Нора Робъртс
Гола в смъртта (13)

Глава тринайсета

Обезсърчена, Ив изчете внимателно доклада от търсенето. Нямаше никакви данни за сейфа на Шарън Деблас.

Сейф на нейно име не бе открит в Ню Йорк, нито в Ню Джързи или Кънектикът. Нямаше в Източен Вашингтон, нито във Вирджиния.

„Използвала е сейф под наем“, помисли си Ив. Водила си е дневници и ги е криела на място, откъдето да може да ги вземе бързо и безопасно.

Ив беше сигурна, че в тези дневници ще открие мотива за убийството.

Не искаше да губи времето на Фийни, затова продължи търсенето сама. Започна с Пенсилвания, а оттам — на запад и север към границите с Канада и Квебек. Отне й почти два пъти повече време, отколкото би било необходимо на Фийни, а накрая пак остана с празни ръце.

После продължи на юг към Мериланд и Флорида. Машината й забръмча шумно от претоварването. Тя изруга. Закле се, че колкото и да не й се ще да се разправя с бюрократите, ще поиска нова машина, стига тази да издържи още едно разследване.

Не защото хранеше някаква надежда, а по-скоро от инат, Ив провери Средния запад и се насочи към Скалистите планини.

„Била си много хитра, Шарън“, мислеше тя, докато на екрана един след друг се нижеха отрицателните резултати. „Твърде хитра и това неизбежно ти е донесло неприятности. Не е можело да напуснеш нито страната, нито планетата, без да минеш през щателна митническа проверка. А и защо да ходиш толкова далеч. Можело е да ти дотрябват спешно. Щом майка ти е знаела, че си водиш дневници, това вероятно е било известно и на много други хора. Разправяла си за това наляво-надясно, защото ти е харесвало да притесняваш хората. Същевременно обаче си била спокойна, защото си знаела, че дневниците са скрити на някое сигурно място.“

„И все пак те са били някъде наблизо“, помисли си Ив и затвори очи. Пред нея се появи образът на жената, която започваше да опознава все по-добре. „Криела си ги наблизо, за да усещаш силата им и да ги използваш при случай; за да си играеш с хората. Но не е било чак толкова просто, та всеки да може да ги проследи, да получи достъп до тях и да развали играта ти. Послужила си си с чуждо име. За всеки случай. А щом си била достатъчно хитра да използваш чуждо име, тогава, то е било нещо обикновено, нещо познато.“

„Толкова е просто“, даде си сметка Ив, докато въвеждаше името Шарън Баристър. Толкова очевидно, че чудно как го бяха пропуснали с Фийни.

В Международната банка „Бринкстоун“ в Нюарк, Ню Джързи, Шарън Баристър имаше не само сейф, но и сметка с триста двайсет и шест хиляди долара и осемдесет и пет цента.

Усмихна се и веднага позвъни на адвокатите.

— Трябва ми заповед за обиск — рече тя.

Три часа по-късно Ив се върна в кабинета на шефа си Уитни със стиснати зъби.

— Някъде другаде трябва да има още един сейф — заяви Ив категорично. — Дневниците са в него.

— Тогава търси, Далас.

— Добре — процеди тя през зъби и закръстосва кабинета. Сега цялата кипеше от енергия и желание за работа. — А какво ще правим с това?

Тя посочи с ръка папката върху бюрото му.

— Имаш диска, който взех от сейфа, както и разпечатката. Всичко е вътре, шефе. Списък за изнудване — имена и сметки. Името на Симпсън също е там.

— Мога да чета, Далас. — Той устоя на желанието да разтърка чело, за да пропъди насъбралото се напрежение. — В този град има и други хора с име Симпсън, а в страната те са още повече.

— Сигурна съм, че е той. — Тя кипеше отвътре, а нямаше къде да излее насъбралия се гняв. — И двамата го знаем. Има и доста други интересни имена. Един губернатор, един католически епископ, уважавана президентка на Международната организация на жените, двама високопоставени полицаи, един вицепрезидент…

— Имената са ми познати — прекъсна я Уитни. — Даваш ли си сметка в какво се забъркваш, Далас, и какви могат да бъдат последствията? — Той вдигна ръка и я накара да замълчи. — Няколко прилежно изписани колонки с имена и цифри не означават, че си уцелила десетката. Ако тези данни излязат от кабинета ми, всичко отива по дяволите. С теб е свършено, както и с разследването. Това ли искаш?

— Не, сър.

— Намери дневниците, Далас, открий връзката между Шарън Деблас и Лола Стар и тогава ще решим какво да правим.

— Убедена съм, че Симпсън е замесен. — Тя се приведе над бюрото. — Той е познавал Шарън Деблас. Бил е изнудван. И прави всичко възможно, за да попречи на разследването.

— Тогава трябва да сме изключително предпазливи. — Уитни пъхна папката в сейфа си. — Никой не знае какво има тук, Далас. Дори и Фийни. Ясно ли ти е?

— Да, сър. — Съзнаваше, че това трябва да я задоволи, и тръгна към вратата. — Шефе, искам да ти обърна внимание, че в списъка липсва едно име. Това на Рурк.

Уитни я погледна в очите и кимна.

— Както вече споменах, Далас, мога да чета.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Ив видя лампичката за съобщения да свети. Провери електронната поща и откри две повиквания от медицинската служба. Нетърпелива, тя остави настрани последните разкрития и се обади.

— Приключихме с проверката на съседа ти, Далас. Ти печелиш!

— По дяволите! — тя прокара ръце по лицето си. — Изпрати резултатите.

 

 

Хета Файнщайн отвори вратата и от апартамента лъхна на лавандулова есенция и аромата на домашен хляб.

— Лейтенант Далас — усмихна се тя спокойно и отстъпи назад подканващо.

Стенният екран беше включен на телевизионно предаване — разговор, в което можеше да участва всеки, като изпрати холографското си изображения в студиото. Изглежда, тема на разговора бяха по-високите заплати за работещите майки, защото екранът беше претъпкан с жени и деца на различна възраст, споделящи личните си мнения.

— Колко мило, че се отбихте. Днес ми гостуваха толкова много хора. Това дава утеха. Искате ли сладкиши?

— С удоволствие — съгласи се Ив и се почувства като подмазвачка. Седна на канапето и огледа тесния апартамент. — Доколкото знам, вие с господин Файнщайн сте имали пекарна, нали?

— Точно така. — Гласът на Хета долетя от кухнята, примесен с шума на суетнята й. — Поддържахме я до преди няколко години и се справяхме чудесно. Хората обичат домашно приготвените храни. И ще ме извините за нескромността, но аз приготвям превъзходни пайове и торти.

— Вие доста често готвите у дома.

Хета влезе с поднос, върху който грееха изпечени до златисто сладкиши.

— Това е едно от нещата, които ми доставят голямо удоволствие. Много хора никога не са изпитвали сладостта на домашно приготвените сладкиши. А колко деца никога не са вкусвали истинска захар. Тя е скъпа, разбира се, но си струва цената.

Ив опита една сладка и веднага се съгласи с нея.

— Предполагам, че вие сте приготвили пая, от който е ял съпругът ви, преди да почине.

Жената премигна и наведе очи.

— Да.

— Госпожо Файнщайн, знаете ли какво е убило съпруга ви?

— Да. — Тя се усмихна мило. — Казах му да не го яде. Изрично го предупредих да не го яде. Казах му, че е за госпожа Хенеси отсреща.

— Госпожо Файнщайн — Ив беше разтърсена от това признание. — Вие…

— Знаех, разбира се, че той ще го изяде. В това отношение беше голям егоист.

Ив се изкашля.

— Може ли да изключим телевизора?

— Моля? А, извинявайте — и домакинята се плесна по бузите с упрек. — Толкова е невъзпитано. Свикнала съм да работи по цял ден и дори не го забелязвам. Програмата… а, не, екрана: изключи се.

— И звука — каза Ив търпеливо.

— Разбира се — Хета поклати глава, звукът продължаваше да се чува и тя изглеждаше някак глуповато. — Откакто минахме от дистанционно управление на управление с глас, все не мога да му свикна. Моля, звукът да се изключи. Сега вече е по-добре, нали?

„Жената бе в състояние да изпече отровен пай, а не можеше да се справи с телевизора си“, помисли си Ив. Всякакви ги има.

— Госпожо Файнщайн, не искам да говорите повече, преди да съм прочела правата ви и преди да се уверите, че всичко ви е ясно. Не сте длъжна да говорите — започна тя, а Хета продължаваше да се усмихва мило.

Старицата изчака, докато Ив спря да чете.

— Не очаквах да се случи това. Не напълно.

— Да се случи какво, госпожо Файнщайн?

— Да отровя Джо. Макар че… — Тя сви устни като дете. — Трябва да знаете, че внукът ми е адвокат. Много е хитър. Предполагам, ще каже, че щом съм предупредила Джо, щом специално съм му обърнала внимание да не яде пая, то вината е по-скоро на Джо, отколкото моя — рече тя и зачака търпеливо.

— Госпожо Файнщайн, нима искате да кажете, че сте сложили синтетичен цианид в карамеловия пай с цел да убиете съпруга си?

— Не, мила. Казвам ви, че сложих цианид с допълнително количество захар в пая и казах на съпруга си да не го пипа. „Джо — казах аз, — да не си се доближил до пая. Той е специален и не е за теб. Чуваш ли ме, Джо?“ — Хета отново се усмихна. — Отговори ме, че е чул добре, а после, непосредствено преди да изляза, аз отново му го напомних за собствено успокоение. „Говоря ти сериозно, Джо. Не пипай пая.“ Предполагах, че ще го опита, но в края на краищата, това си беше негова работа. Иска ми се да ви разкажа малко за него — продължи тя и взе подноса със сладкишите, за да предложи на Ив. Когато тя се поколеба, Хета се разсмя. — Няма страшно, мила моя, можете да ми имате доверие. Току-що дадох десетина на сладкото момче от горния етаж.

За доказателство тя взе един и го захапа.

— Та, докъде бях стигнала? Аха, за Джо. Той ми е втори съпруг. Догодина през април щяха да се навършат петдесет години от нашата сватба. Беше добър партньор, а и доста способен пекар. Някои хора не бива изобщо да се пенсионират. През последните няколко години животът с него стана непоносим. Все мърмореше, на всичко намираше кусури. И не посягаше да пипне брашно. Но пък иначе не можеше да мине покрай пай с бадеми, без да си вземе от него.

Тъй като звучеше разумно, Ив почака малко.

— Госпожо Файнщайн, отровили сте го, защото е ял много, така ли?

Хета сви устни.

— На пръв поглед изглежда така. Нещата обаче са по-сложни. Вие сте много млада и още не сте омъжена, нали, мила?

— Не съм.

— Семействата дават спокойствие, но те са и източник на дрязги. Отстрани е трудно да се разбере какво става в уединението на дома. С Джо не се живееше лесно. И макар че не ми се иска да говоря лошо за мъртвите, но той си беше създал лоши навици. Изпитваше истинска наслада да ме разстройва и да разваля малките ми радости. Миналия месец например, той умишлено изяде половината торта „Кулата на удоволствието“, която бях изпекла за международното състезание по готварство. После ми заяви, че не била достатъчно сиропирана. — В гласа й прозвучаха раздразнение и истинска обида. — Как ви се струва това?

— Ами — каза Ив тихо, — трудно ми е да повярвам.

— А той го направи само за да полудея от мъка. Това беше начинът, по който показваше, че той командва в тази къща. Ето, затова изпекох пая, казах му да не го докосва и отидох да се срещна с приятелките. Когато се върнах, изобщо не се учудих, че не ме е послушал. Както виждате, беше ужасно лаком. — Тя направи жест със сладкиша в ръка, преди с изящно движение да сложи в уста последната хапка. — Лакомията е един от седемте смъртни гряха. Изглеждаше справедливо да умре в грях. Искате ли още един сладкиш?

„Светът наистина е отвратително място, помисли си Ив, щом възрастни жени слагат отрова в карамеловия пай.“ А с благото си поведение Хета вероятно щеше да отърве присъдата.

Ако я освободят от отговорност, тя щеше да се залови с кухненските си задължения и с радост щеше да прави вкуснотии за обитателите на сградата.

Ив завърши доклада си, хапна набързо в стола и после отново се залови за работа.

Едва бе проверила половината нюйоркски банки, когато й се обадиха по видеотелефона.

— Здрасти, Далас.

Образът на една мъртва жена, подредена по познатия начин върху чаршафи, целите подгизнали от кръв, изпълваше целия екран.

„ТРЕТАТА ОТ ШЕСТТЕ“

Ив прочете съобщението, оставено върху тялото, и извика към компютъра си:

— Проследи адреса! Веднага, по дяволите!

Компютърът изпълни нареждането, а тя незабавно се свърза с централата.

— Далас, лейтенант Ив, ИН 5347BQ. Първостепенна важност. Всички служители, които са на разположение, да отидат на Осемдесет и девета западна улица, номер 156, апартамент 21–19. Не влизайте в апартамента. Повтарям, не влизайте вътре. Задържайте всички, излизащи от сградата, без изключение. Никой, нито цивилен, нито униформен, да не влиза в апартамента. Пристигам до десет минути.

— Предавам, лейтенант Далас. — Дежурният дроид говореше студено и отмерено. — Части 5–0 и 3–6 са готови да реагират. Очакват вашето пристигане. Първостепенна важност. Изключвам.

Тя грабна чантата си и изхвърча.

Ив влезе в апартамента сама, с извадено оръжие, цялата нащрек. Всекидневната беше спретната, а дебелите възглавници и килими в нея създаваха усещането за домашен уют. На канапето имаше книга, а възглавницата беше хлътнала леко, което показваше, че някой бе прекарал известно време сгушен до нея, погълнат от книгата. Намръщи се на образа, изплувал пред очите й, и се отправи към вратата.

Малката стая приличаше на кабинет, работното място беше подредено до педантичност. Някои дреболии, като кошницата с парфюмирани копринени цветя, купичката с разноцветни дъвчащи бонбони, глазираната бяла чаша, украсена с лъскаво червено сърце, издаваха характера на стопанката.

Работното място гледаше към прозореца, от който се виждаше страничната стена на съседната сграда, но липсваха транспаранти. По дължината на едната стена имаше обикновена полица с няколко книги, голяма кутия за дискове, друга за електронни бележки, малка изящна колекция от скъпи графитни моливи и рециклирани бележници. Между тях се гушеше продълговата фигура от печена глина, вероятно кон, но със сигурност направена от дете.

Ив излезе от стаята и отвори отсрещната врата.

Знаеше какво я очаква. Този път стомахът й не се сви. Кръвта не бе успяла да се съсири. Въздъхна леко и прибра оръжието в кобура, защото знаеше, че е насаме с жертвата.

Покри ръцете си със защитен слой и попипа тялото. Все още беше топло.

Бе разположена на леглото, а между краката й внимателно бе оставено оръжието.

Ив го разпозна като бойно оръжие марка „Рагър Р-90“, популярно като оръжие за лична защита по време на Градския бунт. Леко, малко и напълно автоматично.

Този път нямаше заглушител. Но тя бе готова да се обзаложи, че спалнята е звукоизолирана и убиецът го е знаел.

Приближи се до отрупаната кръгла тоалетка и отвори малката чанта от зебло, която в момента беше моден хит. Вътре намери лиценза й за компаньонка.

„Хубава жена“, помисли си Ив. Приятна усмивка, открит поглед и поразителен тен на лицето: мляко с какао.

— Джорджи Касъл — издиктува Ив в записващото устройство. — Женски пол. Петдесет и три годишна. Лицензирана компаньонка. Смъртта е настъпила вероятно между седем и седем и четирийсет и пет вечерта вследствие на огнестрелни рани. Лекарите трябва да потвърдят. Три видими точки на насилие: челото, гръдния кош, гениталиите. Вероятно са причинени със стар, боен пистолет, оставен на местопрестъплението. Няма признаци на борба, нито следи от взлом или грабеж.

Едва доловим шум зад гърба й накара Ив да сграбчи оръжието си. Приведена, с неумолими и студени очи, тя впи поглед в един дебел сив котарак, който се вмъкна в стаята.

— Божичко, ти пък откъде се взе? — Тя се отпусна, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение, след което прибра оръжието си. — Има котарак — добави тя и се наведе, за да вдигне котарака, премигващ към нея с едно жълтеникаво и едно зелено око.

Мъркането му наподобяваше звукът на малък, добре смазан мотор. Премести го в другата ръка, извади пейджъра и повика екипа за разследване на убийството.

 

 

Малко по-късно Ив влезе в кухнята. Тъкмо гледаше как котаракът подуши с пренебрежение купата с храна, която беше изнамерила, когато дочу гласове пред вратата на апартамента.

Ив отиде да провери какво става и откри, че униформеният постови се опитва да задържи една обезумяла, напориста жена.

— Какво става, полицай?

— Лейтенант — обърна се полицайката с видимо облекчение към началничката си. — Гражданката настоява да влезе. Аз бях…

— Разбира се, че ще искам да вляза. — Тъмночервената коса на жената, подстригана на безупречен венец, се бе разрошила от резките й движения. — Това е домът на майка ми. Настоявам да ми обясните какво правите тук.

— А как се казва майка ви? — запита Ив.

— Госпожа Касъл. Госпожа Джорджи Касъл. Влизал ли е някой? — Гневът премина в тревога, докато се опитваше да се промъкне край Ив. — Добре ли е тя? Мамо!

— Елате с мен. — Ив стисна здраво ръката й и я поведе към кухнята. — Как се казвате?

— Саманта Бенет.

Котаракът остави паницата си и отиде да се погали в краката на Саманта. С жест, който Ив разпозна като привичен, Саманта се наведе да почеше котката между ушите.

— Къде е майка ми? — Сега притеснението се примеси със страх и гласът й потрепери.

Подобни моменти от служебните задължения я изпълваха с ужас и караха сърцето й да се къса.

— Съжалявам, госпожо Бенет. Много съжалявам, но майка ви е мъртва.

Саманта занемя. Очите, със същия топъл бакърено жълт нюанс като на майка й, гледаха, без да виждат. Преди да се строполи, Ив я настани в един стол.

— Има някаква грешка — успя да промълви тя. — Трябва да има някаква грешка. Бяхме се уговорили да отидем на кино. От девет часа. Всеки вторник ходим на кино. — Тя се взря в Ив. В очите й се четеше отчаяние. — Не може да е мъртва. Тя е едва на петдесет и е напълно здрава. Силна е.

— Няма грешка. Много съжалявам.

— Какво се е случило? — От очите й потекоха сълзи. — Тя ли е направила нещо?

— Майка ви е била убита.

— Не, това не е възможно. — Сълзите продължаваха да се стичат и тя започна да говори на пресекулки, докато клатеше глава в недоумение. — Всички я обичаха. Всички. Никой не би я наранил. Искам да я видя. Искам веднага да я видя.

— Не мога да ви позволя.

— Та тя ми е майка. — Сълзите капеха в скута й, а гласът й се извиси. — Това е мое право. Искам да видя майка си.

Ив сложи ръце върху раменете на Саманта и я натисна обратно в стола, от който беше станала.

— Няма да я видите! Това няма да помогне нито на нея, нито на вас. Единственото, което трябва да направите, е да отговорите на въпросите ми и така да ми помогнете да открия извършителя. Искате ли да ви донеса нещо? Да се обадя на някого?

— Не. Не. — Саманта затърси кърпа из чантата си. — На съпруга ми, на децата ми. Трябва да им кажа. На баща ми. А как ще им кажа?

— Къде е баща ви, Саманта?

— Той живее… Живее в Уестчестър. Разведоха се преди две години. Къщата остана за него, защото тя искаше да се премести в града. Искаше да пише книги. Искаше да стане писателка.

Ив отиде до филтриращия кран, наля една чаша и я подаде на Саманта.

— Знаете ли от какво живееше майка ви?

— Да. — Саманта стисна устни и замачка мократа кърпа в ледените си пръсти. — Никой не успя да я накара да се откаже от това. Смееше се и казваше, че е време да направи нещо шокиращо и че то се отразява благотворно върху книгите й. Майка ми — Саманта спря и отпи — се е омъжила много млада. Преди няколко години каза, че има нужда да се премести и да опита нещо ново. Не можахме да я разубедим. Никога не успявахме.

Започна отново да хлипа, скри лицето си и тихо захълца. Ив взе едва докоснатата чаша и почака първият пристъп на скръб и шок да отмине.

— Трудно ли мина разводът? Баща ви беше ли сърдит?

— Беше смаян. Объркан. Тъжен. Искаше тя да се върне и все повтаряше, че това е нещо временно, което ще мине. Той… — Изведнъж осъзна какво всъщност я питаха и се стресна. Тя свали ръце. — Никога не би я наранил. Никога, никога, никога. Той я обичаше. Всички я обичаха. Това ставаше спонтанно.

— Добре. — Ив щеше да се занимае с това по-късно. — Бяхте ли близки с майка си?

— Да, много близки.

— Говорила ли е пред вас за клиентите си?

— Понякога. Това ме смущаваше, но тя умееше да представи и най-ужасното нещо в забавна светлина. Удаваше й се с лекота. Наричаше се Баба Секси и това разсмиваше хората.

— Споменавала ли е някой да я е притеснявал?

— Не. Тя умееше да се справя с хората. Това беше част от чара й.

— Споменавала ли е някога имената Шарън Деблас и Лола Стар?

— Не. — Саманта започна да приглажда косата си назад и изведнъж ръката й замръзна. — Стар, Лола Стар. Чух по новините. Чух за нея. Тя е била убита. О, боже. О, боже. — Тя наведе глава, косата се разпиля и скри лицето й.

— Ще изпратя един полицай да ви придружи до дома, Саманта.

— Не мога да си тръгна. Не мога да я оставя.

— Напротив. Аз ще се погрижа за нея. — Ив хвана ръцете на Саманта. — Обещавам, че ще се погрижа за нея вместо вас. Хайде! — Тя внимателно помогна на Саманта да се изправи на крака. Обгърна с ръка кръста на обърканата жена и я поведе към вратата. Искаше тя да си тръгне, преди екипът да приключи работата си в спалнята. — Съпругът ви у дома ли е?

— Да. Той е у дома с децата. Имаме две деца. На две години и на шест месеца. Тони е вкъщи с децата.

— Добре. Какъв е адресът ви?

Шокът започваше да преминава. Ив се надяваше, че докато се опитва да си спомни адреса в Уестчестър, вцепенението, което четеше по лицето на Саманта, ще се разсее.

— Полицай Банкс.

— Да, лейтенант.

— Отведете госпожа Бенет в дома й. Ще повикам друг полицай да застане пред вратата. Останете със семейството колкото е необходимо.

— Да, сър. — Банкс, изпълнена със състрадание, поведе Саманта към асансьора. — Оттук, госпожо Бенет — промълви тя.

Саманта се олюля и се облегна на Банкс.

— Ще се погрижите ли за нея?

Ив срещна скръбния поглед на Саманта.

— Обещавам ви.

 

 

Един час по-късно Ив влезе в сградата на участъка с котарака под мишница.

— Ей, лейтенант, да не си спипала крадец на котки? — подвикна сержантът и се захили на собствената си шега.

— Направо ще ме скъсаш от смях, Райли. Още ли е тук шефът?

— Чака те. Трябва да отидеш при него веднага щом се появиш. — Той се наведе напред, за да почеше мъркащата котка. — С ново убийство ли се сдоби?

— Да.

Звук от целувка я накара да хвърли поглед към един красив мъж в лъскав комбинезон, който й се хилеше цинично. Комбинезонът и тънката струйка кръв, стичаща се от крайчеца на устата му, бяха приблизително еднакви на цвят. В добавка имаше чифт тесни, черни белезници, с които едната ръка беше прикрепена към близката пейка. Той потърка със свободната ръка чатала си и й намигна.

— Хей, сладурче, тука имам нещо за теб.

— Кажи на командир Уитни, че отивам при него — каза Ив на Райли.

Не успя да се въздържи и се наведе се към пейката. Замириса й на повръщано.

— Поканата беше много мила — промърмори тя и вдигна вежди, щом мъжът отвори цепката на комбинезона и размаха пред нея своя атрибут.

— Гледай, маце, парче и половина.

Тя се усмихна и се наведе още малко.

— По-добре го прибери, задник такъв, иначе котенцето ми може по погрешка да го вземе за мишка и тогава с него е свършено.

Почувства се по-добре като видя как онова, което беше неговата гордост, се сбръчка и смали, преди да успее да затвори дюкяна си. Доброто й настроение не трая дълго. Влезе в асансьора и нареди да я откара на етажа на капитан Уитни.

Той я чакаше заедно с Фийни и доклада, който беше изпратила директно от мястото на престъплението. Според изискванията на полицейската работа тя отново изложи всичко, този път устно.

— Значи това е котаракът — каза Фийни.

— Не ми даде сърце да го дам на дъщерята в състоянието, в което се намираше — вдигна рамене Ив. — А не можех да го оставя и там. — Тя бръкна в чантата със свободната си ръка. — Дисковете й. Всичко е надписано. Прегледах срещите й. Последната за деня е била в шест и трийсет. Джон Смит. Оръжието. — Тя остави плика с оръжието върху бюрото на командира Уитни. — Прилича на „Рагър Р-90“.

Фийни хвърли поглед и кимна.

— Започваш да се учиш, хлапе.

— Налага ми се.

— От началото на двайсет и първи век, вероятно осма-девета година — уточни Фийни, докато прехвърляше в ръцете си запечатаното оръжие. — Добре поддържан. Серийният номер се чете отлично. Няма да отнеме много време да го проследим — добави той и вдигна рамене. — Но онзи е твърде хитър, за да използва регистрирано оръжие.

— Открий собственика! — нареди Уитни и посочи към устройството в другия край на стаята. — Наредил съм наблюдение на сградата ти, Далас. Ако се опита да ти подхвърли още някой диск, ще го спипаме.

— Ако остане верен на стила си, това трябва да стане до двайсет и четири часа. Досега винаги е било така, макар жертвите му да нямат нищо общо помежду си. При Шарън имаше показност и изтънченост. Стар беше свежа, почти дете, а тази — улегнала, зряла. Продължаваме да разпитваме съседите и аз отново ще се свържа със семейството, за да разбера подробности за развода. Оставам с впечатлението, че е взела този клиент, без много да му мисли. Имала е твърда уговорка с дъщеря си да се виждат всеки вторник. Ще ми се Фийни да провери видеотелефона й и да разбере дали той се е свързал директно с нея. Няма да успеем да скрием това от средствата за масова информация, шефе. А те здраво ще ни насолят.

— Вече работя за контрол върху медиите.

— Може да стане по-напечено, отколкото си мислим — Фийни вдигна поглед от терминала. Очите му се спряха върху Ив и накараха кръвта й да се смръзне.

— Оръжието на престъплението е регистрирано. Купено е на закрит търг в Сотби миналата есен. От Рурк.

За миг Ив остана безмълвна.

— Това променя модела на действие — успя да промълви накрая. — И е глупаво. А Рурк не е глупав.

— Лейтенант…

— Това е номер, шефе. Личи си от пръв поглед. Закрит търг. Всеки второразреден хакер може да използва нечий личен номер и да участва в наддаването. Как е платен? — запита тя Фийни рязко.

— Трябва да вляза в регистрите на Сотби, но това ще стане утре, след като отворят.

— Обзалагам се, че е платено в брой с електронен трансфер. Щом аукционната къща си получава парите, какво я интересува откъде идват. — Макар гласът й да бе спокоен, умът й трескаво работеше. — А доставката. Предпочитат се електронните гишета за получаване на пратката. Нямаш нужда от личния си номер, за да получиш пратка от електронната служба за доставки. Единственото, което трябва да се направи, е да се въведе кодът на доставката.

— Далас — обади се Уитни внимателно. — Доведи го за разпит.

— Не мога.

Очите му бяха спокойни и хладни.

— Това е заповед. Ако имаш личен проблем, остави го за личното си време.

— Не мога да го доведа — повтори тя. — Той е в космическата станция на Фрийстар-1, на огромно разстояние от мястото на престъплението.

— Ами ако е излъгал, че ще бъде на Фрийстар…

— Това не е вярно — прекъсна го тя. — И точно тук убиецът е направил грешка. Пътуването на Рурк се пази в тайна и само няколко важни личности са уведомени за него. Официално се знае, че е тук, в Ню Йорк.

Командирът Уитни наведе глава.

— Тогава най-добре е веднага да проверим къде се намира. Незабавно.

Когато включи видеотелефона на Уитни, усети, че стомахът й се свива болезнено. След секунди вече слушаше превзетия глас на Съмърсет.

— Съмърсет, обажда се лейтенант Далас. Трябва да се свържа с Рурк.

— Рурк е на среща, лейтенант, и не можем да го безпокоим.

— Той ти каза да ме свързваш, дявол да го вземе. Търся го по служба. Дай ми номера за свръзка с него или незабавно ще дойда и ще измъкна кокалестия ти задник, задето възпрепятстваш работата на правосъдието.

Лицето на Съмърсет се навъси.

— Нямам право да давам номера, но ще ви свържа. Моля, почакайте.

Дланите на Ив започнаха да се потят, когато екранът светна в синьо за изчакване. Чудеше се чия ли беше идеята да се пуска на запис тази сладникава музика. Със сигурност не беше на Рурк. Той бе твърде изискан.

О, боже, ами какво щеше да прави, ако се окажеше, че той не е там?

Синият екран се сви на точка и после се отвори. Там беше Рурк, в очите му имаше едва доловимо нетърпение, на устните му лека усмивка.

— Лейтенант, обаждаш се в неподходящ момент. Може ли аз да ти се обадя?

— Не. — С крайчеца на окото си видя, че Фийни следи предаването. — Имам нужда да потвърдя местонахождението ти.

— Местонахождението ми ли? — Той свъси вежди. Вероятно бе доловил нещо в лицето й, макар че Ив можеше да се закълне, че то е спокойно и непроницаемо като стена. — Какво има, Ив? Какво се е случило?

— Местонахождението ти, Рурк. Моля те да потвърдиш.

Той безмълвно я изучаваше. Ив чу някой да му говори. Той само махна с ръка.

— Аз съм на среща в президентската зала на космическата станция на Фрийстар-1, намираща се в квадрант шест, Алфа. Сканирай — нареди той и камерата на междугалактическия видеотелефон предаде подробна картина от залата. Дванайсет мъже и жени седяха около голяма, кръгла маса.

През дългия сводест портал се виждаха множество звезди и съвършеното синьо-зелено кълбо на Земята.

— Мястото на предаването потвърдено — каза Фийни тихо. — Той е точно там, където твърди, че е.

— Рурк, моля те, превключи на личен режим.

Без изражението му да трепне, той вдигна слушалката.

— Да, лейтенант?

— При убийство конфискувахме оръжие, регистрирано на твое име. Налага се да те помоля да се явиш на разпит при първа възможност. Имаш право да доведеш адвоката си. Съветвам те да доведеш адвоката си — добави тя, като се надяваше, че той ще разбере натъртването. — Ако не се явиш до четирийсет и осем часа, звездната гвардия ще те ескортира обратно на Земята. Наясно ли си с правата и задълженията си по този въпрос?

— Разбира се. Ще направя необходимото. Довиждане, лейтенант.

Екранът потъмня.