Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (9)

8. ВРАГЪТ В МИНИТЕ

Бигман беше пресметнал правилно. Когато откри отвора, светлината на другия заподскача пред него. Собственикът й не подозираше присъствието му. Нямаше друг вариант.

Бластерът на Бигман беше готов. Той можеше да стреля безпогрешно, но един бластер не оставяше много след себе си. Мъртъвците не разказват истории, а мъртвите врагове не изясняват мистерии.

Той го преследваше с търпението на котка, скъсявайки разстоянието помежду им, като следваше светлините и се опитваше да прецени естеството на врага.

С бластер, готов за стрелба, Бигман се зае да осъществи първия контакт. Първо радиото! Пръстите му бързо нагласиха копчетата за общо местно предаване. Може би врагът нямаше подходяща екипировка за приемане на вълновата дължина, на която Бигман можеше да предава. Невероятно, но възможно! Много невероятно и едва ли — възможно!

Все пак това нямаше значение. Винаги съществуваше алтернатива за светлинен бластерен изстрел срещу стената. Той би направил неговия въпрос достатъчно ясен. Един бластер има авторитет и начин на изразяване, който е разбираем навсякъде и на всеки език.

— Стой! — извика той с цялата сила, на която бе способен тънкият му глас. — Стой на място и не се обръщай! Към теб е насочен бластер!

Бигман включи светлината на скафандъра си и врагът замръзна в блясъка й. Дори не направи опит да се обърне, което бе за Бигман достатъчно доказателство, че е приел съобщението.

— Сега се обърни! — заповяда Бигман. — Бавно!

Фигурата се завъртя. Бигман държеше дясната си ръка в лъча светлина. Металната ръкавица обхващаше плътно едрокалибрения бластер. Очертанията му се виждаха достатъчно добре на светлината.

— Бластерът е зареден — каза Бигман. — И преди съм убивал хора с него, а съм и отличен стрелец.

Врагът очевидно имаше радио и приемаше, защото погледна бластера и направи движение с ръка, сякаш да предотврати евентуален изстрел.

Бигман изследва това, което можеше да види от скафандъра на врага и констатира, че е съвсем обикновен (И сириусианците ли използуваха такива познати модели?).

— Включен ли си на радиопредаване? — попита рязко Бигман.

Внезапният звън в ухото му го накара да подскочи. Гласът беше познат, макар и малко изменен от радиото.

— Това е писък на калугерица^[1], нали? — каза гласът. Никога през живота си Бигман не бе имал нужда от такава воля, за да не използува бластера си.

Оръжието подскочи конвулсивно в ръката му, а фигурата се дръпна бързо встрани.

— Ъртейл! — извика Бигман.

Изненадата му се превърна в разочарование. Не беше сириусианец! Само Ъртейл!

После в главата му проблесна мисълта: „Какво правеше Ъртейл тук?“

— Да, аз съм Ъртейл — каза той, — така че махни бластера.

— Ще го махна, когато аз реша — отвърна Бигман. — Какво търсиш тук?

— Мисля, че мините на Меркурий не са твоя частна собственост.

— Докато имам бластера, са мои, тлъстолико приятелче.

Бигман мислеше усилено и в известна степен безрезултатно. Какво да го прави сега този отровен скункс? Ако го върне обратно в купола, ще разкрие факта, че Лъки не е вече в мините. Би могъл да им каже, че се бави някъде, но тогава те щяха да заподозрат нещо нередно или да се забезпокоят защо не се обажда. И в какво престъпление можеше да обвиня Ъртейл? Мините бяха със свободен достъп за всички.

От друга страна не можеше да остане безкрайно дълго с насочен към него бластер.

Ако Лъки беше тук, той би намерил изход…

Сякаш телепатична искра пресече вакуума между двамата мъже, когато Ъртейл внезапно попита:

— А къде все пак е Лъки?

— Бъди спокоен — отвърна Бигман, а после изведнъж го попита с укор: — Преследваше ни, нали? — Той направи жест с бластера, сякаш да го накара да говори.

В светлината от скафандъра на Бигман скритото зад прозорчето на шлема лице на другия се наведе леко надолу, сякаш да проследи бластера.

— И ако е така — какво? — понита той.

Положението отново бе безизходно.

— Тръгнал си към един страничен проход, за да ни изненадаш в гръб — обвини го Бигман.

— Казах вече — какво от това? — Гласът на Ъртейл прозвуча почти лениво, като че ли собственикът му беше напълно отпуснат и се забавляваше от факта, че срещу него е насочен бластер. — Но къде е твоят приятел? Някъде наблизо ли е?

— Зная къде е. Не е нужно да се безпокоиш.

— Безпокоя се. Повикай го. Радиото ти е на локално предаване, иначе не бих те чувал толкова добре… Имаш ли нещо против ако включа устройството за подаване на вода? Жаден съм.

Ръката му бавно се задвижи.

— Кротко — предупреди го Бигман.

— Само да пийна малко.

Бигман го наблюдаваше напрегнато. Той не очакваше да бъде задействувано някакво оръжие от таблото на гърдите, но светлината от скафандъра можеше да бъде внезапно засилена до ослепителна интензивност или… или… каквото и да е друго.

Докато Бигман стоеше нерешителен, пръстите на Ъртейл завършиха своето движение и сега се чуваше само шумът от гълтането.

— Уплаших ли те? — попита спокойно Ъртейл.

Бигман не можа да отговори нищо.

— Е, извикай го, де! — Гласът на Ъртейл стана по-рязък. — Извикай Стар!

Под въздействие на заповедта ръката на Бигман започна да се движи и спря.

— Почти нагласи копчето на радиото, нали? — засмя се Ъртейл. — Нуждаеш се от предаване на разстояние. Май не е наблизо, а?

— Няма такова нещо! — извика раздразнен Бигман, който изгаряше от унижение.

Огромният и злъчен Ъртейл беше умен. Стоеше там като мишена на бластера и въпреки това печелеше битката, оказвайки се господар на положението, докато позицията на Бигман с всяка измината секунда ставаше все по-неудържима. Той не можеше нито да стреля, нито да прибере бластера и нито да си отиде, нито да остане.

Една безумна мисъл мина през главата му. А защо да не стреля? Но Бигман знаеше, че не би могъл. Нямаше повод. А и да имаше, насилствената смърт на пратеника на сенатора Свенсон би причинила ужасни неприятности на Научния съвет. И на Лъки!

Ех, да беше тук…

И понеже горещо желаеше това, сърцето му подскочи, когато светлината от скафандъра на Ъртейл се повдигна леко и фокусира зад него, а той го чу да казва:

— Не. Всъщност аз бъркам, а ти си прав. Ето, той идва.

— Лъки… — обърна се Бигман.

Ако не беше напрегнат, би изчакал достатъчно спокойно Лъки да дойде при тях и да сложи ръка на рамото му. Но положението му беше критично, а желанието да намери изход от него неудържимо.

Бигман имаше време само да извика „Лъки“ преди да падне под удара на тяло, два пъти по-масивно от неговото.

За няколко секунди успя да задържи бластера, но железните пръсти на другия се бяха вкопчили в ръката му и я извиваха. Изкара му въздуха, главата му се замая от внезапната атака, а бластерът изчезна.

Тежестта се махна от Бигман, но като се обърна, за да се изправи на крака, видя надвесения над него Ъртейл и дулото на собствения му бластер.

— Аз също имам бластер — отбеляза зловещо Ъртейл, но мисля, че ще е по-добре да използувам твоя. Остани на ръце и колена. Така е по-добре.

Никога през живота си Бигман не беше се мразил толкова много. Да се остави да бъде измамен и изигран по този начин. Той почти желаеше смъртта. Предпочиташе да умре, отколкото да погледне Лъки в очите и да каже: „Той се втренчи в мене и каза, че идваш и аз се обърнах…“

— Стреляй, ако ти стиска — каза Бигман със задавен глас. — Стреляй, а Лъки ще те намери и ще се погрижи да прекараш останалата част от живота си прикован с вериги към най-малкия и най-студен астероид, използуван някога за затвор.

— Лъки ли ще направи това? Къде е той?

— Намери го.

— Ще го намеря, защото ти ще ми кажеш къде е и защо е слязъл в мините. Какво прави тук?

— Търси сириусианци. Нали чу.

— Ба, търси кометен газ! — изръмжа Ъртейл. — Този стар глупак, Пивърейл, може да си говори за сириусианци, но твоят приятел не е повярвал и дума от приказките му. Не би повярвал дори ако имаше ум колкото твоя. Слязъл е тук по друга причина и ти ще ми я кажеш.

— Защо пък трябва да ти я кажа?

— За да спасиш нищожния си живот.

— За мен това не е достатъчна причина — отвърна Бигман като стана и направи крачка напред.

Ъртейл отстъпи назад и се облегна на стената на тунела.

— Само ако мръднеш, с удоволствие ще те застрелям — предупреди го той. — Не съм умрял за твоята информация. Тя ще ми спести време, но не много. Ако прекарам повече от пет минути с теб, ще е чиста загуба на време. Нека сега ти кажа всичко каквото мисля. Може би то ще те накара да разбереш, че ти и твоят прехвален герой, Стар, няма да заблудите никого. Никой от вас двамата не е годен за нищо друго освен за трикове с нож-силово поле срещу невъоръжен човек.

Ето за какво се хваща приятелчето, помисли мрачно Бигман. Направих го за смях пред момчетата и той е чакал сгоден случай, за да си отмъсти.

— Ако възнамеряваш да извършиш всичко, което говориш — каза Бигман с възможно най-пренебрежителен тон, — можеш и да стреляш. Предпочитам да ме гръмнеш, отколкото да ме отегчиш до смърт с приказките си.

— Не бързай, малък приятелю, не бързай. Най-напред сенаторът Свенсон ще разтури Научния съвет. Ти си само една незначителна точка от списъка. Твоят приятел, Стар, е друга, не много по-важна точка. Аз съм този, който ще се заеме с тази работа. Ние заловихме Съвета в това, което искахме. Хората на Земята знаят, че е корумпиран, че служителите му прахосват парите на данъкоплатците и пълнят собствените си джобове…

— Това са мръсни лъжи — прекъсна го Бигман.

— Нека хората да решат. Като направим пробив във фалшивата розова пропаганда, която Съветът провежда, ще разберем какво мислят хората.

— Опитайте се. Хайде, опитайте се.

— Възнамеряваме да го сторим и ще успеем. А доказателство номер едно ще бъде слизането на двама ви в мините. Сириусианците! Ха! Стар или е накарал Пивърейл да разкаже тази история, или само я използува като предлог. Ще ти кажа какво правите вие двамата. Давате си вид, че търсите сириусианци и измисляте някакъв сириусиански лагер за пред хората. „Ще ги преследвам сам“, ще каже Стар. „Аз, Лъки Стар, големият герой“. Субетериците извличат голяма полза от това, а Съветът оттегля крадешком своя проект „Светлина“. Той е извлякъл с негова помощ каквото е могъл и сега неговите хора се измъкват невредими… Само гдето няма да успеят, защото ще заловя Стар на местопрестъплението и той ще бъде толкова опетнен, колкото и Съветът.

На Бигман му прималя от ярост. Готов бе да се хвърли с голи ръце срещу другия, но успя да се удържи. Знаеше, че Ъртейл говори така, защото не знае толкова много, колкото му се иска да покаже. Опитваше се да измъкне нещо от Бигман като го накара да обезумее от гняв.

— Ти знаеш, отвратително човече — опита се да му го върне Бигман, — че ако някой те пробие и изпусне кометния газ от теб, душата ти с размер на фъстък ще се покаже ясно. Щом веднъж бъде махнато гнилото от теб, ти ще се свиеш и ще заприличаш на празна торба от мръсна кожа.

— Прекаляваш! — изкрещя Ъртейл.

— Стреляй, страхливецо! — надвика го Бигман с пискливия си глас. — Прежълтя на банкетната маса. Изправи се срещу мен като човек срещу човек с голи юмруци и както сега се надуваш, така ще прежълтееш отново.

Бигман беше напрегнат. Нека Ъртейл действува прибързано. Нека се прицели импулсивно, а Бигман ще отскочи. Можеше и да загине, но имаше шанс…

Обаче изглежда Ъртейл само стана по-твърд и по-студен.

— Ако не проговориш, ще те убия. Нищо няма да ми се случи. Ще твърдя, че съм го сторил в самозащита.

— Но Лъки няма да излъжеш.

— Той ще има свои собствени грижи. Когато се справя с него, мнението му няма да означава нищо. — Ъртейл стискаше здраво бластера. — Ще се опиташ ли да избягаш?

— От тебе ли?

— Твоя работа — отвърна хладно Ъртейл.

Бигман чакаше без да каже дума, докато ръката на Ъртейл заемаше устойчиво положение, а главата му леко се наклони, сякаш да се прицели, макар че от това разстояние нямаше начин да не улучи.

Бигман броеше секундите, опитвайки се да налучка момента за отчаян скок, с който да спаси живота си подобно на Лъки, когато Майндс се бе прицелил в него. Тук обаче нямаше втори човек, който да се счепка с Ъртейл, както той с Майндс в онзи случай. А Ъртейл не беше слабоумния паникьор Майндс. Той щеше да се усмихне и да се прицели отново.

Мускулите на Бигман се напрегнаха за последен скок. Сигурен бе, че му остават само няколко секунди живот.