Айзък Азимов
Голямото слънце на Меркурий (12)

11. САБОТЬОР!

Фигурата бе висока, по-висока дори от Лъки. Всъщност, висока почти седем фута и съразмерно широка. Всичко, което можеше да се види по нея, бе блещукащ метал, който светеше ярко в сгряваните от Слънцето места и чернееше на сянка.

Под метала обаче нямаше плът и кръв, а само метал, механизми, електронни лампи и ядрен микрореактор, снабдяващ фигурата с ядрена енергия и излъчващ гама-лъчите, които Лъки бе уловил с джобния си ергометър.

Крайниците на съществото бяха чудовищно големи. То стоеше широко разкрачено с лице към Лъки. За очи имаше две фотоелектрични клетки с тъмночервен блясък. Устата представляваше напречна резка в долната част на лицето.

Това беше робот и Лъки от пръв поглед разбра, че не е земно производство. Позитронният робот бе изобретен на Земята, но там никога не бе създаван подобен модел.

Устата на робота се отваряше и затваряше на неравномерни интервали, сякаш говореше.

— Не мога да чувам звуци във вакуум, роботе — каза строго Лъки, знаейки, че това е съществено, за да се представи като човек и следователно като господар. — Включи се на радио.

Устата на робота замръзна, а в приемника на Лъки прозвуча дрезгав неравен глас, който неестествено разчленяваше думите.

— Какво работите, сър? Защо сте тук?

— Не ме разпитвай — отвърна Лъки. — Ти защо си тук?

Един робот можеше да говори само истината.

— Инструктиран съм да разрушавам периодично определени обекти — отвърна той.

— От кого?

— Не съм инструктиран да отговарям на този въпрос.

— Сириусианско производство ли си?

— Създаден съм на една от планетите на Сириусианската конфедерация.

Лъки се намръщи. Гласът бе съвсем неприятен. Малкото роботи земно производство, които Лъки бе виждал в експерименталните лаборатории, бяха снабдени с говорен апарат, който чрез директен звук или радио звучеше така приятно и естествено като школуван човешки глас. Сириусиандите сигурно имаха и по-добри модели.

Съзнанието на Лъки се насочи към по-непосредствения проблем.

— Трябва да намеря сенчесто място. Ела с мен.

— Ще ви насоча към най-близката сянка — отвърна веднага роботът.

Той потегли в тръс, движейки се с твърде неравномерна крачка. Лъки го последва. Той не се нуждаеше от упътване, за да достигне сянката, но остана след него, за да наблюдава походката му.

Това, което от разстояние му изглеждаше като тромавост, отблизо се оказа силно накуцване. Накуцване и дрезгав глас. Две несъвършенства в робот, който имаше вид на великолепно механично чудо.

Хрумна му, че роботът може би не е приспособен за горещината и радиацията на Меркурий. Те вероятно го бяха повредили. Като истински учен Лъки почувствува леко съжаление. Роботът бе твърде добър, за да се прахосва с лоша експлоатация.

Наблюдаваше машината с възхищение. В масивния череп от хромова стомана имаше крехка платино-иридиева гъбеста структура с яйцевидна форма, голяма приблизително колкото човешки мозък. В нея се появяваха и изчезваха за една милионна част от секундата квадрилиони позитрони. Така те чертаеха предварително изчислени маршрути, които дублираха по опростен начин мислещите клетки на човешкия мозък.

Инженерите бяха пресметнали тези позитронни маршрути така, че да бъдат удобни за човечеството и бяха запечатали в тях Трите закона на роботиката.

Първият закон гласеше, че робот не може да навреди на човешко същество или да го остави да пострада. Нищо нямаше предимство пред него. Нищо не можеше да го замени.

Вторият закон гласеше, че роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, освен ако нарушават Първия закон.

Третият закон позволяваше на робота да се защитава с уговорката, че с това не нарушава първите два закона.

Лъки излезе от краткотрайния си унес, когато роботът се спъна и почти падна. Лъки не видя никаква, дори най-незначителна нередовност. Ако имаше една ивица, черната сянка щеше да я разкрие.

На това място теренът бе гладък като тепсия. Роботът просто се спъна без причина и залитна на една страна. Той възстанови равновесието си след лудо обикаляне в кръг. После пак пое към сянката, сякаш нищо не беше се случило.

Явно е в лошо експлоатационно състояние, помисли си Лъки.

Влязоха заедно в сянката и Стар включи светлината на скафандъра.

— Ти правиш грешка като разрушаваш необходими съоръжения — каза Лъки. — Причиняваш вреда на хората.

На лицето на робота не се появи никакво изражение. Не би и могло. Нито се долови вълнение в гласа му, когато каза:

— Аз се подчинявам на заповеди.

— Това е Вторият закон — каза строго Лъки. — Освен това не трябва да се подчиняваш на заповеди, които вредят на човешки същества. Така ще нарушиш Първия закон.

— Не съм виждал никакъв човек. На никого не съм навредил.

— Навредил си на хора, които не виждаш. Аз ти го казвам.

— Не съм навредил на никой човек — продължи да упорствува роботът, а Лъки се намръщи на лекомисленото повторение. Вероятно не беше много нов модел, въпреки лъскавия си външен вид.

— Инструктиран съм да избягвам хората. Предупреждават ме, когато идват хора, но за вас не бях предупреден.

Погледът на Лъки се премести от сянката към яркия меркуриански пейзаж. Червеникав и сив в по-голямата си част, той беше нашарен от големи петна черен ронлив материал, който изглежда беше нещо обикновено в тази част на Меркурий. Лъки мислеше как Майндс два пъти бе забелязвал робота (сега неговият разказ придобиваше смисъл) и как бе го изгубил от погледа си, опитвайки се да го доближи. Неговото собствено тайно нашествие на Сгряваната от Слънцето страна, съчетано с използуването на ергометър, за щастие бе измамило робота.

— Кой те предупреди да избягваш хора? — попита внезапно и настоятелно той.

Лъки не очакваше, че ще успее да изненада робота. Неговият мозък е само един механизъм, размишляваше той. Не може да бъде измамен или заблуден, както не можеш да измамиш светлината на скафандъра да се включи, когато се престориш, че натискаш бутона за включването й.

— Инструктиран съм да не отговарям на този въпрос — отвърна роботът и после бавно и със скрибуцане, сякаш думите излизаха против волята му, добави: — Не желая да ми задавате повече такива въпроси. Те са обезпокоителни.

Да се наруши Първият закон е все пак по-обезпокояващо, помисли Лъки.

Той нарочно излезе от сянката и попита последвалия го робот:

— Какъв е твоя сериен номер?

— РЛ-726.

— Много добре, РЛ-726. Ти разбираш, че аз съм човек, нали?

— Да.

— Аз не съм екипиран да издържам на Меркурианското слънце.

— Аз също — каза роботът.

— Разбрах това — рече Лъки, спомняйки си как преди няколко минути роботът щеше за малко да падне.

— Все пак един човек е много по-зле екипиран, отколкото един робот. Разбра ли?

— Да.

— Тогава слушай. Аз искам да спреш разрушителните си действия и да ми кажеш кой ти е наредил да разрушаваш оборудването.

— Аз не съм инструктиран…

— Ако не се подчиниш — предупреди Лъки, — ще остана на Слънце, докато не бъда убит от лъчите му, а ти ще нарушиш Първия закон, като допуснеш нещо, което си можел да предотвратиш.

Лъки чакаше неумолимо. Едно изявление на робот, разбира се, не можеше да бъде прието като свидетелско показание от никой съд, но ако получеше очаквания отговор би се уверил, че е на прав път.

Роботът обаче не отговори. Той се залюля. Едното му око замря (още един дефект) и после отново оживя. Роботът издаде нечленоразделен звук и после каза с почти пиянско фъфлене:

— Ще ви заведа на безопасно място.

— Аз ще се съпротивлявам и ти ще ме нараниш — отвърна Лъки. — Но ако ми отговориш на въпроса, ще се върна доброволно в сянката.

Мълчание.

— Ще ми кажеш ли кой ти нареди да разрушаваш оборудването? — попита Лъки.

Роботът внезапно се втурна напред и спря едва на два фута от него.

— Казах ви да не задавате този въпрос.

Протегна ръце, сякаш да хване Лъки, но не завърши движението.

Лъки го наблюдаваше строго и без интерес. Един робот не можеше да навреди на човешко същество.

Роботът повдигна едната от мощните си ръце и я постави върху главата си досущ като човек с главоболие.

Главоболие!

Светкавична мисъл премина през главата на Лъки. Велика Галактико! Та той е бил сляп! Глупаво, престъпно сляп! Не краката на роботът бяха в неизправност, нито гласа му, нито очите му. Как би могла да ги повреди горещината? Точно така, сигурно беше засегнат деликатният позитронен мозък, изложен непосредствено на горещината и радиацията на меркурианското слънце. Откога? От месеци?

Вероятно този мозък беше вече отчасти разрушен.

Ако ставаше дума за човек, би могло да се каже, че той е в един от стадиите на умствено разстройство или че е на път да полудее.

Луд робот! Полудял от горещината и радиацията!

В каква ли степен биха се задържали Трите закона на роботиката в един повреден позитронен мозък?

И ето че Лъки стоеше там, заплашвайки един робот със собствената си смърт, докато самият робот, почти луд, напредваше към него с протегнати ръце.

Самата дилема, поставена от Лъки пред робота, може би го бе подлудила допълнително.

Лъки предпазливо отстъпи.

— Не се ли чувствуваш добре? — попита го той.

Без да отговори, роботът ускори хода си.

Ако се готви да наруши Първия закон, помисли Лъки, мозъкът му би трябвало да е на границата на пълно разпадане. Само един разпаднал се позитронен мозък е способен на това.

От друга страна роботът бе издържал месеци наред. Можеше да издържи още месеци.

Лъки говореше, опитвайки се отчаяно да забави развитието на нещата, за да има повече време за мислене.

— Главата ли те боли? — попита той.

— Боли? — попита роботът. — Не разбирам значението на тази дума.

— Започна да ми става горещо — каза Лъки. — По-добре ще е да се оттеглим в сянката.

Без да говори повече за прегряването си до смърт Лъки отстъпваше вече по-бързо.

— Казано ми е да предотвратявам всяка намеса в дадените ми заповеди — бучеше гласът на робота.

Лъки посегна с въздишка към бластера. Щеше да е жалко, ако бъде принуден да разруши робота. Той беше великолепно творение на човешките ръце и можеше да бъде полезен на Съвета в изследователската му дейност. А да го разруши, без дори да е получил желаната информация, беше неприемливо за него.

— Спри там, където си! — заповяда му Лъки.

При напредването към Лъки ръцете на робота се движеха на тласъци и той се изплъзна на косъм от тях със странично извъртане, използувайки най-пълно предимството на меркурианската гравитация.

Ако можеше да се примъкне до сянката и роботът да го последва там…

Охлаждането щеше да успокои тези разстроени позитронни маршрути. Роботът можеше да се поукроти, да стане по-разумен и Лъки може би щеше да избегне разрушаването му.

Той отново се изплъзна, а роботът префуча покрай него, изхвърляйки с металните си крака струи черна пръст, утаяваща се бързо върху повърхността на Меркурий поради липсата на атмосфера, която да я задържа и забавя движението й. Това беше едно зловещо преследване, при което вакуумът правеше безшумни стъпките на човека и робота.

Увереността на Лъки нарасна. Движенията на робота бяха станали по-резки. Контролът върху механизмите и релетата, движещи крайниците му, беше несъвършен и все по-лош.

Роботът явно се опитваше да го отклони от сянката. Определено и без всякакво съмнение се опитваше да го убие, а Лъки все още не можеше да се застави да използува бластера.

Стар внезапно спря. Роботът също спря. Стояха лице срещу лице на пет фута един от друг върху черното петно железен сулфид. Чернотата сякаш увеличаваше горещината и Лъки чувствуваше, че скоро ще припадне. Роботът стоеше неумолимо между него и сянката.

— Махни се от пътя ми — каза Лъки, изговаряйки с труд думите.

— Наредено ми е да предотвратявам всяка намеса в дадените ми заповеди — отвърна роботът — Вие се намесихте.

Лъки нямаше вече избор. Предположението му бе изцяло невярно. Никога и през ум не му беше минавало да се съмнява, че Трите закона на роботиката действуват при каквито и да е обстоятелства. Твърде късно бе прозрял истината, а погрешното му предположение бе изложило на риск собствения му живот е сега се налагаше да унищожи робота.

Той се прицели с тъга, но почти веднага установи, че за втори път е преценил погрешно. Беше чакал твърде дълго и насъбралите се горещина и умора бяха превърнали тялото му в несъвършена машина, също като тази на робота. Ръката му бавно се повдигна, но погледът и замаяният мозък на робота изглежда бяха два пъти по-бързи от неговите.

Лъки видя като в мъгла как той посегна и този път не можа да принуди умореното си тяло да се придвижи достатъчно бързо. Бластерът бе избит от ръката му и отлетя встрани, а металната ръка на робота се обви около талията му.

Дори да беше в отлично състояние, Лъки не би могъл да се противопостави на металните мускули на механичния човек. Това не бе по силите на никое човешко същество. Сега Лъки усети, че цялата му съпротивителна способност е изчезнала. Останала бе само горещината.

Роботът стягаше хватката, извивайки Лъки назад като парцалена кукла. В замайването си той помисли за слабата конструкция на топлоизолиращия скафандър. Обикновеният скафандър би го защитил дори от желязната прегръдка на робот, но топлоизолиращият не можеше. Всеки момент някоя част от него заплашваше да поддаде.

Свободната ръка на Лъки се люлееше безпомощно, а пръстите й се влачеха и забиваха в черната почва.

Една мисъл проблесна в съзнанието му. Той отчаяно се опита да задействува мускулите си и направи последен опит да избегне почти неизбежната смърт от ръката на един полудял робот.