Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (13)

12. ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ЕДИН ДУЕЛ

Опасността, грозяща Лъки, бе повторение, но с обратен знак на тази, с която няколко часа по-рано се беше сблъскал Бигман. Застрашаваше го не горещината, а нарастващият студ. Каменните „въжета“ го държаха така здраво, както металната прегръдка на робота стискаше Лъки. Все пак в едно отношение положението на Бигман беше по-малко безнадеждно. Вцепенените му пръсти отчаяно стискаха бластера в ръката на Ъртейл.

А бластерът бе започнал да се клати. Всъщност той така внезапно се изхлузи, че вцепенените пръсти на Бигман едва не го изпуснаха.

— Марсиански пясъци — промърмори Бигман, стискайки го здраво.

Само да знаеше къде в пипалата има уязвимо място и да взриви която и да е част от тях, без да убие Ъртейл или себе си, задачата щеше да е проста. При тези обстоятелства имаше само един и то не много добър начин да рискува.

Палецът му несръчно въртеше копчето за интензивност, като все повече я намаляваше. Главата на Бигман започна да се замайва, а това бе лош знак. Изминаха няколко минути, откакто бе забелязал последни признаци на живот у Ъртейл.

Интензивността вече бе намалена до минимум. Сега трябваше да достигне спусъка, без да изпусне бластера. В никакъв случай не биваше да го изпуска! Бластерът започна да се затопля. Бигман разбра това по тъмночервения цвят на контролната решетка на цевта. Нагряването беше вредно за нея, тъй като бластерът не беше конструиран за използуване като нагревател. Но по дяволите оръжието!

Тогава му се стори, че реалността трепна за момент, сякаш след миг щеше да изгуби съзнание.

В този момент Бигман усети първия прилив на топлина, постъпваща в тялото му от задъхващия се захранващ блок и издаде слаб вик на радост. Това показваше, че топлинната енергия повече не изтича директно в лакомо смучещите я пипала.

Раздвижи ръцете и краката си. Те бяха свободни. Пипалата изчезнаха.

Светлината на скафандъра стана по-силна и сега можеше по-добре да види мястото, където бе хвърлил бластера. Мястото, но не и самия него. Там, където трябваше да бъде, имаше една лениво движеща се маса от сиви преплетени пипала.

С трескаво движение Бигман грабна и бластера от Ъртейл, нагласи го на минимална интензивност и го хвърли още по-далеч от първия. Той щеше да задържи съществото, ако другият се беше вече изтощил.

— Хей, Ъртейл, чуваш ли ме? — попита го възбудено Бигман.

Никакъв отговор.

Събра остатъка от силите си и повлече облечената в скафандър фигура. Светлината на Ъртейловия скафандър мигаше, а измерителният уред показваше, че захранващият блок не е съвсем изтощен. Температурата в скафандъра му щеше бързо да се нормализира.

Бигман повика купола. Вече нямаше друг изход. При тяхната слабост и почти изтощени източници на енергия една нова среща с меркурианския живот би ги погубила. А той щеше да скрие местоположението на Лъки.

Хората от купола стигнаха учудващо бързо до тях.

* * *

С помощта на две чаши кафе, топла храна отвътре и светлината и топлината в купола отвън, живият ум и издържливото тяло на Бигман преодоляха преживяния неотдавна ужас и го превърнаха в един неприятен спомен.

Д-р Пивърейл обикаляше около него едновременно като загрижена майка и нервен старец. Стоманеносивата му коса бе разчорлена.

— Сигурен ли сте, че сте добре, Бигман? Здрав и невредим?

— Чувствувам се по-добре от всякога — подчерта Бигман. — Въпросът е как е Ъртейл?

— Очевидно ще се оправи — отвърна хладно астрономът. — Доктор Гардома го прегледа и се изказа оптимистично за състоянието му.

— Добре — рече с тайно задоволство Бигман.

— Безпокоите ли се за него? — попита малко изненадан д-р Пивърейл.

— Познахте. Подготвил съм му изненада.

В този момент, почти треперейки от вълнение, влезе д-р Хенли Кук.

— Изпратихме хора в мините — каза той. — Ще се опитат да заловят някое от съществата. Взеха със себе си нагряващи се възглавнички. Като стръв за риба, нали разбирате? — После се обърна към Бигман. — Имате късмет, че успяхте да се спасите.

— Не беше късмет, а резултат от обмислени действия — извиси се до писък гласът на Бигман. Изглеждаше обиден. — Прецених, че пипалата се стремят най-вече към пряко излъчваната топлина и че това е любимият им вид енергия. Затова им я предоставих.

После д-р Пивърейл излезе, но Кук остана и продължи да говори за съществата, разхождайки се напред-назад и разсъждавайки върху случилото се.

— Представете си! Старите разкази за смърт от измръзване в мините са били верни! Помислете само! Каменни пипала, действуващи като сюнгер за топлина, поглъщат енергията при всеки допир с нея. Сигурен ли сте в описанието, Бигман?

— Разбира се, че съм сигурен. Когато заловите някое, сам ще видите.

— Какво откритие!

— Как не са ви хванали досега? — попита Бигман.

— Казвате, че се сливат със заобикалящата ги среда. Защитна мимикрия. Освен това нападат човека само когато е сам. Може би — той говореше все по-бързо и по-живо, преплитайки и извивайки дългите си пръсти, — тук е налице някакъв инстинкт или елементарен разум, който ги пази скрити и невредими. Сигурен съм. Този разум не им позволява да се изпречат на пътя ни. Те знаят, че единствено неизвестността гарантира тяхната безопасност, затова нападат човека когато е сам, отделен от останалите. Освен това в продължение на тридесет или дори повече години в мините не се е появявал нито един човек. Техните скъпоценни източници на необикновена топлина изчезнали и въпреки това никога досега не са се поддали на изкушението да нахлуят в самия купол. Но когато накрая в мините отново се появили хора, изкушението било твърде голямо и едно от съществата предприело атака, въпреки че атакуваният не е бил сам. Това се оказа фатално за тях и те бяха открити.

— Защо тогава не отидат на Сгряваната от Слънцето страна, щом искат енергия и имат толкова разум? — попита Бигман.

— Може би там е твърде горещо за тях — отвърна веднага Кук.

— Но те обсебиха бластера, нажежен до червено.

— Може би радиацията на Огряваната от Слънцето страна е твърде силна, а те не са приспособени да живеят при такива условия. Или там има друга порода от тези същества. Откъде да знаем? Може би тези на Тъмната страна живеят от радиоактивни руди?

Бигман сви рамена. Намираше такива размишления за безполезни.

Потокът от мисли на Кук изглежда също смени посоката си. Той погледна замислено Бигман.

— Значи вие спасихте живота на Ъртейл — каза Кук, потривайки брадичката си.

— Точно така.

— Е, може би сте постъпил добре. Ако Ъртейл беше умрял, щяха да обвинят вас. Сенаторът Свенсон можеше да използува случая, за да причини големи неприятности на Съвета и на двама ви със Стар. Нямаше да приемат обясненията ви. Вие щяхте да сте свидетел на неговата смърт, а това е достатъчно за Свенсон.

— Слушайте — каза Бигман, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак, — кога ще мога да видя Ъртейл?

— Когато каже доктор Гардома.

— Обадете му се тогава по телефона и го помолете да ми позволи.

Кук фиксира замислено с поглед дребния марсианец.

— Какво сте намислили?

И тъй като трябваше да уговори нещо за гравитацията, той обясни част от своя план на Кук.

* * *

Д-р Гардома отвори вратата и покани Бигман да влезе.

— Ваш е, Бигман — прошепна той. — На мен не ми е нужен.

Той излезе и Бигман остана сам с Ъртейл. Джонатан Ъртейл бе малко бледен в лице, но това бе единствената следа от преживяното.

— Цял деленичък съм, ако това си дошъл да видиш — ухили се свирело Ъртейл.

— Точно за това съм дошъл, но искам да ти задам един въпрос. Още ли поддържаш глупавата си теза, че Лъки Стар разпространявал измамната представа за някаква сириусианска база в мините?

— Имам намерение да проверя.

— Слушай, приятелче, знаеш че това е лъжа и само се чудиш как да изфабрикуваш фалшиво доказателство. Изфабрикувай го! Не очаквам да паднеш на колене и да ми благодариш, че спасих живота ти…

— Почакай! — Лицето на Ъртейл бавно почервеня. — Спомням си само, че нещо ме изненада. Беше нещастен случай. Не зная какво се е случило после. Казаното от теб не означава нищо за мен.

— Ти, мъгляв облак космически прах, викаше за помощ! — извика обидено Бигман.

— Къде ти е свидетелят? Нищо не си спомням.

— Как предполагаш, че се спаси?

— Нищо не предполагам. Може би ме е ударил и повалил камънопад. Ако си дошъл тук, очаквайки да плача на рамото ти и да обещая да не дразня твоя приятел-мошеник, ще останеш разочарован. Ако няма какво друго да ми кажеш, довиждане.

— Има нещо, което забравяш — каза Бигман. — Ти се опита да ме убиеш.

— Къде ти е свидетелят? Слушай, дребосъко, ако веднага не се махнеш, ще те смачкам и ще те издухам.

С героични усилия Бигман остана спокоен.

— Ще сключа сделка с теб. Ъртейл. Ти ме заплаши с всичко, което можа да измислиш, само защото си с един инч по-висок и с половин фунт по-тежък от мен, но се уплаши единствения път, когато те атакувах.

— С нож-силово поле, докато аз бях невъоръжен. Не забравяй това.

— Казвам ти, че си страхлив. Ела и се пребори с мен. Сега. Без оръжия. Или си твърде слаб?

— Твърде слаб за да се бия с теб ли? И две години да лежа в болница, пак ще съм по-силен!

— Тогава бий се! Пред свидетели! Можем да използуваме свободното пространство в машинното отделение. Ще уредя това с Хенли Кук.

— Кук сигурно те мрази. Какво ще каже Пивърейл?

— Никой не го пита. А Кук не ме мрази.

— Той изглежда силно желае да те види мъртъв. Но не мисля да му доставя това удоволствие. Защо трябва да се бия с половин-пинтов^[1] кожен мех, пълен с въздух?

— Страх ли те е?

— Аз попитах, защо? Ти каза, че ще правиш сделка.

— Прав си. Ако спечелиш ти, аз няма да кажа нито дума за това, което наистина се случи в мините. Ако спечеля аз, ти ще престанеш да дразниш Съвета.

— Забележителна сделка. Защо да се безпокоя, че ще приказваш врели-некипели за мен?

— Ти не се страхуваш, че ще загубиш, нали?

— Космос! — Възклицанието беше достатъчно изразително.

— Е, тогава?

— Сигурно ме мислиш за глупак. Ако се бия с теб пред свидетели, ще бъда обвинен в убийство. Ще те смачкам с един пръст. Намери друг начин да се самоубиеш.

— Добре. С колко си по-тежък от мен?

— Със сто фунта — отвърна презрително Ъртейл.

— Със сто фунта сланина — изписка Бигман, а малкото му лице се набръчка в свирепа гримаса. — Слушай какво ще ти кажа. Нека се бием при меркурианска гравитация. Това намалява предимството ти в теглото на четиридесет фунта и запазва предимството ти в инерцията. Достатъчно справедливо, нали?

— Космос — възкликна Ъртейл, — как бих желал да те плясна веднъж, само за да затворя голямата уста върху нищожно малкото ти лице.

— Ще получиш своя шанс. Приемаш ли сделката?

— В името на Земята, да. Ще се опитам да не те убия, но само толкова. Ти поиска това. Сам си го изпроси.

— Правилно. А сега да започнем.

Желанието на Бигман да се бият бе така силно, че докато говореше, подскачаше наоколо и нанасяше бързи юмручни удари във въздуха за упражнение. Той така страстно желаеше този дуел, че нито веднъж не се сети за Лъки, нито усети някакво предчувствие за беда. Нямаше как да разбере, че малко по-рано Лъки се бе сражавал в много по-опасен двубой, отколкото предложеният от него.

* * *

В машинната зала имаше чудовищно големи генератори и масивни съоръжения, но също така и обширно празно пространство, подходящо за събирания на персонала. Това бе най-старата част от купола. В първите дни, преди да бъде пробита в меркурианската почва дори една единствена шахта, инженерите на най-ранните конструкции бяха спали върху походни легла на това място между генераторите. При случай то все още се използуваше за прожекции на триизмерни филми.

Сега служеше за ринг, а Кук заедно с половин дузина техници стоеше на една от страничните линии.

— Това ли са всички? — попита Бигман.

— Майндс и хората му са на Огряваната от Слънцето страна. Десет души са в мините да търсят твоите въжета, а по-голямата част от останалите са при своите уреди — отвърна Кук, а после, изпълнен с опасения, погледна към Ъртейл и попита: — Сигурен ли сте, че знаете какво правите, Бигман?

Ъртейл се беше съблякъл до кръста и разтягаше мускулите си със задоволство на атлет. Гърдите и рамената му бяха окосмени.

Бигман погледна с безразличие към Ъртейл.

— Нагласихте ли гравитацията? — попита той.

— Ще я изключим при подаване на сигнала за започване. Погрижил съм се останалата част от купола да не бъде засегната. Ъртейл съгласи ли се?

— Разбира се — усмихна се Бигман. — Всичко е наред, приятел.

— Надявам се — отвърна пламенно Кук.

— Кога ще почваме? — извика Ъртейл и после, оглеждайки малката група зрители, попита: — Иска ли някой да заложи на маймуната?

Един от техниците погледна Бигман и загрижено се ухили. Бигман, също съблечен до кръста, изглеждаше изненадващо окосмен, но разликата в ръста придаваше на срещата нелеп вид.

— Без облози — каза техникът.

— Аз съм готов — обади се Ъртейл.

Кук облиза побледнелите си устни и превключи главния включвател. Тонът на приглушеното бръмчене на генераторите се промени.

Бигман се залюля от внезапната загуба на тегло. Залюляха се и всички останали. Ъртейл се препъна, но бързо възстанови равновесието си и тръгна предпазливо напред към средата на празното пространство. Той не си направи труда да повдигне ръце и остана да чака в напълно отпусната поза.

— Започни с нещо, буболечко — каза той.