Уилям Шекспир
Сонети (3)

101–154

101

Ленива Музо, със какво, кажи,

ще обясниш, че все така не пееш

за хубостта, незнаеща лъжи,

на милия, от чийто дъх живееш?

Ще кажеш, Музо, че от багрила

естествената хубост няма нужда,

че верността е винаги била —

ще кажеш — на хвалебствията чужда.

„Доброто и така си е добро“ —

недей се с тези думи оправдава:

от теб, държаща моето перо,

зависи отвъд гробната му слава.

        Възпей го и лика му съхрани

        красив и млад за бъдещите дни!

102

За свойта обич аз мълча, макар

тя днес да е по-силна и дълбока —

с разгласа, подходяща за пазар,

превръщаме ний чувствата си в стока.

И аз преди бях техен глашатай,

но те тогава бяха в първа слава —

и славеят най-звънък е през май,

а лятото щом дойде, се смълчава.

И не че е по-малко сладко то

от пролетта на първите му трели,

но лете всяко клонче и листо

от птичия цвъртеж са затрептели.

        Затуй и аз гласа си заглуших —

        не ща да ти дотегне моят стих.

103

Ах, плод тъй беден музата ми дава

при случай тъй добър, че вижда Бог,

предметът й без нейната прослава

оказва се по-ярък, по-висок.

Затуй не ме упреквай, че не пиша,

а виж се в огледалото си сам —

ще видиш лик, чиято прелест висша

ме хвърля във безсилие и срам.

Нима могъл бих нещо тъй богато

да ощетя, художник неумел —

нали с това бих сторил грях, когато

да славя твоя чар е мойта цел,

        а повече от мене би ти дало

        едно обикновено огледало?

104

Ти никога не ще си стар за мен.

Красив си днес тъй, както бе тогава…

Три зими снеха накита зелен

на три лета от китната дъбрава,

три есени донесоха ни хлад,

три пролети листенца свиха в зноя,

а ти си млад тъй, както беше млад,

когато моят поглед срещна твоя.

Но както уж недвижната стрелка

в действителност се движи по числата,

тъй, знам, и ти мениш се. И така

възкликва в зло предчувствие душата:

        — Окайвам, бъдни роде, твоя дял:

        какво е красота не си видял!

105

Не, идолопоклонство аз не бих

нарекъл любовта, пламтяща в мене,

но истина е туй, че моят стих

на теб, на теб едничък посветен е.

Красив си ти и със сърце добро,

и верен във сърдечното си чувство,

и затова е моето перо

еднообразно в своето изкуство.

„Красив, добър и верен“ — в него туй

са трите думи най-употребими;

„Красив, добър и верен“ — ти ги чуй

как сладко се преплитат в мойте рими!

        „Красив, добър и верен“ — три черти,

        които си събрал единствен ти.

106

Четейки в стари повести и песни

как авторите пишат във захлас

за дами и за рицари чудесни,

живели много време преди нас,

усещам аз от техните възхвали

на вежди, пръсти, къдрици, уста,

че те във стих да сложат са желали

такава като твойта красота,

но, види се, лицето ти прекрасно,

уви, да предадат не са могли,

понеже са го виждали неясно,

забулено в оракулски мъгли.

        И как да могат? Ний край теб живеем

        и пак ни липсва реч да те възпеем.

107

От днес ни моят страх, ни всички сбрани

пророчества на тоя свят широк

ще смеят да твърдят, че любовта ни

обречена била на кратък срок.

След дълго затъмнение^[1], отново

луната смъртна блесна най-подир

и взели си обратно злото слово,

пророците вещаят вечен мир.

В това балсамно време смях и песни

в едно със любовта разцъфват пак

и страшна за тълпите безсловесни,

Смъртта пред моя стих прегъва крак.

        Нетленен, той по-дълго ще те пази

        от бронзовите кралски саркофази.

108

Как бих могъл със старото мастило

хвала да ти въздам по начин нов;

поновому какво би изразило

богатството на моята любов?

Знам, нищо! И познатото ни слово,

изречено във онзи първи час,

като молитва, всеки ден отново,

все същото „мой!“, „твой!“ ти шепна аз.

И с него любовта ни чувства свежи

изказва — чуй я! — с моите уста

и бръчките не ще да забележи,

а кара да й служи старостта.

        И време й е уж да е умряла,

        а виж я само: в цвят и мирис цяла!

109

Макар отсъствал дълго, друже мил,

повярвай ми, неверности не крия —

по-трудно бих на теб изневерил,

отколкото на себе си самия.

Душата ми е в теб, със теб едно.

Загубих се, но върнах се веднага,

и ей ме, мия своето петно

със рукнала по бузите ми влага.

Недей мисли, че колкото и, знам,

в мен плътската ни слабост да злорадства,

могъл бих тъй, за нищо да отдам

сандъчето със твоите богатства.

        Защото този свят, от теб лишен,

        о, Розо моя, нищо е за мен!

110

Да, вярно е: по път се плъзнах лош,

на шут пред обществото се направих,

продадох си най-ценното за грош,

за нови чувства стари изоставих.

И вярно е и туй, че замижах

пред лошото, но искрено се кая;

какво си ти — какво са те, разбрах,

и знай, че сетна грешка ми е тая!

Приключено е всичко. Своя глад

не ще изострям вече с гозби нови.

За мен си ти отново богът млад,

аз — твоят роб, щастлив, че е в окови.

        Приют ми отреди като преди,

        в ковчежето на своите гърди!

111

Упреквай за делата ми не мен,

а злобната богиня с колелото^[2],

която ме дамгоса роб роден,

зависим от вкуса на обществото.

Тъй както със изцапана ръка

е вечно бояджията на вълна,

и мойта същина, уви, така

с греха на занаята ми е пълна.

Затуй прости ми, и ще стана нов,

напълно непознат за теб самия!

Като болник изплашен съм готов

горчивите ти лекове да пия!

        О, дай ми прошка — тя сама дори

        нездравото във мен ще изцери!

112

Но твойта нежна милост изличи

печата, лепнат ми от обществото;

не ме е страх, щом твоите очи

приемат ме с доброто и със злото.

Ти мой си свят и само твоят съд

ме вдига в небеса и хвърля в бездни.

На всички други съдници гласът

се сблъсква с правилата ми железни!

Като змията^[3] в Библията слух

за хули и ласкателства не давам

и туй, че към съветите съм глух,

със тези свои думи оправдавам:

        В сърцето ми ти тъй си вкоренен,

        че щом те няма, няма свят за мен!

113

Откакто се простихме с тебе, мили

очите ми, във плен на мисълта,

способностите свои са сменили

със нещо като зряща слепота.

Така че всичко тука — цвете, птица —

което в своя обсег хващат те,

изменяйки се в тяхната зеница,

не стига мисълта ми въобще.

Защото всичко — мъртво или живо —

те виждат само с твоите черти:

море и връх, противно и красиво,

орел и гълъб — всичко туй си ти!

        Тъй вярна е на тебе мисълта ми,

        че кара моя поглед да ме мами.

114

Дали ума ми, с тебе коронясан,

залъгват царедворците-очи,

или действително в кръга, опасан

от снопчето на техните очи,

най-грозното и най-нищожно нещо

добива херувимския ти лик,

от любовта преобразено вещо

с изкуството на учен алхимик^[4]?

Ах, първото е: мамят ме очите.

Познават те вкуса на своя крал.

А моят ум наивен и открит е,

и вдига той отровния бокал.

        Но аз не им се сърдя, друже мили,

        те първи от отровата са пили.

115

Излъгах, че „по-жарка от това

не би могла да бъде любовта ми!“ —

не мислех, че за тези ми слова

сегашният пожар ще ме посрами.

Но питам се: пред Времето тиран,

което съдбините ни владее,

разкъсва клетви, срива план след план,

над царствени решения се смее,

как можел съм да предполагам аз —

тъй сигурен в несигурното само —

че чувството, в мен пламнало тогаз,

ще стане подир време по-голямо?

        Но пък Амур? Не е ли той дете?

        Би трябвало да знам, че ще расте!

116

Не, бракът между чисти духове

препятствия не бива да признава —

погрешно любовта се тъй зове,

когато на промени се поддава!

О, не, маяк е тя, висок и як,

незнаещ страх пред бясната природа,

звезда е тя на бродника моряк,

със точна висота на небосвода.

Такава тя е в мене. И макар

да ни бразди челата и страните,

не може да я спре Косачът стар

да трае до завършека на дните.

        Не е ли тъй, не съм за нея пял

        и любещи светът не е видял!

117

Приемам, обвини ме, че небрежно

съм срещал твойте милости към мен,

че съм разсрочвал плащането нежно

на дружбата, дължима всеки ден,

че съм прахосвал с люде не дълбоки

часа за теб, приятелю мой драг,

че често съм отплавал във посоки,

отвеждащи далеч от твоя праг;

да, струпай в делото на мое име

догадки и вини, каквито щеш,

във мерника на своя гняв вземи ме,

но изстрела не бързай да дадеш,

        защото знай, че моята защита

        ще каже: „Беше с цел да го изпита.“

118

Тъй както преди ядене се взима

отвара от нагарчащи листа

или с рицин, от страх пред болест мними,

си вкарваме самички болестта,

така и аз, макар от сладостта ти

пресита да не чувствах ни за миг,

прибегнах до лекарства непознати,

преди да бъда истински болник.

И тази предпазливост на сърцето,

предварваща измислени беди,

направи болестта да дойде, гдето

бе властвувало здравето преди.

        И тъй разбрах: от теб с познанства нови

        човек не се лекува, а се трови.

119

Дали бях сълзи на сирена пил,

извлечени чрез колбите на ада,

та бях, щастлив, на себе си немил

и в ужас от добитата награда!

И как потъвах в пъкления грях,

когато се усещах, стигнал рая;

как очните си ябълки въртях,

ликуващ и готов да се покая!

Но има полза от провала, щом

след зло доброто по-прекрасно става.

Отново изградена след разгром,

израства любовта ни дваж по-здрава.

        И ей ме, грешник, връщам се назад,

        след загуба трикратно по-богат!

120

Днес радвам се, че имаш грях към мене —

при спомена, как мъчих се тогаз,

под бремето на своя грях колене

би трябвало сега да сгъна аз.

Защото, ако аз съм те потресъл,

тъй както мен тогаз потресе ти,

то страдаш адски; а жесток и весел,

не чувствах аз това да ме гнети.

О, ако бях си спомнил за оная

ужасна нощ на укори и срам,

от теб взел пример, бързо щях да зная

балсама изцелител да ти дам!

        Но твоят грях за моя е предплата,

        взаимно днес изплащат се те двата.

121

Ах, днес е по-добре да си порочен,

отколкото нарочен за такъв,

когато те осъжда съд задочен,

насъскван от завистническа стръв!

Нима е редно блудници шпиони

кръвта ми буйна да наричат срам

и шайка похотливци да ме гони

за туй, в което грях не виждам сам?

Аз съм, какъвто съм. И тез, които

се целят в мен, улучват своя грях.

Възможно е, отсято с друго сито,

да вземе мойто право връх над тях,

        освен ако приемат, че земята

        изцяло от порока е залята!

122

Без малкия бележник — твой подарък —

записан си ми ти във паметта;

във нея пребиваваш дваж по-ярък,

отколкото в нетрайните листа.

И този текст в ума ми и в сърцето

все тъй ще се допълва и расте

до края на света или догдето

не се стопят в забравата и те.

За ценност като теб неизмерима

бе малък твоят дар, и — грях не грях —

понеже в мен по-сигурно те има,

да го даря на другиго посмях.

        Но знай, че който записки си прави,

        допуска, че могъл би да забрави.

123

Не, Време, ти не ще ме промениш!

Презирам твойте нови пирамиди.

Най-пресният съвременен фетиш

във миналото може да се види.

Но ний живеем кратко и в захлас

оказваме на всичко ново прием,

и мислим, че родено е от нас,

наместо в древността да го открием.

Отхвърлям твойто „някога“ и „днес“

и не изпадам в глупава почуда

пред нявгашни лъжи или пред тез,

които раждаш днеска в треска луда.

        Кълна се, неизменен ще съм тук,

        на теб и на косата ти напук!

124

Да беше любовта ми плод потаен

на светски помисли, била би тя

играчка на Фортуна, цвят нетраен,

неотличим сред хиляди цветя.

Но тя е твърдина, свръхкрепка сграда,

която не заплаща рабска дан,

презираща ласкателска обсада

и пристъп на васал онеправдан.

Тя няма страх пред ничия интрига

и гербът й е траен и могъщ,

държава суверенна, тя не вдига

стъбло при слънце, за да клюмне в дъжд.

        Тоз, който според модата играе,

        ще потвърди, че истина това е!

125

Защо ми е над твоята глава

пред хората да нося балдахина,

да зидам „вечни“ сгради от слова,

които подир ден ще са руина?

Не съм ли виждал не един до днес,

презрял добрия вкус на простотата,

да готви някому чудата смес,

а после да остава с пръст в устата?

Стиха ми като нафора вземи,

изискани подправки в него няма,

но казва той как искрено, сами,

взаимно одаряваме се двама.

        Доносници платени, марш оттук —

        безсилни сте пред честния му звук!

126

О, нежни момко, спиращ със ръка

на Времето жестоката стрелка,

ти крепнеш и растеш, хлапако мили,

когато вехнем ний и губим сили.

Обаче знай, сред общия разпад

Природата те пази свеж и млад,

защото иска с тебе връх да вземе

над вечно побеждаващото Време,

обаче, младо, ти не се лъжи —

тя бави, но не ще те удържи:

        призовка сетна то ще й отправи

        и край на твойте весели забави!

127

Доскоро беше редно да се смята

за тъмното, че грозно е без спор^[5],

но днес е то на почит по земята,

а светлото покрито е с позор,

защото туй, че дамите модерни

природата надхитрят всеки час,

със сянка на съмнение зачерни

добрата чест на светлото у нас.

Затуй на моята любов очите

са черни, сякаш жалят в черен креп

онези, чийто смугъл чар укрит е

под светъл грим, кощунствен и нелеп.

        И тъй добре й траурът отива,

        че „смугла“ става равно на „красива“!

128

Как често, моя музико, щом ти

със помощта на звънките клавиши

накараш моя слух да затрепти

в съгласие с хармониите висши,

аз чувствам се от ревност обладан

към тез дъсчици нагли и изкусни,

затуй, че те целуват твойта длан,

измествайки несмелите ми устни,

и бих направил смяна с тези, ах,

натрапчиви танцуващи дръвчета,

щастливи — като живи — че по тях

целувката на пръстите ти шета.

        Но щом ще побеждава наглостта,

        на тях дай пръсти, а на мен — уста!

129

Безсрамен разход на духа — това е

мигът на похотта. А дотогаз —

пламтеж-ламтеж, сласт, страст — тя мир не знае

и груба, дива, сляпа буйства в нас;

могъща нужда, подир малко чужда,

омразна и влечаща като стръв,

заситена, след миг се тя пробужда,

бушува и бунтува плът и кръв;

лов яростен, гонитба всекичасна,

безумие — преди, по време, след —

сега блаженство, после скръб ужасна,

днес миг бленуван, утре призрак блед…

        Но кой отблъсва чудната наслада

        на този рай, отвеждащ ни във ада?

130

Устата й не са корали нежни;

очите й не са съвсем звезди;

тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“

не бих нарекъл нейните гърди.

Не й е „бяла лилия“ ръката;

страни „същински рози“ няма тя;

дъхът й не напомня аромата,

излъхван от априлските цветя.

Не пърха като нимфа тя, признавам;

гласът й като арфа не звъни;

но все таки, Бог вижда, не я давам

за никоя от „дивните жени“,

        залъгвани от другите поети

        със хиляди сравнения превзети.

131

Ти, смугла моя, мъчиш ме със власт,

която на красивите отива,

понеже знаеш, че за мойта страст

си слънчев лъч и драгоценност жива.

Но според други трудно твоят тен

би някого накарал да въздиша.

Не споря, ала колкото до мен,

обратното готов съм да подпиша.

И в доказателства от мойта гръд

въздишки се изтръгват всекичасно.

— Не е тя черна — всички те мълвят, —

лице тя има като слънце ясно,

        а грозната мълва е май дошла

        от черното на нейните дела.

132

Очите ти обичам. И узнали,

че твоето сърце ми дава гръб,

те гледат ме под траурни воали,

съчувствайки на черната ми скръб.

Ах, слънцето не толкова отива

на изтока във дрезгав утрин час,

Луната пълна по не е красива

на запада сред черния атлаз

от тези две очи, скръбта си мека

разливащи по смуглото лице!

О, тази им тъй дивна милост нека

ти облече и твърдото сърце,

        та моето в ответ да му признае,

        че черното най-висша красота е!

133

Проклинам теб, задето окова

и мъчиш с мен и моя мил приятел —

не ти ли бе достатъчно това,

че сам във твойта клетка съм препатил?

От мен отнел ме, взорът ти жесток

и него ми открадна безвъзвратно;

теб, себе си и него, вижда Бог,

загубих аз и разпнат съм трикратно.

Сърцето ми, ключарко, заключи,

но неговото в мойто да остава

от твоите мъчители-очи

ще бъде то опазено тогава.

        Но няма как — понеже в твой съм плен,

        то твой е и плененият от мен!

134

Признал съм го за твой, щом аз самия

постъпил съм в залог на твоя плам,

и „второто си аз“ за да добия,

за откуп съм готов да ти се дам.

Но ти отказваш, а и той — не иска,

защото ти си хитра, той — пък — мек,

и вместо мен — неподозиращ риска —

подписал е да бъде твой навек.

Сега, лихварко с поглед безпощаден,

ти двама ни държиш в затвор студен

и аз на него станал съм досаден,

макар че твой длъжник е зарад мен…

        За пръв път срещам алчност като таз

        пусни поне единия от нас!

135

„Ухажвам, Искам, Любя“ — в мойто УИЛ^[6],

не чуваш ли, тез три слова ги има,

пък аз единствен мил не съм ти бил

от многото ти Уил-овци, любима.

Но ти за своя Уил ще имаш кът

във своето пристанище безбрежно;

не могат други „Уил“ да те влекат,

а своя Уил да не приемеш нежно.

Морето виж — от край до край вода,

а гълта дъждовете без насита —

и ти не можеш да не кажеш „да“

на своя Уил с молбата му открита.

        Ухажва, Иска, Люби той, а ти,

        ах, УИЛ-а му веднъж не приюти!

136

Ако душата те упреква, че

със своя УИЛ си прекалено близка,

кажи й, че страстта ти те влече

и твоето желание го иска.

„Ухажвам, Искам, Любя“ — с тоз девиз

пусни ме във сърцето си горещо! —

Какво е единицата сред низ

от толкоз други? Просто нищо-нещо!

Но чуй зова ми пълен със копнеж,

пусни ме между многото, любима,

и вярвай ми, тогаз ще разбереш,

че втори смисъл името ми взима,

        видяла как, надвит и победил,

        „Умира И Ликува“ твоят УИЛ!

137

Любов, дете с превързани очички^[7],

с очите ми какво направи ти,

та в туй, което грозно е за всички,

да виждат несравними красоти?

Защо, когато спряха те наслуки

във залива, открит за всеки съд,

помогна им с лъжовните си куки

към лудост и сърцето да влекат?

Защо и то, наивно, още счита

за свой имот общинската мера;

защо порочността не вижда, скрита

под маската невинна и добра?

        Обърнах гръб на правдата и ето,

        таз твар ми взе очите и сърцето!

138

Аз знам, че тя ме мами, и все пак

във клетвите й вслушвам се, защото

желая да ме смята за новак

във тънките игри на обществото.

Тъй, мислейки, че тя ме чувства млад,

макар да знам, че знае възрастта ми,

аз вярвам уж на нейния похват,

а тя — на мойте старчески измами.

Защо не можем възраст и лъжи

един на друг да си признаем ние?

Но любовта край правдата кръжи,

а старостта годинките си крие.

        И лъжем се взаимно тя и аз

        и всичко по вода е между нас.

139

Недей ме принуждава сам с лъжи

да оправдавам твоите измени;

с две думи мигновено ме смажи,

не ме убивай с мъки извратени!

Кажи: „Обичам друг“, а не встрана

да гледаш, покрай теб като минавам!

Защо ти е таз бойна хитрина,

когато и така ти се предавам?

Аз казвам си: понеже носят смърт,

очите й, когато в мен ги впие,

към друга цел тя в порив милосърд

насочва ги, за да не ме убие.

        Но ти не ме жали, бий в мене ти!

        Предсмъртните ми мъки съкрати!

140

Бъди разумна, както си жестока,

с презрение не ми обръщай гръб,

че, току-виж, на думите потока

избълвал нетърпимата ми скръб!

По-мъдро е да ме излъжеш даже,

гнева ми туй могло би да възпре —

нали е длъжен лекарят да каже

на смъртника, че тръгва на добре?

Защото без надежда за сполука

и тебе, току-виж, оклеветя,

а този свят подхваща всяка клюка,

каквато и ужасна да е тя.

        Затуй недей въртя очи, при все че

        сърцето ти е, знам, от мен далече.

141

Във същност не очите, а сърцето

увлече се по този образ твой;

напук на тях то люби туй, в което

те виждат недостатъци безброй.

Не ти се радват и ушите също,

и ноздрите харесват те едва,

изобщо не особено могъщо

ти властваш над петте ми сетива.

Но нито те, ни разумът ми хладен

успяват да склонят сърцето в мен

пред теб да не пълзи със поглед жаден,

подобно на васал пред суверен.

        Но в мъките това ми е награда:

        все ти ме вкарваш в грях и мъчиш в ада.

142

Да, любя те във грях и ти на мен

мъстиш затуй с омраза и забрава;

но моят грях, със твоите сравнен,

осъждане съвсем не заслужава;

във всеки случай не от таз уста,

печатите си сложила червени

под толкова измами на сластта

и толкова съпружески измени.

Не се дразни, че те ухажвам аз,

тъй както ти сама ухажваш други

смилим ли се, и милостта към нас

не ни отказва своите услуги.

        А милост ако няма в твойта гръд,

        безмилостен към теб ще е светът.

143

Виж, младата стопанка в двора как,

подгонила побягналата птица,

оставя своя мъничък юнак

след нея да реве, прострял ръчица.

Със пламнал лик, във шумния си лов

увлечена, забравила за всичко,

не чува тя отчаяния зов

на малкото, останало самичко.

Така и ти си хукнала след туй,

което от прегръдките ти бяга,

пък аз те моля изоставен: — Чуй!

Върни се, приюти ме, моя драга!

        Хвани тогова, който ти е мил,

        но утеши и плачещия Уил!

144

За моя дух два духа помежду си

се борят — аз ги виждам — всеки миг:

млад хубав ангел с къдри златноруси

и злобна дяволица с мургав лик.

Със цел по-бързо да ме вкара в ада,

останал без водач и адвокат,

коварно дяволицата напада

със зла съблазън ангела ми млад.

Следейки боя, аз боя се вече,

че тя успява с черния си план,

и щом от мен те скрият се далече,

представям си го в нейния казан.

        Но тъй ли е, не знам. Ще го узная,

        когато тя прогони го накрая.

145

„Ах, мразя…“ — каза таз уста,

която Купидон извая,

но й попречи милостта

да каже „мразя те“ до края;

видяло как бледнея аз,

сърцето й възпря езика,

във чийто говор дотогаз

бях чувал музика да блика,

и сякаш утро разцъфтя

след нощ на ярост и омраза,

щом изречението тя

с усмивчица не доизказа

        и удара смекчи свиреп

        с две мили думички: „… не теб“

146

Душа нещастна, ядко на плътта,

нападана от страсти денонощно,

защо гладуваш вътре в нищета,

а кичиш свойта къща тъй разкошно?

Защо се грижиш тъй за този дом,

нает за кратко и строен нездраво?

За себе си, душа, купувай, щом

наследник му е червеят по право!

Тъпчи се във ущърб на тази плът,

с която храним ний смъртта всеядна,

дордето тъй съсухри я гладът,

че даже тя, Смъртта, да свърши гладна

        Когато смърт Смъртта ни сполети,

        завинаги безсмъртна ще си ти.

147

Във буйна треска, болен от любов,

жадувам туй, което ме уврежда,

и разумът ми, лекар мой суров —

усещам го — загубил е надежда.

Сърдит, загдето болният не ще

от неговия опит ум да вземе,

той билките си сбра и въобще

напусна ме, и вече смърт зове ме.

Без него съм загубен. В трескав смут

въртя се аз и чувствам, иде краят,

и явно, че съвсем като на луд

словата ми и мислите блуждаят,

        щом теб наричам „светла благодат“,

        която си катран и нощ, и ад!

148

Дали очите Любовта смени ми,

та виждат всичко с облик променен,

или съм луд да смятам, че са мними

картините им, пращани към мен?

Красива ако си, защо тогава

в обратното светът ще се кълне?

Ако не си, това ще означава,

че той правдив е, а очите — не…

И тъй ще е: разплакани, неспали,

те виждат всичко тук по начин нов;

на сълзите със течните воали

замрежва ги лукавата Любов,

        за да не видим с ясен поглед ние

        какви измами Нейна Милост крие.

149

Как можеш, о, Жестока, да твърдиш,

че чувството ми станало е хладно,

когато виж как предан съм ти, виж,

как себе си ти жертвам безпощадно!

Нима дружил съм някога с твой враг

или ласкал съм който с теб студен е?

Не стена ли при първия ти знак

на леко порицание към мене?

Или съм се показвал уязвен

от твоя оскърбителна забава,

когато даже най-доброто в мен

най-лошото във тебе обожава?

        Добре, лиши ме от вода и хляб —

        ти любиш зрящите, пък аз съм сляп!

150

О, кой ти даде толкоз страшна сила

със свойта слабост да цариш над мен,

та ясното ми зрение надвила,

ме караш на нощта да казвам ден?

Как правиш тъй, че всякоя от тия

постъпки твои, плод на мисъл зла,

да ми изглежда, сякаш по магия,

по-светла от най-светлите дела?

И как със всеки повод да те мразя

ти правиш любовта ми да цъфти?…

Презират ме, че името ти пазя —

не ме презирай в хор със тях и ти!

        Обикнал в тебе всичко недостойно,

        достоен съм за твойта обич двойно.

151

Не, съвест младостта ми не признава,

суровият й гнет не ме гнети,

и съдница недей ми, мила, става,

когато по-виновната си ти!

Защото твойта царствена съблазън

задръжките ми кара да мълчат,

така че моят дух, от нея смазан,

отвързва непокорната ми плът.

А тя туй чака — горда и могъща,

пришпорва тя в турнира боен кон.

А след триумфа в пажче се превръща

и прави ти почтителен поклон…

        Така че не кори страстта ми млада —

        тя в твоя чест въздига се и пада.

152

Клетвопрестъпница е любовта ми,

но твоята е двойна може би:

разбила нежна клетва, ти измами

и оня, за когото я разби.

Ала защо осъждам тъй честта ти

за две лъжливи клетви, като знам:

не два, не два, а цели двайсет пъти

изричал съм лъжливи клетви сам!

Кривейки съвестта си и езика,

аз клех се — на очите си напук —

че си добра, че верност в тебе блика,

че образът ти, като ничий друг,

        е дивен, мил… А за лъжи такива

        човек направо в пъкъла отива!

153

Веднъж след лов, почувствал се без сила,

потънал Купидон във сън дълбок

и нимфа на Диана^[8] угасила

главнята му във близкия поток.

От туй водата в него закипяла

и в нея забълбукал пламък скрит,

така че болни от страната цяла

привлича днес тоз извор лековит.

Но богът пак от взора ти разпали

главнята си и с нея пална мен,

и ей ме край водите, но едва ли

ще бъда от мощта им изцелен —

        вълшебен лек за болката ми има

        пак само във очите ти, любима!

154

Веднъж Амур на меката поляна

заспал и своя факел изтървал:

рой девственици, жрици на Диана

Във своя целомъдрен ритуал

преминали край него и едната,

най-милата и прелестна от тях,

съгледала му факела в тревата,

откраднала го, тръпнеща от страх,

и хвърлила в течащ наблизо ручей,

така че той от неговия плам

целебен станал… Аз съм имал случай

да му опитвам силата и знам:

        уви, любовен плам водата сгрява

        но тя любовен плам не изстудява.