Нора Робъртс
Нежни урагани (17)

Шестнадесета глава

Когато една двайсет и девет годишна жена три пъти се преоблича, преди да отиде на рождения ден на единайсетгодишно момче, то тя е в беда.

Сибил си повтаряше това, докато събличаше бялата копринена риза — бяла коприна, моля ви се, къде й е умът — и я замени със синьо-зеленикаво поло.

Отива на най-обикновена, неофициална семейна вечеря, напомни си, а не на дипломатически прием. Обаче тогава нямаше да е изправена пред такава дилема за общуването и облеклото. Защото знаеше точно какво да облече, как да се държи и какво се очаква от нея на официален прием, служебен банкет, галавечеря или благотворителен бал.

Твърде печално доказателство за ограничения й социален опит обаче бе, че не знае нито как да се облече, нито как да се държи на рождения ден на своя племенник.

Сложи си дълъг гердан от сребърни мъниста, свали го, наруга се и отново го сложи. Прекалено официално, твърде делнично облечена, какво значение имаше? Така или иначе ще й бъде неудобно. Ще се преструва, че всичко е наред, членовете на семейство Куин ще се държат любезно с нея и всички ще се почувстват безкрайно облекчени, когато си тръгне.

Реши, че ще остане само два часа. Толкова би могла да издържи. Всички ще бъдат любезни, ще избягват неловките или неприятни сцени заради Сет.

Приглади косата си с четката. После я прибра с шнолата и критично се огледа. Изглежда уверена, реши накрая. Мила, добронамерена.

Освен… може би цветът на полото й беше прекалено ярък. Може би трябваше да е сиво или кафяво.

Мили боже!

Звънът на телефона дойде като спасение и тя трескаво грабна слушалката:

— Да, ало, доктор Грифин.

— Сиб, значи още си там. Страхувах се, че си заминала.

— Глория! — Краката й се подкосиха и тя много внимателно седна на ръба на леглото. — Къде си?

— О, наблизо съм. Ей, съжалявам, че те изоставих онази вечер. Бях малко объркана.

„Объркана! — помисли си Сибил. — Много удобно.“ От бързината, с която сестра й говореше, реши, че тя продължава да е объркана.

— Открадна пари от портмонето ми.

— Нали ти казах, че бях объркана? Паникьосах се, нали разбираш, трябваха ми малко пари. Ще ти ги върна. Говори ли с ония копелета Куин?

— Срещнах се със семейство Куин, както бях обещала. — Отпусна ръката, която беше свила в юмрук, и заговори безстрастно: — Бях им дала дума, Глория, че двете с теб ще се срещнем с тях, за да обсъдим положението на Сет.

— Е, ама аз не съм давала дума, нали така? Какво казват? Какво ще правят?

— Казват, че работиш като проститутка, че си малтретирала Сет физически, че си позволявала на твоите… клиенти да правят опити за сексуални посегателства над него.

— Лъжци! Шибани лъжци! Просто искат да ме преметнат, това е. Те са…

— Казват — продължи Сибил, вече със съвсем хладен тон, — че си обвинила професор Куин в сексуална злоупотреба с теб преди почти дванайсет години, намекнала си, че Сет е негов син. Че си го изнудвала, че си му продала Сет. Че ти е дал повече от сто и петдесет хиляди долара.

— Пълни глупости!

— Не пълни, но донякъде. Твоите твърдения могат да се нарекат глупости. Професор Куин изобщо не те е докосвал, Глория, нито преди дванайсет години, нито преди дванайсет месеца.

— Откъде знаеш? Откъде, по дяволите, можеш да знаеш какво…

— Майка ми каза, че Реймънд Куин ти е баща.

За момент настъпи тишина, в която се чуваше единствено бързото дишане на Глория.

— Тогава ми беше длъжен, нали? Длъжен ми беше. Важният колежански професор с жалкия си, скучен живот. Много ми беше длъжен. Вината е била негова. Всичко е било по негова вина. Толкова години изобщо не се е интересувал от мен. Събирал е отрепки от улицата, а за мен не е помислил.

— Не е знаел, че съществуваш.

— Е, ама аз нали му обясних? Казах му какво е направил, коя съм и какво трябва да направи сега по въпроса. А той какво прави? Само ме зяпа насреща. Искал да говори с майка ми. Нямало да ми даде пукнат долар, докато не говори с майка ми.

— И затова отиде при декана и заяви, че е спал с теб.

— Здравата го стреснах. Стиснат кучи син!

Права беше, помисли си Сибил. В крайна сметка се оказва, че когато влезе в онази стая в полицейския участък, инстинктът й не я е подвел. Това беше грешка. Тази жена й е непозната.

— И като не се получи, използва Сет.

— Детето има очите му. Всички могат да го видят. — Чу се рязко вдишване и издишване, докато Глория дърпаше от цигарата. — Веднага щом видя момчето, смени тона.

— Дал ти е пари за Сет.

— Не беше достатъчно. Длъжен ми беше. Слушай, Сибил… — Гласът й се промени, прозвуча жално и потрепери. — Ти не знаеш какво е. Отглеждах детето съвсем сама, откакто оня тъпанар Джери Делаутер изчезна. Нямаше кой да ми помогне. Скъпата ни майчица дори не искаше да разговаря с мен по телефона, а оня превзет откачалко, за когото се е омъжила и който се опита да ми пробута за баща, още по-малко. Можех да оставя детето. Можех по всяко време да го оставя. Парите, които социалните служби отпускат за гледане на дете, са направо мизерни.

Сибил се взираше през вратата на терасата.

— Винаги всичко до пари ли се свежда?

— Лесно е да гледаш отвисоко, когато имаш много — сопна й се Глория. — На теб никога не ти се е налагало да се блъскаш, да се притесняваш. Идеалната дъщеричка винаги си е имала предостатъчно от всичко. Сега е мой ред.

— Аз щях да ти помогна, Глория. Опитах се преди години, когато дойде със Сет при мен в Ню Йорк.

— Да, да, старата история. Намери си работа, стегни се, измий се. Майната му, не искам да живея така, схващаш ли? Аз си живея моя живот, сестричке, а не твоя. Не можеш да ми платиш, за да живея като теб. И детето е мое, а не твое.

— Какво е днес, Глория?

— Какво? За какво ми говориш, по дяволите?

— Днес е двайсет и осми септември. Означава ли това нещо за теб?

— Какво, по дяволите, трябва да означава. Че е шибан петък.

„И единайсетият рожден ден на сина ти“ — помисли си Сибил и изправи рамене.

— Няма да си вземеш Сет, Глория, макар и двете добре да знаем, че не това е целта ти.

— Не можеш…

— Млъкни! Хайде да престанем с игричките. Познавам те. Предпочитах да се преструвам, че не е така, но те познавам. Ако желаеш помощ, все още съм готова да те настаня в клиника, да платя за лечението ти.

— Не ми трябва проклетата ти помощ.

— Чудесно, ти решаваш. Няма да получиш нито цент повече от семейство Куин и вече никога няма да се доближиш до Сет. Дадох показания пред адвоката им и нотариално заверена декларация на отговорника по случая на Сет. Казах им всичко и ако е нужно, ще се явя в съда и ще свидетелствам, че желанията на Сет и неговите интереси налагат той да остане със семейство Куин. Ще направя всичко, което мога, за да съм сигурна, че никога повече няма да го използваш.

— Кучка! — гневно изсъска сестра й, но в тона й се долавяше и удивление. — Мислиш, че можеш да ме прецакаш така? Мислиш, че можеш да ме захвърлиш и да застанеш на страната на онези мръсници? Ще те съсипя.

— Можеш да опиташ, но няма да успееш. Направила си сделка, сега е приключено.

— И ти си като нея. — Глория изстрелваше думите като куршуми. — Същата си като оная ледена курва, майка ни. Идеалната принцеса в обществото, а отдолу не си нищо повече от мръсна кучка.

„Може и да съм — уморено си помисли Сибил, — може и да се наложи да бъда.“

— Изнудвала си Реймънд Куин, който нищо не ти е направил. Получило се е. Поне си го накарала да ти плати. Но няма да се получи със синовете му, Глория. И с мен няма да се получи. Няма повече.

— Няма ли? Е, чуй тогава това. Искам сто хиляди. Сто хиляди или ще отида при пресата. „Нешънъл Инкуайърър“, специална притурка. Да видим колко бързо ще се продават жалките ти книжлета, след като им разкажа цялата история.

— Продажбите най-вероятно ще се увеличат с двайсет процента — спокойно отвърна тя. — Няма да се оставя да ме изнудват, Глория. Прави каквото искаш. И си помисли над следното. Повдигнати са ти обвинения за криминално престъпление в Мериленд, а има издадена и заповед, която ти забранява да се приближаваш до Сет. Семейство Куин разполага с доказателства, видях ги — продължи, имайки предвид писмата на Глория. — Могат да се повдигнат и допълнителни обвинения за изнудване и малтретиране на дете. Ако бях на твое място, щях да се откажа от тази работа.

Затвори телефона под обстрела на груби псувни, стисна очи, после скри глава между коленете си. Гаденето се надигаше като мътно море в стомаха й, започваше нов пристъп на мигрена. Не можеше да спре треперенето. Владееше се по време на разговора, но сега не можеше да го спре.

Остана така, докато се успокои и гаденето отмине. След това стана, взе едно хапче, за да предотврати мигрената, постави руж на бледите си страни, взе дамската си чанта, подаръците за Сет и излезе.

 

 

Денят му се струваше безкраен. Как е възможно човек да седи в училище на рождения си ден? Очакваха го пица и пържени картофки, и шоколадова торта, и сладолед, а може би дори и подаръци.

Всъщност никога досега не беше получавал подарък за рождения си ден. Поне доколкото си спомняше. Сигурно накрая ще се окажат дрехи и разни глупости, но все пак подарък.

Ако изобщо някой се появи.

— Защо се бавят толкова? — запита за пореден път.

Решена да прояви търпение, Анна продължи да реже картофи за пържене, тъй като Сет специално беше поискал домашно приготвени като част от празничното си меню.

— Ще дойдат.

— Вече е почти шест. Защо трябваше да се връщам направо у дома след училище, вместо да отида до работилницата?

— Защото — отвърна тя и не продължи нататък. — Ще престанеш ли? — допълни, когато Сет за пореден път отвори хладилника. — Скоро ще се натъпчеш.

— Умирам от глад.

— Нали виждаш, че пържа картофите?

— Мислех, че Грейс ще ги направи.

Анна го изгледа през рамо със стоманени очи.

— Да не би да намекваш, че аз не мога да пържа картофи?

Беше твърде изнервен и отегчен, за да се зарадва, че е успял да я засегне.

— Ами нейните са много хубави.

— О! — извърна се Анна. — А моите не са?

— Добре се справяш. Пък и без това нали има пица. — Не успя да се сдържи и се усмихна.

— Негодник! — хвърли се със смях към него тя, но той й се изплъзна.

— Звъни се, звъни се. Аз ще отворя! — Хукна навън и я остави усмихната след него.

Но лицето му помръкна, когато отвори вратата и видя Сибил.

— О, здрасти.

Сърцето й се сви, но се усмихна любезно.

— Честит рожден ден.

— Да, благодаря. — Като я наблюдаваше предпазливо, той разтвори по-широко вратата.

— Благодаря, че ме покани. — Сибил му подаде двете хартиени торби. — Можеш ли вече да приемаш подаръците?

— Да, предполагам. — После очите му се разшириха. — Всичко това?

Тя едва не въздъхна. Толкова много й напомняше за Филип.

— Ами всичко върви в комплект.

— Страхотно. Ей, това е Грейс. — Натоварен с чантите, той мина покрай нея, за да излезе на верандата.

Радостта в гласа му и щастливата усмивка на лицето му накараха сърцето на Сибил да се свие.

— Здрасти, Грейс! Здрасти, Обри! Ще кажа на Анна, че сте пристигнали.

Втурна се обратно вътре и остави Сибил пред отворената врата. Другата жена слезе от колата и се усмихна.

— Доста е развълнуван.

— Да, ами… — Видя как Грейс оставя първо една чанта на капака на колата, последвана от голяма тортена кутия, а след това посяга да освободи неспиращата да бърбори Обри от детската седалка в колата. — Да ти помогна ли?

— Да, благодаря. Само за момент, миличко. Ако продължаваш да се въртиш… — Усмихна се, докато Сибил се приближаваше. — Цял ден е неспокойна. Сет е любимецът на Обри.

— Сет! Има рожден ден. Правихме торта!

— Разбира се. — Майка й успя да я измъкне и я предаде в ръцете на изумената Сибил. — Имаш ли нещо против? Искаше да я облека с тази рокля, но с нея няма да успее да стигне до къщата.

— О, ами… — Сибил се озова очи в очи със сияещото, ангелско личице, а в ръцете й беше немирното малко телце, облечено в розови къдрички.

— Ще имаме празник — заяви й Обри и хвана лицето й в две ръце, за да си осигури пълното й внимание. — Като стана на три годинки, и аз ще имам празник. Можеш да дойдеш.

— Благодаря.

— Миришеш хубаво. Аз също мириша.

— Определено. — Сибил не можа да устои на тази щастлива, очарователна усмивка и се усмихна. Джипът на Филип спря зад колата на Грейс и напрежението й отново се възвърна, след като Кам се измъкна от предната седалка и й хвърли хладен поглед.

Обри радостно запищя:

— Здрасти! Здрасти!

— Здравей, красавице. — Кам се приближи, целуна леко Обри по комично нацупените й устнички, после впери стоманените си очи в Сибил. — Здравейте, доктор Грифин.

— Сибил! — Забелязал разменените хладни погледи, Филип бързо се приближи, постави ръка на рамото й и се наведе за целувката, която му предлагаше Обри. — Здрасти, миличко.

— Имам нова рокля.

— Много си красива!

Обри веднага протегна ръце към Филип.

— Отдавна ли си тук? — попита той Сибил.

— Не, току-що пристигам. — Загледа се как Кам внася в къщата три големи картонени кутии с пица. — Филип, не искам да причинявам никакви…

— Да вървим. — Хвана я за ръката и я поведе след себе си. — Трябва да открием рождения ден, нали, Об?

— За Сет има подаръци. Тайна са — изрече го шепнешком и се наведе по-близо. — Какви са?

— Ъ-ъ, не казвам. — Когато влязоха в къщата, я пусна на земята, и я тупна по издокараното дупенце. Тя започна да вика Сет и изтопурка към кухнята. — Всичко ще издрънка.

Решена да се справи, Сибил отново се усмихна.

— Аз няма.

— Не-е. Ти можеш просто да изчакаш и ще видиш. Отивам да си взема набързо един душ, преди Кам да източи всичката топла вода. — Целуна я. — Анна ще ти даде нещо за пиене — допълни и се насочи към стълбите.

— Чудесно. — Тя тежко въздъхна и се стегна, за да се изправи сама пред останалите от семейство Куин.

В кухнята цареше пълен хаос. Обри цвърчеше, Сет приказваше със скорост сто думи в минута, Грейс пържеше картофите, а Кам беше приклещил Анна до хладилника със сладострастен блясък в очите.

— Знаеш какво ми става, когато те видя с престилка.

— Знам какво ти става, когато ме видиш, че дишам. — И се надяваше това никога да не се промени. Но сега присви очи насреща му. — Долу ръцете, Куин, заета съм!

— Пържила си се над горещата печка. Непременно трябва да си вземеш душ с мен.

— Няма да… — Забелязала новодошлата, издуха косата от лицето си. — Ето те и теб, Сибил. — С движение, което на Сибил се стори много добре отработено и твърде ефикасно, Анна се извъртя и заби лакът в корема на мъжа си. — Какво да ти предложа за пиене?

— А-а… кафето ухае чудесно, благодаря.

— Аз ще пия бира. — Кам си измъкна една от хладилника. — И ще отида да си взема душ. — Отново отправи леден поглед към Сибил и бързо излезе от стаята.

— Сет, стой настрана от чантите — нареди Анна, докато изваждаше чаша за кафе. — Още не е време за подаръците. — Беше взела решение да не му позволи да отвори подаръците на Сибил преди края на вечерята. Прецени, че леля му набързо ще се сбогува и ще си тръгне, щом като приключат с този малък ритуал.

— Майчице! Това моят рожден ден ли е или какво?

— Да, ако го преживееш. Защо не отведеш Обри в другата стая? Поиграй си малко с нея. Ще вечеряме веднага щом пристигне Етан.

— А той къде се бави, а? — Излезе наперено, като продължаваше да мърмори, и не забеляза усмивките, които си размениха Грейс и Анна.

— Това важи и за вас, кучетата. — Анна побутна с крак Фулиш и размаха пръст. Двете животни неохотно се изнесоха от кухнята. — Затишие. — Тя с облекчение затвори очи. — Временно затишие.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Сибил.

Анна поклати глава и й подаде чашата с кафе.

— Мисля, че всичко е готово. Етан трябва да пристигне всеки момент с голямата изненада. — Приближи се до прозореца да погледне в падащия мрак. — Надявам се, че имаш апетит на тийнейджър — допълни тя. — Тази вечер менюто се състои от пица с пеперони и наденица, пържени картофи във фъстъчено масло, домашен сладолед с карамел и убийствената шоколадова торта на Грейс.

— Всички ще се озовем в болницата — изрече Сибил.

После се намръщи, но Анна вече се смееше насреща й.

— „Отиващите на смърт те поздравяват!“ О-хо, ето го Етан — прошепна. Грейс изтърва лъжицата. — Опари ли се?

— Не, не. — Тя се позасмя тихо и отстъпи назад. — Не, ще… такова… ще изтичам навън да… помогна на Етан.

— Добре, но… хм — завърши Анна, когато тя мина бързо край нея и излезе през вратата. — Нетърпеливка — промърмори и включи осветлението на верандата. Спаси последните картофи и изключи печката. — Кам и Филип е по-добре да побързат. О, господи, колко е сладка! Виждаш ли?

Сибил отиде при нея до прозореца. Видя Грейс, застанала на кея, и Етан, който тъкмо стъпваше на дъските.

— Лодка — отрони тихо. — Малка платноходка.

— Наричат я гемия — усмихна се Анна. — Тримата я построиха в старата къща на Етан — тази, която дава под наем. Наемателите им разрешиха да използват навеса, така че Сет да не разбере.

— Построили са я специално за него?

— Винаги когато успяваха да откраднат по някой час. О, страшно ще му хареса. Я виж, какво е това?

— Кое?

— Това — повтори Анна и се взря навън. Виждаше Грейс да говори нещо, сключила ръце, а Етан да се взира насреща й. После опря чело в нейното. — Надявам се, че няма някакви… — Не довърши, тъй като той притегли жена си към себе си, зарови лице в косите й и я залюля. А тя го прегърна. — О-хо! — Очите на Анна се напълниха със сълзи. — Сигурно е… бременна е! Току-що му каза. Знам си. О, погледни! — Сграбчи рамото на Сибил, докато младият мъж вдигаше засмяната Грейс на ръце. — Не е ли красиво?!

— Да, да, красиво е.

— Виж ме само! — засмя се Анна и извади хартиена кърпичка, за да издуха носа си. — Как се размекнах. Ще ме зарази, знам си. Ще поискам и аз да имам. — Издуха се отново и въздъхна. — Бях толкова сигурна, че мога да изчакам година-две. Сега вече никога няма да успея да изчакам толкова много. Не и след това. Представям си Кам, когато му… — Усети се и спря. — Извинявай — засмя се през сълзи.

— Няма нищо. Прекрасно е, че си толкова щастлива заради тях. Че ти самата си толкова щастлива. Това действително ще е семеен празник, особено сега. Наистина трябва да вървя, Анна.

— Не се страхувай — нетърпеливо замахна с ръка тя. — Вече си тук и ще трябва да понесеш кошмара с преяждането и цялата шумотевица, както всички нас.

— Просто мисля, че… — Единственото, което успя да направи, беше да замълчи, когато вратата с трясък се отвори. Етан все още носеше Грейс на ръце и двамата бяха засмени до уши.

— Анна, ще си имаме бебе — изрече задавено Етан.

— Да не съм сляпа? — Избута го, за да целуне най-напред Грейс. — Бях на прозореца. Ох, поздравления! — После обгърна с ръце и двамата. — Толкова съм щастлива.

— Трябва да станеш кръстница — извърна лице и я целуна младият мъж. — Всичко дължим на теб.

— О, разбира се. — Анна избухна в сълзи точно когато Филип влизаше в стаята.

— Какво става? Защо плаче Анна? Господи, Етан, какво е станало с Грейс?

— Добре съм. Чудесно съм! Бременна съм.

— Наистина ли? — Издърпа я от ръцете на брат си, за да я разцелува бурно.

— Какво става тук, по дяволите? — чу се гласът на Кам.

Без да пуска Грейс, Филип се ухили насреща му.

— Ще си имаме бебе.

— О, нима? — Изви вежди. — И какво мисли Етан за вас двамата?

— Ха-ха — беше коментарът на Филип, докато пускаше Грейс на крака.

— Добре ли се чувстваш? — попита я Кам.

— Чувствам се страхотно.

— Изглеждаш страхотно. — Притегли я в прегръдките си и потърка брадичка върху главата й. И нежността, с която направи и двете, изненада Сибил. — Добър удар, брат ми — продума към Етан.

— Благодаря. Мога ли вече да си получа жената обратно?

— Почти свърших. — Обърна се към Грейс: — Ако не се грижи добре за теб и за малкия Куин тук вътре, ще му дам да се разбере.

— Ще ядем ли някога изобщо? — попита Сет, после спря и ги погледна. — Защо плачат Анна и Грейс? Какво е станало?

— Радваме се — подсмръкна Грейс и взе кърпичката, която Сибил измъкна от чантата си. — Ще си имам бебе.

— Наистина? Оу, оу! Супер, направо супер! Об знае ли?

— Не, двамата с Етан ще й кажем малко по-късно. Но ще отида да я взема, защото има нещо, което трябва да видиш. Отвън.

— Отвън? — Тръгна към вратата, но Филип застана решително на пътя му.

— Още не.

— Какво е? Хайде, дръпни се. Боже! Дай да видя какво има отвън.

— Трябва да му вържем очите — предложи Филип.

— Трябва да му запушим и устата — допълни Кам.

Етан грабна Сет и го преметна през рамо. Когато Грейс се върна с Обри, той намигна, намести гърчещото се момче и тръгна към вратата.

— Няма пак да ме хвърлите във водата! — В гласа му се долавяха уплаха и невъздържан смях. — Стига, момчета, водата наистина е студена.

— Не гледай — изръмжа Кам, когато той надигна лице от гърба на Етан.

— Ако опитате — предупреди Сет с искрящи от задоволство и предизвикателство очи, — ще повлека поне един от вас с мен.

— Да бе, да, големи приказки. — Побутна лицето му обратно надолу Филип. — Готови? — попита, след като всички се събраха на брега. — Добре, давай, Етан!

— Майчице, водата е ледена! — започна Сет, готов да се разпищи, когато младият мъж го спусна. Но го оставиха да стъпи на земята, обърнаха го и той се озова с лице пред красивата дървена лодка с небесносини платна, които леко потрепваха от вечерния ветрец. — Какво… откъде се появи това?

— От потта по нашите чела — иронично заяви Филип, докато момчето гледаше изумено лодката.

— За… кой ще я купува?

— Не е за продан — простичко отвърна Кам.

— За… за… — „Не може да бъде!“ — помисли, докато сърцето му биеше мъчително от надежда и изумление. — За мен ли е?

— Ти си единственият, който има рожден ден — напомни му Кам. — Не искаш ли да погледнеш по-отблизо?

— Моя е? — Най-напред го изрече шепнешком толкова щастлив и смаян, че очите на Сибил се насълзиха. — Моя?! — възкликна, докато се обръщаше. Щом видя радостта, изписана на лицето му, гърлото й се сви. — Ще остане за мен?

— Ти си добър моряк — спокойно отвърна Етан. — А това е много здрава лодчица. Устойчива е, но върви бързо.

— Построили сте я за мен? — Погледът му се плъзна от лицето на Етан към Филип, към Кам. — За мен?

— Не, построили сме я за някой друг нехранимайко — леко го перна по главата Кам. — Какво мислиш? Върви да погледнеш!

— А-ха! — Гласът му потрепери, докато отново се обръщаше. — А-ха, мога ли да вляза? Да седна вътре?

— За бога, твоя си е, нали така? — С пресипнал от вълнение глас младият мъж го улови за ръка и го издърпа на кея.

— Мисля, че това са мъжки работи — продума Анна. — Хайде да ги оставим няколко минути да се оправят.

— Толкова много го обичат. — Сибил остана загледана още малко, докато четиримата мъже се суетяха край дървената лодка. — Струва ми се, че не го осъзнавах напълно до този момент.

— Той също ги обича. — Грейс притисна лице до бузката на Обри.

 

 

И нещо повече, помисли си по-късно Сибил в шумната кухня. Беше онова изумление на лицето на Сет. Невъзможността да повярва, че някой го обича, че може да го обича толкова, че да разбере най-съкровеното му желание и да си направи труда да го изпълни.

Животът му, каза си унило, е бил разбит, объркан и после променен. Сега вече всичко беше уредено.

Мястото й не беше тук. Не можеше да остане тук. Не можеше да го понесе.

— Наистина трябва да тръгвам — изрече с добре заучена любезна усмивка. — Искам да ви благодаря за…

— Сет още не е видял подаръка ти — прекъсна я Анна. — Защо не го оставим първо да го отвори, а след това ще хапнем торта.

— Торта! — тупна ръчички по високото си столче Обри. — Да духаме свещите и да си пожелаем нещо.

— След малко — отвърна й Грейс. — Сет, заведи Сибил във всекидневната, за да можеш да отвориш подаръка си.

— Добре. — Изчака я да стане, после леко трепна с рамо и тръгна напред.

— Купих го от Балтимор — започна тя, ужасно смутена, — така че, ако не е подходящ, ако не ти харесва, Филип може да смени нещата за друго.

— Добре. — Измъкна една кутия от първата чанта, седна на пода и бързо разкъса опаковъчната хартия, която толкова внимателно бе избирала.

— Трябваше да ги завиеш във вестник — каза й Филип и я побутна със смях на един фотьойл.

— Дървена кутия — изрече озадачен Сет и сърцето й се сви от безразличието му.

— Да, ами… Пазя касовата бележка. Така че можеш да я върнеш и да вземеш каквото искаш.

— А-ха, добре. — Но улови строгия поглед на Филип и направи усилие. — Хубава кутия. — Обаче в същото време му се искаше да вдигне очи към тавана. След това разсеяно освободи бронзовата скоба и отвори капака. — Мамка му!

— Сет, за бога! — прошушна Кам и се огледа през рамо към пристигащата откъм кухнята Анна.

— Майчице, вижте всичките тия работи. Като че ли си има от всичко! Въглени, пастели, моливи. — Този път смаяно погледна Сибил. — И получавам всичкото?

— Вървят заедно. — Усука нервно сребърните мъниста около пръста си. — Ти рисуваш толкова добре и си помислих… Може би ще искаш да опиташ с различни средства. В другата кутия има още материали.

— Още?

— Водни бои и четки, малко хартия. А-а… — Отпусна се на пода, докато Сет нетърпеливо разкъсваше хартията, в която беше втората кутия. — Може би предпочиташ темперни бои или резец и туш, но аз самата използвам водни бои, та си помислих, че може да ти е приятно да опиташ.

— Не знам как се прави.

— О, ами, всъщност е съвсем просто. — Наведе се да вземе една от четките и започна да обяснява. Докато говореше, забрави за притесненията си, усмихваше му се.

Светлината от лампата падаше върху лицето й и това кой знае защо му напомни нещо.

— Имаш ли картина на стената? Цветя — бели цветя в синя ваза?

Пръстите й стиснаха по-здраво четката.

— Да, в спалнята в Ню Йорк. Един от акварелите ми. Не е от най-добрите.

— А на една масичка имаше цветни шишенца. Много — най-различни размери и форми.

— Шишенца от парфюми. — Гърлото й отново се сви и тя се прокашля. — Някога ги колекционирах.

— Пускаше ме да спя на леглото при теб. — Очите му бяха присвити, докато се опитваше да си спомни. Приятни миризми, приятен глас, цветове и форми. — Разказваше ми някаква приказка за жабата.

„Жабокът принц“. Припомни си сгушеното в нея момченце и ясните му сини очи, които я гледат внимателно, докато прогонва страховете му с вълшебната приказка с щастлив край.

— Ти имаше… когато ми дойдохте на гости, ти имаше кошмари. Беше много малък.

— Имах кученце. Ти ми купи кученце.

— Не беше истинско, само плюшена играчка — отвърна със свито гърло. — Не… не носеше никакви играчки у себе си. Когато я донесох у дома, ти ме попита на кого е това и аз ти казах, че е твое. Така го наричаше — Твое. Тя не го беше взела, когато… Трябва да си вървя. — Скочи на крака. — Съжалявам, трябва да си вървя. — И избяга.