Нора Робъртс
Нежни урагани (15)

Четиринадесета глава

Филип отключи работилницата в седем сутринта. Самият факт, че братята му изобщо не го закачиха за това, че не е работил предния ден, нито за целия почивен ден в неделя предишната седмица, беше достатъчен да го изпълни с угризения.

Предполагаше, че ще разполага поне с час, може би и малко повече, преди да се появи Кам и да продължи работата по любителската рибарска лодка. Етан ще отиде за раци, за да се възползва от есенния сезон, и чак следобед ще се включи в работата.

Така че ще разполага сам с работилницата и с нужното спокойствие, за да се оправи с бумагите, които беше изоставил от миналата седмица.

Спокойствие не означава тишина. Първата му работа, след като влезе в претрупаната си канцелария, беше да включи осветлението. Следващата — да пусне радиото. Десет минути по-късно вече се беше заел със счетоводните документи и се чувстваше напълно в свои води.

Дължат пари почти на всички, беше заключението му: за наем, ток и вода, застрахователни вноски, на склада за дървен материал и на широко използваните „Мастер кардс“.

Правителството бе поискало своя дял в средата на септември, а скоро трябваше да плащат следващата вноска.

Поигра си с цифрите, задраска ги и реши, че червеното не е чак толкова лош цвят. Бяха постигнали прилична печалба от първата си заявка и по-голямата част от нея вложиха отново в бизнеса. След като обърнат корпуса, ще получат нова вноска от сегашния си клиент. Това ще ги стабилизира.

Но засега още няма да има кой знае каква сума, записана в графата с активите.

Захвана се с работа и надлежно попълни чековете, актуализира счетоводната книга, съгласува цифрите, като се опитваше да не се разстройва много от факта, че две и две упорито продължаваше да прави четири.

Чу тежката врата долу да се отваря, после да се затръшва.

— Пак ли си се скрил горе? — извика Кам.

— Да, ужасно се развличам.

— На някои от нас им се налага да вършат истинската работа.

Младият мъж погледна цифрите, които танцуваха по екрана на компютъра, и се изсмя. Знаеше, че за брат му работата не беше истинска, освен ако в ръката си нямаш инструмент.

— Най-доброто, на което съм способен — промърмори и изключи компютъра. Подреди изплатените сметки в единия ъгъл на бюрото, пъхна чековете за заплатите в задния си джоб и излезе от помещението.

Кам тъкмо си препасваше колан за инструменти. Носеше обърната назад бейзболна шапка, за да не пада косата му в очите, и тя се спускаше изпод извитата надолу козирка. Филип го изгледа как сваля халката от пръста си и грижливо я прибира в предния джоб.

А след работа отново ще си я постави на пръста, помисли си Филип. Пръстените могат да се закачат на инструмент и да ти костват някой пръст. Но никой от братята му не оставяше пръстена си у дома. Запита се дали има някаква символика или някакво чувство за сигурност в това по същество през цялото време да носят в себе си доказателството за брака си.

После си каза защо ли изобщо се пита.

Тъй като Кам пръв беше влязъл в работното помещение, радиото не беше нагласено на бавните блусове, които би избрал Филип, а на оглушителен рок. Кам го изгледа невъзмутимо, докато той също си препасваше колан за инструменти.

— Не очаквах да те видя тук толкова свеж и подранил тази сутрин. Предполагах, че ще си легнеш късно.

— Не започвай отново.

— Само отбелязвам. — Анна вече го беше скастрила, когато й съобщи за връзката на Филип със Сибил. Трябвало да се засрами, не бивало да се намесва, трябвало да прояви известно разбиране към чувствата на брат си.

Предпочиташе да получава всеки ден по един юмрук в лицето от същия този брат, вместо разгорещена словесна плесница от жена си.

— Щом искаш да си с нея, твоя работа. Хубава е. Бих казал обаче, че е малко студеничка.

— Не я познаваш.

— А ти сигурно? — Кам вдигна ръка при вида на светналия му поглед. — Само се опитвам да я разбера. За Сет ще бъде важно.

— Знам, че е готова да направи всичко, което е по силите й, така че той да остане там, където трябва. Доколкото разбирам, тя е възпитавана от тиранични и ограничени родители.

— И богати.

— Да. — Филип се приближи до купчина дъски. — Да, частни училища, шофьори, частни клубове, прислуга.

— Малко ми е трудничко да я съжалявам.

— Не мисля, че търси съжаление. — Вдигна една дъска. — Каза, че искаш да я разбереш. Обяснявам ти, че се е ползвала с привилегии. Но не знам дали изобщо е получила поне малко обич.

Кам сви рамене и реши, че заедно ще свършат повече работа, така че хвана дъската за другия край, за да я поставят на място върху корпуса.

— Не ми направи впечатление на израснала в лишения. Стори ми се студена.

— По-скоро е сдържана и предпазлива. — Спомни си начина, по който го докосна предишната вечер. И все пак го правеше за пръв път. С усилие потисна неудовлетворението от мисълта, че не е съвсем сигурен дали брат му не е прав. — Само ти и Етан ли имате право на жени, които удовлетворяват едновременно страстите и разума ви?

— Не. — Кам нагласи краищата. Гласът на Филип издаваше неудовлетворението му… и нещо друго. — Не, не само ние. Ще поговоря със Сет за нея.

— Сам ще говоря с него.

— Добре.

— И аз държа на него.

— Знам, че е така.

— Преди не беше. — Извади чука, за да закове краищата. — Не толкова, колкото ти държеше на него, недостатъчно. Сега е различно.

— Това също го знам. — Следващите няколко минути работиха мълчаливо. — Въпреки това не го изостави — обади се Кам, когато дъската застана на мястото си, — макар да не държеше много на него.

— Направих го заради татко.

— Тогава и тримата го направихме заради татко. Сега го правим заради Сет.

 

 

По обяд скелетът на корпуса се беше позапълнил с дъски. Гладко извитата конструкция изискваше напрегната, продължителна и прецизна работа. Но това беше запазената им марка, решение, което предлагаше изключителна издръжливост на конструкцията и изискваше голямо майсторство от строителя.

Никой не би оспорил, че Кам е най-добрият от тримата в дърводелските работи. Но Филип смяташе, че не му отстъпва.

Да, помисли си и отстъпи назад, за да огледа външната обшивка или обвивката на корпуса. И той не му отстъпва.

— Взе ли нещо за обяд? — попита Кам, като надигаше една тубичка с вода.

— Не.

— По дяволите! — Изтри уста с ръка. — Обзалагам се, че Грейс е сложила на Етан някоя от нейните чудовищни порции обяд. Пържено пиле или тънки парченца препържени пушени гърди.

— Имаш си жена — подхвърли Филип.

Той изсумтя и вдигна очи.

— О, да! Представям си как искам от Анна да ми приготвя всеки ден пакет с обяд. Ще ме цапардоса с куфарчето си, докато изскача през вратата на път за работа. Ние сме двама — допълни замислено, — можем да надвием Етан, особено ако го изненадаме, когато влезе.

— Дай да караме по по-лесния път. — Филип измъкна от джоба си монета от четвърт долар. — Ези или тура?

— Ези. Който загуби, отива да купи.

Филип подхвърли монетата, улови я и разтвори длан. Орелът от обратната страна сякаш се хилеше самодоволно насреща му.

— По дяволите! Какво ще искаш?

— Голям хамбургер с кюфте, двойна порция картофи и два литра кафе.

— Чудесно, натъпчи си хубавичко стомаха.

— Последният път, когато търсих, в „Крофорд“ нямаше никакви треви. Не знам как ядеш тия боклуци. Така или иначе, и ти ще умреш. Може пък да си вземеш един хамбургер с кюфте.

— Ти прави каквото искаш, аз си знам работата. — Отново бръкна в джоба си, за да извади чека за заплатата на Кам. — Ето, и не го харчи само на едно място.

— Сега вече мога да се оттегля в малката сламена колиба на Мос. Написа ли и на Етан?

— Каквото е останало.

— На теб?

— Нямам нужда.

Кам присви очи, докато брат му си слагаше якето.

— Така не става.

— Аз се занимавам със счетоводството, аз казвам как става.

— Отделяш от времето си, получаваш си дела.

— Нямам нужда — отвърна той, този път по-разпалено. — Когато ми потрябват, ще ги взема. — Бързо излезе навън, като остави Кам да фучи зад него.

— Ама че инат е тоя кучи син! — промърмори сърдито. — Непрекъснато ми погажда такива номера.

Вечно е недоволен, продължи да разсъждава. И за най-дребните неща натякваше до смърт на братята си. После ще оправи всички дреболии, ще ги притисне в ъгъла, а след това ще прояви великодушие.

Това беше достатъчно, за да го подлуди.

Сега се е заплеснал по жена, на която никой от тях не знае дали може да се вярва, ако нещата се усложнят. Самият Кам смята да продължи да следи внимателно тази Сибил Грифин.

И не само заради Сет. Филип може и да е интелигентен, но се превръща в глупак, щом работата опре до някое красиво лице.

 

 

— А младата Карън Лоусън, която работи в хотела, откакто се хвана с момчето на Маккини миналата година, го видяла написано черно на бяло. Обадила се на майка си и понеже Бети Лоусън ми е добра приятелка и дългогодишна партньорка на бридж — макар че е способна да цака и асата ти, ако не внимаваш — веднага ми се обади и ми разказа.

Нанси Клеърмонт беше в стихията си, а тази стихия бяха клюките. Тъй като съпругът й беше собственик на значителен дял от Сейнт Кристофър, което ще рече, че тя също се явяваше собственик и част от този дял представляваше старият склад, нает от момчетата на Куин — банда луди глави, ако питаха нея — за работилница — макар че един господ знае какво още се върши вътре — Нанси смяташе, че не само е нейно право, но и дълг да разпространи пикантните подробности, които беше узнала предния ден.

Естествено, първо се възползва от най-традиционния метод. Телефонът. Но по телефона човек не получава удоволствието от непосредствената реакция на слушателя. Така че се нагласи за излизане, като си облече чисто новичкия костюм с панталон в цвят на тиква, току-що изписан от каталога на Дж. С. Пени.

Няма смисъл да си най-богатата жена в Сейнт Кристофър, ако не се поизфукаш малко. А най-доброто място да се изфукаш и да обмениш клюки, беше магазинът на Крофорд.

Второто най-добро място беше луксозният фризьорски салон и точно там, след като си записа час за подстригване, боядисване и къдрене, беше следващата й спирка.

Майка Крофорд, неотменна част от Сейнт Кристофър през всичките си шейсет и две години, седеше зад тезгяха в зацапаната бяла престилка. Вече беше чула новината — почти нищо не убягваше на Майката — но се нагласи да изслуша Нанси.

— Като си помислиш, че онова дете е внук на Рей Куин! А тази писателка, която си придава такава важност, е сестра на онова отвратително момиче, дето наговори такива ужасни неща. Значи момчето й е племенник. Ама каза ли поне една думичка? Не, моля ви се, нищичко не продума! Само се размотава наоколо, разхожда се с лодката на Филип Куин, а сигурно е било и нещо повече от обикновена разходка, ако питаш мен. Как само се държат младите хора днес — нямат никакъв морал. — Очите й заблестяха от лукаво задоволство.

Тъй като усети, че Нанси е на път да се отклони от обсъжданата тема, Майката леко размърда едрите си рамене.

— На мен пък ми се струва — продума, като много добре знаеше, че хората в магазина надават ухо, — че в тоя град има доста хора, които трябва да си наведат главите след всичко, което се разправяше за Рей. Шушукания, докато беше жив, а и след като умря. Че бил мамил Стела — лека й пръст — и си имал закачка с оная жена Делаутер. Ама не било вярно, нали така?

Огледа с острия си поглед магазина и действително няколко глави се бяха свели. Доволна, тя насочи острия си поглед право в блесналите очички на Нанси.

— Струва ми се, че и ти беше склонна да вярваш на долните приказки за Рей Куин.

Засегната, Нанси изпъчи гърди.

— Ами че аз никога и думичка не съм вярвала, Майко. — Да приказваш за тези неща, смяташе тя, не е същото, като да им вярваш. — Истина е, че само слепец не би забелязал, че момчето има очите на Рей. Трябваше да има някаква кръвна връзка. Ами че тъкмо оня ден викам на Сайлъс: „Да знаеш, Сайлъс, чудя се дали това момче не може да е дете на братовчед или нещо такова на Рей?“. — Нищо такова не беше казвала, разбира се. Но би могла, ако се беше сетила. — Обаче никога не ми е хрумвало, че може да му е внук. Че откъде ще си помисля, че Рей е имал дъщеря през всичките тия години.

Което, естествено, означаваше, че той е извършил нещо нередно. Винаги беше подозирала, че Рей Куин е бил доста буен на младини. Може би дори хипи. А всички знаят какво означава това!

Да пушиш марихуана, да участваш в оргии и да се разхождаш чисто гол.

Но това не е за разправяне пред Майката. Тази малка хапка може да почака за фризьорския салон.

— И че тази дъщеря е излязла по-буйна и от момчетата, които двамата със Стела доведоха у тях — продължи да нарежда. — Онова момиче в хотела сигурно е също…

Млъкна, когато вратата се отвори. С надежда за нов слушател тя остана очарована да види, че вътре влиза самият Филип Куин. Не само свежо подкрепление към аудиторията й, но и едно от действащите лица в толкова интересната пиеса.

Още щом отвори вратата, той разбра каква е темата на разговора или поне е била — преди да влезе. Възцари се тишина и няколко чифта очи се стрелнаха към него, после гузно се отклониха.

— Я виж, Филип Куин, май не съм те виждала от семейния ви пикник на Четвърти юли — изпърха насреща му Нанси. Див или не, той беше хубав мъж. Тя реши, че флиртуването е един от най-добрите начини да развържеш езика на мъжа. — Прекрасен ден беше.

— Да, беше. — Приближи се до щанда, като усещаше любопитните погледи в гърба си. — Искам два хамбургера, Майко Крофорд. С кюфте и с пуешко месо.

— Ще те обслужим, Фил. Младши! — извика към сина си, който подскочи, независимо че вече беше на трийсет и шест и баща на три деца.

— Да, мем.

— Ще оправиш ли тези хора, или цял ден ще си чешеш задника?

Той се изчерви, промърмори нещо и отново насочи внимание към касата.

— Днес в работилницата ли работиш, Филип?

— Точно така, госпожо Клеърмонт.

Зае се да избира пакет чипс за Кам, а после се върна на щанда за млечни продукти, за да реши какво кисело мляко да вземе за себе си.

— Не идва ли обикновено малкият да вземе нещо за обяд?

Той посегна и взе наслуки една кофичка.

— Днес е на училище. Петък е.

— Ама, разбира се — засмя се Нанси. — Не знам къде ми е умът! Много хубаво момченце. Рей трябва да е бил много горд.

— Не се съмнявам.

— Чувахме, че имало някаква роднинска връзка… доста близка.

— Доколкото си спомням, винаги сте били добре със слуха, госпожо Клеърмонт. Искам и две големи кафета, Майко.

— И с това ще те уредим. Нанси, вече разполагаш с предостатъчно новини за разпространяване днес. Ако продължаваш да се опитваш да измъкнеш нещо повече от момчето, ще пропуснеш часа си при фризьора.

— Не знам какво имаш предвид — намуси се тя и хвърли сърдит поглед към Майката, а после попипа косата си. — Но наистина трябва да вървя. Довечера с мъжа ми ще ходим на соарето с танци у Киуениън и трябва да съм в най-добрата си форма.

Наперено изхвърча навън и сви към фризьорския салон.

Майката присви очи.

— И вие останалите си имате работа. Младши ще ви направи сметките. Тук не е кафене. Ако искате да се размотавате и да зяпате, вървете навън.

Филип се закашля, за да прикрие напушилия го смях, докато няколко души изведнъж решиха, че имат друга работа.

— Тая Нанси Клеърмонт има по-малко мозък и от кокошка — заяви Майката. — Не стига, че от главата до петите се навлича като някоя тиква, ами дори не знае как да бъде малко по-деликатна. — Извърна широкото си лице към Филип и му се усмихна. — Е, няма да седна да разправям, че и аз съм не по-малко любопитна от всеки, но ако не можеш да се опиташ да измъкнеш информация от човека, без да се натрапваш чак толкова, просто си простак. Не мога да понасям невъзпитаните и глупави хора.

Младият мъж се облегна на тезгяха.

— Знаеш ли, Майко, мислех си дали да не си сменя името на Жан-Клод, да не се преместя в страната на виното, Франция, някъде по долината на Лоара и да си купя лозе.

Тя отново се подсмихна с блеснал поглед. Чуваше тази история — или някой от вариантите й — вече от години.

— Не думай.

— Ще наблюдавам как виното ми зрее на слънцето. Ще ям хляб и сирене. Ще бъде хубав, приятен живот. Но имам само един проблем.

— И какъв е той?

— Няма да има никакъв смисъл, ако и ти не дойдеш с мен. — Сграбчи ръката й и я целуна пламенно, докато тя се заливаше в смях.

— Ах, момче, опасен си! Винаги си бил! — Задъхано си пое дъх и изтри очи. После въздъхна. — Нанси е глупачка, но не е злобна, не го вземай насериозно. Рей и Стела за нея бяха просто хора. За мен бяха много повече.

— Знам, Майко.

— Като надушат нещо ново, за което да приказват, хората ще го обсъждат, докато им омръзне.

— И това знам — кимна той. — Сибил също.

Веждите на Майката се повдигнаха — беше схванала намека.

— Момичето е много смело. Браво на него! И Сет може да се гордее, че има такава смела кръв. Може да се гордее и че човек като Рей му е бил дядо. — Замълча. — Мисля, че Рей и Стела щяха да харесат това момиче.

— Така ли? — измърмори Филип.

— А-ха. На мен ми харесва. — Тя отново се усмихна, докато бързо загъваше хамбургерите в бяла хартия. — Не е някаква превземка, както й се иска да я изкара Нанси. Момичето просто е стеснително.

Той вече посягаше за хамбургерите и сега остана със зяпнала уста.

— Стеснителна?! Сибил?

— Разбира се. Опитва се да не го показва, но й струва доста усилия. Хайде сега, носи това кюфте на брат ти, преди да е изстинало.

 

 

— Защо трябва да се занимавам с тайфа педита, които са живели преди двеста години?

Сет беше разтворил учебника си по история, дъвчеше дъвка, а в очите му се четеше упорство. След десет часа физически труд Филип не беше в настроение за капризите на момчето.

— Основателите на нашата държава не са педита.

Сет изсумтя и посочи картината, изобразяваща Учредителния конгрес.

— Носят напудрени перуки и се обличат като женчовци. На мен това ми прилича на педерастко.

— Такава е била модата. — Разбираше, че детето нарочно го предизвиква, но не успя да се сдържи да не го подразни на свой ред. — А да наречеш някого „педи“ заради облеклото му или начина му на живот е проява на невежество и нетолерантност.

Сет само се усмихна. Понякога просто му харесваше да предизвиква Филип.

— Щом някой тип носи къдрава перука и високи токчета, си получава заслуженото.

Младият мъж въздъхна. Още една реакция, която забавляваше Сет. Всъщност нямаше нищо против историята. Имаше отличен на последния тест. Но си беше абсолютна досада да те задължават да си избереш едно от тия педита и да пишеш тъпата му биография.

— Знаеш ли какви са били тези мъже? — попита Филип, после присви предупредително очи, когато той отвори уста. — Не ми отговаряй. Ще ти кажа какви са били. Бунтари, размирници и смелчаци.

— Смелчаци? Стига бе!

— Да се събират така, да пишат прокламации, да държат речи? По този начин, все едно че са показвали на Англия, и по-специално на крал Джордж, среден пръст. — Долови интерес в погледа на момчето. — Всъщност не ставало дума за данъците върху чая. Това е било само претекстът. Повече нямало да търпят никакви глупости от страна на Англия — това било основното послание.

— Да държиш речи и да пишеш прокламации не е като да се биеш.

— Те искали да осигурят нещо, за което да се бият. Трябва да предложиш на хората алтернатива. Ако искаш да се откажат от стоката Х, трябва да им предложиш стоката У и да я направиш да изглежда по-добра, по-трайна, по-вкусна. Какво ще кажеш, ако ти заявя, че твоята дъвка е фалшива — въодушевено обяви Филип и дръпна големия пакет от бюрото на Сет.

— На мен пък ми харесва. — За потвърждение наду голям яркочервен балон.

— Да, но ако ти кажа, че е долнопробна и че хората, които я правят, са престъпници? Няма да я захвърлиш в коша само защото аз ти го казвам, нали?

— Дяволски си прав.

— Но ако ти предложа нов избор, ако ти кажа за новата супердъвка…

— Супердъвка? Майчице, ти ме шашкаш!

— Млъкни. Супердъвката е по-добра. Издържа по-дълго, по-евтина е. Ако дъвчеш от нея, това ще направи теб и твоите приятели, семейството и съседите ти по-щастливи, по-здрави. Супердъвката е дъвката на бъдещето, на твоето бъдеще! Супердъвката е добрата дъвка! — допълни въодушевено. — Другите дъвки са лоши. Със супердъвката ще постигнете лична и религиозна свобода и никой няма да ви казва, че можете да вземете само едно парченце.

— Страхотно! — „Вярно, Филип е чудак — помисли си Сет с усмивка, — но пък е забавен.“ — Къде да подпиша?

Филип се изсмя и подхвърли пакетчето с дъвки обратно на бюрото.

— Стана ти ясно. Тези мъже са били мозъкът и душата и задачата им е била да поведат тълпата.

Мозъкът и душата, повтори си Сет. Това му харесваше и май ще може да го включи в домашното.

— Добре де, може да избера Патрик Хенри. Той не е чак толкова натруфен като останалите.

— Хубаво, можеш да получиш информация чрез компютъра. Като попаднеш на библиографията с книги за него, направи си разпечатка. Библиотеката в Балтимор би трябвало да разполага с по-голям избор, отколкото вашата в училище.

— Добре.

— А съчинението ти по английски готово ли е?

— Майчице, никога не се отказваш!

— Дай да видим какво си направил.

— Боже! — Без да престава да мърмори, Сет започна да рови в раницата си и измъкна единичния лист.

Беше озаглавено „Животът на едно куче“ и описваше един обикновен ден през очите на Фулиш. Филип усети как устните му трепват в усмивка, докато кучето разказвач описваше удоволствието си от преследване на зайци, досадата си от пчелите, вълнуващите преживявания при скитането със своя добър и умен приятел Саймън.

„Господи, това дете е много умно!“ — отбеляза мислено.

След като Фулиш приключи дългия, натоварен ден, сгушен в леглото, което великодушно поделяше със стопанина си, младият мъж върна листа обратно.

— Страхотно е. Струва ми се вече знаем, че си наследил таланта си на разказвач.

Сет остана със сведени очи, докато внимателно пъхаше съчинението на мястото му.

— Рей беше доста умен и въобще… след като е бил преподавател в колеж.

— Наистина беше доста умен. Ако знаеше за теб, Сет, много по-рано щеше да се опита да ти помогне.

— Аха, ами… — Сет сви рамо с типичния за семейството жест.

— Утре ще говоря с адвоката. Може би ще успеем да ускорим нещата с помощта на Сибил.

Момчето взе молива и започна да драска нещо в скицника си. Само отделни фигурки — кръгчета, триъгълници, квадрати.

— Може и да промени решението си.

— Не, няма.

— Хората постоянно го правят. — Беше го очаквал седмици наред, готов да побегне, ако братята Куин променят тяхното. А когато това не стана, започна да вярва. Но винаги беше нащрек.

— Някои хора спазват обещанията си, независимо от всичко. Рей го спази.

— Тя не е Рей. Дойде тук да ме шпионира.

— Дошла е да види дали си добре.

— Е, добре съм. Значи може да си върви.

— По-трудно е да остане — кротко отвърна Филип. — Иска се повече смелост да остане. Хората вече приказват за нея. Знаеш какво е, когато хората те оглеждат крадешком и шушукат зад гърба ти.

— Да. Всички са тъпанари.

— Може би, но все пак е неприятно.

Хвана по-здраво молива и увеличи натиска, докато драскаше.

— Ти просто си си паднал по нея.

— Може би. Тя е хубава. Но дори и да съм си паднал по нея, това не променя основните факти. Трябва да знаеш, хлапе, че през целия си живот не си имал толкова много хора, които до такава степен да държат на теб. — Изчака очите на Сет да се вдигнат към неговите. — Трябваше ми време, може би малко повечко, докато аз самият го изпитам. Направих това, за което ме помоли Рей, защото го обичах.

— Но не ти се искаше да го правиш.

— Да, не ми се искаше. Беше като трън в петата. Ти ми беше като трън в петата. Но нещата започнаха да се променят. Все още не ми се искаше да го правя, още ми беше като трън, но постепенно започнах да го правя не само заради Рей, а и заради теб.

— Мислеше, че може да съм негово дете, и това те вбесяваше.

Възрастните само си въобразяват, че успяват да скрият тайните и пороците си от децата, каза си Филип.

— Да. Това беше нещо, което не можех да преглътна. Не можех да приема мисълта, че би могъл да измами майка ми, или че ти може да си негов син.

— Но все пак сложи името ми на табелата.

Той го изгледа за момент, после се изсмя. „Понякога — каза си — постъпваш правилно без дори да се замисляш и това променя нещата.“

— Там му е мястото, както и на теб мястото ти е тук. А и Сибил вече страшно много държи на теб, знаем защо. Когато някой държи на теб, не бива да го отблъскваш.

— Смяташ, че трябва да се видя с нея, да говоря и всичко останало. — Самият той беше мислил за това. — Не знам какво да й кажа.

— Виждаше се и говореше с нея, преди да разбереш коя е тя. Опитай по същия начин.

— Може би.

— Нали знаеш колко са навити Грейс и Анна за вечерята за рождения ти ден следващата седмица?

— А-ха. — Наведе глава, за да не се види широката му усмивка. Не можеше да повярва — още не можеше. Вечеря за рождения му ден — и той сам трябва да избере менюто, а после нещо като парти с приятели на другия ден. Не че ще го нарече точно парти, защото е направо смешно, когато ставаш на единайсет.

— Какво ще кажеш да я поканиш? На семейната вечеря.

Усмивката му се стопи.

— Не знам. Предполагам… Сигурно и без това няма да иска да дойде.

— Защо да не я попитам аз? Може да изкараш още един подарък от цялата работа.

— Дали? — Отново се появи усмивка, срамежлива и неуверена. — И то ще трябва да измисли нещо хубаво.

— Това е идеята.