа.

— Не, не — паникьосан, Франсоа набра с треперещи пръсти кода за сигурност. Касата се отвори и Ив видя как крадецът погледна към парите, после вдигна очи към камерата.

Знаеше, че образът му е запечатан там и че всичките пари на Ню Йорк не биха могли да го изтрият. Експлозивът, небрежно подхвърлен през рамото му на излизане, щеше да свърши тази работа.

Тя си пое дъх като гмуркач. Изправи се с рязко движение точно под ръката му. От силното разтърсване устройството полетя свободно във въздуха. Писъци, ругатни, молитви. Улови го с върха на пръстите си като висока топка и точно тогава крадецът се извъртя.

Удари я по-скоро с опакото на ръката си, отколкото с юмрук и Ив реши, че й е провървяло. Блъсна се в стелажа за соев чипс и видя звезди посред бял ден, но успя да задържи бомбичката.

„Не с тази ръка, по дяволите, не с тази ръка — остана й време да си помисли, докато стелажът се сгромолясваше под нея.“ Опита се да използва лявата си ръка, за да освободи оръжието си, но сто и десетте килограма ярост и отчаяние се стовариха върху нея.

— Натисни алармата! — изкрещя тя към Франсоа, който стоеше като истукан, а устата му ту се отваряше, ту се затваряше. — Натисни скапаната аларма! — После ударът в ребрата изкара дъха й и тя изохка. Този път вече беше използвал юмрук.

— Тези пари ми трябват. Трябва да ги взема. Ще ви убия. Всички ви ще убия — крещеше той.

Тя успя да го ритне с коляно. Този твърде стар начин на защита й спечели няколко секунди, но силите не й достигнаха да се пребори с него.

Главата й се удари в ръба на тезгяха и пред очите й отново се появиха звезди. Сладкишите, за които бе копняла, се посипаха върху нея.

— Ах, ти мръсник! Отвратителен мръсник! — рече тя и заби три крошета в лицето му. От носа му шурна кръв и той сграбчи ръката й.

Знаеше, че ще се счупи. Знаеше, че ще усети острата болка и ще чуе слабото изпукване на костта.

Но тъкмо когато пое въздух, за да изпищи, очите й зърнаха лъснатите черни обувки, по които можеше да се познае всяко местно ченге.

— Арестувайте го! Опит за грабеж, въоръжен, носи експлозив, упражнява физическо насилие. — Искаше й се да добави, физическо насилие над офицер и съпротива за арест, но тъй като не се бе легитимирала, това го спести.

— Добре ли сте, госпожо? Искате ли медицинска помощ?

Не искаше. Искаше само един скапан сладкиш.

— Лейтенант — поправи го тя, надигна се и бръкна за картата си. Забеляза, че извършителят се бе укротил и че единият полицай бе проявил достатъчно разум да използва палката си и избие мераците му за съпротива.

— Имаме нужда от сейф и то бързо. — Ив видя, че двамата полицаи пребледняха, когато осъзнаха какво държи в ръката си тя. — Малката бомбичка всеки момент може да избухне. Трябва веднага да бъде обезвредена.

— Сър! — В миг първият полицай изхвръкна от магазина. През деветдесетте секунди, докато се върне с черната кутия, използвана за транспортиране и дезактивиране на експлозиви, никой не проговори.

Не смееха да си поемат дъх.

— Арестувайте го! — повтори Ив. Щом експлозивът се озова в контейнера, мускулите на стомаха й затрепериха. — Ще изпратя доклада си по мрежата. От сто двайсет и трети участък ли сте, момчета?

— Тъй вярно, лейтенант.

— Добре се справихте. — Тя се пресегна, пазейки наранената си ръка, и си избра един сладкиш „Галакси“. — Тръгвам си.

— Няма ли да платиш? — извика Франсоа след нея.

— Гледай си работата, Франк — отвърна му тя и излезе.

 

 

Инцидентът забави програмата й. Когато стигна къщата на Рурк, беше седем и десет. Беше използвала лекарствата от аптечката, за да облекчи болката в ръката и рамото си. Ако до няколко дена не се оправеше, знаеше, че ще трябва да се прегледа. А тя мразеше лекарите.

Спря колата, за да разгледа къщата на Рурк отвън. „Повече прилича на крепост“ — помисли си тя. Четирите етажа се извисяваха над заскрежените дървета на Сентръл парк. Ако очите не я лъжеха, това беше една от старите, строени от истински камък сгради на близо двеста години.

Имаше много прозорци, огрени от златисти светлини.

Зад портата с електронна охрана се виждаха изящно подрязани вечнозелени храсти и красиви дървета.

Много по-впечатляваща от великолепието на архитектурата и градинарското изкуство беше тишината. До слуха й не достигаха градските шумове.

Не се чуваше грохотът на трафика, нито врявата на пешеходците. Дори небето изглеждаше по-различно, отколкото в търговската част на града. А вместо фаровете на транспортните средства тук блещукаха само звездите.

„Хубав живот, ако можеш да си го позволиш“ — помисли си тя и отново запали колата си. Приближи към вратата, готова да се легитимира. Малкото червено око на скенера премигна, а после застана неподвижно и вратите безшумно се отвориха.

Значи той я беше въвел в програмата, размишляваше тя, но не можеше да реши дали това я радва или притеснява. Мина през портата нагоре по късата алея и остави колата си в началото на стълбището от гранит.

Отвори й един иконом. Всъщност тя никога не бе виждала иконом на живо, освен в старите видеофилми, но не остана разочарована. Имаше посребрени коси, проницателен поглед и носеше тъмен костюм със старомодна вратовръзка.

— Лейтенант Далас?

В гласа му се долавяше слаб акцент, който звучеше като смесица от английски и славянски.

— Имам среща с Рурк.

— Той ви очаква. — Икономът я въведе в широк коридор с много високи стени, който приличаше повече на вход на музей, отколкото на дом.

От тавана се спускаше стъклен полилей от стъкло във формата на звезда и осветяваше полирания дървен под, застлан с красив килим в червено, синьо и зелено. Централната колона на извиващото вляво стълбище беше във формата на грифон.

По стените имаше картини — като онези в Метрополитън. Френски импресионисти. Не можа обаче да си спомни от кой век бяха. Периодът на преоценка, който беше започнал в началото на двайсет и първия век, ги ценеше заради пасторалните сцени и великолепните приглушени цветове.

Не се виждаха нито холограми, нито живи скулптури. Единствено боя и платна.

— Може ли да взема палтото ви?

Тя се сепна и й се стори, че долови някакво самодоволно снизхождение в непроницаемите очи на иконома. Ив свали якето си и забеляза, че той го пое някак предпазливо между маникюрираните си пръсти.

По дяволите, нали беше изчистила кръвта по него!

— Оттук, лейтенант Далас. Бихте ли почакали в гостната? Рурк ще се забави, тъй като в момента е зает с един международен разговор.

— Разбира се.

И тук цареше музейна атмосфера. Гореше спокоен огън. Огън от истински цепеници в огнище от лапис и малахит. Две запалени лампи горяха като многоцветни скъпоценни камъни. Двете еднакви канапета имаха извити облегалки и изящна дамаска, която повтаряше тоновете на стаята в сапфиреносиньо. Мебелите, лъснати до блясък, бяха от дърво. Навсякъде из стаята бяха подредени различни произведения на изкуството — скулптури, купи, шлифовано стъкло.

Токчетата на ботушите й отекнаха по дървото, а после килимът приглуши стъпките й.

— Ще желаете ли нещо, докато чакате, лейтенант?

Едва сдържа смеха си, като видя, че икономът продължава да държи якето й между пръстите си с неприкрита погнуса.

— Разбира се. Какво ще ми предложите, господин…?

— Съмърсет, лейтенант. Просто Съмърсет. Сигурен съм, че можем да ви предложим всичко, което обичате.

— Тя много обича кафе — обади се Рурк от вратата, — но, струва ми се, че няма да откаже един „Монкарт“ 49-та.

Очите на Съмърсет отново светнаха. От ужас, помисли си Ив.

— Четирийсет и девета ли, господине?

— Точно така. Благодаря, Съмърсет.

— Да, господине. — Хванал якето с два пръста, той излезе с изправен гръб.

— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш — започна Рурк, а очите му се присвиха и потъмняха.

— Няма за какво — отвърна Ив, докато той се приближаваше към нея. — Тъкмо… Ей!…

Тя се дръпна рязко, тъй като той хвана брадичката й и обърна лявата й буза към светлината.

— Лицето ти е насинено. — Каза го с хладен, почти леден глас. Огледа контузията с безизразен поглед.

Стомахът й се сви от допира на топлите му, силни пръсти.

— Схватка заради един сладкиш — каза тя и повдигна рамене.

Очите му срещнаха нейните и се задържаха само секунда в повече.

— Кой победи?

— Аз. Нищо не може да застане между мен и храната.

— Ще запомня това. — Той я пусна и пъхна ръката, с която я бе докоснал, в джоба си от страх да не я докосне отново. Тревожеше се, че изпитва силно желание да погали синината, която обезобразяваше бузата й. — Мисля, че менюто тази вечер ще ти хареса.

— Меню ли? Не съм дошла тук, за да ям, Рурк. Дойдох да разгледам колекцията ти.

— А защо не и двете? — Той се обърна, когато Съмърсет донесе поднос с неотворена бутилка вино и две кристални чаши.

— Четирийсет и девета, господине.

— Благодаря. Аз ще налея. — Докато сипваше, той каза на Ив: — Помислих, че виното от тази превъзходна реколта ще ти подхожда. Липсата на изтънченост — обърна се и й предложи една чаша — се компенсира от чувственост. — Чукна чашата си в нейната и кристалът звънна. Докато тя отпиваше, той внимателно я наблюдаваше.

Господи, какво лице, помисли си Рурк. Нежните извивки и тази изразителност, борбата на чувства и сдържаност. Точно сега, когато усети вкуса на виното, се мъчеше да изглежда едновременно изненадана и доволна. Той очакваше с нетърпение мига, в който щеше да одобри избора му.

— Харесва ли ти? — запита Рурк.

— Добро е. — Все едно че отпиваше божествен нектар.

— Радвам се. „Монкарт“ беше първата ми авантюра във винопроизводството. Искаш ли да седнем и да се порадваме на огъня?

Изкушаваше се. Вече почти се виждаше седнала там, с крака, протегнати към благоуханната топлина, да отпива от виното, а светлината на скъпоценни камъни да танцува наоколо.

— Това не е приятелско гостуване, Рурк. Това е разследване за убийство.

— Тогава можеш да проведеш разследването, докато вечеряме. — Той хвана ръката й, а когато тя настръхна, той повдигна вежди. — Струва ми се, че жена, която се е била за един сладкиш, ще оцени положително петсантиметрово, добре изпечено филе.

— Пържола ли? — Още малко и щяха да й потекат лигите. — Истинска пържола от крава, така ли?

Устните му се извиха в усмивка.

— Току-що докарана от Монтана. Пържолата, не кравата. — Когато тя продължи да се колебае, той наклони глава. — Хайде, лейтенант, малко червено месо едва ли ще попречи на забележителните ти следователски способности.

— Тези дни един се опита да ме подкупи — измърмори тя, мислейки за Чарлс Монро и черната му копринена роба.

— С какво?

— С нещо не толкова интересно, колкото една пържола. — Тя го изгледа продължително и спокойно. — Ако уликите са срещу теб, Рурк, ще те погубя.

— Не съм си и помислил нещо друго. А сега да похапнем.

Въведе я в трапезарията. Отново кристал и полирано дърво, отново игриви пламъци, този път сред мрамор с розови жилки. Жена в черен костюм им сервира предястие от скариди със сметанов сос. Внесоха виното и напълниха чашите им догоре.

На Ив, която рядко се замисляше за това как изглежда, й се прииска да си бе облякла за случая нещо по-подходящо от джинсите и пуловера.

— И така, как успя да забогатееш? — запита го тя.

— По различни начини. — Доставяше му удоволствие да я наблюдава как се храни. Имаше някакво отдаване в това.

— Кажи един от тях.

— Силно желание — каза той и остави думите да трептят във въздуха между тях.

— Не е достатъчно. — Тя отново посегна към виното си и срещна погледа му. — Повечето хора искат да бъдат богати.

— Не го искат достатъчно силно. Не са готови да се борят за това. Да поемат риск.

— Но ти го направи, така ли?

— Точно така. Да си беден е… неудобно. Аз обичам удобствата. — Когато сервираха салатите им — хрупкави зеленчуци, размесени с фини подправки, — той й предложи малка кифла от една сребърна купа. — Не сме чак толкова различни, Ив.

— Е, да.

— Ти си искала да станеш полицай и си се борила, поемайки всички произтичащи от това рискове. Защото смяташ, че нарушаването на законите носи неудобства. Аз правя пари, ти раздаваш справедливост. Нито едно от двете не е проста работа. — Той изчака миг. — Знаеш ли какво искаше Шарън Деблас?

За миг задържа вилицата във въздуха, после набоде едно крехко, изскубнато само преди час, парче андив^[1].

— Какво смяташ, че е искала?

— Власт. Сексът често е начин да се постигне това. Тя е имала достатъчно пари, за да се чувства добре, но е искала още. Парите също са власт, но тя е искала власт над клиентите си, над себе си и най-вече, искала е власт над семейството си.

Ив остави вилицата си. На светлината на огъня и танцуващите отблясъци от свещ и кристал той изглеждаше опасен. Не защото една жена би се изплашила от него, а защото би го пожелала. Сенките играеха в очите му и не издаваха нищо.

— Това е истински анализ на жената, която твърдиш, че едва си познавал.

— Не е нужно много време, за да се състави мнение, особено ако личността е ясна. Тя не притежаваше твоята дълбочина, Ив, не умееше да се владее като теб, нито притежаваше твоята достойна за завист способност да се концентрираш.

— Сега не говорим за мен. — Не, тя не искаше той да говори за нея, нито да я гледа по този особен начин. — Според теб била е жадна за власт. Дотолкова, че да я убият, преди да посегне към следващата по-голяма хапка, така ли?

— Интересна теория. Въпросът би трябвало да бъде: твърде голяма хапка за какво? Или за кого?

Същата безмълвна прислужница отнесе салатите и донесе огромни порцеланови чинии, препълнени с месо и тънки златисти резенчета печени картофи.

Ив почака, докато отново останаха сами, след това започна да реже пържолата си.

— Когато някой мъж трупа много пари, имущество и обществено положение, тогава той има какво да губи.

— А, значи сега говорим за мен — още една интересна теория. — В очите му личеше интерес, но същевременно се и забавляваше. — Тя ме е изнудвала с нещо и аз, вместо да й платя или да й се изсмея, съм я убил. Спал ли съм с нея преди това?

— Ти отговори — изрече Ив с равен глас.

— Това напълно ще подхожда на сценария, като се има предвид изборът й на професия. Може да има затъмнение в пресата по този случай, но не са нужни кой знае какви усилия, за да се направи заключението, че тук е намесен секс. Значи първо съм я обладал, след това съм я застрелял… — Той сложи в устата си една хапка от пържолата, сдъвка я и преглътна. — Има обаче един малък проблем.

— Какъв?

— Аз притежавам едно качество, което можеш да наречеш старомодна чудатост. Мразя да се отнасям брутално към жените по какъвто и да било начин.

— Искаш да кажеш, че е старомодна, защото всъщност не обичаш да се отнасяш брутално към останалите.

Той помръдна с красивите си рамене.

— Както казах, това е чудатост. Намирам, че е проява на лош вкус да наблюдавам как светлината на свещта припламва по нараненото ти лице.

Той я изненада, като протегна ръка и нежно прокара пръст надолу по синината.

— В моите очи убийството на Шарън Деблас би изглеждало проява на още по-лош вкус. — Той отпусна ръка и отново се зае с вечерята си. — Макар да се знае, че понякога съм вършил неща, които не ми харесват. Така се е налагало. Какво ще кажеш за вечерята?

— Чудесна е. — Стаята, светлината, храната — всичко беше прекрасно. Чувстваше се, сякаш бе попаднала в друг свят, в друго време. — Кой, по дяволите, си ти, Рурк?

Той се усмихна и напълни чашите.

— Ти си ченгето. Открий сама.

Ще го направя, обеща си тя.

— Какви други теории имаш за смъртта на Шарън Деблас?

— Не си заслужава да се говори за тях. Тя обичаше вълнението и риска и не се притесняваше, че може да постави в неудобно положение онези, които я обичаха. И все пак тя беше…

Заинтригувана, Ив се наведе напред.

— Какво? Хайде, кажи ми.

— Нещастна — изрече той с тон, който накара Ив да му повярва. — Имаше нещо тъжно в нея под цялото й лустро. Единственото нещо, което уважаваше, бе собственото й тяло. И тя го използваше, за да достави удоволствие и да причини болка.

— А на теб предложи ли ти го?

— Естествено, и предполагаше, че аз ще приема предложението.

— Защо не го прие?

— Вече обясних. Мога да доразвия отговора си и да добавя, че в леглото предпочитам различен тип партньорка и освен това повече ми харесва инициативата да идва от мен.

Имаше и още нещо, но той предпочете да го премълчи.

— Искаш ли още една пържола, лейтенант?

Тя погледна в чинията си и видя, че бе изяла всичко.

— Не, благодаря.

— Десерт?

Никак не й се искаше да отказва, но се чувстваше преяла.

— Не, искам да погледна колекцията ти.

— Тогава ще отложим кафето и десерта за по-късно. — Той стана и й подаде ръка.

Ив обаче се намръщи и се отдръпна от масата. Рурк се засмя, посочи към вратата и я поведе отново към антрето, нагоре по извитите стълби.

— За сам човек къщата е много голяма.

— Така ли мислиш? Аз съм по-склонен да смятам, че твоят апартамент е малък за сама жена. — Тя замръзна на място от изненада, ала той се усмихна. — Ив, сигурно знаеш, че сградата е моя собственост. Не вярвам да не си проверила след онзи подарък.

— Тогава изпрати човек да провери водопроводната инсталация — каза тя. — От душа ми тече топла вода само по десет минути.

— Вземам си бележка. Продължаваме нагоре.

— Как така нямаш асансьор? — подхвърли тя и се заизкачва нагоре.

— Имам. Това, че аз предпочитам стълбите, не означава, че персоналът трябва да се мъчи.

— Персонал ли? — продължи тя. — Още не съм видяла нито един робот.

— Имам няколко. Но предпочитам хората пред машините. Оттук.

Постави длан пред малък скенер и въведе някакъв код, след което отвори двойна врата. Щом прекрачиха, сензорът включи светлините. Онова, което се разкри пред нея, надминаваше очакванията й.

Истински музей на оръжията: пистолети, ножове, саби, арбалети. Имаше рицарски брони от Средновековието до бронирани полицейски жилетки — последен модел. Хромирани, стоманени и обсипани със скъпоценни камъни дръжки проблясваха зад стъклото, а отраженията им играеха върху стените.

Ако останалата част от къщата й приличаше на един различен, може би по-цивилизован свят от онова, с което бе свикнала, това тук създаваше точно противоположното впечатление. Тържество на насилието.

— Защо? — беше всичко, което успя да каже.

— Интересува ме какво са използвали човешките същества през вековете, за да се самоунищожават. — Той мина от другата страна и докосна някаква висяща на верига топка със зловещо щръкнали шипове. — Рицарите, далеч преди Артур, са носели тези неща в турнири и битки. Хиляда години… — Той натисна няколко бутона върху една витрина и извади лъскаво оръжие с големината на човешка длан — предпочитаното оръжие на уличните банди от двайсет и първи век по време на Градския бунт. — Ето и нещо не чак толкова тежко, но не по-малко смъртоносно. Движение напред без напредък.

Той върна оръжието на място, затвори и включи електронната охрана на шкафа.

— Но ти се интересуваш също така от нещо по-ново от първото и по-старо от второто. „Смит енд Уесън“, 38-и калибър, модел десет.

„Ужасяваща стая — помисли си Ив. — Ужасяваща, но и криеща очарование.“ Тя се взря в Рурк, осъзнавайки, че елегантното насилие му подхожда.

— Вероятно са ти били потребни години, за да събереш всичко това.

— Петнайсет — каза той, прекоси незастлания под и се приближи до друга част от колекцията. — Скоро ще станат шестнайсет. С първия си пистолет се сдобих, когато бях на деветнайсет години — от мъжа, който се целеше с него в главата ми.

Той се намръщи. Нямаше намерение да й казва това.

— Май не е уцелил — подхвърли Ив и отиде при него.

— Спрях го с ритник в чатала. Това беше полуавтоматичен деветнайсетмилиметров пистолет „Барета“, изнесен контрабандно от Германия. Мъжът имаше намерение да го използва, за да ме освободи от товара, който му доставях, и да ми спести таксата за превоз. Накрая аз се сдобих с таксата, товара и „Берета“-та. И така от недооценяване на ситуацията се роди „Рурк индъстрийз“, от който се интересуваш — добави той, докато витринката на стената се отваряше. — Предполагам, че ще искаш да провериш дали е бил използван наскоро, за отпечатъци и т.н.

Тя кимна бавно, а умът й работеше трескаво. Само четирима души знаеха, че оръжието, с което е било извършено убийството, е оставено на местопрестъплението. Тя самата, Фийни, командирът и убиецът. Рурк или беше невинен, или много, много хитър.

А може би и двете едновременно.

— Оценявам желанието да помогнеш. — Тя извади плик за доказателства от преметнатата си през рамо чанта и протегна ръка към оръжието, подобно на онова, което вече бе притежание на полицията. Беше й потребен само миг, за да разбере, че това не беше оръжието, което Рурк бе посочил.

Очите й се плъзнаха към неговите. Аха, той я наблюдаваше внимателно. Макар че остави ръката си уж да се поколебае в избора, тя си помисли, че се разбират.

— Кой?

— Този. — Той почука по дисплея точно под трийсет и осми калибър. Щом Ив запечати пистолета в плика и го пусна в чантата си, той затвори стъклото. — Не е зареден, разбира се, но имам патрони, ако искате да вземете мостра.

— Благодаря. Тази отзивчивост ще бъде отбелязана в доклада ми.

— Наистина ли? — Той се усмихна, взе една кутия от чекмеджето и й я подаде. — Какво друго ще отбележиш, лейтенант?

— Каквото е нужно за следствието. — Тя пусна в чантата си и кутията с патрони, извади компютърния си бележник и принтира личния си номер, датата и описанието на всичко, което бе взела. — Ето ти разписка. — И тя му подаде листа. — Всичко ще ти бъде върнато във възможно най-кратък срок, освен ако нещо не се окаже необходимо като доказателствен материал. И в двата случая ще бъдеш информиран.

Той пъхна листа в джоба си и попипа с пръсти онова, което бе мушнал преди.

— Музикалната стая е в другото крило. Можем да пием кафе и бренди там.

— Съмнявам се, че вкусовете ни по отношение на музиката съвпадат, Рурк.

— Внимавай да не се изненадаш — промърмори той — от общото помежду ни. — Той отново докосна бузата й, плъзна ръка надолу и обви шията й.

Тя не помръдна, само вдигна ръка, за да го отблъсне. Той просто стисна с пръсти китката й. „Само за миг можех да го просна на земята“, каза си тя. Но въпреки това остана неподвижна, дъхът й секна, а пулсът й заби силно и учестено.

Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Не си страхливка, Ив. — Каза го тихо, а устните му — на сантиметър от нейните. Целувката наелектризира въздуха помежду им, на един дъх разстояние, а ръката й се отпусна безсилна. Ив потъна в обятията му.

Не мислеше. Ако се бе замислила, дори за миг, щеше да осъзнае, че престъпва всички правила. Но тя искаше да види, искаше да узнае. Искаше да почувства.

Устните му бяха меки, по-скоро настоятелни, отколкото властни. Хапеха разтворените й устни, езикът му се плъзна по тях, между тях и изпълни чувствата й с особено настроение.

Още преди да я докосне, в гърдите й се надигна топлина, сякаш в тях бе лумнал огън. Опитните му ръце следваха извивките на тялото по плътно прилепналата й дреха, пъхнаха се под пуловера и възбудиха плътта й.

Обзета от неспокойно удоволствие, тя усети, че се овлажнява.

Устата бе така щедра и изкусителна, както си бе представял. Но в мига, в който усети вкуса й, той вече искаше всичко.

Тя стоеше притисната към него — това стегнато, ъгловато тяло започваше да вибрира. Малката й стегната гърда изпълваше дланта му. Чуваше разбушувалата се страст да клокочи в гърлото й, почти я вкуси, докато устните й ненаситно пробягваха по неговите.

Искаше да забрави търпението, контрола и дисциплината и да се отдаде на самозабравата.

Тук. Желанието сякаш изригна в него. Тук и сега.

За малко да я повали на пода, ала тя се изтръгна, бледа и задъхана.

— Това няма да се случи.

— Няма, дявол да го вземе — отвърна й той.

Сега опасността проблясваше край него. Тя видя това така ясно, както и инструментите за насилие и смърт преди малко в съседната стая.

Има мъже, които водят преговори, когато искат нещо. Има мъже, които направо взимат.

— На някои от нас е забранено да се отдават на желанията си.

— По дяволите правилата, Ив.

Той пристъпи към нея. Ако беше отстъпила, той щеше да я преследва, както ловец плячката си. Но тя не се помръдна и само поклати глава.

— Не мога да направя компромис с разследване за убийство, само защото ми харесва един заподозрян.

— Но аз не съм я убил.

Шокира се, като видя как той загуби самообладание и лицето му пребледня, като чу яростта и чувството на немощ в гласа му. Почувства се ужасно, когато осъзна, че му вярва. Не бе напълно сигурна обаче дали не му вярва само защото така й отърва.

— Не е толкова просто да повярвам единствено на думите ти. Трябва да свърша работата си. Аз съм отговорна пред жертвата, пред системата. Трябва да остана безпристрастна и…

„Не мога — осъзна тя. — Не мога.“

Изгледаха се втренчено; от чантата й се обади пейджърът.

Тя се извърна настрани, извади го, а ръцете й леко трепереха. Видя кода на участъка върху дисплея и въведе личния си номер. Пое дълбоко въздух и отговори на молбата за проверка на гласа.

— Далас, лейтенант Ив. Без звук моля, само дисплей.

Докато тя изчиташе съобщението, Рурк виждаше единствено профила й. Но това му бе достатъчно да забележи промяната в очите й, които помръкнаха, а после станаха безжизнени и хладни.

Тя прибра пейджъра, а когато отново се обърна към него, жената, която го гледаше, нямаше нищо общо с жената, която преди малко бе тръпнала в ръцете му.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя за пистолета.

— Много добре се справяш — измърмори Рурк. — Веднага се преобрази на ченге. Страшно ти отива.

— Толкоз по-добре. Не си прави труда да ме изпращаш. И сама мога да намеря пътя.

— Ив!

Тя спря на вратата и се обърна — един мъж, облечен в черно, и заобиколен от векове насилие. Под кожата на ченгето сърцето на жената се сви болезнено.

— Ще се видим ли отново?

— Разбира се — кимна тя.

Остави я да си тръгне, убеден, че Съмърсет ще се появи от сянката, за да й подаде коженото яке и да й пожелае лека нощ.

Останал сам, Рурк извади от джоба си копчето от сив плат, което бе намерил на пода в лимузината си. Копчето, паднало от сакото на неугледния сив костюм, с който бе облечена при първата им среща.

Разгледа го внимателно и осъзна, че няма никакво намерение да й го върне. Почувства се като глупак.