Нора Робъртс
Гола в смъртта (17)

Глава седемнайсета

Каквото и лично удовлетворение да изпита Ив от факта, че бе част от екипа, провеждащ разпита на Симпсън, то тя умело го прикри. От уважение към неговото положение ползваха офиса на службите за сигурност, вместо обичайните помещения за разпити.

Наличието на прозорци и лъскава акрилна маса не можаха да прикрият факта, че Симпсън бе затънал в големи неприятности. Ситните капчици пот над горната му устна показваха, че той съзнава това много добре.

— Средствата за масово осведомяване се опитват да компрометират управлението — започна Симпсън, използвайки прецизно подготвеното от главния му помощник изявление. — След очевидния провал на разследването по случая с трите брутално убити жени медиите се опитват да предизвикат лов на вещици. Като шеф на полицията аз съм явна мишена.

— Господин началник на полицейското управление Симпсън. — Без дори да потрепне, командир Уитни не успя да скрие вътрешното си ликуване. Гласът му бе гробовно сериозен, а погледът — мрачен. Сърцето му обаче тържествуваше. — Дори да не обръщаме внимание на мотива, ще ви се наложи да обясните несъответствията във вашите счетоводни книги.

Симпсън застина неподвижно, докато в същото време един от неговите адвокати се бе привел над него и шепнеше нещо в ухото му.

— Не съм допускал, че има някакви несъответствия. Ако съществуват такива, аз нямам никаква представа за тях.

— Значи, началник Симпсън, вие нямате представа за повече от два милиона долара?

— Вече се свързах с моята счетоводна фирма. Ако съществува някаква грешка, тя очевидно е била направена от тях.

— Ще потвърдите или ще отречете, че банкова сметка номер четири-седемдесет и осем-девет-едно-едно-две-седем-четири-деветдесет и девет е ваша?

След поредната кратка консултация Симпсън кимна:

— Ще потвърдя това. — Ако излъжеше, само щеше да стегне още повече примката около врата си.

Уитни погледна към Ив. Без съмнение банковата сметка бе работа на данъчните власти. Единственото, което искаха от Симпсън, бе да потвърди.

— Бихте ли обяснили, началник Симпсън, причините за изтеглянето на сумата от сто хиляди долара — четирикратно по двайсет и пет хиляди — извършвано от вас всяко тримесечие тази година?

Симпсън пристегна възела на връзката си.

— Не виждам никакви причини да ви давам обяснения как харча парите си, лейтенант Далас.

— Тогава може би ще ни обясните по какъв начин същите тези суми са взети от вас и прехвърлени в сметките на Деблас.

— Не разбирам за какво говорите.

— Разполагаме с достатъчно доказателства, че вие сте изплатили на Шарън Деблас сумата от сто хиляди долара на четири пъти по двайсет и пет хиляди за период от една година. — Ив изчака за момент. — Твърде голяма сума за даване на случайна позната.

— Нямам какво да кажа по въпроса.

— Изнудваше ли ви тя?

— Нямам какво да ви кажа.

— Доказателствата говорят вместо вас — заяви Ив. — Тя ви е изнудвала, а вие сте й плащали. Със сигурност знаете, началник Симпсън, че съществуват само два начина да бъде спряно едно изнудване. Единият — прекратявате вноските; и другият — елиминирате изнудвача.

— Това е абсурдно. Аз не съм убил Шарън. Плащах й винаги и точно навреме. Аз…

— Началник Симпсън. — По-възрастният от двойката адвокати постави ръка върху рамото му и стисна пръсти, след което насочи невинния си поглед към Ив. — Моят клиент няма да прави никакви изявления по отношение на Шарън Деблас. Без съмнение ще окажем съдействие на данъчните власти във връзка с разследването по счетоводните документи на моя клиент. Въпреки всичко до момента срещу него няма предявени никакви обвинения и ние се намираме тук само от учтивост, както и да покажем желанието си за сътрудничество.

— Познавахте ли жена на име Лола Стар? — прекъсна го Ив.

— Моят клиент няма какво да каже.

— Познавахте ли компаньонка на име Джорджи Касъл?

— Същият отговор — отвърна търпеливо адвокатът.

— Направили сте всичко възможно, за да възпрепятствате разследването на това убийство още от самото начало. Защо?

— Това изявление ли е или факт, лейтенант Далас? — попита адвокатът. — Или може би лично мнение?

— Ще ви дам и факти. Вие сте били в интимни отношения с Шарън Деблас. Измъквала ви е по сто хилядарки на година. Тя е мъртва, а пък някой разпространява поверителна информация във връзка с разследването. Биват убити още две жени. Всичките жертви са осигурявали прехраната си чрез законна проституция. Нещо, с което да не сте съгласен дотук?

— Моето противопоставяне срещу проституцията е политическа, морална и лична позиция — отвърна твърдо Симпсън. — Ще подкрепя чистосърдечно всеки един закон, който официално я забранява. Но едва ли бих елиминирал проблема, ако започна да премахвам проститутките една по една.

— Вие притежавате колекция от стари оръжия — продължи да упорства Ив.

— Да, така е — съгласи се Симпсън, пренебрегвайки адвоката си. — Малка, скромна колекция. Всичко е регистрирано, застраховано и заведено под инвентарен номер. Готов съм по всяко време да я предоставя на командир Уитни за проверка.

— Оценявам жеста ви — рече Уитни, шокирайки Симпсън със съгласието си. — Благодаря ви за сътрудничеството.

Симпсън стана. Лицето му се бе превърнало в бойно поле на най-противоречиви чувства.

— Когато този въпрос се изясни, няма да забравя нашата среща. — Погледът му се спря върху Ив. — Няма да забравя кой атакува кабинета на шефа на полицията и сигурността.

Командир Уитни изчака, докато Симпсън се изнесе, последван от своя адвокатски екип.

— Когато случаят приключи и се изясни, той няма да смее да се доближи и на сто метра от кабинета на шефа на полицията и сигурността.

— Трябваше ми още време да поработя върху него. Защо му позволи да си тръгне?

— Неговото име не е единственото в списъка на Деблас — напомни й Уитни. — Освен това все още няма никаква връзка между него и останалите две жертви. Провери до край хората от списъка, покажи ми доказателство за съществуващи връзки и ще ти осигуря цялото време, от което се нуждаеш. — Той замълча, ровейки из копията на документите, изпратени до неговата служба. — Далас, стори ми се прекалено подготвена за този разпит. Все едно, че си го очаквала. Нали не е нужно да ти напомням, че ровенето из чужди лични документи е противозаконно.

— Не, сър.

— Така си и мислех. Свободна си.

Тръгвайки към вратата й се стори, че го чу да измърморва „добра работа“, но може и да бъркаше.

Тъкмо се качваше в асансьора в посока към нейния отдел, когато пейджърът й зажужа.

— Далас слуша.

— Обаждане за вас. Чарлс Монро.

— Веднага отивам при него.

Мина през закусвалнята на отдел „Архиви“ и взе чаша воднисто кафе и нещо подобно на поничка. Бяха й нужни повече от двайсет минути, за да получи копията на дискетите от трите убийства.

Затвори се в кабинета си и отново започна да ги проучва в детайли. За пореден път жертвата бе на леглото. Леглото винаги бе разхвърляно. Всяка от жертвите беше гола. С разчорлени коси.

С присвити очи тя даде заповед изображението на Лола Стар да остане неподвижно на екрана и да се увеличи в едър план.

— Кожата на лявото бедро зачервена — измърмори тя. — Бях го пропуснала преди. Някой я е пляскал. Може би това е основен начин за емоционална възбуда. Няма вид на натъртено или насинено. Прехвърли се на записа на Деблас.

Ив повтори всичко отначало. Шарън се смееше срещу камерата, подиграваше се, опипваше се сама, заемаше различни пози.

— Спри изображението. Квадрат… по дяволите… пробвай шестнайсети. Хайде, Шарън, покажи ми дясната си стана, просто ей така. Дай още малко. Задръж. Квадрат дванайсети. Увеличи. Няма белези по теб. Може би ти си пляскала, а? Включи дискетата на Касъл. Хайде, Джорджи, дай сега да видим теб. — Ив гледаше как жената се усмихва, флиртува, повдига ръка, за да приглади разрошената си коса. Вече знаеше диалога наизуст. „Това е невероятно. Направо си страхотен.“ Жената коленичи, после седна. Погледът й бе приятен, предразполагащ към общуване. Мълчаливо, Ив започна да я подтиква да действа по-бързо. В този момент Джорджия се прозя деликатно и се обърна да изтупа възглавницата.

— Стой. О, да, пляскал те е, нали? Някои типове много си падат по играта „лошото момиченце на татко“.

Пред погледа й нещо проблесна и сякаш в мозъка й се заби острие на нож. Спомените заприиждаха в съзнанието й, здравото пляскане на една ръка по дупето й, щипането, учестеното дишане. „Ти, малкото ми момиченце, трябва да бъдеш наказана. После татко ще го цунка и ще му мине. Ще цунка всяко местенце и ще ти мине.“

— Господи! — Тя разтърка лицето си с треперещи ръце. — Престани. Махни го. Махни го!

Протегна ръка към студеното кафе, но бе останала само утайка. „Миналото си е минало, припомни си тя, и то няма нищо общо със сегашния ти живот. Нищо общо с това, което вършиш в момента.“

— Жертва две и три имат белези от удари по задните части. Жертва едно няма такива. — Тя изпусна една продължителна въздишка и бавно си пое въздух отново. Почувства се по-спокойна. — Нарушаване на стереотипа. Очевидните емоционални реакции по време на първото убийство липсват при следващите две.

Видеотелефонът иззвъня. Тя не му обърна никакво внимание.

— Предполагаема версия: в следващите убийства престъпникът е придобил увереност, започнал е да изпитва удоволствие. Забележка: при жертва две не работи охранителната камера. Губи се отрязък от време. Жертва три, трийсет минути по-малко от жертва едно. Предполагаема версия: усъвършенствал се е, станал е по-уверен, по-малко склонен да си играе с жертвата. Искал е по-бързо да изживее удоволствието и да приключи.

„Възможно, възможно“, помисли си тя, и компютърът й се съгласи с нея: вероятност деветдесет и шест цяло и три десети процента. Но имаше и нещо друго, което я бе подразнило, докато преглеждаше трите дискети.

— Раздели екрана — заповяда тя. — Жертви едно и две от началото.

Котешката усмивка на Шарън, цупенето на Лола. И двете жени гледаха към камерата, към мъжа зад нея. Говореха му.

— Спри кадъра — промълви Ив толкова тихо, че само невероятно чувствителният слух на компютъра можеше да я чуе. — Я виж ти, какво имаме тук?

Бе нещо малко, едва забележимо и когато погледът е прикован в бруталността на убийствата, можеше лесно да бъде пропуснато. Но този път тя го видя — през погледа на Шарън. И на Лола. Очите на Лола гледаха по-нагоре.

Може би това се получаваше от височината на леглата, предположи Ив, докато добавяше и образа на Джорджи на екрана. Всички жени бяха с повдигнати нагоре глави. В края на краищата те седяха, а той вероятно беше прав. Но ъгълът на гледане, точката, в която те се взираха… Само при Шарън се различаваше.

Все още с поглед насочен към екрана, Ив се обади на доктор Майра.

— Не ме интересува какво прави — заяви тя троснато. — Спешно е.

Нервно изръмжа, когато я свързаха с устройството за изчакване и в ухото й се разнесе безсмислена сладникава музика.

— Въпрос — каза направо Ив в момента, в който Майра пое слушалката.

— Да, лейтенант.

— Възможно ли е да имаме двама убийци?

— Дубльор ли? Малко вероятно, лейтенант, като се има предвид, че методът и стилът на убийствата се пазят в тайна.

— Открих различия в схемата. Малки са, но нещата определено не съответстват. — И тя заобяснява нетърпеливо. — Чуйте версията. Първото убийство е извършено от някой, който е познавал Шарън добре, който я е убил импулсивно, след което е имал достатъчно самообладание да почисти добре след себе си. Другите две престъпления са по подобие на първото, изрядно подготвени, добре премислени, извършени от някой хладнокръвен, пресметлив тип, който не е имал никакво отношение към жертвите. И, дяволите да го вземат, той е по-висок.

— Това е само теория, лейтенант. Съжалявам, но тя е почти толкова невероятна, а дори и повече, отколкото другата, в която всичките три убийства са били извършени от един човек, добиващ все по-голям опит след всеки свой успех. Според моето професионално мнение, ако лицето не е присъствало на първото престъпление, на мястото на действието, то не би могло с такова съвършенство да повтори събитията в другите две. — Нейният компютър също бе направил теорията й на пух и прах — бе й дал едва четирийсет и осем цяло и пет десети процента вероятност.

— Добре, благодаря. — Разубедена, Ив затвори телефона. „Глупаво е да се разочароваш“, каза си тя. Колко по-лошо можеше да бъде, ако й се бе наложило да търси двама, вместо един.

Видеотелефонът забръмча отново. Стиснала зъби от раздразнение, тя го включи.

— Далас слуша!

— Хей, лейтенант Сладурче, човек може да си помисли, че изобщо не те е грижа.

— Нямам време за майтапи, Чарлс.

— Хей, не прекъсвай. Имам нещо за теб.

— Разни подмятания ли…

— Не. Наистина. Ама че работа, пофлиртуваш с някоя жена веднъж-два пъти и тя никога повече не те взима на сериозно. — Красивото му лице се престори на обидено. — Нали ме помоли да ти се обадя, ако си спомня нещо?

— Е, и? — „Търпение“, предупреди се тя. — Спомни ли си?

— Сетих се нещо за дневниците. Помниш ли, като ти казах, че тя си записва всичко. И ако още ги търсиш, сигурно не си ги намерила в дома й.

— Каква прозорливост! Трябва да станеш детектив.

— Благодаря, но харесвам работата си. Както и да е. Да се върнем на темата. Започнах да се питам къде би могла да ги е скрила на сигурно място и си спомних за личния й сейф.

— Вече го проверихме. Все пак, благодаря.

— О, така ли? И как сте го направили без мен? Та тя е мъртва.

Ив тъкмо се канеше да го скастри, когато думите му я накараха да замълчи.

— Без теб ли? Защо без теб?

— Защото преди две-три години тя ме помоли да регистрирам един за нея. Каза ми, че не искала името й да се вписва в документите.

Сърцето на Ив щеше да изхвръкне от гърдите й.

— И по какъв начин би й помогнало това?

Чарлс се усмихваше с глуповато-чаровна усмивка.

— Ами от формална гледна точка помощта е незаменима. Записах я като моя сестра. Имам такава в Канзас. По този начин регистрирахме Шарън като Ани Монро. Тя си плащаше наема, аз пък съвсем бях забравил за цялата тази история. Не мога дори да кажа със сигурност дали е продължила да го ползва, но все пак реших, че е хубаво да знаете.

— Коя е банката?

— Първа манхатънска, на Медисън авеню.

— Слушай ме сега, Чарлс. Нали си вкъщи?

— Да.

— Стой там. Не мърдай никъде. До петнайсет минути ще бъда при теб, след което отиваме в банката — ти и аз.

— Стига да мога да помогна, с удоволствие. Хей, показах ли ти гореща следа, лейтенант Сладурче?

— Просто стой и ме чакай!

Тя вече бе станала на крака и навличаше якето си, когато телефонът отново иззвъня.

— Далас.

— Търсят те, Далас. Да те включим ли? Видеосигналът е блокиран. Обектът отказва да се идентифицира.

— Проследихте ли връзката?

— Правим го сега.

— Тогава ме свържете. — Тя се пресегна за чантата си едновременно с включването на аудиосигнала.

— Говори Далас.

— Сама ли сте? — Бе женски глас, разтреперан.

— Да. Помощ ли търсите?

— Не беше по моя вина. Трябва да знаете, че не беше по моя вина.

— Никой не ви обвинява. — Подготовката бе научила Ив да се справя със страха и скръбта. — Просто ми кажете какво е станало.

— Той ме изнасили. Не можах да го спра. Изнасили ме. След това изнасили и нея. После я уби. Можеше да убие мен вместо нея.

— Кажете ми къде се намирате. — Тя погледна към екрана, надявайки се да види и образ. — Искам да ви помогна, но трябва да знам къде сте.

Дишането секна, чу се хленч.

— Той каза, че всичко трябвало да остане в тайна. Не мога да ви кажа. Той уби нея, за да не може да го издаде. Сега идва моят ред. Никой няма да ми повярва.

— Аз ви вярвам. Ще ви помогна. Доверете ми се… — Тя изруга, връзката бе прекъсната. — Откъде е? — попита настойчиво, след като превключи сигнала.

— Фронт Ройъл, Вирджиния. Номер седем-нула-три-пет-пет-пет-трийсет и девет-нула-осем. Адрес…

— Не ми трябва. Свържете ме с капитан Фийни. Бързо!

Две минути изглежда не бяха достатъчно бързо. Ив едва не протри дупка в слепоочието си, докато чакаше.

— Фийни, попаднах на нещо, наистина голямо.

— Какво?

— Все още и аз самата не мога да преценя точно, но ми трябваш, за да отидеш да вземеш Чарлс Монро.

— Господи, Ив, да не сме го спипали?

— Не още. Монро ще те отведе до другия личен сейф на Шарън. И много внимавай с онова, което ще намериш в сейфа.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да хвана един самолет. — Тя прекъсна връзката, след което набра номера на Рурк. Изтекоха безвъзвратно още три минути от скъпоценното време, преди да се чуе с него.

— Тъкмо се канех да ти се обадя, Ив. Изглежда ми се налага да летя до Дъблин. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Рурк, нужен ми е самолетът ти. Веднага! Трябва да стигна много бързо до Вирджиния. Ако използвам установените канали или обществен транспорт…

— Ще го имаш. Терминал С, вход 22.

Тя затвори очи.

— Благодаря ти. Длъжница съм ти.

 

 

Благодарността й продължи до момента, в който пристигна на входа и видя Рурк да я чака там.

— Нямам време за разговори. — Гласът й бе рязък. Дългите й крака напредваха с широка крачка към асансьора.

— Ще говорим в самолета.

— Значи идваш с мен. Това е официално…

— Става дума за моя самолет, лейтенант — прекъсна я той учтиво, когато вратата на асансьора се плъзна безшумно, оставяйки ги сами в тясното пространство.

— Не можеш ли да направиш нещо без допълнителни уговорки?

— Мога, но случаят не е от тези.

Люкът на входа се отвори. Стюардесата ги чакаше.

— Добре дошли на борда, господине, лейтенант. Да ви предложа ли нещо освежително?

— Не, благодаря. Кажи на пилота да излети веднага щом получим разрешение. — Рурк зае мястото си, докато Ив стоеше намръщена. — Не можем да излетим, преди да седнеш и затегнеш колана си.

— Мислех, че ще ходиш до Ирландия. — Можеше да спори с него еднакво добре и седнала.

— Не е от такова първостепенно значение. А това е. Ив, преди да си казала каквото и да било, искам да ти обясня мотивите си. Ти отиваш във Вирджиния по спешност. Очевидно става дума за случая Деблас и някаква нова информация, свързана с него. Бет и Ричард са мои приятели, мои близки приятели. А аз нямам кой знае колко много близки приятели, както и ти, предполагам. Нека за момент да си разменим ролите. Какво би направила ти на мое място?

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си. Самолетът се раздвижи, насочвайки се към пистата.

— Това не е нещо лично.

— За теб не, но за мен е много лично. Бет се свърза с мен, докато се обаждах да подготвят самолета. Помоли ме да дойда.

— Защо?

— Не ми каза. А и няма нужда да го прави — достатъчно е да ме помоли.

Лоялността бе фактор, срещу който Ив просто нямаше какво да каже.

— Не мога да те накарам да не идваш, но те предупреждавам, че това е служебна работа.

— А службата се е размърдала тази сутрин — добави той сухо, — защото средствата за информация са получили важни новини от някакъв неизвестен източник.

Тя изсумтя, сякаш я бяха притиснали натясно.

— Благодарна съм ти за помощта.

— Дотолкова, че да ми кажеш и развръзката?

— Предполагам, че всичко ще се изясни до края на деня. — Тя размърда неспокойно рамене. — Симпсън ще се опита да прехвърли цялата вина на счетоводната си фирма. Не го виждам как ще се оправи. Данъчните служби ще го обвинят в укриване на данъци. Предполагам, че вътрешното разследване ще установи и произхода на парите му. Като имам предвид докъде може да се разпростре въображението на Симпсън, съм готова още от сега да се обзаложа, че става дума за стандартни спекулации и измами, подкуп и рушвети.

— А изнудването?

— О, той й е плащал. Призна поне това, преди адвокатът му да успее да го спре. И ще се вкопчи в изявлението си веднага щом разбере, че плащането при изнудване се смята за действие, неподлежащо на съдебно дирене, вместо обвинението в съучастничество в убийство.

Тя извади пейджъра за аудио-визуална комуникация и поиска връзка с Фийни.

— Ти ли си, Далас?

— Успя ли?

Фийни повдигна нагоре малка кутийка, за да може тя да я види на миниатюрния екран.

— Пълна е с имена и дати. Не му мърдат двайсет години.

— Започни от последните записки и действай отзад напред. Ще пристигна на мястото до двайсет минути. Ще се свържа с теб веднага щом мога, за да ми докладваш за развитието на нещата.

— Хей, лейтенант Сладурче. — Чарлс се напъха в единия ъгъл на екрана и й се ухили насреща. — Как се представих?

— Много добре. Благодаря ти. А сега, докато не ти се обадя, забрави за личния сейф, за дневниците, за всичко.

— Какви дневници? — попита той и й намигна. Изпрати й една въздушна целувка, преди Фийни да успее да го избута настрани.

— Тръгвам обратно към полицейския участък. Поддържай връзка.

— Приключвам. — Ив изключи пейджъра и го мушна обратно в джоба си.

Рурк изчака за момент.

— Лейтенант Сладурче?

— Стига, Рурк. — Тя затвори очи, за да се абстрахира от присъствието му, но не успя да заличи напълно появилата се на лицето й усмивка.

 

 

Когато кацнаха, трябваше да си признае, че името на Рурк се оказа по-ефективно от значката й. Само след броени минути се прехвърлиха в мощна, взета под наем кола и полетяха стремително към Фронт Ройъл. Може и да имаше нещо против отреденото й до шофьора място, но срещу шофирането му нямаше никакви възражения.

— Твърдиш, че Ричард ти е добър приятел. Като какъв би го описал?

— Интелигентен, силно вярващ, спокоен. Говори рядко, само когато има какво да каже. Живее в сянката на своя баща. Често са на нож с него.

— А как би описал неговото отношение към баща му?

— От малкото, което някога е споменавал, и от подхвърлянията на Бет, бих го определил като войнствено и изпълнено с голямо разочарование.

— А отношението му към Шарън?

— Изборът, който направи тя, бе напълно противоположен на неговия начин на живот, ако щеш, на неговия морал. Той вярва непоколебимо в свободата на избора и изявата. И все пак не мога да си представя някой баща да желае дъщеря му да стане проститутка.

— Не беше ли включен и той в проекта за сигурност на баща му по време на последната сенаторска кампания?

— Лоялността към семейството е по-силна от политиката. Човек с възгледите на Деблас е или силно обичан, или силно мразен. Ричард може и да не е съгласен с баща си, но едва ли би поискал той да бъде убит. И след като специализира в сферата на осигурителното право, естествено е да помогне на баща си в тази насока.

„Син защитава баща си“, помисли си Ив.

— А колко далеч би отишъл Деблас, ако трябваше да защитава сина си?

— От какво? Ричард е най-умереното същество, което познавам. Има сдържано поведение, защитава своите убеждения, без да нарушава закона. Той… — Изведнъж осъзна смисъла на въпроса. — Целиш се не където трябва — рече Рурк през зъби. — Много бъркаш.

— Ще видим.

Къщата на хълма изглеждаше спокойна. Стоеше ведро и приветливо под студеното синьо небе, заобиколена от няколко дръзки минзухара, палаво надничащи сред излинялата зимна трева.

„Външният вид, помисли си Ив, е по-скоро измамен, отколкото отговарящ на действителността.“ Знаеше, че това не е дом, символ на несметно богатство, спокойно щастие и порядъчен живот. Сега вече бе сигурна, че знае също така какво бе станало зад тези розови стени и бляскащи прозорци.

Вратата отвори Елизабет. Бе по-бледа и посърнала от последния път, когато я бе видяла Ив. Очите й бяха подпухнали от плач, а костюмът й стоеше като на закачалка, толкова много бе отслабнала.

— О, Рурк. — Елизабет се хвърли в прегръдките му. — Съжалявам, че те накарах да дойдеш чак дотук. Не трябваше да те безпокоя.

— Не говори глупости. — Той повдигна нагоре лицето й с такава нежност, че сърцето на Ив се сви болезнено. — Бет, ти не се грижиш за себе си.

— Не съм в състояние да правя нищо. Всичко се разпада, а аз… — Изведнъж тя млъкна, досетила се, че не са сами.

— Лейтенант Далас.

Ив долови мълниеносния упрек в погледа на Елизабет, когато тя се обърна към Рурк.

— Не ме е довел той, госпожо Баристър. Аз водя него. Тази сутрин получих обаждане от този район. Вие ли бяхте това?

— Не. — Елизабет отстъпи назад. Ръцете й се сключиха една в друга, заизвиваха се. — Не. Не съм аз. Трябва да е била Катрин. Тя пристигна тук снощи съвсем неочаквано. В истерия. Не е на себе си. Взели са майка й в болница, а изгледите не са добри. Предполагам, че не е издържала на голямото напрежение от последните няколко седмици. Затова ти се обадих, Рурк. Ричард просто не знае какво да прави. Изглежда и аз не мога да помогна с нищо. Нуждаехме се от някого.

— Защо първо не влезем вътре?

— Те са в гостната. — Притеснена, Елизабет погледна към вестибюла. — Не иска да вземе успокоително, не казва нищо. Забранила ни е да правим каквото и да било. Позволи ни само да се обадим на съпруга й и сина й, да им кажем, че е тук, но да не идват. Тя е напълно обезумяла от мисълта, че двамата се намират в някаква опасност. Предполагам, че онова, което се случи с Шарън, я накара да се притеснява още повече за собственото си дете. Втълпила си е, че трябва да го спаси неизвестно от какво.

— Ако се е обаждала тя — намеси се Ив, — тогава може би ще поиска да говори с мен.

— Да. Да, добре.

Тя ги поведе към приветливата, окъпана в слънце гостна. Катрин Деблас седеше на едно канапе, отпуснала се в ръцете на брат си.

Ричард вдигна покрусен поглед към Рурк.

— Радвам се, че дойде. Намираме се в страхотна бъркотия, Рурк. — Гласът му потрепери, още малко и щеше да се разридае. — Страхотна бъркотия.

— Елизабет — Рурк коленичи пред Катрин. — Защо не позвъниш да донесат кафе?

— О, да, разбира се. Моля за извинение.

— Катрин. — Гласът му бе нежен, но докосването накара Катрин да подскочи. Очите й се изцъклиха страшно.

— Недей. Какво… какво правиш тук?

— Дойдох да видя Бет и Ричард. Много съжалявам, че не се чувстваш добре.

— Добре ли? — От гърлото й излезе нещо подобно на смях и тя се сви в себе си. — Никога повече никой от нас няма да се чувства добре. А и как бихме могли? Та ние всички сме опетнени. Всички сме виновни.

— За какво?

Тя поклати глава и се сви в единия край на канапето.

— Не мога да говоря за това с теб.

— Госпожо Деблас, аз съм лейтенант Далас. При няколко часа вие ми позвънихте.

— Не. Не съм. — Паникьосана, Катрин обгърна тялото си с ръце. — Не съм се обаждала. Не съм казвала нищо.

Ричард се приведе и понечи да я докосне, но срещна предупредителния поглед на Ив. Тя нарочно застана между тях, седна и взе студената ръка на Катрин в своята.

— Вие искахте да ви помогна. И аз наистина ще ви помогна.

— Не можете. Никой не може. Направих грешка, че позвъних. Трябва да запазим тази тайна вътре в семейството. Аз имам съпруг, малко момче. — Очите й плувнаха в сълзи. — Трябва да ги защитя. Трябва да замина някъде надалеч, за да ги защитя.

— Ние ще ги защитим — каза Ив тихо. — Ще защитим и вас. Бе много късно, за да успеем да спасим Шарън. Не трябва да вините себе си за случилото се.

— Но аз не направих нищо, за да спра всичко това — прошепна Катрин. — Дори може би бях щастлива, защото повече не ставаше с мен… не ставаше с мен.

— Госпожо Деблас, аз мога да ви помогна. Мога да защитя вас и вашето семейство. Кажете ми, кой ви изнасили?

Гърдите на Ричард изсвистяха рязко от неочаквания шок.

— Мили боже, какви ги приказвате? Какво…

Ив го погледна разярено.

— Замълчете. Тук няма повече никакви тайни.

— Тайна — повтори Катрин с треперещи устни. — Това трябва да остане в тайна.

— Вече не. Подобни тайни причиняват много страдание. Те влизат в душата и започват да те ядат отвътре. Карат те да живееш в постоянен страх и с чувство на вина. А онзи, който иска тайната да бъде запазена, използва най-безогледно всичко това — вината, страха, срама. Единственият начин, по който можеш да се бориш, е като разкриеш тайната. Кажете ми, кой ви изнасили?

Тялото на Катрин потръпна. Тя погледна към брат си с очи, изпълнени с ужас. Ив обърна лицето й към себе си и го задържа.

— Погледнете ме в очите. Гледайте само мен. Кажете ми сега, кой ви изнасили? Кой изнасили Шарън?

— Моят баща. — Думите се откъснаха от нея с болезнен стон. — Моят баща. Моят баща. Моят баща. — Тя зарови лице в ръцете си и се разрида.

— О, господи! — Елизабет заотстъпва назад и се препъна в масичката за сервиране. Чу се шум от счупен порцелан; върху красивия килим се появи голямо тъмно петно от кафе. — О, боже мой! Детето ми!

Ричард скочи от канапето и подхвана олюлялото й се тяло. Притисна я силно към себе си.

— Ще го убия. Ще го убия. — После замълча и зарови лице в косите й. — Бет. О, Бет.

— Направи за тях каквото можеш — прошепна Ив на Рурк и седна по-близо до Катрин.

— Ти мислеше, че това е Ричард — промълви Рурк едва чуто.

— Да. — Погледът, който отправи към него, бе пуст и безжизнен. — Мислех, че това е бащата на Шарън. Може би не съм искала да допусна, че нещо толкова отвратително може да пусне корени в цели две поколения.

Рурк се приведе напред. Лицето му бе сурово като скала.

— Както и да гледаме на нещата, Деблас е мъртъв.

— Помогни на своите приятели — каза Ив със служебен тон. — Аз имам да върша работа тук.