Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Big Sun of Mercury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. — Добавяне

3. СМЪРТТА ЧАКА В СТАЯТА

Тишината, която последва, не изглеждаше приятна за никой друг освен за Ъртейл.

— Защо? — попита Лъки. — Какви са мотивите му?

— Защото се страхува — отвърна отново Ъртейл. — Той е тук с милиони вложени пари, дадени му с лека ръка от Научния Съвет, а не може да извърши своите опити. Извинява некомпетентността си с някакви злополуки. Накрая ще се върне на Земята и ще се оплаква, че Меркурий му носи нещастие. После ще вземе още пари от Съвета или по-скоро от данъкоплатците за някой друг безумен проект. Вие дойдохте на Меркурий, за да проведете разследване и той се страхува, че Съветът може да научи част от истината… Изводите остават за вас.

— Ако това е истина, значи вече я знаете — каза Лъки.

— И се надявам да я докажа.

— Тогава вие сте опасен за Майндс. Според вашата логика излиза, че вас е трябвало да нападне.

Ъртейл се ухили, а тлъстите му бузи така се разтегнаха, че лицето му с масивна долна челюст започна да изглежда по-широко, отколкото дълго.

— Опитвал се е да ме убие — каза той. — Така е. Но, работейки за сенатора, аз съм минал през много опасности. Мога да се грижа за себе си.

— Скот Майндс никога не се е опитвал да убие нито вас, нито когото и да било друг и вие отлично го знаете — намеси се д-р Гардома.

Ъртейл не отвърна на тази забележка. Вместо това се обърна към Лъки.

— Дръжте под око и добрия доктор. Както казах, той е голям приятел на Майндс. Ако бях на ваше място, не бих го оставил да ме лекува даже от главоболие. Хапчетата и инжекциите могат… — той щракна с пръсти.

— Един ден някой ще те убие за… — каза задавено д-р Гардома.

— Може би самият вие? — попита безгрижно Ъртейл. Той се обърна да си върви и подхвърли през рамо — О, забравих. Чувам, че старият Пивърейл иска да ви види. Ужасно съжалява, че не е устроил официално посрещане. Безпокои се. И така, идете да го видите и да помилвате бедната му стара глава… А, Стар, още нещо. След тази случка не използувайте каквито и да било защитни скафандри, преди да проверите херметичността им. Сещате ли се какво имам предвид?

След това той най-сетне си отиде.

Изминаха дълги минути преди Гардома отново да се възвърне в нормалното си състояние, преди да заговори без да се задушава.

— При всяка наша среща все повече ме ядосва — каза Гардома. — Той е един долен лъжец…

— Един много голям хитрец — отбеляза сухо Лъки. — Очевидно един от методите му на атака е да каже умишлено какво замисля, само за да ядоса своя противник. Ядосаният противник е почти обезоръжен… Това, Бигман, се отнася до теб. Не може да се нахвърляш току така на всеки, който ти намекне, че си под шест фута.

— Но Лъки — оплака се маломерният марсианец, — той каза, че съм имал недостиг на хормони.

— Тогава изчакай подходящия момент, за да го убедиш в противното.

Бигман промърмори нещо в знак на несъгласие и удари леко с юмрук твърдата пластмаса на своите сребърно-яркочервени ботуши до бедрата (такива колоритно нашарени ботуши носеха само земеделските работници на Марс и само те никога не се разделяха с тях. Бигман притежаваше цяла дузина, един от друг по-ярки).

— Е, хайде да вървим при доктор Пивърейл — каза Лъки. — Той е шеф на обсерваторията, нали?

— Шефе на целия купол — уточни лекарят. — Всъщност, той остарява и губи връзка с околните. С удоволствие ви казвам, че мрази Ъртейл, колкото всеки от нас, но нищо не може да се направи. Няма сили да се противопостави на сенатора. Чуди се дали Научният съвет ще може — завърши начумерено той.

— Мисля, че ще може — отвърна Лъки. — А сега запомнете, че искам да видя Майндс, когато се събуди.

— Добре. Пазете се.

— Да се пазя ли? — погледна го Лъки с любопитство. — Какво искате да кажете?

— А, банална фраза — отвърна, изчервявайки се, д-р Гардома. — Често я употребявам и нямам нищо предвид.

— Разбирам. Пак ще се видим. Ела, Бигман, и престани да се мръщиш.

* * *

Д-р Ланс Пивърейл се ръкува и с двамата твърде енергично за преклонната си възраст. Тъмните му очи изразяваха загриженост и изглеждаха още по-тъмни на фона на надвисналите над тях бели вежди. Косата му, все още доста гъста, бе запазила в значителна степен своя оригинален цвят, който не бе преминал границата на стоманеносивия. Набраздените от бръчки бузи и остро изпъкващите над тях скули допринасяха най-много за старческия му вид.

— Съжалявам, джентълмени — каза той бавно и тихо, — най-вече за случилото ви се тежко премеждие така скоро след пристигането ви в обсерваторията. Не мога да си го простя.

— Нямате причина да се обвинявате, доктор Пивърейл — каза Лъки.

— Вината е моя, сър. Ако бях тука да ви посрещна с добре дошли, както е прието… Но ние следяхме един важен и съвсем анормален протуберанс в се страхувам, че заради професията се изкуших да пренебрегна гостоприемството.

— Във всеки случай, вие сте извинен — успокои го Лъки и погледна леко развеселен Бигман, който слушаше с отворена уста величествения поток от думи.

— Не мога да бъда извинен — възрази астрономът, — но съм доволен, че се опитахте да ме извините. Междувременно аз се разпоредих да ви се предоставят стаи.

Той хвана и двамата под ръка и ги изведе по добре осветените, но тесни коридори на купола.

— Жилищата ни са претъпкани, особено откакто пристигна доктор Майндс със своите инженери и… и някои други. Все пак мисля, че ще се зарадвате на възможността да се освежите и вероятно да поспите. Сигурен съм, че ще пожелаете и храна и тя ще ви бъде изпратена. Утре ще имате достатъчно време да се срещнете с цялото наше общество и да ни разкриете целта на вашето посещение. За мен е достатъчен фактът, че Научният съвет ви е гласувал доверие. Ще организираме нещо като банкет във ваша чест.

Коридорът слизаше надолу и те се спуснаха към вътрешността на Меркурий и към жилищните помещения на купола.

— Много сте любезен — отбеляза Лъки. — Може би ще имам възможност да разгледам и обсерваторията.

Пивърейл беше възхитен.

— Ще бъда на ваше разположение — каза той. — Сигурен съм, че няма да съжалявате за времето, прекарано в нея. Главното ни оборудване е инсталирано върху подвижна платформа, конструирана така, че да се придвижва напред-назад с преместването на терминатора. По този начин можем да наблюдаваме непрекъснато една определена част от Слънцето, независимо от движението на Меркурий.

— Великолепно! А сега един въпрос, доктор Пивърейл. Какво е вашето мнение за доктор Майндс? Моля ви, отговорете ми прямо, без всякакво съобразяване с куртоазията.

— Вие също ли сте субтемпорален инженер? — попита намръщено д-р Пивърейл.

— Не съвсем — отвърна Лъки. — Но аз попитах за д-р Майндс.

— Точно така — започна замислено астрономът. — Той е един приятен млад човек, бих казал напълно компетентен, но нервен, много нервен. Твърде лесно се обижда. Това се проявяваше с течение на времето. Изпълнението на неговия проект не вървеше много добре и това малко ни затрудняваше. Жалко, бих казал. Иначе е приятен млад човек. Аз съм му началник, разбира се, докато е тук, в купола, но на практика не му се бъркам в работата. Неговият проект не е свързан с нашата обичайна дейност в обсерваторията.

— А какво е мнението ви за Джонатан Ъртейл?

Старият астроном се спря за момент.

— Какво точно?

— Как е дошъл тук?

— Не ми се говори за този човек — отвърна Пивърейл.

Известно време продължиха да вървят мълчаливо. Лицето на астронома беше намръщено.

— Има ли други външни лица в купола? — попита Лъки. — Тук сте вие и вашите хора, Майндс и неговите хора и Ъртейл. Има ли още някой?

— Лекарят, разбира се. Доктор Гардома.

— Не е ли от вашите?

— Е, той е лекар, а не астроном. Изпълнява служба, която е необходима в купола и не може да се поеме от машини. Той се грижи за нашето здраве. Тук е отскоро.

— От кога по-точно?

— Смени нашия стар лекар след изтичането на едногодишния му срок. Доктор Гардома пристигна със същия кораб, който докара и групата на Майндс.

— Едногодишен срок? Обичайно ли е това за лекарите тук?

— Дори и за повечето от другите. Трудно се задържат за постоянно, а е тежко да се обучи един човек и след това да напусне. Но Меркурий не е лесно място за живеене и често се налага да сменяме хората.

— И колко души сте приели за последните шест месеца?

— Вероятно двадесет. Точната цифра е записана в нашите документи, но приблизително са двадесет.

— Самият вие сигурно сте тук от доста време.

— От много години — отвърна със смях астрономът. — Не ми се мисли колко са много. А доктор Кук, моят помощник-директор, е тук от шест години. Разбира се, често ползуваме отпуски… Е, ето я и вашата стая, джентълмени. Ако се нуждаете от нещо, не се колебайте и ми се обадете.

Бигман се огледа наоколо. Стаята беше малка, но съдържаше две легла, прибиращи се в една ниша в стената, когато не се използуваха; два стола, за които важеше същото; една комбинация стол-бюро; малък клозет и в съседство с него — баня.

— Хей! — възкликна той. — Във всеки случай, това е много по-добро от кораба, а?

— Не е лошо — съгласи се Лъки. — Вероятно е едно от най-добрите им жилищни помещения.

— Защо не? — каза Бигман. — Допускам, че знае кой си.

— Не мисля, че знае, Бигман — отвърна Лъки. — Той смята, че съм субтемпорален инженер. Знае само, че ме е изпратил Съветът.

— Всеки знае кой си — възрази Бигман.

— Не всеки. Майндс, Гардома и Ъртейл… Слушай, Бигман, защо не идеш да се изкъпеш? А аз ще поръчам малко храна и ще им кажа да ми донесат от „Светкавичния Стар“ куфарчето с инструменти.

— На драго сърце — отвърна весело Бигман.

Бигман пееше високо под душа. Както обикновено в един безводен свят водата за къпане се поставяше под режим със строго предупреждение на стената за позволеното количество. Но Бигман беше роден и израснал на Марс. Той изпитваше огромно уважение към водата и не можеше да си позволи да я разхищава. И така Бигман използуваше дезинфекционното средство обилно, водата пестеливо и пееше високо. После пристъпи към сушителя с принудителна циркулация на горещ въздух, който гъделичкаше тялото му със своите струи, а той се пляскаше с ръце, за да подсили ефекта.

— Хей, Лъки — подвикна Бигман, — храната на масата ли е? Гладен съм.

Той чуваше тихия говор на Лъки, но не можеше да различи нито дума.

— Хей, Лъки — подвикна повторно той и излезе от банята. На масата имаше две димящи блюда с печено говеждо и картофи (леката острота на аромата показваше, че поне месото бе наистина една имитация от мая от морските градини на Венера). Лъки обаче не ядеше, а седеше на леглото и говореше по домофона.

Д-р Пивърейл гледаше втренчено от екрана на приемника.

— Е, в такъв случай, всички ли знаеха, че това ще бъде нашата стая? — попита Лъки.

— Не всички, но аз наредих да подготвят стаята ви по общата радиоуредба. Доколкото разбирам, няма причина за секретност. Предполагам, че всеки би могъл да чуе. Още повече, че вашата стая е една от запазените за важни гости. Това не е тайна.

— Разбирам. Благодаря ви, сър.

— Нещо нередно ли има?

— Няма нищо нередно — отвърна Лъки с усмивка и прекъсна връзката. Усмивката му изчезна и той се умисли.

— Ами — нищо нередно! — избухна Бигман. — Какво има, Лъки? Не ми разправяй на мене, че няма нищо нередно.

— Да, нещо не е в ред. Разглеждах екипировката тук. Тя представлява специално изолирани скафандри, предназначени, предполагам, за използуване на Огряваната от Слънцето страна.

Бигман повдигна един от скафандрите, окачени в една ниша в стената. Беше учудващо лек за големината си. Този факт не можеше да бъде приписан на меркурианската гравитация, защото в купола се поддържаше нормалното земно притегляне.

Той поклати глава. Както обикновено, ако трябваше да използува скафандър от складовите запаси, вместо направен по поръчка, той трябваше да нагласи всички фитинги за най-малък възможен размер и дори тогава му беше неудобен. Бигман въздъхна примирено. Това бе наказанието, което търпеше поради недостатъчната си височина. За ръста си винаги мислеше като за „недостатъчно висок“, докато с неговите пет фута и два инча той си беше в действителност „нисък“.

— Марсиански пясъци! — възкликна Бигман. — Подготвили са всичко за нас: легла, баня, храна, скафандри.

— И още нещо — каза сериозно Лъки. — Смъртта чака в тази стая. Виж тук.

Лъки повдигна единия ръкав на по-големия скафандър. Сферичната става при рамото се придвижи леко, но когато оста й се съедини с тази на рамото, Бигман видя една малка, едва забележима цепнатина. Тя щеше да остане напълно незабелязана, ако пръстите на Лъки не бяха дръпнали краищата й настрани.

Това беше разрез, направен очевидно от човек! Изолацията се показваше.

— Върху вътрешната повърхност има подобен разрез — добави Лъки. — Този скафандър би издържал само докато стигна до Огряваната от Слънцето страна и тогава изкусно би ме убил.