Нора Робъртс
Нежни урагани (7)

Шеста глава

Също като да караш мотоциклет, или да се любиш, помисли си Филип, докато лавираше и се провираше между малобройните лодки из залива към един свободен кей на пристана. Беше минало известно време, откакто не беше плавал сам, но не беше забравил как става. Обаче за сметка на това беше забравил колко приятно е усещането да се носиш по водата под лекия бриз в неделната утрин, когато слънцето е топло, а водата — синя и наоколо отекват пронизителните писъци на чайките.

Ще трябва отново да започне да отделя време за такива прости удоволствия. Тъй като днес беше първият ден, в който щеше да почива от повече от два месеца насам, възнамеряваше да се възползва максимално от него. Да прекара добре няколкото часа из залива в компанията на интригуващата доктор Грифин.

Отправи поглед към хотела и се опита да определи кой е нейният прозорец. Според това, което му беше казала, той гледаше към морето. Осигуряваше й изглед към живота, който пулсира там, и нужната дистанция за изследването й.

След това я видя, застанала на малкото балконче. Лъскавите й тъмни коси бяха прибрани назад, около главата имаше ореол от слънчеви лъчи, лицето й беше сдържано и непроницаемо от разстояние.

Не чак толкова сдържано, помисли си Филип и си спомни последната наелектризираща целувка. Не, нямаше нищо сдържано в дългия, гърлен стон, нищо резервирано в бързото, неудържимо потръпване на тялото й, притиснато в неговото, в този инстинктивен, непредумишлен сигнал на кръвта, която зове кръв.

Очите й не бяха хладни, нито загадъчно далечни, когато откъсна устни от нейните и погледна в тях. Бяха леко замъглени и малко объркани. И така ставаха още по-интригуващи.

Не успя напълно да се освободи от усещането за нея — нито докато пътуваше към къщи, нито през нощта, нито сега, виждайки я отново. И като знае, че стои и се оглежда за него.

„Какво виждате, доктор Грифин? — запита я мислено Филип. — И какво възнамерявате да предприемете?“

Усмихна й се и й махна с ръка, за да й покаже, че я е видял. После се зае с маневрата за акостиране.

Веждите му се извиха с изненада, когато видя застаналия на дока Сет в очакване да закрепи въжетата.

— Какво правиш тук?

Момчето прехвърли примката през стълба.

— Пак изпълнявам ролята на момче за всичко. — В гласа му се долавяше нотка на досада, но всъщност трябваше да вложи известно старание, за да се получи. — Изпратиха ме от работилницата. За понички.

— Така ли? — Филип сковано стъпи на пристана. — Истинска отрова за кръвта.

— Хората не гризат кора от дърво за закуска — изсумтя Сет. — Само ти.

— И ще съм още силен и хубав, когато ти станеш съсухрен старец.

— Може, но на мен ще ми е по-готино.

Филип дръпна бейзболната му шапка и леко го тупна с нея по главата.

— Зависи, приятел, каква е дефиницията ти за готино.

— Предполагам, че според теб означава да сваляш гражданки.

— Тази е само една от тях. Друга е да те дебна за домашното. Завърши ли „Джони Тримейн“ за читателския си дневник?

— Да, да, да — изви очи Сет. — Човече, никога ли нямаш почивен ден?

— Как, след като животът ми е посветен на теб? — Когато Сет изсумтя, Филип само се усмихна. — Е, как ти се стори?

— Добре беше. — След това сви рамо — характерно движение за Куин. — Доста добре беше.

— По-късно довечера ще подготвим някои бележки за устното ти изказване.

— Неделната вечер е любимата ми от седмицата — заяви с подигравателна усмивка момчето. — Защото означава, че няма да те има цели четири дни.

— Стига! Знаеш, че ще ти липсвам.

— Друг път!

— Броиш часовете, докато се върна у дома.

Сет едва се сдържа да не се изсмее.

— Как ли пък не! — После наистина се разсмя, защото Филип го улови през кръста.

Сибил чу радостните смехове, докато се приближаваше към тях. Видя широката усмивка на лицето на Сет и трепна. Какво прави тук? Какво се надява да постигне? И как би могла да си замине, преди да е разбрала?

— Добро утро.

Стреснат от гласа й, Филип погледна към нея и за момент отклони вниманието си — напълно достатъчно лакътят на Сет да се забие в слабините му. Изпъшка, здраво обви ръка около врата му и се наведе ниско към него.

— Ще се наложи да те натупам по-късно — заяви с театрален шепот. — Когато няма свидетели.

— Ще ти се! — Зачервено от удоволствие, момчето намести здраво шапката на главата си и се престори на разсеяно. — Някои от нас ще бачкат днес.

— А някои няма.

— Мислех, че ще идваш с нас — обърна се Сибил към Сет. — Би ли искал?

— Тук аз съм само един роб. — Той отправи изпълнен с копнеж поглед към лодката, след това сви рамене. — Трябва да правим корпуса. Освен това красавецът сигурно ще я преобърне.

— Умник! — Филип посегна към него, но Сет се измъкна през смях.

— Надявам се, че знае да плува! — извика и побягна.

Когато младият мъж отново се извърна към Сибил, тя хапеше долната си устна.

— Няма да я преобърна.

— Ами… — Сибил стрелна с очи лодката. Изглеждаше ужасно малка и нестабилна. — Мога да плувам, така че предполагам всичко е наред.

— Господи, това хлапе се опитва да унищожи репутацията ми. Карал съм лодка повече години, отколкото братчето ми е живяло.

— Не му се сърди.

— А?

— Моля те, не му се сърди. Сигурна съм, че просто се шегуваше с теб. В никакъв случай не искаше да прояви неуважение.

Филип остана загледан в нея. Беше пребледняла, а ръката й нервно извиваше тънката златна верижка, която носеше на врата си. В гласа й се долавяше уплаха.

— Сибил, изобщо не му се ядосвам. Просто се шегувахме. Отпусни се! — Озадачен, леко потърка страната й. — Заяждането е само начин да покажем привързаността си.

— О! — възкликна едновременно с облекчение и със смущение. — Предполагам това е, защото никога не съм имала братя.

— Те щяха да се заемат със задачата да превърнат живота ти в ад. — Наведе се и леко докосна устните й със своите. — Това е традиция.

Стъпи в лодката и протегна ръка. След кратко колебание тя му подаде своята.

— Добре дошла на борда.

Палубата се разклати под краката й.

— Благодаря. Имам ли някаква задача?

— Засега седни, отпусни се и се наслаждавай.

— С това ще се справя.

Поне така се надяваше. Седна на една от тапицираните пейки и здраво се вкопчи в нея, след като Филип отиде да освободи въжето. Всичко ще мине добре, уверяваше се сама. Ще бъде забавно.

Нали го видя как доплава до пристанището, или дока, или както там го наричаха? Изглеждаше много опитен. Дори малко самонадеян, би казала, по начина, по който оглеждаше хотела, докато я видя да стои на балкончето й.

Имаше някаква глупава романтика в това, каза си сега. Как се носеше с лодката по блесналата на слънцето вода, как се оглежда за нея, как я забелязва. После леката усмивка и помахването. И ако сърцето й леко подскочи, това бе съвсем разбираема и човешка реакция.

В края на краищата колко беше привлекателен с избелелите дънки и чистата тениска, ослепително бяла като платната, със златистите коси и приятно загорелите рамене с гладки мускули. Коя жена не би усетила тръпка пред перспективата да прекара няколко часа насаме с мъж, който има външността на Филип Куин?

И умее да целува като Филип Куин.

Беше обещала да не мисли повече точно за това. Предната вечер той й разкри това си умение.

Сега внимателно потегли с лодката със спуснати платна, за да я отдалечи от кея. Сибил намери известна сигурност в тихото бръмчене на двигателя. Всъщност предполагаше, че не е чак толкова по-различно от кола. Това превозно средство просто се движи по вода.

Нито пък бяха сами. Ръцете й престанаха да стискат така силно пейката, докато наблюдаваше как другите лодки се плъзгат и отминават. Видя някакво момче, което със сигурност не беше по-голямо от Сет, да се качва в малка лодчица с триъгълно червено платно. Щом е безопасно за деца, тя също ще успее да се справи.

— Вдигаме платната.

Извърна глава и се усмихна разсеяно към Филип.

— Какво каза?

— Гледай!

Премина грациозно по палубата, като нагласяваше въжетата. После изведнъж платната се вдигнаха, изплющяха на вятъра, издуха се. Сърцето й за миг спря да бие, после препусна лудо и пръстите й още веднъж се впиха в пейката.

Не, излъгала се е, сега го разбираше. Нямаше нищо общо с кола. Беше примитивно, красиво и вълнуващо. Лодката вече не изглеждаше малка или нестабилна, а мощна и малко опасна. И вълнуваща като мъжа, който я управляваше.

— От тук изглежда прекрасно. — Макар че продължаваше да стиска здраво пейката, тя се усмихна към Филип. — Винаги ми изглеждат красиви, когато ги наблюдавам от прозореца, но е направо прекрасно да видиш платната отдолу.

— Седиш — подхвърли той, докато поемаше кормилото — и се възхищаваш, но не мисля, че си се отпуснала.

— Още не, но може и да успея. — Извърна лице към вятъра. — Къде отиваме?

— Просто плаваме.

Усмивката й стана по-широка.

— Рядко ми се удава възможност да се движа без цел.

Преди никога не му се беше усмихвала точно по този начин, без да се замисля, без да преценява, каза си Филип. Съмняваше се, че разбира как тази безгрижна усмивка преобразява хладната красота на лицето й и го прави по-нежно и по-достъпно. Пожела да я докосне и протегна ръка.

— Ела тук да видиш гледката.

Усмивката й помръкна.

— Да стана?

— Да. Днес няма вълни, водите са спокойни.

— Да стана — повтори тя. — И да дойда до там. По лодката.

— Две стъпки. — Не успя да сдържи усмивката си. — Нали не искаш да си просто зрител?

— Всъщност, да. — Очите й се разшириха, като го видя да отстъпва от кормилото. — Не, недей! — Едва сподави вика си, докато той се смееше и я издърпваше за ръката. Преди да успее да се окопити, вече я беше изправил на крака. Загубила равновесие, Сибил падна отгоре му и се вкопчи в него, обзета от ужас.

— Едва ли можех да го измисля по-добре — промърмори Филип и без да я изпуска, отстъпи към кормилото. — Харесва ми да съм достатъчно близо до теб, за да мога да те подуша. Мъжът трябва да стигне чак тук… — Извърна глава и опря устни върху шията й.

— Престани! — По тялото й пробягнаха тръпки на приятно вълнение и страх. — Внимавай!

— О, можеш да ми вярваш… — Зъбите му лекичко захапаха меката част на ухото й. — Много внимавам.

— Лодката. Внимавай с лодката.

— О, да. — Но едната му ръка остана здраво обвита около талията й. — Погледни нататък, към пристанището. Наляво — посочи й. — Там, където водите навлизат в мочурището. Ще видиш чапли и диви патици.

— Къде?

— Понякога се налага да отидеш да ги потърсиш. Но от време на време можеш да ги зърнеш — чаплите стоят неподвижно във високата трева или излитат над нея, патиците се вдигат край тях. Още месец и ще започнат да прелитат гъски. От тяхна гледна точка това място сигурно не се различава много от блатистите райони.

Сърцето й продължаваше да бие неравномерно, но тя бавно си пое дъх и внимателно го изпусна.

— Защо?

— Блатистата местност е прекалено далече от бреговете, за да предизвиква особен интерес сред инвеститорите. Останала е до голяма степен незасегната. Това е едно от предимствата на залива, един от факторите, които го превръщат в огромна делта. По-благодатна е за рибарите и от фиордите в Норвегия.

Сибил отново пое дъх.

— Защо?

— Ами едното нещо са плитчините. Добрата делта трябва да има плитчини, където слънцето да може да захранва водна растителност, планктон. А блатата са другото. В тях се образуват приливните заливчета, вировете. Ето така. — Дари я с лека целувка по главата. — Сега вече започна да се отпускаш.

С известна изненада тя установи, че вече наистина се е отпуснала.

— Значи заложи на учения.

— Мислите ти се отклониха.

— Да, наистина. — Странно, каза си наум, че толкова бързо е разбрал кой механизъм да задейства. — Не мисля, че вече свикнах с люлеенето, но гледката наистина е красива. Все още е толкова зелено. — Загледа се в преминаващите високи, кичести дървета, дълбоките сенчести местенца сред блатата. Плаваха покрай маркировъчни стълбове, върху които имаше големи гнезда. — Какви птици има там?

— Бели чапли. Те са отличен пример за необщителност. Можеш да минеш точно покрай някоя, докато си седи в гнездото, и ще те изгледа, сякаш изобщо не те вижда.

— Инстинкт за оцеляване — отвърна Сибил. Искаше й се да види как чаплата, сгушена в гнездото си, не обръща внимание на човешките същества.

— Виждаш ли оранжевите шамандури? Кошове за раци. Рибарската лодка, която влиза в онзи ръкав? Рибарят отива да провери кошовете си, да сложи нова стръв. Виж нататък, дясно на борд — побутна главата й надясно. — Малката лодка с прикачения двигател. Струва ми се, че се надяват да хванат някоя скална риба за неделната вечеря.

— Доста оживено място — отбеляза тя. — Нямах представа, че кипи такава дейност.

— Над и под водата.

Нагласи платната и след като изви, заобиколи гъсто разположени дървета, издадени навън от брега. Щом отминаха дърветата, пред тях се показа тесен дървен пристан. Зад него имаше полянка и цветни лехи. Къщата беше обикновена — бяла със сини кантове. На голямата покрита веранда имаше люлеещ се стол, а от стара глинена делва стърчаха бронзирани стъбла от тръстика.

Сибил долови леките, напевни мотиви, долитащи през отворените прозорци. Шопен, определи след момент.

— Очарователно е! — Наклони глава и леко се отмести, за да може да вижда къщата. — Единственото, което й трябва, е куче, две-три дечица, които играят с топка, и люлка от автомобилна гума.

— Бяхме прекалено големи за автомобилна гума, но винаги сме имали куче. Това е нашата къща — осведоми я Филип и разсеяно прокара ръка по косата й.

— Вашата? — Напрегна се в желанието си да види повече. Където живее Сет, каза си наум, връхлетяна от десетки противоречиви чувства.

— Прекарвахме доста време да ритаме топка или да се ритаме един друг в задния двор. Ще се върнем после и ще можеш да се запознаеш с останалите членове на семейството.

Сибил затвори очи и потисна угризенията си.

— Ще ми бъде много приятно.

Имаше си едно местенце наум. Тихото заливче с кротко плискаща се вода и пъстра сянка беше идеално за романтичен обяд. Хвърли котва край проблясващата влажна трева и под синьото есенно небе.

— Очевидно имам пропуски в изследването на района.

— О! — Филип отвори голяма хладилна чанта и измъкна бутилка вино.

— Пълно е с изненади.

— Приятни, надявам се.

— Много приятни. — Усмихна се и вдигна вежди при вида на етикета върху бутилката, която отваряше. — Много приятни.

— Мисля, че си жена, която ще оцени хубавото сухо сансере.

— Колко си проницателен.

— Наистина съм. — Извади две чаши за вино от плетената кошница и наля. — За приятните изненади. — Докосна чашата си до нейната.

— Има ли още?

Взе ръката й и целуна пръстите.

— Едва сега започваме. — Остави чашата, разгъна бяла покривка и я разстла върху палубата. — Масата ви е готова.

— А! — Развеселена, тя седна, заслони очи срещу слънцето и се усмихна нагоре към него. — Какъв е специалитетът днес?

— Един доста хубав пастет за възбуждане на апетита. — За да й покаже, отвори малка кутийка и пакетче с тънки филийки сухар. Намаза една и й я поднесе.

— Ммм — кимна тя след първата хапка. — Много е вкусен.

— Който ще бъде последван от салата от раци „а ла Куин“.

— Интересно! И може би си я приготвил сам?

— Точно така — усмихна й се той. — Страхотен готвач съм.

— Готвиш, имаш вкус към качествените вина, умееш да подбираш обстановката и дънките „Ливайс“ ти стоят много добре. — Отхапа от филийката с пастета. — Изглежда си добра партия, господин Куин.

— Така си е, доктор Грифин.

Тя се засмя.

— И колко често си водил ощастливени жени на това местенце за… салата от раци „а ла Куин“?

— Всъщност не съм идвал тук с жена от лятото след втората ми година в колежа. Тогава програмата включваше доста прилично шабли, студени скариди и Мариан Тийсдейл.

— Предполагам, че трябва да съм поласкана.

— Не знам. Мариан беше знойна дама. — Отново й се усмихна. — Но поради моята неопитност и късогледство аз я изоставих заради студентка по медицина със сексапилно фъфлене и големи, кафяви очи.

— Фъфленето просто размеква мъжете. Съвзе ли се Мариан?

— Достатъчно, за да се омъжи за водопроводчик от Принсес Ан и да го дари с две дечица. Но естествено, ние си знаем, че тайно копнее за мен.

Сибил се засмя и му намаза филийка сухар.

— Харесваш ми.

— И ти ми харесваш. — Улови я за китката и я задържа, докато отхапваше от филийката в ръката й. — А дори не фъфлиш.

След като устните му отново захапаха — този път връхчетата на пръстите й — не й беше чак толкова лесно да си поеме дъх.

— Голям ласкател си — продума тихо.

— А ти си много хубава.

— Благодаря. Това, което трябва да кажа обаче — продължи и издърпа ръката си — е, че макар да си голям ласкател и много привлекателен, и макар че ми е приятно да прекарвам времето си с теб, не възнамерявам да се оставя да бъда съблазнена.

— Знаеш какво казват за намеренията.

— Обикновено осъществявам моите. И макар да ми е много приятно в компанията ти, също така много добре познавам мъжете като теб. — Отново се усмихна. — Преди стотина години биха използвали думичката донжуан.

Той се замисли за момент.

— Не ми се струва обидна.

— Нямах такава цел. Донжуаните неизменно са очарователни и много рядко сериозни.

— Трябва да възразя срещу това. По някои въпроси съм много сериозен.

— Я да опитаме това. — Сибил надникна в хладилната чанта и извади друга кутия. — Бил ли си някога женен?

— Не.

— Сгодяван? — продължи, докато плъзгаше капачето, за да открие красиво подредена салата от раци.

— Не.

— Някога живял ли си с жена за период от шест или повече месеца без прекъсване?

Филип сви рамене и извади чинии от кошницата, като й подаде бледосиня ленена салфетка.

— Не.

— Значи можем да заключим, че един от въпросите, по които не си сериозен, са връзките ти с жени.

— Или можем да заключим, че все още не съм срещнал жената, с която бих искал да имам сериозна връзка.

— Бихме могли. Обаче… — Вгледа се с присвити очи в лицето му, докато той слагаше салата в чиниите. — На колко си, на трийсет?

— И една. — Добави и по една дебела филия франзела във всяка чиния.

— На трийсет и една. Типичният представител на тази културна група на трийсетгодишна възраст трябва да е преживял поне една сериозна, дълготрайна, моногамна връзка.

— Не държа да съм типичен. Маслини?

— Да, благодаря. Типичността не е задължително непривлекателно качество. Нито пък конформизмът. Всеки се придържа към някакви норми. Дори и тези, които се смятат за бунтовници срещу обществото, се придържат към определени норми на поведение.

Филип отметна глава, докато й се любуваше.

— Наистина ли, доктор Грифин?

— До голяма степен. Членовете на банди в големите градове си имат вътрешни разпоредби, устави, правила. Еднакви дрехи — допълни и взе маслина от чинията си. — В този смисъл не се различават особено от членовете на градския съвет.

— Трябваше да си там — продума на себе си Филип.

— Моля?

— Нищо. Ами… серийните убийци?

— Също следват определени схеми. — Доволна от себе си, Сибил отчупи от своята филия. — ФБР ги изучава, картотекира ги, прави им портрети. Обществото със сигурност няма да ги нарече стандартни, но всъщност те са именно такива.

„Има право, дявол да го вземе!“ — реши той. И се изпълни с още по-силно възхищение.

— Значи ти, наблюдателят, преценяваш хората само според правилата, уставите и схемите, които следват.

— Не е чак толкова трудно да разбереш хората, ако си наблюдателен.

— Ами онези с изненадващо поведение?

Сибил се усмихна, доволна от въпроса и не по-малко доволна от факта, че се беше сетил да попита. Повечето непосветени, с които общуваше, не се интересуваха от работата й.

— Те са предвидени. Винаги има толеранс за грешка и корекции. Салатата е чудесна. А изненадата, и то приятна, е, че си си дал труда да я приготвиш.

— Не смяташ ли, че хората обикновено са готови да си дадат малко труд за някого, когото обичат. — Като я видя как примигна насреща му, Филип отметна глава. — Виж ти, виж ти, това вече те обърка.

— Та ти едва ме познаваш. — Вдигна чашата си с вино — чисто защитна реакция. — Съществува разлика между това да изпитваш влечение и да обичаш. За последното е нужно повече време.

— Някои хора напредват бързо. — Приятно му беше да я вижда смутена. Изглежда, това ще се окаже твърде рядко събитие. Възползвайки се, той се приближи до нея. — Аз да.

— Вече го забелязах. Така или иначе…

— Така или иначе — харесва ми да чувам смеха ти. Харесва ми да усещам трепета ти, когато те целувам. Харесва ми нравоучителният ти тон, когато развиваш някаква теория.

Последното накара веждите й да се сключат.

— Не говоря нравоучително.

— Очарователно — прошепна той и плъзна устни по слепоочието й. — И ми харесва да виждам очите ти точно в момента, в който започвам да те смущавам. Ето защо смятам, че съм преминал етапа на простото привличане. Така че нека изпробваме предишната ти хипотеза върху теб самата и видим докъде ще ни доведе. Била ли си някога омъжена?

Устните му бяха под ухото й и страшно я затрудняваха да мисли ясно.

— Не. Е, всъщност не.

Филип изчака, облегна се назад и присви очи.

— Не или всъщност не?

— Беше необмислена постъпка, грешна преценка. Продължи по-малко от шест месеца. Не се брои. — Сибил се опита да се отдръпне мъничко, за да си осигури пространство за дишане. Но той я притегли обратно.

— Била си омъжена?

— Само формално. Не се… — Извърна глава и устните му се оказаха там. Точно там, за да посрещнат нейните, да ги принудят да се разтворят.

Беше като да се гмурнеш под бавнодвижеща се вълна, да бъдеш погълнат в кадифената, искряща вода. Всичко в нея се разтопи. Изненада, щеше да установи по-късно, която бе пропуснала да предвиди точно при тази схема.

— Не се брои — успя да продума, след като главата й се отпусна назад, а устните му обхождаха шията й.

— Добре.

Ако той я беше сварил неподготвена, тя бе сторила абсолютно същото с него. Внезапното й и пълно отдаване на мига накара желанието да изригне на повърхността, да забушува там. Трябва да я докосне, да изпълни ръцете си с нея, да очертае прекрасните извивки през тънката памучна материя на блузата й.

Трябва да я вкуси, сега вече по-настойчиво, докато тихите стонове на изненада и удоволствие се изтръгват от гърлото й. И докато го правеше, докато я докосваше и целуваше, ръцете й се обвиха около шията му, пръстите й се заровиха в косите му, тялото й се притисна към неговото.

Усети сърцето й да тупти в такт с неговото.

Страхът стана по-силен от удоволствието, когато го усети, че подръпва копчетата на блузата й.

— Не. — Пръстите й трепереха, докато задържаха неговите. — Прекалено е рано. — Здраво стисна очи и се напрегна да си възвърне самообладанието, разума и поставената цел. — Съжалявам. Не действам толкова бързо. Не мога.

Никак не беше лесно да възпре напиращото желание. Хвана брадичката й и я вдигна, за да го погледне. „Не, не е лесно — помисли си отново, когато в очите й видя едновременно желание и отказ. — Но се налага.“

— Добре, да не бързаме. — Потърка с палец долната й устна. — Разкажи ми за това, дето не се брояло.

— Какво? — погледна го неразбиращо.

— Съпругът.

— О! — Извърна поглед и се съсредоточи върху дишането.

— Какво правиш?

— Техника за релаксиране.

Чувството му за хумор се върна обратно и го накара да се усмихне.

— Действа ли?

— Да.

— Страхотно. — Премести се, докато се озоваха един до друг, и задиша в синхрон с нея. — Значи оня тип, за когото си била формално омъжена…

— Бяхме в колежа, в Харвард. Той учеше химия. Бяхме едва на по двайсет години и просто за момент си загубихме ума.

— И подписахте тайно.

— Да. Дори не живеехме заедно, защото бяхме в различни общежития. Така че не беше истински брак. Минаха седмици преди да кажем на родителите си, а тогава последваха множество неприятни сцени.

— Защо?

— Защото… — Примигна и отвори очи, усети ослепителното слънце. Нещо пльосна във водата зад нея, после отново остана само лекият й плисък край лодката. — Не си подхождахме, нямахме сериозни планове за бъдещето. Бяхме прекалено млади. Разводът мина много тихо, бързо и цивилизовано.

— Обичаше ли го?

— Бях на двайсет. Естествено, че си мислех, че го обичам. На тази възраст любовта е без много усложнения.

— Казано от висотата на цели — колко? — двайсет и седем, двайсет и осем?

— Двайсет и девет навършени. — Въздъхна дълбоко. Удовлетворена и успокоена, отново се извърна да го погледне. — От години не съм си спомняла за Роб. Беше много красиво момче. Надявам се, че е щастлив.

— А това важи ли за теб?

— Би трябвало.

Филип кимна и се почувства странно натъжен.

— В такъв случай трябва да отбележа, доктор Грифин, че ако използваме собствената ви скала, вие също не вземате насериозно връзките си.

Отвори уста да възрази, но се отказа. Вдигна бутилката с вино и допълни двете чаши.

— Може и да си прав. Ще трябва да помисля малко по въпроса.