Нора Робъртс
Гола в смъртта (2)

Глава втора

Никакви следи от сперма. Ив изруга, след като прочете доклада от аутопсията. Ако жертвата се бе любила със своя убиец, противозачатъчното, използвано от нея, бе убило малките войници при контакта и бе унищожило всички следи от тях трийсет минути след еякулацията.

Тъй като раните бяха твърде големи, резултатите от тестовете за сексуална активност бяха неубедителни. Той я беше разкъсал с куршума или символично, или за да се предпази.

Никаква сперма. Друга кръв, освен от жертвата, нямаше. Никакви следи и от ДНК.

Криминалистите, които претърсиха мястото на убийството, не откриха и никакви отпечатъци от пръсти — нито от жертвата, нито от чистачката, която идваше веднъж седмично, още по-малко пък от убиеца.

Всяка една повърхност, включително оръжието на престъплението, бе старателно почистена.

Най-показателно от всичко, според преценката на Ив, бяха дисковете за сигурност. Тя още веднъж заразглежда записа от наблюдението на асансьорите на монитора си.

Дисковете бяха инициализирани.

„Горъм комплекс“. Асансьор А. 2-12-2058.06:00.

Ив преглеждаше диска на бързи обороти и наблюдаваше как часовете летят. За първи път вратите на асансьора се отвориха на обед. Тя намали скоростта, а когато картината затрептя, леко удари с длан устройството и започна да изучава нервното човече, което влезе и помоли за петия етаж.

Неспокоен клиент на проститутка, реши тя развеселена, когато той задърпа яката си и мушна ментово драже между устните си за освежаване на дъха. Вероятно имаше жена и две деца и стабилна чиновническа работа, която му позволяваше да се измъква един час седмично за обедния си ангажимент.

На петия етаж слезе от асансьора.

Няколко часа движението бе слабо, някоя проститутка, която минаваше през фоайето, други се връщаха с пазарски чанти и отегчени физиономии. От време на време клиенти идваха и си отиваха. В осем часа движението беше най-оживено. Част от обитателите на сградата излязоха за вечеря, облечени в блестящи и предизвикателни дрехи, други се върнаха за уговорените си часове.

В десет в кабината влезе елегантна двойка. Жената позволи на мъжа да разтвори коженото й палто, под което бе абсолютно гола, с изключение на обувките с метални токчета. На тялото й бе татуирана роза, чиято дръжка започваше от слабините, а пъпката й красиво обгръщаше лявото зърно. Той я погали, а това се считаше за подлежащо на санкциониране действие в охранявана зона. Щом асансьорът спря на осемнайсетия етаж, жената загърна палтото си и двамата излязоха, бъбрейки за пиесата, която току-що бяха гледали.

Ив си отбеляза да се срещне с мъжа на другия ден. Той беше съсед и колега по професия на жертвата.

Точно пет минути след полунощ картината бе саботирана. Образът почти незабележимо се отмести, само с едва доловимо потрепване и наблюдението продължи в два часа и четирийсет и шест минути.

Липсваха два часа и четирийсет и една минути.

Дискът от коридора на осемнайсетия етаж беше в същото състояние. Почти три часа изтрити. Ив взе изстиналото си кафе и се замисли. Мъжът беше наясно със системата за наблюдение, помисли си тя, познаваше сградата достатъчно добре и знаеше как да си служи с дисковете. Изобщо не е бързал, помисли си тя. Според аутопсията смъртта на жертвата бе настъпила в два часа сутринта.

Беше прекарал почти два часа с нея, преди да я убие, и приблизително час след смъртта й. И въпреки това не бе оставил нито следа.

Хитрец.

Ако Шарън Деблас е записала срещата в компютъра си, лична или професионална, за полунощ, тя също е била изтрита.

Той я е познавал много добре и със сигурност е знаел къде пази файловете си и как да получи достъп до тях.

Хрумна й нещо и отново се наведе напред.

— Горъм комплекс, Бродуей, Ню Йорк. Собственик.

Очите й се присвиха, когато данните проблеснаха на екрана.

Горъм комплекс, собственост на „Рурк индъстрийз“, седалище Пето авеню № 500. Рурк, президент и главен изпълнителен директор. Ню Йорк, Сентръл парк запад, 222.

— Рурк — промърмори Ив. — Пак ли ти, Рурк? — повтори тя, а после се обърна към компютъра: — Искам всички данни за Рурк — образ и текст.

Без да обръща внимание на повикването по видеотелефона, Ив отпи от кафето си и зачете.

Рурк. Малко име — неизвестно. Роден на 06-10-2023 г. в Дъблин, Ирландия. Личен номер 33 492-ABR-50. Родители — неизвестни. Семейно положение — неженен. Президент и главен изпълнителен директор на „Рурк индъстрийз“, основана през 2042 г. Главни филиали в Ню Йорк, Чикаго, Ню Лос Анджелис, Дъблин, Лондон, Бон, Париж, Франкфурт, Токио, Милано, Сидни. Извънпланетни филиали: 45-та станция, Колония Бриджстоун, Вегас II, Фрийстар-1. Интереси в недвижима собственост, внос-износ, корабоплаване, шоу бизнес, производство, лекарствени средства, транспорт. Оценка на брутната стойност — три милиарда и осемстотин милиона.

Не стои със скръстени ръце, помисли си Ив, повдигайки вежди, когато на екрана се появи списъкът с компаниите му.

— Образование — поиска да узнае тя.

Неизвестно.

— Криминално досие?

Няма данни.

— Провери Рурк в Дъблин.

Няма допълнителни данни.

— Ах, дявол да го вземе. Господин Загадка. Описание и образ.

Рурк. Черна коса, сини очи, метър и осемдесет и осем, осемдесет килограма.

Ив изсумтя, докато четеше описанието на компютъра. В случая с Рурк една снимка безспорно заслужаваше поне няколкостотин думи.

Образът му я гледаше от екрана. Беше поразително красив мъж: тясно, красиво лице, изсечени скули, изваяна уста. Вярно, че косата му бе черна, но компютърът не бе уточнил, че е гъста и сресана назад, така че откриваше силно чело и падаше на няколко сантиметра от широките плещи. Очите му бяха сини, но думата беше твърде бледа, за да изрази наситения им цвят и силата, която излъчваха.

Дори от едно компютърно изображение Ив можеше да прецени, че това е мъж, който преследва докрай каквото или когото иска, получава и го използва, без да се тревожи от такива глупости като последици.

И още нещо, помисли си тя, това беше мъж, който можеше да убие, ако и когато това му бе изгодно. Би го направил хладнокръвно, методично и без никакво притеснение.

Когато събра бездушните данни, тя реши, че ще трябва да си поговори с Рурк. Много скоро.

Когато Ив излезе от участъка и се отправи към дома си, прехвърчаше сняг. Взе да бърка из джобовете си и, разбира се, откри, че е забравила ръкавиците си в апартамента. Без шапка и ръкавици, тя потегли през града и единствено коженият жакет я пазеше от бръснещия вятър.

Възнамеряваше да даде колата си на ремонт, но просто не й оставаше време. Сега обаче, докато се промъкваше из натовареното движение и трепереше, тъй като отоплението не работеше, ужасно съжали за това.

Зарече се, че ако не вкочаняса, докато се прибере, непременно ще си запише час при монтьора.

Но щом пристигна в апартамента, първата й мисъл бе да се наяде. Още докато отключваше вратата, си мечтаеше за една гореща супа, може би препълнена купа чипс, ако й беше останал, разбира се, и истинско кафе, което да няма вкус на помия.

И точно тогава го зърна — тънък пакет, оставен непосредствено зад вратата. Преди да успее да помисли, вече стискаше оръжието в ръка. С насочен напред пистолет обходи с поглед помещението и затвори вратата с крак зад гърба си. Остави пакета недокоснат и започна да обикаля стая след стая, докато откри със задоволство, че е сама.

Прибра оръжието в кобура, после съблече якето и го хвърли настрани. Наведе се и вдигна запечатания диск, като го държеше за единия край. Не пишеше нищо, нямаше и бележка.

Ив го занесе в кухнята, махна внимателно печата, после пъхна диска в компютъра си.

И напълно забрави, че беше гладна.

Картината, както и звукът, бяха с превъзходно качество. Седна бавно, докато наблюдаваше сцената да се разиграва на монитора й.

Гола, Шарън Деблас се бе изтегнала на огромното легло върху сатенените чаршафи. Повдигна ръка и я прокара през великолепната си червеникавокестенява коса, а през това време движещото се легло леко я полюшкваше.

— Искаш ли от мен нещо специално, скъпи? — засмя се тя, изправи се на колене и хвана гърдите си с ръце. — Защо не се върнеш отново тук… — И тя облиза устните си с език. — Ще направим всичко отначало. — Погледът й се наведе и устните й се извиха в предизвикателна усмивка. — Струва ми се, че вече си готов. — Тя отново се засмя и разтърси косата си. — О, значи искаме да си поиграем. — Все още усмихната, тя вдигна ръце нагоре. — Не ми причинявай болка. — Заскимтя, затрепери, а очите й светнаха от възбуда. — Ще направя всичко, каквото пожелаеш! Всичко! Ела тук и ме насили. Искам да го направиш. — Плъзна ръцете си надолу и започна да се гали. — Дръж този голям отвратителен пистолет насочен към мен, докато ме изнасилваш. Искам да го направиш. Искам да…

Изстрелът накара Ив да подскочи. Стомахът й се сви, когато видя как жената политна назад, като пречупена кукла, а от челото й рукна кръв. Вторият изстрел не я стресна толкова, но трябваше с усилия на волята да държи очите си приковани в екрана. След последния изстрел настъпи тишина — чуваха се единствено тихата музика и тежкото дишане. Дишането на убиеца.

Камерата започна да предава в по-близък план, представяше тялото панорамно в зловещи детайли. После, чрез магията на видеото, Деблас застина в позата, в която Ив я бе видяла за пръв път — с разтворени в безупречен хикс крака и ръце върху напоените с кръв чаршафи. Картината завършваше с графичен пласт.

„ПЪРВАТА ОТ ШЕСТТЕ“

Втория път изгледа записа по-спокойно. Или поне така си въобразяваше. Този път Ив забеляза една едва забележима грешка на камерата след първия изстрел — бързо и тихо ахване. Превъртя записа — проследи внимателно всяка дума, всяко движение, надявайки се да намери някаква улика. Но той беше твърде хитър, за да допусне подобно нещо. И двамата го знаеха.

Той като че държеше тя да разбере колко е добър. Колко е хладнокръвен.

Искаше тя да разбере, че той е наясно къде може да я намери. Щом си поиска.

Ив цялата се разтрепери и стана. Вместо кафето, за което бе копняла допреди малко, тя извади бутилка вино от малката хладилна камера и си наля половин чаша.

Изпи я на един дъх, обеща си другата половина след малко и после решително набра кода на командира си.

Обади се съпругата му и по проблясващите диамантени обици и безупречната прическа Ив предположи, че е прекъснала един от прочутите й приеми.

— Тук лейтенант Далас, госпожо Уитни. Извинете за безпокойството, но трябва спешно да говоря с командира.

— Имаме гости, лейтенант.

— Съжалявам, госпожо. — Гадната политика, помисли си Ив и неохотно се усмихна. — Спешно е.

— Както всеки път, нали?

Цели три минути преди Уитни да се появи, машината издаваше обичайните при изчакване тонове, но за щастие не й пусна нито противния музикален фон, нито последните новини.

— Далас, какво има?

— Шефе, трябва да изпратя нещо по някоя от кодираните линии.

— Надявам се да е нещо наистина спешно, Далас. Иначе жена ми ще ме убие.

— Да, сър. — Полицаите, помисли си тя, докато се приготвяше да изпрати образа към монитора му, не трябва да се женят.

Стисна треперещите си ръце и зачака. Когато образите се появиха за втори път, тя отново започна да наблюдава, без да обръща внимание на болезненото свиване на стомаха си. Щом свърши, на екрана се появи Уитни. Погледът му бе мрачен.

— Откъде имаш това?

— Той ми го е изпратил. Когато се върнах от участъка, дискът ме чакаше тук, в апартамента. — Гласът й бе равен и загрижен. — Той знае коя съм, къде съм и какво правя.

За миг Уитни замълча.

— Утре в седем ще те чакам в кабинета ми. И не забравяй диска, лейтенант.

— Да, сър.

След изключване на връзката тя свърши две неща, които инстинктът й диктуваше: направи си копие от диска и си наля още една чаша вино.

 

 

Събуди се в три, трепереща и потна, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх и да изкрещи. С дрезгав глас заповяда лампите да се включат, а после от гърлото й излезе задавено ридание. В мрака сънищата винаги изглеждат по-страшни.

Лежеше по гръб и потреперваше. Този беше по-ужасен, много по-ужасен от всеки друг, който бе сънувала досега.

Беше убила мъжа. Нима имаше друг избор? Той беше толкова дрогиран, че въобще не схващаше ужаса на онова, което върши. За бога, тя се бе опитала да го спре, но той просто продължаваше да настъпва, с онзи налудничав поглед в очите и с ножа, от който капеше кръв.

Момиченцето вече бе мъртво. Ив с нищо не можеше да му помогне. Нали, Боже, нали не е възможно детето да бъде спасено? Моля те, Господи!

Малкото, насечено на парчета телце, обезумелият мъж с ножа, от който капеше кръв. Погледът в очите му, когато бе стреляла в него, а после животът бе угаснал и в тях.

Но това далеч не бе всичко. Не и този път. Този път той отново я бе навестил. Тя беше гола, коленичила в басейн от сатен. Ножът се бе превърнал в пистолет, държеше го мъжът, чието лице бе изучавала преди няколко часа. Мъжът, наречен Рурк.

Беше се усмихнал и тя го бе пожелала. Тялото й бе пламнало от ужас и сексуална възбуда, дори след като бе стрелял в нея. В главата, в сърцето и в слабините.

И през цялото време отнякъде момиченцето, горкото дете, бе молело за помощ.

Твърде изтощена, за да се пребори с тези видения, Ив се обърна по корем, зарови лице във възглавницата и заплака.

 

 

— Лейтенант. — Точно в седем сутринта командирът Уитни направи знак на Ив да седне. Независимо че от дванайсет години бе началник, или тъкмо поради това, той имаше проницателен поглед.

Виждаше, че е спала лошо и се бе потрудила да прикрие последиците на тревожната нощ. Без да каже нито дума, той протегна ръка. Тя беше сложила диска и опаковката му в плик за доказателства. Уитни го погледна, после го остави върху бюрото си.

— Според протокола съм длъжен да те попитам дали искаш да бъдеш освободена от това дело. — Той изчака само миг. — Приемаме, че съм те питал.

— Да, сър.

— Сигурно ли е жилището ти, Далас?

— Така си мислех. — Тя извади едно твърдо копие от чантата си. — Прегледах дисковете за сигурност, след като говорих с вас. Губят се десет минути. Както ще прочетете в доклада ми, той е в състояние да елиминира защитата, има познания за видеото, работи с файлове и, разбира се, е наясно със старите видове оръжия.

Уитни взе доклада и го остави настрани.

— Това не ни помага много, нали?

— Не, сър. Предстоят ми още няколко разговора. Макар помощта на капитан Фийни да е неоценима, при този извършител електронното разследване няма да е от първостепенна важност. Този човек умее да прикрива следите си. Не разполагаме с друго физическо доказателство, освен оръжието, което по собствена воля е оставил на местопрестъплението. Фийни не можа да установи произхода му по обичайните канали. Трябва да приемем, че е купено на черния пазар. Започнах със списъците на клиентите и личните срещи на Шарън Деблас, но тя, изглежда, доста е поработвала, затова ще ми трябва повече време.

— Времето е част от проблема. Една от шестте, лейтенант. Какво ти говори това?

— Че е набелязал още пет жертви и любезно ни уведомява. Той се наслаждава на извършеното и иска вниманието ни да е изцяло ангажирано с него. — Тя въздъхна замислено. — Не разполагаме с достатъчно данни за изграждане на пълен психологичен портрет. Не знаем колко дълго тръпката от това убийство ще му държи влага и кога ще изпита потребност да я изживее наново. Това може да стане днес, или след година. Нямаме основание да очакваме да сгреши.

Уитни едва кимна.

— Притеснява ли те това, че си извършила убийство, макар и по необходимост?

Ножът, оцапан с кръв. Малкото насечено телце в краката й.

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Надявам се, Далас, защото в заплетен случай като този не ми трябват неуверени полицаи.

— Съгласна съм.

Тя беше най-доброто, с което той разполагаше, и не можеше да си позволи съмнения в нея.

— Харесват ли ти политическите игри? — Устните му се извиха леко. — Сенаторът Деблас е тръгнал насам. Снощи е долетял в Ню Йорк.

— Дипломатичността не е моята стихия.

— Зная това. Но трябва да положиш усилия. Той иска да говори с полицая, който ръководи разследването, и е минал през главата ми, за да си уреди среща. Лично шефът ми нареди. Трябва да окажеш пълно съдействие на сенатора.

— Това разследване е „Код пет“ — сопна се Ив. — Дори заповедите да идват от всемогъщия Бог, това не ме интересува. Няма да издам поверителна информация на един цивилен.

Уитни се усмихна по-широко. Лицето му бе с правилни черти и съвсем обикновено. Ала когото се усмихваше, и то искрено, на фона на бледо шоколадовата кожа блясъкът на белите му зъби превръщаше обикновените черти в нещо по-специално.

— Това не съм го чул, а ти пък не си ме чула да ти казвам да не му даваш повече от очевидните факти. Онова, което ме чуваш да ти казвам, лейтенант Далас, е, че господинът от Вирджиния е един надут, арогантен задник. За съжаление, задникът има власт. Така че умната.

— Да, сър.

Той погледна часовника си, после пъхна файла и диска в сейфа си.

— Имаш време за чаша кафе… и, лейтенант — добави той и се надигна, — ако имаш проблеми със съня, вземи приспивателното, което ти е разрешено да използваш. Искам полицаите ми да са с бистър ум.

— Чувствам се съвсем бодра.

 

 

Сенаторът Джералд Деблас без съмнение беше нафукан тип. Неговата арогантност изобщо не можеше да бъде поставена под съмнение. Само след минута, прекарана в неговата компания, Ив се увери, че той наистина е задник.

Беше набит и едър мъж, висок метър и осемдесет и сто и десет килограма. Гъстата му бяла коса беше късо подстригана, а главата му изглеждаше огромна и гладка като куршум. Очите, както и веждите, надвиснали над тях, бяха черни; носът и устата му — големи.

Ръцете му бяха огромни, а когато при запознанството стисна ръката на Ив, направи й впечатление, че са гладки и нежни като на бебе.

Беше довел със себе си и своя помощник. Висок и жилав, Дерик Рокман бе едва прехвърлил четирийсетте. Беше почти два метра и според Ив тежеше поне десет килограма по-малко от Деблас. Безупречен и спретнат, той носеше костюм на ситни райета и сиво-синя вратовръзка, по които не се забелязваше и една гънчица. Лицето му бе сериозно, с привлекателни черти, движенията му бяха сдържани и премерени. Помогна на сенатора да съблече кашмиреното си палто.

— Какво, по дяволите, сте направили досега, за да откриете чудовището, което е убило моята внучка? — запита без предисловия Деблас.

— Всичко, което е по силите ни, сенаторе. — Командирът Уитни остана прав и макар че предложи стол на Деблас, сенаторът закрачи из стаята, сякаш се разхождаше из новата сенаторска галерия в Източен Вашингтон.

— Имахте повече от двайсет и четири часа — възмути се Деблас. Гласът му бе дълбок и гръмлив. — Разбирам, че сте назначили само двама полицаи за разследването.

— Да, за да се ограничи изтичането на информация. Двама от най-добрите ми полицаи — добави командирът. — Лейтенант Далас води разследването и докладва единствено на мен.

Деблас обърна неумолимите си черни очи към Ив.

— Какво сте направили досега?

— Идентифицирахме оръжието и установихте часа на смъртта. Събираме доказателства, разпитваме съседите на госпожица Деблас и проучваме имената в личните и работните й дневници. Опитвам се да възстановя последните двайсет и четири часа от живота й.

— Дори и за малоумния е ясно, че е била убита от някой клиент. — Последната дума произнесе със съскане.

— В дневника й нямаше отбелязана среща няколко часа преди смъртта й. Последният й клиент има алиби за времето на убийството.

— Опровергайте го! — настоя Деблас. — Един мъж, който е готов да плати за задоволяване на нагона си, няма да изпита угризения, ако извърши убийство.

Макар Ив да не успя да види връзката между двете неща, тя си припомни какво се изисква от нея и кимна.

— Работя по този въпрос, сенаторе.

— Искам копие от дневниците със срещите й.

— Това е невъзможно, сенаторе — каза Уитни меко. — Всички доказателства при едно углавно престъпление са поверителни.

Деблас само изръмжа и посочи към Рокман.

— Шефе — Рокман бръкна в лявото джобче и извади лист хартия с холографски печат, — този документ от шефа на вашата полиция дава право на сенатора да получи достъп до всички доказателства и данни от разследването на убийството на госпожица Деблас.

Уитни хвърли бегъл поглед към документа, преди да го остави настрана. Винаги бе смятал, че политиката е игра за страхливци и ненавиждаше факта, че понякога бе принуден да участва в нея.

— Аз лично ще говоря с шефа. Ако това пълномощно остане в сила, още днес следобед ще ви бъдат предоставени копия. — Без да обръща внимание на Рокман, той погледна към Деблас. — Поверителността на доказателствата е най-важното нещо в процеса на разследването. Ако настоявате за това, рискувате да провалите случая.

— Случаят, както се изразихте, шефе, бе моя плът и кръв.

— И затова вярвам, че ще ни помогнете убиецът да си получи заслуженото.

— Служа на справедливостта повече от петдесет години. Искам тази информация до обяд. — Той взе палтото си и го метна през месестата си ръка. — Ако не остана доволен от свършената работа по откриването на този маниак, ще се погрижа да ви махнат от тази служба. — Той се обърна към Ив. — И тогава следващото нещо, което ще разследвате, лейтенант, ще бъдат кражби на тийнейджъри в някой търговски център.

След като сенаторът изхвръкна навън, Рокман се извини безмълвно със спокойните си сериозни очи, после добави:

— Трябва да простите на сенатора. Той е преуморен. Независимо от напрежението, съществувало между него и внучката му, тя беше част от семейството. За сенатора няма нищо по-важно от семейството. Нейната смърт, такава насилствена, безсмислена смърт, го съсипа.

— Сигурно — промърмори Ив. — Виждаше се, че е съкрушен.

Рокман се усмихна. Умееше да гледа едновременно тъжно и закачливо.

— Гордите мъже често прикриват скръбта си зад агресивност. Абсолютно сме убедени във вашите способности и решителност, лейтенант. Шефе — кимна той, — очакваме данните днес следобед. Благодаря, че ни отделихте от времето си.

— Хитрец — промърмори Ив, когато Рокман тихо затвори вратата след себе си. — Не се огъвайте, шефе.

— Ще им дам каквото трябва. — Гласът му прозвуча рязко, с нотка на потисната ярост. — Сега върви и работи!

 

 

Често работата на полицаите бе еднообразна. След пет часа непрестанно взиране в монитора, докато преглеждаше имената в дневниците на Деблас, Ив се чувстваше по-изтощена, отколкото след дълъг маратон.

Дори с квалификацията и превъзходното оборудване на Фийни, който бе поел част от имената, работата беше твърде много, за да бъде отхвърлена бързо.

Оказа се, че Шарън се е радвала на голяма известност.

Тъй като прецени, че дискретният контакт ще й помогне повече, Ив се свърза с клиентите и обясни коя е. Онези, които се стреснаха от предложението за среща, с готовност бяха поканени да се явят в полицейското управление, в противен случай ги чакаше подвеждане под съдебна отговорност.

До към три часа следобед вече бе разговаряла лично с първите десетина клиенти от списъка и отново наобиколи „Горъм“.

Съседът на Деблас, елегантният мъж от асансьора, се наричаше Чарлс Монро. Ив го откри в апартамента му, където забавляваше една клиентка.

Царствено красив, в черна копринена роба и ухаещ прелъстително на любов, Чарлс се усмихна мило.

— Ужасно съжалявам, лейтенант, но до края на срещата ми от три часа остават още петнайсет минути.

— Ще почакам. — Ив влезе без покана. За разлика от апартамента на Деблас, в този имаше дълбоки удобни столове, тапицирани с естествена кожа, и дебели килими.

— Хм. — Чарлс, който очевидно се забавляваше, погледна през рамо, където една врата бе дискретно затворена в края на къс коридор. — Нали разбирате, че интимността и поверителността са жизненоважни за моята професия. Моята клиентка ще се разстрои, ако открие, че полицията е на прага ми.

— Добре. Имате ли кухня?

От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— Разбира се. Минете през онази врата. Чувствайте се като у дома си. Няма да се бавя дълго.

— Спокойно. — Ив се отправи към кухнята. За разлика от изисканата всекидневна, тази част от апартамента имаше спартански вид. Чарлс вероятно рядко се хранеше тук. И все пак имаше хладилник с човешки ръст вместо хладилна камера, и тя се почерпи с една леденостудена пепси-кола. Доволна, Ив седна да изчака, докато Чарлс приключи срещата си.

Скоро дочу приглушените им гласове и сподавения им смях. Миг по-късно той влезе със същата непринудена усмивка на лицето си.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Няма нищо. Очаквате ли още някого?

— Чак по-късно вечерта. — Той извади пепси и за себе си, счупи печата за датата на трайност върху пластмасовата бутилка и изля съдържанието й във висока чаша. Смачка бутилката на топка и я запрати в устройството за рециклиране. — Вечеря, опера и романтична среща.

— Харесват ли ви подобни глупости? Имам предвид операта? — попита тя, когато той се захили.

— Мразя ги. Можете ли да си представите нещо по-досадно от едрогърдеста жена, която цяла вечер врещи на немски?

Ив се замисли.

— Не.

— Така си и знаех. Но хората имат различни вкусове. — Усмивката му изчезна, когато се приближи до нея. — Чух за Шарън по новините тази сутрин. Очаквах някой да намине. Това е ужасно. Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Познавахте ли я добре?

— Повече от три години бяхме съседи — и от време на време работехме заедно. Случваше се някой от нашите клиенти да поиска тройка и тогава работехме заедно.

— А извън бизнеса общувахте ли?

— Тя беше красива жена и ме намираше за привлекателен. — Той повдигна загърнатите си в коприна рамене, после погледът му се премести към тъмните стъкла на прозореца, край който профуча един туристически хеликоптер. — Ако някой се случеше в настроение за игрички, другият не отказваше. — Той отново се усмихна. — Случваше се рядко. Все едно да работиш в магазин за сладкиши — скоро и шоколадът ти омръзва. Бяхме приятели, лейтенант, и аз много държах на нея.

— Къде бяхте в нощта на смъртта й — между полунощ и три часа сутринта?

Повдигна вежди. Ако още не се беше сетил, че е сред заподозрените, значи беше превъзходен актьор. Хора с неговата професия, помисли си Ив, сигурно ги бива да се преструват.

— Бях с клиентка, тук. Тя остана цяла нощ.

— Това често ли се случва?

— Въпросната клиентка предпочита този вид услуга. Лейтенант, ако се налага, ще ви дам името й, но не ми се иска да се стига дотам. Или пък ми дайте възможност да й обясня предварително.

— Става дума за убийство, господин Монро, затова се налага. Кога доведохте тук клиентката си?

— Около десет. Вечеряхме в „Миранда“, панорамния ресторант на Шеста улица.

— Значи десет — кимна Ив и видя мига, в който той си спомни.

— Камерата за наблюдение в асансьора. — Усмивката му отново стана очарователна. — Това е един мухлясал закон. Предполагам, че можете да докладвате, но едва ли си струва.

— Всяко сексуално действие в охранявана зона подлежи на санкциониране, господин Монро.

— Наричайте ме Чарлс, моля.

— Добре, Чарлс, но за подобно нещо оставаш без лиценз за шест месеца. Дай ми името й и ще уредим въпроса без много шум.

— Това означава да загубя една от най-добрите си клиентки — възмути се той. — Казва се Дарлийн Хоу. Ще ти дам адреса. — Той стана, взе електронния си бележник и прочете бързо записаната там информация.

— Благодаря. Шарън говореше ли с теб за клиентите си?

— Нали ти казах, че бяхме приятели — каза той отегчено. — Разговаряхме за работа, макар това да не е съвсем етично. Тя имаше няколко много забавни случки, докато аз съм консервативен. Шарън беше… отворена за всичко необичайно. Понякога се събирахме да пийнем и тогава ми разказваше. Без имена. Наричаше ги с измислени от нея псевдоними — императора, млекарката, нещото.

— Имаше ли някой, за когото да е споменавала, че я тормози, че се чувства неспокойна в негово присъствие? Или някой, който да е проявявал насилие?

— Тя нямаше нищо против насилието, а и никой не й създаваше проблеми. Едно нещо мога да кажа за Шарън — тя винаги владееше ситуацията. Така й харесваше, защото, както сама твърдеше, през по-голямата част от живота си е била под чужда власт. Семейството й бе причинило много страдания. Веднъж ми сподели, че никога не е имала намерение да прави кариера в професионалния секс. Влязла в бранша единствено за да причини мъка на семейството си. Но после решила, че й харесва. — Той отново повдигна рамене и отпи от чашата си. — Продължила по същия път и както сама се изразяваше: с едно чукане — два заека.

— Аха. — Ив стана и си прибра записващото устройство. — Не напускай града, Чарлс. Пак ще ти се обадя.

— Това ли е всичко?

— Засега.

Той се изправи и отново се усмихна.

— Като за полицай, с теб се говори лесно… Ив — И той докосна ръката й с върха на пръста си. Когато веждите й се вдигнаха, той прокара пръст по овала на брадичката й. — Бързаш ли?

— Защо?

— Ами разполагам с няколко свободни часа, а ти си много привлекателна. Големи, добри очи — прошепна той. — Тази малка трапчинка, която разполовява брадичката ти. Защо двамата да не се отпуснем малко?

Тя почака, докато той наведе глава и устните му се спряха точно над нейните.

— Това подкуп ли е, Чарлс? Защото ако е така, и ти си толкова добър, колкото си мисля…

— Дори по-добър. — Той леко захапа долната й устна и нежно погали гърдата й. — Много по-добър.

— В такъв случай… трябва да те обвиня в опит за извършване на углавно престъпление. — Той се отдръпна рязко, а тя се усмихна. — А това наистина ще развали настроението и на двама ни. — Тя закачливо шляпна бузата му. — Все пак благодаря за предложението.

Той потърка брадичката си, докато я изпращаше до вратата.

— Ив?

Тя се спря с ръка върху дръжката и погледна към него.

— Да?

— Да оставим настрана подкупите. Ако си промениш мнението, ще ми бъде приятно да се опознаем.

— Когато това стане, ще те уведомя. — Тя затвори вратата и тръгна към асансьора.

Чарлс, разсъждаваше тя, би могъл да се измъкне от апартамента си, докато клиентката му спи, и да се промъкне при Шарън. Малко секс, малко убийство…

Замислена, тя влезе в асансьора.

После да подправи дисковете. Като обитател на сградата сигурно би могъл да получи достъп до охранителната система. И накрая да се шмугне обратно в леглото до клиентката си.

Сценарият изглежда съвсем правдоподобен, а това не е добре, помисли си Ив, когато излезе във фоайето. Той й хареса. Но докато не провереше внимателно неговото алиби, Чарлс Монро оставаше на първо място в списъка на заподозрените.