Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (2)

1. ПРИЗРАЦИТЕ НА СЛЪНЦЕТО

Лъки Стар в неговият дребен приятел Джон Бигман Джонс следваха младия инженер нагоре по рампата към въздушния шлюз, който водеше към повърхността на планетата Меркурий.

Е, поне събитията се развиват бързо, мислеше Лъки.

Той беше на Меркурий само от час и едва успя да се увери, че корабът му — „Светкавичният Стар“ е надеждно прибран в подземния хангар. Техниците, които поддържаха червената лента за кацане, бяха прегледали кораба му.

Изглежда инженерът, отговарящ за проекта „Светлина“, младият Скот Майндс, го бе очаквал с нетърпение, защото почти веднага му предложи да се разходят по повърхността.

Само за да разгледат природните забележителности, обясни той.

Лъки, разбира се, не вярваше на това. На лицето на инженера бе изписано безпокойство и устата му потрепваше, когато говореше. Очите му бягаха встрани щом срещнеха спокойния хладен поглед на Лъки.

Все пак Стар се съгласи да отиде на повърхността. Засега знаеше само, че инцидентите на Меркурий поставят в деликатно положение Научния съвет. Затова поиска да последва Майндс и да види какво още може да разбере.

Колкото до Бигман, той се радваше да следва Лъки навсякъде, по всяко време, по каквато и да е причина и дори без причина.

Но именно той трепна учудено, когато тримата влизаха в скафандрите си и кимна почти незабелязано към кобура, прикрепен за скафандъра на Майндс.

Лъки спокойно кимна в отговор. Той също бе забелязал подаващата се дръжка на тежкокалибрен бластер.

Младият инженер първи пристъпи върху повърхността на планетата. Лъки Стар го последва, а Бигман излезе последен.

В почти пълната тъмнина те за момент изгубиха контакт помежду си. В студената пустота се виждаха само звездите — ярки и неподвижни.

Бигман първи се съвзе. Гравитацията на Меркурий бе почти същата като на неговия роден Марс. Марсианските нощи бяха почти толкова непрогледни, а звездите в нощното небе — също тъй блестящи.

Гласът му прозвуча ясно в приемниците на другите.

— Хей, аз започвам да различавам предметите.

Лъки също ги различаваше и този факт го озадачи. Звездната светлина със сигурност не бе толкова силна. Но някакво слабо сияние огряваше причудливия пейзаж и докосваше островърхите скали.

Лъки беше виждал подобно нещо на Луната по време на нейната двуседмична нощ. Там пейзажът беше също гол, суров и начупен. В продължение на милиони години нито на Луната, нито тук, на Меркурий е действало смекчаващото докосване на вятър или дъжд. Голата скала, по-студена отколкото въображението може да я обрисува, лежеше недокосната от скреж в един безводен свят.

И в лунната нощ имаше също такова млечнобяло сияние. Но там поне върху половината Луна падаше светлина от Земята. Когато Земята беше в последната си фаза, тя светеше шестнадесет пъти по-ярко от Луната в пълнолуние, гледана от Земята.

Тук, на Меркурий, при Слънчевата обсерватория на Северния му полюс, нямаше в съседство планета, която да хвърля светлина.

— Звездно сияние ли е това? — попита накрая Лъки, знаейки, че не е.

— Не, идва от короната — отвърна уморено Скот Майндс.

— Велика Галактико! — възкликва Лъки леко усмихнат. — Короната! Разбира се! Трябваше да се досетя!

— За какво? — извика Бигман. — Какво става? Хей, Майндс! Хайде, казвай!

— Обърнете се — каза Майндс. — Застанали сте с гръб към нея.

Всички се извърнаха. Лъки подсвирна тихо през зъби, а Бигман възкликна от изненада. Майндс не каза нищо.

Част от хоризонта се открояваше рязко на фона на една перлена област от небето. Всяка неравност в тази част на хоризонта беше ясно очертана. Над него небето излъчваше мека светлина, отслабваща с височината и стигаща до една трета по пътя към зенита. Светлината се изливаше на бледи потоци.

— Това е короната, мистър Джонс — каза Майндс.

Дори изненадан, Бигман не забравяше своята собствена концепция за благоприличие.

— Наричайте ме Бигман — измърмори той. После рече: — Искате да кажете короната около Слънцето ли? Не знаех, че е толкова голяма.

— Простира се на един милион мили и дори повече — каза Майндс, а ние сме на Меркурий, най-близката планета до Слънцето. Точно в този момент сме само на тридесет милиона мили от него. Вие сте от Марс, нали?

— Там съм роден и израснал — отвърна Бигман.

— Е, ако точно в този момент можехте да видите Слънцето, щяхте да забележите, че е тридесет и шест пъти по-голямо, отколкото когато го гледате от Марс. Същото се отнася и за короната му. Освен това е и тридесет и шест пъти по-ярко.

Лъки кимна. Слънцето и короната му, гледани оттук, са девет пъти по-големи, отколкото се виждат от Земята, като там короната се забелязваше само в периодите на пълно слънчево затъмнение.

Е, Майндс съвсем не беше излъгал. Имаше какво да се види на Меркурий. Лъки се опита да си представи цялата корона и Слънцето, което тя огражда и което сега бе скрито зад хоризонта. Гледката би била великолепна!

— Хората наричат тази светлина Белия призрак на Слънцето — продължи Майндс с нескривана горчивина в гласа.

— Харесва ми — каза Лъки. — Определението е чудесно.

— Чудесно ли? — попита яростно Майндс. — Не мисля така. На тази планета има безброй легенди за призраци. Тя носи нещастие. Тук никога нищо не е вървяло както трябва. Мините пропадаха… — гласът му стана провлечен.

Нека се поуспокои, помисли Лъки и попита на глас:

— Къде е феноменът, който трябваше да видим, Майндс?

— А, да. Налага се малко да повървим. Не е далеч, като се има предвид гравитацията, но трябва да гледате в краката си. Тук нямаме пътища, а мъждукането на короната може да бъде много объркващо. Предлагам да включите светлината на шлема.

Докато говореше, той пусна своята и над лицевото прозорче изскоча един лъч, който превърна земята в груба черга на жълти и черни ивици. Другите двама също включиха светлините и трите фигури потеглиха напред с дебело изолираните си обувки. Във вакуума те не вдигаха шум, но чувствуваха във въздуха леките вибрации на скафандрите, предизвиквани от всяка стъпка.

Докато вървеше, Майндс изглежда размишляваше за планетата.

— Мразя Меркурий — каза той с нисък, напрегнат глас. — Тук съм вече от шест месеца, равняващи се на две меркуриански години и ми се повдига от него. Отначало не мислех, че ще се задържа повече от шест месеца, а ето че времето изтече без да свърша нищо. Нищо. Всичко тук е наопаки. Меркурий е най-малката планета и е най-близо до Слънцето. Към него е обърната винаги само едната му страна. Някъде там — ръката му се залюля в посока на светещата корона — е Огряната от Слънцето страна, където на места става достатъчно горещо, за да се стопи олово или заври сяра. А там, в другата посока — махна отново с ръка той, — е единствената планетна повърхност в цялата Слънчева система, която никога не вижда Слънцето. Всичко на това място е отвратително.

Той направи пауза, за да прескочи една пукнатина, широка шест фута — остатък от много отдавнашно меркуротресение, който не можеше да се заличи без вятър и атмосферни влияния. Майндс скочи несръчно като землянин, който дори на Меркурий живее при изкуствената гравитация под купола на Обсерваторията.

При тази гледка Бигман цъкна неодобрително с език. Двамата с Лъки извършиха скока като просто удължиха крачка.

Изминаха още четвърт миля.

— Можем да го видим оттук — отсече Майндс. — Дошли сме точно навреме.

Той спря и се полюшна напред, разпервайки ръце, за да запази равновесие. Бигман и Лъки спряха с лек подскок, от който се вдигна струя чакъл.

Светлината от шлема на Майндс угасна. Той посочи с ръка. Бигман и Лъки също загасиха своите светлини. Там, в тъмнината, накъдето сочеше Майндс, се виждаше малко бяло петно с неправилна форма. Беше много ярко. Толкова изгаряща слънчева светлина Лъки не бе усещал никога на Земята.

— От този ъгъл се вижда най-добре — каза Майндс. — Това е върхът на Планината в черно и бяло.

— Това ли е името й? — попита Бигман.

— Да. Нали разбирате защо? Тя се издига в посока на нощта достатъчно далеч от терминатора… Това е границата между тъмната и осветената страна.

— Зная — възмути се Бигман. — Да не ме смятате за невежа?

— Аз само обяснявам. В тези малки области около Северния полюс и Южния полюс терминаторът не се мести много при въртенето на Меркурий около Слънцето. Сега долу при екватора терминаторът се движи 44 дни (изминавайки 700 мили) в едната посока и после още 44 дни в обратната. Тук той се премества само около половин миля и затова мястото е подходящо за обсерватория. Слънцето и звездите стоят неподвижно. Във всеки случай Планината в черно и бяло е толкова отдалечена, че най-често е осветена само горната й половина. А когато Слънцето започне постепенно да се отдалечава, светлината се премества нагоре по склоновете на планината.

— А сега е осветен само върхът — намеси се Лъки.

— Може би само фут или два от него, но и там светлината скоро ще изчезне. Цялата ще потъне в мрак за един или два земни дни, след което светлината ще започне да се връща.

Още докато говореше бялото петно се сви до точка, която грееше като ярка звезда. Тримата мъже зачакаха.

— Гледайте настрана — посъветва ги Майндс. — Така очите ви ще свикнат с тъмнината. — А след няколко минути добави: — Е, погледнете сега назад.

Лъки и Бигман се подчиниха, но за известно време не виждаха нищо.

Изведнъж пейзажът или поне част от него стана кървавочервен. Отначало съществуваше само чувството за червенина. После тя можеше да бъде различена. Сега върхът беше яркочервен, а надолу по склона червенината ставаше все по-наситена, докато накрая премина в чернота.

— Какво е това? — попита Бигман.

— Слънцето слезе вече достатъчно ниско — отвърна Майндс, — така че над хоризонта се виждат само короната и протуберансите. Те представляват струи водороден газ, които се издигат на хиляди мили над повърхността на Слънцето и са яркочервени на цвят. Непрекъснато излъчваната от тях светлина обикновено се поглъща от слънчевата.

Лъки кимна. Протуберансите също бяха нещо, което от Земята можеше да се види само по време на пълно слънчево затъмнение или със специални уреди.

— Всъщност — добави Майндс приглушено — това се нарича Червеният призрак на Слънцето.

— Има два призрака — каза внезапно Лъки, — един бял и един червен. Заради тях ли носите бластер, мистър Майндс?

— Какво? За какво говорите? — извика необуздано Майндс.

— Казвам — рече Лъки, — че е време да ни обясните защо всъщност ни доведохте тук. Сигурен съм, че не е само заради пейзажите, иначе не бихте носили бластер всред тази пустош.

Измина известно време преди Майндс да отговори.

— Вие сте Дейвид Стар, нали? — попита на свой ред той.

— Точно така — отвърна търпеливо Лъки.

— Вие сте член на Научния съвет и сте човекът, когото наричат Лъки Стар.

— Точно така — с определена неохота се съгласи отново Лъки, защото членовете на Научния съвет избягваха публичността.

— Значи не греша. Вие сте един от неговите първокласни следователи и сте тук, за да разследвате проекта „Светлина“.

Лъки стисна устни. Не очакваше така лесно да го разпознаят.

— Може да е така, а може и да не е — каза той. — Защо ме доведохте тук?

— О, зная че съм прав и ви доведох тук — Майндс се задъха, — за да ви кажа истината преди другите да ви натъпчат… с купища… лъжи.

— За какво?

— За несполуките, които преследват (мразя тази дума) проекта „Светлина“.

— Но вие можехте да го кажете още в купола. Защо ме доведохте тук?

— По две причини — отвърна инженерът, който продължи да диша ускорено и трудно. — Първо, всички мислят, че вината е моя, че не мога да осъществя проекта и напусто прахосвам пари. Исках да ви откъсна от тях. Разбрахте ли? Исках да ви попреча да чуете първо тях.

— Защо си мислят, че вината е ваша?

— Смятат, че съм твърде млад.

— На колко сте години?

— Двадесет и две.

— А втората причина? — попита Лъки Стар, който не беше много по-възрастен.

— Исках да почувствувате Меркурий. Исках да добиете представа за… за… — Той млъкна.

Облечената в скафандър фигура на Лъки се извисяваше над негостоприемната повърхност на Меркурий, а металната повърхност на едното му рамо улавяше и отразяваше млечнобялата светлина на короната.

— …за белите призраци на Слънцето.

— Добре, Майндс — каза Лъки. — Да предположим, че приема вашето твърдение, че не сте отговорен за несполуките в проекта. Тогава кой е отговорен?

Неясното мърморене на инженера постепенно се свърза в думи.

— Не зная… Поне…

— Не ви разбирам — каза Лъки.

— Вижте какво — продължи отчаяно Майндс, — направих разследване. Сън не спях, опитвайки се да открия виновника. Наблюдавах кой къде ходи. Отбелязвах момента на инцидентите, т.е. случаите на скъсване на кабели или смачкване на преобразувателни плочи. И в едно нещо съм сигурен…

— Какво е то?

— Никой в купола не може да бъде пряко обвинен. Никой. В него има само около петдесет души; по-точно петдесет и двама, а последните шест пъти, когато се случваше някаква повреда, аз бях в състояние да дам отчет за всеки един. Никой не е бил близо до местата на инцидентите. — Гласът му стана истеричен.

— Тогава как си го обяснявате? — попита Лъки. — Меркуротресения? Влияние на Слънцето?

— Призраци! — извика яростно инженерът, размахвайки ръце. — Има един бял и един червен призрак. Вие ги видяхте. Но има също и двукраки призраци. Аз ги видях, но ще ми повярва ли някой? — Той говореше почти несвързано. — Казвам ви… казвам ви.

— Призраци! — възкликна Бигман. — Да не сте луд?

— Вие също не ми вярвате! — изкрещя внезапно Майндс. — Но аз ще ви докажа! Ще взривя призрака! Ще взривя глупаците, които не ми вярват! Ще ги взривя един по един!

Той измъкна бластера си със зловещ смях и преди Бигман да успее да се помръдне, за да го спре, с невероятна бързина се прицели в Лъки и натисна спусъка. Невидимото разрушително поле на бластера атакува…