Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (5)

4. НА БАНКЕТНАТА МАСА

— Ъртейл! — внезапно извика Бигман със свирепост, която стегна всеки мускул от дребното му тяло. — Този мръсник…

— Защо Ъртейл? — тихо попита Лъки.

— Той ни предупреди да преглеждаме скафандрите си, Лъки. Спомняш ли си?

— Разбира се. И аз точно това направих.

— Несъмнено той ни е погодил този номер. Намираме скафандър с разрез и мислим, че е благороден човек. Следващият път ще му станем лесна плячка. Не се хващай на въдицата му, Лъки. Той е един…

— Почакай малко, Бигман, почакай! Недей да правиш прибързани заключения. Ъртейл каза, че Майндс се е опитвал да убие и него. Да допуснем, че сме му повярвали. Да приемем, че Майндс се е опитвал да повреди скафандъра му и той е открил това навреме. Тогава логично е Ъртейл да ни предупреди да внимаваме за същия трик. Може би това е работа на Майндс.

— Марсиански пясъци, Лъки! Не може да бъде! Този младеж, Майндс, е натъпкан с хапчета за сън, а и откакто сме на тази нещастна скала не сме го изпускали от погледа си.

— Добре. Но откъде знаем дали Майндс спи и е под лекарско наблюдение? — попита Лъки.

— Гардома каза… — започна Бигман и млъкна.

— Точно така! Гардома каза! Все пак ние не видяхме Майндс. Знаем само какво е казал доктор Гардома, а той е голям приятел на Майндс.

— И двамата имат пръст в тази работа — каза Бигман, убеден мигновено в думите си. — Подскачащи комети…

— Чакай, чакай, не подскачай така. Велика Галактико, Бигман, аз само се опитвам да подредя мислите си, а ти все ме прекъсваш. — Тонът му беше толкова неодобрителен, колкото можеше да си позволи да бъде спрямо своя дребен приятел. — Досега си се оплаквал една дузина пъти, че не ти казвам всичко, което е в главата ми, преди да съм го обмислил окончателно — продължи той. — Ето защо го правя, глупако. Щом предложа някоя теория, ти веднага си готов за въоръжено нападение.

— Съжалявам, Лъки — извини се Бигман. — Продължавай.

— И така, сега Ъртейл е лесно да бъде заподозрян. Никой не го обича. Дори доктор Пивърейл. Видя как реагира само при споменаване на името му. С него се срещнахме само веднъж и ти не го хареса…

— Виж ти — промърмори Бигман.

— …аз също не го харесах. Всеки може да повреди този скафандър и да се надява, че подозрението ще падне на Ъртейл, ако деянието бъде разкрито, а то сигурно ще бъде, ако не предварително, то след като убие някой.

— Всичко това ми е ясно, Лъки.

— От друга страна — продължи Стар, — Майндс вече се опита да се освободи от мен с бластерен изстрел. Ако опитът му е бил сериозен, той не изглежда да е от типа хора, които биха направили нещо така задкулисно като срязване на скафандъра. Колкото до доктор Гардома, аз не смятам, че би се замесил в убийството на един член на Съвета само от приятелски чувства към Майндс.

— Тогава какво решаваш? — попита нетърпеливо Бигман.

— Засега нищо, освен че трябва да си лягаме — отвърна Лъки.

Той оправи леглото си и отиде в банята. Бигман погледна след него и сви рамена.

* * *

Скот Майндс седеше в леглото, когато на следващата сутрин Лъки и Бигман влязоха в стаята му. Беше бледен и изглеждаше уморен.

— Здравейте — поздрави ги той. — Карл Гардома ми каза какво се е случило. Не можете да си представите колко съжалявам.

Лъки отмина безмълвно тези негови думи.

— Как се чувствувате? — попита го той.

— Изтощен, но добре, ако разбирате какво искам да кажа. Ще бъда на вечерята, която дава Пивърейл.

— Разумно ли е това?

— Не искам да оставя Ъртейл да командва парада там, разказвайки на всеки, че съм луд — каза Майндс и на лицето му се изписа омраза. — Или пък доктор Пивърейл, по същата причина.

— Съмнява ли се доктор Пивърейл във вашия здрав разум? — попита тихо Лъки.

— Ами… вижте, Стар, откакто инцидентите започнаха да стават тежки, наблюдавам Огряната от Слънцето страна от един малък ракетен скутер. Длъжен съм. Този проект е мой. Досега аз… аз два пъти виждах нещо.

Майндс направи пауза.

— Какво виждахте, доктор Майндс? — подкани го да продължи Лъки.

— Бих желал да го определя със сигурност. Но виждах нещото само от разстояние. То се движеше и приличаше на човек. Беше в скафандър. Но знаете ли, той не приличаше на нашите специално изолирани скафандри. Изглеждаше по-скоро като обикновен скафандър от обикновен метал, разбирате ли?

— Не се ли опитахте да го доближите?

— Да, но го изгубих. Снимките също не показаха нищо. Само светли или тъмни петна, които можеха да бъдат каквото и да е. Но това нещо се движеше под палещите лъчи на Слънцето, сякаш не го беше еня за горещината и радиацията. Дори понякога се спираше по няколко минути неподвижно на слънцето. Това ме поболя. Не е ли странно? Имам предвид това, че се спираше. Никой не стои неподвижно там. Въпреки топлоизолиращия скафандър човек гледа да си свърши работата по възможно най-бързия начин и да се махне оттам. В близост до терминатора горещината не е така силна, но все пак има радиация. Няма защо да се излагаш без нужда на нея. Топлоизолиращите скафандри не са съвършена защита срещу гама-лъчите. Ако трябва да стоите неподвижно, отивате в сянката на някоя скала.

— Как си обяснявате всичко това?

— Не мисля, че нещото е човек — отвърна Майндс с глас, който бе спаднал до шепот.

— Да не искате да кажете, че е двукрак призрак? — попита внезапно Бигман, преди Лъки да му попречи.

Но Майндс само поклати глава.

— Употребих ли този израз на повърхността? — попита той. — Сякаш си спомням… Не, мисля, че е меркурианец.

— Какво? — извика Бигман. Гласът му прозвуча така, сякаш според него това е още по-лошо.

— Кой друг би могъл да издържи на слънчевата радиация и на горещината?

— Защо му е тогава скафандър? — попита Лъки.

— Е, това не зная — отвърна Майндс и в очите му се появи безпокойство. — Но все пак е нещо. След като се върнах в купола, установих че се знае на кое място е бил по това време всеки скафандър и всеки човек. Доктор Пивърейл няма да позволи организирането на експедиция за сериозно търсене. Твърди, че ни липсвала подходяща екипировка.

— Казахте ли му същото, което казахте и на мен?

— Сигурен съм, че ме взема за луд. Смята, че виждам отражения и си въобразявам, че са хора. Но случаят не е такъв, Стар!

— Свързахте ли се с Научния съвет? — попита Лъки.

— Как бих могъл? Доктор Пивърейл нямаше да ме подкрепи. Ъртейл щеше да каже, че съм луд и те щяха да уважат неговото мнение. Кой би ме чул?

— Аз — отвърна Лъки.

Майндс се надигна рязко в леглото и протегна ръка, сякаш да улови ръката на Лъки, но после я отдръпна.

— Тогава вие ще го изследвате, нали? — попита той със задавен глас.

— Ще го изследвам, но по свой начин — обеща Лъки.

* * *

Другите бяха насядали вече край банкетната маса, когато пристигнаха Лъки и Бигман. Сред шумните поздрави при тяхното влизане и започналите представяния имаше очевидни признаци, че събирането не е от най-приятните.

Д-р Пивърейл седеше на председателското място. Тънките му устни и хлътналите бузи потрепваха. Той трудно поддържаше достолепен вид. Вляво от него се намираше широкоплещестата фигура на Ъргейл. Беше се облегнал назад в креслото, а дебелите му пръсти си играеха с чашата пред него.

В дъното на масата седеше Скот Майндс, който изглеждаше млад и уморен. Гледаше Ъртейл с чувство на гневно безсилие. До него беше д-р Гардома със замислен и угрижен поглед, сякаш готов да се намеси, в случай че Майндс си изпусне нервите.

Останалите места, с изключение на две празни от дясната страна на д-р Пивърейл, бяха заети от някои старши служители в обсерваторията. Единият от тях, Хенли Кук, който бе втори по старшинство в купола, приведе стройното си мършаво тяло напред и с двете си ръце стиска здраво ръката на Лъки.

Лъки и Бигман заеха местата си и салатите бяха сервирани.

— Точно преди да влезете се питахме дали младият Майндс трябва да ти спести разказа за великите чудеса, които готви за Земята като резултат от своите опити — каза веднага Ъртейл с дрезгав глас, който се извиси над общия разговор.

— Нищо подобно — отсече Майндс. — Аз сам ще говоря по този въпрос, ако не възразяваш.

— О, давай, Скот — усмихвайки се широко го подкани Ъртейл, — не се стеснявай. Е, чуй сега какво аз ще му кажа.

Ръката на д-р Гардома попадна сякаш случайно върху рамото на Майндс. Младият инженер сподави един вик на възмущение и не каза нищо.

— Известявам ви Стар, че този експеримент ще бъде добър. Той…

— Имам представа за експериментите — прекъсна го Лъки. — Основният резултат, една климатизирана планета, според мен е напълно постижим.

— Така ли? — намръщи се Ъртейл. — Радвам се, че сте оптимист. Бедният Скот не може да извърши дори подготвителната експериментална работа. Така ли е, Скот?

Майндс се понадигна, но ръката на д-р Гардома отново се озова на рамото му.

Погледът на Бигман сновеше от говорещ на говорещ, спирайки се с отвращение на Ъртейл. Той не каза нищо.

Пристигането на основното ястие прекъсна за момент разговора, а д-р Пивърейл се опита отчаяно да го насочи към по-малко експлозивни теми.

За кратко време това му се удаде, но след това Ъртейл се наведе към Лъки с набодено последно късче от пържолата и каза:

— И така, вие сте за изпълнението на проекта на Майндс, нали?

— Мисля, че той е приемлив.

— Като член на Научния съвет трябва добре да прецените приемливостта му. Как ще реагирате, ако ви кажа, че експериментите тук бяха ненужни и че биха могли да се проведат на Земята срещу един процент от стойността им тук, само ако Съветът поне малко се грижеше да пести парите на данъкоплатците?

— По същият начин, както ако ми бяхте казали каквото и да било друго — остроумно му отвърна Лъки, запазвайки спокойствие. — Бих ви казал, мистър Ъртейл, че се опитвате да лъжете. Това е най-големият ви талант и предполагам най-голямото удоволствие.

Изведнъж настана гробна тишина. Млъкнаха всички, включително и Ъртейл. Дебелите му бузи изглежда увиснаха от изненада, а очите му се облещиха. Внезапно изпаднал в ярост, той стана от мястото си, наведе се през масата пред д-р Пивърейл и постави длан в непосредствена близост до чинията на Лъки.

— Никой лакей на Съвета… — кресна той. В това време Бигман също се раздвижи. Никой на масата не видя подробностите от това движение, тъй като то стана със светкавичната скорост на атакуваща змия, а крещенето на Ъртейл завърши с вик на изненада.

Над твърдо опряната върху масата ръка на Ъртейл сега стърчеше гравираната метална дръжка на ножа-силово поле.

Д-р Пивърейл бутна внезапно стола си назад, а от гърлата на всички мъже с изключение на Бигман се изтръгна вик на изненада. Дори Лъки изглежда се сепна.

— Разтвори си пръстите, непохватен дръвнико! — извиси се тенорът на ликуващия Бигман. — Разтвори ги и се сплескай на мястото си!

Ъртейл впери поглед в дребния си мъчител, без да разбере за момент какво му казва и после бавно разтвори пръстите си. Ръката му не беше наранена. Не бе обелено дори и малко парченце от кожата. Ножът-силово поле потрепваше в твърдия пластмасов плот на масата, показвайки един инч от своето трепкащо луминисцентно острие (не материя, а само тънко нематериално силово поле). Ножът беше забит в масата изкусно и безпогрешно между втория и третия пръст на ръката на Ъртейл.

Той я дръпна рязко, сякаш внезапно бе обхваната от пламъци.

Бигман ликуваше.

— А следващият път, приятелче, когато посегнеш на Лъки или мен, ще ти отсека ръката — предупреди го той. — Какво ще кажеш, а? И ако възнамеряваш да кажеш нещо, направи го вежливо.

Бигман се пресегна за ножа, дезактивира острието му, хващайки го за дръжката и го прибра в калъфа на колана си.

— Не усетих, че приятелят ми е въоръжен — каза леко начумерен Лъки. — Сигурен съм, че съжалява загдето е смутил вечерята и се надявам, че мистър Ъртейл няма да вземе присърце инцидента.

Някой се засмя, а на лицето на Майндс се появи сдържана усмивка.

Ожесточеният поглед на Ъртейл се местеше от лице на лице.

— Няма да забравя това отношение — заяви той. — За мен е очевидно, че сенаторът не се ползува с дължимата му подкрепа и ще го известя за това. Обаче няма да мръдна от тук.

Той скръсти ръце, сякаш приканваше някой да се опита да го изгони.

Малко по малко разговорът стана общ.

— Знаете ли, сър, струва ми се, че лицето ви ми е познато — обърна се Лъки към д-р Пивърейл.

— Така ли? — попита астрономът с пресилена усмивка. — Не си спомням да съм ви срещал преди.

— Бил ли сте някога на Серес?

— Серес? — повтори старият астроном и погледна Лъки с лека изненада. Очевидно още не бе дошъл на себе си след епизода с ножа-силово поле. — На този астероид се намира най-голямата обсерватория в Слънчевата система. На млади години съм работил в нея, а и сега често я посещавам.

— Чудя се дали не съм ви виждал там.

Докато говореше, Лъки не можеше да не си спомни тези вълнуващи дни, когато преследваха капитан Антън и пиратите, направили своите бърлоги в астероидите. И особено деня, в който пиратските кораби атакуваха самото сърце на територията на Съвета върху повърхността на Серес, постигайки временна победа с дързостта на своето нападение. Но д-р Пивърейл поклати глава.

— Ако съм имал удоволствието да ви видя там, щях да си спомня, сър — отвърна вежливо той.

— Жалко — каза Лъки.

— Загубата е моя, уверявам ви. Тогава ми вървеше на загуби. В резултат на едно чревно заболяване аз пропуснах цялото пиратско нападение. Узнах за него само по дочутите разговори между моите болногледачки.

Възвърнал си доброто настроение, д-р Пивърейл огледа масата. Десертът беше сервиран от механичния подносоносач.

— Джентълмени, подхванахме малка дискусия относно проекта „Светлина“ — каза той и направи пауза, за да се усмихне любезно. — При създалите се обстоятелства темата не е особено приятна за обсъждане, но съм мислил много върху инцидентите, които смутиха повечето от нас. Изглежда сега е най-подходящият момент да ви кажа всичко, каквото мисля по този въпрос. В края на краищата доктор Майндс също присъствува тук. Похапнахме добре и сега, накрая имам да ви съобщя нещо интересно.

— Вие ли, доктор Пивърейл? — попита мрачно Ъртейл, нарушавайки дългото си мълчание.

— Защо не? — отвърна любезно астрономът. — Много пъти през живота си съм имал интересни неща за казване и ще споделя какво имам наум сега. — Той привлече вниманието на всички върху себе си. — Мисля, че зная цялата истина и само истината. Зная кой и защо причинява инцидентите, свързани с проекта „Светлина“.