Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 135 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Сканиране ???

 

Издание:

Нора Робъртс. Гола в смъртта

ИК Златорогъ, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Глава трета

Ив мразеше погребенията. Ненавиждаше церемониите, с които хората удостояваха смъртта. Цветята, музиката, безкрайните слова и сълзи.

Можеше и да има Господ. Не бе изключила напълно подобна възможност. А ако имаше, помисли си тя, сигурно добре се забавляваше с ритуалите и излишествата от думи на своите творения.

И все пак тя бе предприела това пътуване до Вирджиния, за да присъства на погребението на Шарън Деблас. Искаше да се запознае със семейството на покойната и с техните близки, да наблюдава, анализира и преценява.

Сенаторът стоеше с навъсено лице и сухи очи, а зад него, на задната редица пейки, беше Рокман, неговата сянка. До Деблас бяха синът и снаха му.

Родителите на Шарън бяха млади, привлекателни и преуспяващи адвокати, които ръководеха своя юридическа кантора.

Ричард Деблас стоеше с наведена глава и скрити очи — по-изчистен и по-малко енергичен вариант на баща си. Дали беше съвпадение, зачуди се Ив, или нарочно бе застанал на равно разстояние от баща си и жена си?

Елизабет Баристър изглеждаше изискана и елегантна в тъмния си костюм, чупливата й махагонова коса блестеше, а стойката й бе изправена. Очите й бяха зачервени и плувнали в сълзи.

Какво ли изпитва една майка, помисли си Ив, както често се чудеше при убийство на дете.

Сенаторът Деблас имаше и дъщеря, която бе застанала от дясната му страна. Катрин Деблас бе поела по стъпките на баща си в политиката и вече бе член на Конгреса. Болезнено слаба, тя стоеше изпъната като войник, а от ръкавите на черната рокля ръцете й стърчаха като крехки вейки. До нея съпругът й Джъстин Съмит гледаше с втренчен поглед полирания ковчег в дъното на църквата. До него синът им Франклин, все още висок и кльощав юноша, неспокойно пристъпяше от крак на крак.

В края на редицата, някак отделно от останалото семейство, стоеше съпругата на Деблас, Ана.

Тя нито пристъпваше, нито плачеше. Нито веднъж Ив не я видя да погледне към покрития с цветя ковчег с тленните останки на единствената й внучка.

Имаше и други, разбира се. Родителите на Елизабет стояха хванати за ръка и плачеха, без да се прикриват. Братовчеди, познати и приятели попиваха сълзите си или просто гледаха наоколо стъписани и ужасени. Президентът бе изпратил специален пратеник, а в църквата имаше повече политици, отколкото в закусвалнята на Сената.

Макар да присъстваха над сто души, Ив лесно откри Рурк сред тълпата. Той бе сам. Имаше и други наредени край пейката до него, но тя го разпозна по самотата, в която бе обгърнат. И десет хиляди да имаше наоколо, той пак щеше да остане настрани от тях.

Поразителното му лице не изразяваше нищо — нито вина, нито скръб, нито интерес. Сякаш гледаше някаква безвкусна пиеса. Ив не можа да намери по-добро определение за едно погребение.

Мнозина извръщаха глави, за да го огледат с любопитство или — както в случая с привлекателната брюнетка — с неприкрито желание за флирт. Рурк обаче реагираше еднозначно — на никого не обръщаше внимание.

Първото й впечатление бе: леденостудена, добре охранявана крепост. Но нещо й подсказваше, че там някога е имало топлота. За да се издигне толкова високо на тази млада възраст, бе необходимо нещо повече от дисциплина и интелигентност. Беше необходима и амбиция, а Ив смяташе амбицията за взривоопасно вещество.

Той гледаше напред, но докато церемонията продължаваше, внезапно извърна глава назад и изгледа Ив право в очите.

Това така я смути, че тя едва запази хладнокръвие. Само с усилия на волята се сдържа да не премигне или отмести поглед. За един изпълнен с напрежение миг те останаха втренчени един в друг. После всички се раздвижиха и опечалените тръгнаха да излизат от църквата.

Когато Ив застана на пътеката и го потърси с поглед, той бе вече изчезнал.

 

 

Присъедини се към дългата върволица от коли и лимузини, поела към гробището. Погребалната кола и семейните превозни средства се понесоха над тях. Само много богатите можеха да си позволят погребване на тялото. Само вманиачени традиционалисти все още полагаха мъртвите в земята.

Свъсила вежди, тя почукваше с пръсти по волана, после взе да диктува наблюденията си на записващото устройство. Когато стигна до Рурк, тя се поколеба и се намръщи още повече.

— Защо ще си прави труда да присъства на погребението на някаква случайна позната? — промърмори тя към записващото устройство в джоба си. — Според данните те са се запознали съвсем наскоро и са излизали заедно само веднъж. Поведението му изглежда нелогично и съмнително.

Тя потрепери, доволна, че е сама, когато мина под сводестите порти на гробището. Според Ив погребването на мъртвите в земята трябваше да се забрани със закон.

Отново речи и сълзи, отново цветя. Слънцето блестеше като стомана, но студът хапеше здравата. Тя пъхна ръце в джобовете си. Пак бе забравила ръкавиците си. Дългото черно палто, което носеше, бе взето назаем. В тънките кожени ботуши палците й се бяха превърнали в ледени блокчета.

Неприятното усещане отклони вниманието й от навяващите печал надгробни камъни и миризмата на студена, прясно изкопана земя. Изчака благоприятен момент и щом последната скръбна дума за вечен живот заглъхна, тя се приближи към сенатора.

— Моите съболезнования, сенатор Деблас, на вас и семейството ви.

Очите му бяха неумолими — остри и черни като ръб на изсечен камък.

— Спестете си съболезнованията, лейтенант. Искам справедливост.

— Аз също. Госпожо Деблас. — Ив протегна ръка към съпругата на сенатора и видя, че пръстите й стискаха здраво няколко крехки клонки.

— Благодаря, че дойдохте.

Ив кимна. Един поглед отблизо й показа, че Ана Деблас е на успокоителни. Очите й едва се плъзнаха по лицето на Ив и се спряха точно над рамото й, когато отдръпна ръката си.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя с абсолютно същия равен тон на следващия, дошъл да поднесе съболезнованията си.

Преди Ив да успее да си отвори устата, някой здраво стисна ръката й. Рокман се усмихваше надуто.

— Лейтенант Далас, сенаторът и семейството му оценяват присъствието ви като израз на съчувствие и интерес. — Той я отведе встрани. — Сигурен съм, разбирате, че при създадените обстоятелства родителите на Шарън трудно ще издържат среща с полицая, разследващ случая с дъщеря им.

Ив направи няколко крачки, след което рязко освободи ръката си.

— Бива си ви, Рокман! Това е един много деликатен и дипломатичен начин да ми кажете да се разкарам.

— В никакъв случай — продължи да се усмихва той, учтив до сервилност. — Но за всяко нещо си има време и място. Можете да разчитате на пълното ни съдействие, лейтенант. Ако искате да разговаряте със семейството на сенатора, за мен ще бъде удоволствие да уредя това.

— Аз сама ще уредя срещите си, когато и където намеря за добре. — И тъй като спокойната му усмивка я дразнеше, тя направи опит да я изтрие от лицето му. — Ами вие, Рокман? Имате ли алиби за въпросната нощ?

За миг усмивката му помръкна — това донякъде я удовлетвори. Той обаче се съвзе бързо.

— Не ми харесва думата алиби.

— На мен също — върна му го тя и се усмихна. — Ето защо най̀ обичам да я опровергавам. Вие не отговорихте на въпроса ми, Рокман.

— В нощта на убийството се намирах в Източен Вашингтон. Двамата със сенатора работихме до късно по уточняването на един законопроект, който той възнамерява да внесе следващия месец.

— От Източен Вашингтон до Ню Йорк се стига бързо — подхвърли тя.

— Така е. Точно в онази нощ обаче не съм пътувал. Работихме почти до полунощ, след което се оттеглих в гостната на сенатора. На другата сутрин закусихме заедно в седем часа. След като Шарън, според вашите доклади, е била убита в два, остава ми един много малък отрязък от време.

— И малкият отрязък стига. — Тя каза това единствено за да го подразни, после се обърна и си тръгна. Във файла, предоставен на Деблас, тя беше спестила информацията за фалшификациите по дисковете от системата за наблюдение. Убиецът е бил в „Горъм“ около полунощ. Рокман едва ли щеше да използва дядото на жертвата за алиби, ако то не бе непоклатимо. Това, че Рокман бе работил до полунощ в Източен Вашингтон, отрязваше малката възможност.

Тя отново зърна Рурк и забеляза как Елизабет Баристър се притисна към него, докато той се навеждаше, за да й прошепне нещо. Това не беше обичайното изразяване на съболезнования между непознати, помисли си Ив.

Учудено повдигна вежди, когато Рурк погали с ръка дясната буза на Елизабет и целуна лявата й, преди да се върне при Ричард Деблас.

Отиде при сенатора, но се държаха официално и размениха само няколко думи. После тръгна между студените паметници, издигнати от живите за мъртвите.

— Рурк!

Той спря, и както по време на службата, се обърна и срещна погледа й. Стори й се, че в очите му видя да проблясва нещо: гняв, скръб, нетърпение. После то изчезна и те станаха просто хладни, сини и непроницаеми.

Тръгна към него, без да бърза. Нещо й подсказа, че той е свикнал останалите — и най-вече жените — да се втурват към него. Затова забави ход. Правеше широки крачки, а полите на дългото палто се усукваха около премръзналите й крака.

— Бих искала да говоря с вас — каза Ив, когато се изравни с него. Извади значката си и видя, че той я погледна бързешком, после отново вдигна очи към лицето й. — Разследвам убийството на Шарън Деблас.

— Винаги ли присъствате на погребенията на жертвите, лейтенант Далас?

Гласът му бе спокоен и в него едва се долавяше очарователното ирландско произношение — като гъста сметана в кафе с уиски.

— А вие винаги ли присъствате на погребенията на жени, които едва познавате, Рурк?

— Аз съм приятел на семейството — каза той и думите му прозвучаха естествено. — Вие треперите от студ, лейтенант.

Тя мушна вкочанените си пръсти в дълбоките джобове на палтото.

— Добре ли познавате семейството на жертвата?

— Доста добре. — Той сведе глава. След миг зъбите й ще затракат, помисли си той. Отвратителният вятър бе разрошил зле подстриганата й коса около интересното лице. Интелигентно, упорито, предизвикателно. Три напълно основателни причини, за да събудят интереса му.

— Не е ли по-добре да поговорим някъде на топло?

— Не успях да се свържа с вас — започна тя.

— Пътувах. Но нали вече ме открихте. Предполагам, че се връщате в Ню Йорк.

— Имам няколко минути, преди да тръгна за совалката. Затова…

— Затова нека да се върнем заедно. Това ще ви даде възможност да ме повъртите на шиш.

— Да ви разпитам — поправи го Ив със стиснати зъби, раздразнена от това, че той се обърна и тръгна. Тя удължи крачки, за да не изостава. — Няколко кратки отговора сега, Рурк, а в Ню Йорк ще направим една по-официална среща.

— Мразя да си губя времето — каза спокойно той. — Струва ми се, че и вие сте като мен. Колата под наем ли я взехте?

— Да.

— Аз ще уредя да бъде върната. — Той протегна ръката си, за да вземе отключващата карта.

— Няма нужда.

— Така е по-лесно. Разбирам усложненията, лейтенант, но ценя простотата. И двамата сме в една посока. Искате да говорите с мен, а аз нямам нищо против да се подчиня. — Той спря край една черна лимузина, където униформен шофьор държеше отворена задната врата. — Самолетът ми пътува за Ню Йорк. Вие, разбира се, можете да ме последвате до аерогарата, да вземете обществения транспорт, а после да се обадите в офиса ми за среща. Или пък да пътувате с мен, да се наслаждавате на уединението на моя реактивен самолет и да получите пълното ми внимание по време на полета.

Тя се поколеба за миг, после извади картата за наетата кола от джоба си и я пусна в ръката му. С усмивка той направи жест и я покани в лимузината, а докато се настаняваше, той инструктира шофьора си да върне наетата кола.

— Готово. — Рурк седна до нея и се пресегна за една гарафа. — Искате ли едно бренди, за да се стоплите?

— Не. — Тя усети как топлината в колата плъзна по тялото й и се уплаши да не затрепери.

— Разбирам. Понеже сте на работа. Тогава, може би, кафе?

— Чудесно.

Златото проблесна върху китката му, когато натисна копчето за две кафета във вградения отстрани автомат.

— Сметана?

— Без.

— Еднакви вкусове. — Миг по-късно й подаде порцеланова чашка с изящна чинийка. — В самолета има по-голям избор — каза той, после се отпусна назад с кафето в ръка.

— Не се съмнявам. — Парата, която се вдигаше от чашката й, ухаеше божествено. Ив отпи колебливо и едва не изстена от удоволствие.

Беше истинско кафе. Не някакви боклуци, направени от зеленчуков концентрат, които заливаха пазара след изсичането на тропическите гори в края на двайсети век. Това си беше истинско кафе, смляно от лъскави, пълни с кофеин, колумбийски зърна.

Тя отпи отново. Идеше й да се разплаче.

— Какво има? — Всъщност се наслаждаваше на реакцията й — тя премига, поруменя и се отпусна като жена в обятията на любим.

— Знаете ли откога не съм пила истинско кафе?

— Не — усмихна се той.

— Вече и аз самата не си спомням. — Без никакво притеснение тя притвори очи, когато отново вдигна чашката. — Трябва да ме извините, имам нужда от миг уединение. Ще говорим в самолета.

— Както обичате.

Той се отдаде на удоволствието да я наблюдава, докато колата се носеше плавно по пътя.

Странно, помисли се той, не му беше хрумнало, че тя може да е ченге. Обикновено инстинктите му реагираха веднага в такива случаи. Всъщност по време на погребението той не мислеше за нищо друго, освен за ужасната загуба на младата, жизнерадостна Шарън.

После нещо бе свило мускулите на стомаха. Бе усетил втренчения й поглед като физически удар. Когато се обърна и я видя, сякаш ток мина по тялото му. Два последователни шока, които не бе успял да избегне.

Като магия.

Вътрешната му предупредителна лампичка продължаваше да свети, без обаче да му сигнализира „ченге“. Бе видял само една висока нежна брюнетка с къса разрошена коса, очи с цвят на медена пита и уста, създадена за любов.

Ако тя не го бе потърсила, това щеше да направи той.

Колко неприятно, че се оказа ченге.

Тя продължи да мълчи, докато стигнаха самолета и влязоха в кабината на неговия Джетстар 6000.

Не й стана приятно, но отново беше впечатлена. Кафето беше само едно от нещата — малка слабост, която си бе разрешила, но хич не я беше грижа, че с широко отворени очи обхождаше разкошната кабина с дълбоките кресла и канапета, старинния килим и кристалните вази, пълни с цветя.

В специална ниша на предната стена имаше екран за наблюдение. Униформената стюардеса не се изненада, че Рурк се появява с непозната жена.

— Искате ли бренди, господине?

— Моята спътница предпочита кафе, Диана, черно. — Той повдигна вежди и изчака, докато Ив кимна утвърдително. — За мен бренди.

— Слушала съм за Джетстар. — Ив свали палтото си и то, заедно с това на Рурк, бе отнесено от стюардесата. — Чудесна машина.

— Благодаря. Бяха ни нужни две години, докато я проектираме.

— „Рурк индъстрийз“ ли имате предвид? — запита тя, докато се настаняваше в стола.

— Точно така. Предпочитам да използвам собствено производство, когато е възможно. Трябва да затегнете колана, защото излитаме — каза й той, после се наведе напред и чукна копчето на интеркома. — Готово.

— Имаме разрешение — съобщи командирът. — След трийсет секунди излитаме.

Скоро бяха вече във въздуха. Бяха излетели така гладко, че стомахът й едва го усети. Много добре, помисли си тя, за разлика от търговските полети, които те залепват за облегалката на стола през първите пет минути от полета.

Сервираха им напитки и плато с плодове и сирене, от които устата на Ив се напълни със слюнка. Време е, каза си тя, да се хваща за работа.

— Откога познавате Шарън Деблас?

— Запознах се с нея наскоро, в дома на общ познат.

— Казахте, че сте приятел на семейството.

— На родителите й — отвърна Рурк непринудено. — Познавам Бет и Ричард от няколко години. Запознахме се във връзка с работата, след това се сприятелихме. Тогава Шарън още учеше, после замина в Европа и нашите пътища не се бяха пресичали. За първи път я срещнах преди няколко дни и я заведох на вечеря. След това научих, че е мъртва.

Той извади плоска златна табакера от вътрешния си джоб. Очите на Ив се присвиха, докато наблюдаваше как пали цигара.

— Тютюнът е забранен от закона, Рурк.

— Не и в свободното въздушно пространство, в международни води и в частна собственост. — Той й се усмихна през облак дим. — Лейтенант, не смятате ли, че полицията има достатъчно друга работа, за да се занимава с личния ни живот?

Не й беше приятно да си признае, че тютюнът ухаеше възбуждащо.

— И колекционирането на оръжия ли е част от личния ви живот?

— За мен те носят някакво очарование. Вашият и моят дядо са смятали притежаването им за свое конституционно право. Не говорим често за конституционни права, защото смятаме, че вече сме се цивилизовали.

— И убийството с този тип оръжие сега е по-скоро отклонение, отколкото норма.

— Обичате правилата, нали, лейтенант?

Въпросът бе зададен снизходително, каквато бе и съдържащата се в него обида. Тя застана нащрек.

— Без правила настава хаос.

— В хаоса има живот.

Глупава философия, помисли си тя раздразнено.

— Притежавате ли трийсет и осемкалибров „Смит енд Уесън“, модел десет, произведен приблизително през 1990 година?

Той дръпна от цигарата си бавно и замислено.

— Мисля, че имам един от този модел. С това ли е била убита?

— Имате ли нещо против да ми го покажете?

— Не, разбира се. Когато пожелаете.

Твърде спокойно реагира, помисли си тя. Гледаше с подозрение на всичко, което ставаше лесно.

— Вечеряли сте с починалата вечерта преди смъртта й. В Мексико.

— Точно така. — Рурк загаси цигарата си и се отпусна назад с брендито в ръка. — Имам една малка вила на западния бряг. Мислех, че ще й хареса. И не се излъгах.

— Имали ли сте физическа връзка с Шарън Деблас?

За миг очите му светнаха, но дали шеговито или гневно, тя не успя да определи.

— Доколкото разбирам, питате ме дали съм правил любов с нея? Не, лейтенант, макар че сигурно ви се струва невероятно, ние просто вечеряхме.

— Водите една красива жена, професионална компаньонка, във вилата си в Мексико и всичко, което правите двамата, е да вечеряте.

Избра си едно лъскаво зелено грозде и тогава отговори.

— Ценя красивите жени по няколко причини и обичам да прекарвам времето си с тях. Но с професионалистки не общувам по две причини. Първо, не смятам, че е необходимо да плащам за секс. — Той отпи от брендито, докато я наблюдаваше над ръба на чашата. — И второ, не обичам да деля една жена с друг мъж. — Той спря за миг. — А ти?

Стомахът й се сви, но тя реши да не се задълбочават на тази тема.

— Сега не говорим за мен.

— Но аз имах предвид теб. Ти си красива и двамата сме сами, ала всичко, което правим, е да пием кафе и бренди. — Той се усмихна на ядосания й поглед. — Героично, нали, какви задръжки само!

— Струва ми се, че връзката ти с Шарън Деблас е била от по-различно естество.

— Тук съм съгласен. — Той избра още едно зърно грозде и й го предложи.

Апетитът е слабост, припомни си Ив и взе зърното.

— Видя ли се с нея след вечерята в Мексико?

— Не, разделихме се към три часа сутринта и аз се прибрах у дома. Сам.

— Можеш ли да ми кажеш къде си бил през последните четирийсет и осем часа, след като си се прибрал сам у дома?

— Първите пет прекарах в леглото. След закуска свиках съвещание. Около осем и петнайсет. Можеш да провериш протокола.

— Ще го направя.

Този път той се усмихна — ослепителна усмивка, от която сърцето й се разтупка.

— Не се съмнявам. Лейтенант Далас, ти наистина си очарователна.

— А след съвещанието?

— То свърши около девет. Работих до към десет, следващите няколко часа прекарах в кабинета си, в центъра на града, където имах различни ангажименти. — Той извади тънка карта — бележника му със задачи за този ден. — Искаш ли да ти ги изброя?

— По-добре ми направи едно копие и ми го изпрати в службата.

— Ще се погрижа за това. Върнах се вкъщи към седем. Имах работна вечеря у дома с няколко души, членове на японската ми производствена фирма. Вечеряхме в осем. Да ти изпратя ли и менюто?

— Не се подигравай, Рурк.

— Това между другото, лейтенант. Легнах си рано. Към единайсет вече бях сам, с книга и бренди, до около седем сутринта, когато изпих първото си кафе. Искаш ли още едно кафе?

Какво ли не би дала за още една чашка, но поклати отрицателно глава.

— Сам в продължение на цели осем часа, така ли? Говорил ли с някого през това време?

— Не. С никого. На другия ден трябваше да пътувам за Париж и исках да прекарам вечерта спокойно. Избрал съм неподходящ момент. Слушай какво, ако исках да убия някого, първото нещо, което щях да направя, е да си осигуря алиби.

— А може и просто да не ти пука, нали така? — отвърна му тя. — Само колекционираш старинни оръжия, Рурк, или ги и използваш?

— Стрелям отлично. — Той остави настрана празната си чаша. — С удоволствие ще ти покажа, когато дойдеш да ми видиш колекцията. Утре удобно ли ти е?

— Съвсем.

— Какво ще кажеш за седем часа? Предполагам, че имаш адреса ми. — Той се наведе напред, тя застина и цялата настръхна, когато ръката му докосна нейната. Той се усмихна. — Затегни колана си — каза той спокойно. — След миг се приземяваме. Ив — прошепна той. — Толкова просто и толкова женско име. Чудя се дали ти приляга.

Тя не каза нищо. Стюардесата дойде и прибра съдовете.

— Ходил ли си в апартамента на Шарън Деблас?

Костелив орех, помисли си той. Но беше сигурен, че отвътре е нежна и гореща. Чудеше се не дали, а кога ще му се удаде да се увери в това.

— Не, докато тя беше наемателка — каза Рурк и се облегна назад. — А доколкото си спомням, изобщо не съм го виждал, макар и да не съм съвсем сигурен. — Той отново се усмихна и затегна колана си. — „Горъм комплекс“ е моя собственост. Не е възможно да не знаете това.

Загледа се през прозореца, докато се приземяваха.