Нора Робъртс
Нежни урагани (5)

Четвърта глава

Не бива да бъде прекалено напрегната, напомни си Сибил. Или да се появи там твърде рано. Всичко трябва да изглежда непринудено. И трябва да е спокойна.

Реши да не взема колата. Ако отиде пеша покрай пристанището, ще прилича на случайно посещение.

За да се успокои, тръгна напосоки из пристанището. Хубавата съботна утрин на късното лято привличаше туристи. Те се разхождаха и разглеждаха също като нея, отбиваха се в малките магазинчета, спираха се да наблюдават платноходките или моторниците из залива. Никой не изглеждаше да бърза особено или да е тръгнал с определена цел.

„Това само по себе си, замисли се Сибил, представлява интересен контраст спрямо обичайния съботен ден в големия град, където дори и туристите сякаш ужасно бързат да стигнат от едно място до друго.“

Ето нещо, над което да се замисли, да анализира и може би да теоретизира в книгата си. И понеже действително го намираше за интересно, измъкна малкия диктофон от чантата си и тихо изреди няколко устни забележки и наблюдения.

Туристите изглеждаха съвсем спокойни, вместо да бързат да търсят развлеченията, за които бяха пристигнали. Местните жители бяха дружелюбни и търпеливи. Животът… забавя темпо, установи тя, за да влезе в ритъма, установен от хората тук.

Едва ли би могла да нарече малките магазинчета процъфтяващи и въпреки това в очите на търговците нямаше онзи тревожен, дебнещ поглед, характерен за продавачите, там където има много клиенти, а портфейлите са добре пазени.

Купи няколко картички за приятели и колеги в Ню Йорк, а след това, повече по навик, отколкото от необходимост, си избра една книга за историята на този край. Предполагаше, че ще й помогне в изследването. Задържа се пред калаена фея с увиснала от изящните й пръсти миниатюрна кристална капка. Но устоя на изкушението, като си напомни, че в Ню Йорк може да си купи всичко, което си поиска.

„Крофорд“, изглежда, беше популярно място, така че влезе вътре и си купи сладолед. Така осигури занимание за ръцете си, докато измине няколкото пресечки до работилницата на братя Куин.

Много добре оценяваше значението на спомагателния реквизит. Всички го използват в безкрайната игра на живота. Чашата по време на коктейл, книжка джобен формат в метрото. Също и бижутата, помисли си, след като се улови да навива верижката около пръстите си.

Пусна я и се съсредоточи върху сладоледа с малинов сироп.

Бързо стигна до покрайнините на града. Пресметна, че крайбрежната ивица е дълга едва километър и половина.

Жилищните квартали бяха разположени в западна посока. Тесни улички със спретнати къщи и полянки. Ниски огради в задните дворове, удобни за простиране на прането и за размяна на клюки. Дърветата бяха големи и кичести, запазили все още наситеното тъмнозелено на лятото. Помисли си, че сигурно ще бъдат прекрасна гледка през есента.

Деца играеха в дворовете или караха велосипеди по наклонените алеи. Видя някакво момче, което влюбено лъскаше стар шевролет, припявайки със съвсем леко фалшив глас онова, което слушаше от уокмена си.

Дългокрак пес с клепнали уши се втурна към една ограда, докато минаваше оттам, и се разлая с тих, дрезгав лай. Сърцето й подскочи, когато огромните му лапи се опряха върху оградата. И продължи да върви.

Не знаеше много за кучетата.

Забеляза джипа на Филип на осеяния с дупки паркинг до работилницата. Имаше и един стар пикап. Вратите и част от прозорците на сградата бяха широко отворени. През тях долитаха стърженето на трионите и южняшкият ритъм от рока на Джон Фогърти.

„Хайде, Сибил! — каза си и пое дълбоко дъх. — Сега или никога!“

Пристъпи вътре и мигновено беше поразена от гледката на помещението. Беше огромно, прашно и ярко осветено, като сцена с прожектори. Братята Куин здраво се трудеха — Етан и Кам наместваха някаква дълга, извита дъска върху това, което предположи, че ще бъде корпусът. Филип работеше с голям електрически трион.

Не видя Сет.

Зачуди се дали да не се измъкне, преди да са я забелязали. Ако племенникът й го няма, ще бъде по-разумно да отложи посещението си, когато и той е тук.

Може да е отишъл някъде с приятели. Дали има приятели? Или може да си е у дома. Смята ли го за свой дом?

Преди да успее да вземе решение, електрическият трион спря и остави само Джон Фогърти да припява за красив мъж с кафяви очи. Филип отстъпи назад, вдигна предпазните очила, обърна се. И я видя.

Усмивката му беше толкова сърдечна и искрена, че тя изпита угризения на съвестта.

— Прекъсвам ли ви? — Сибил повиши глас, за да надвика музиката.

— Слава богу! — Филип изтупа ръце в джинсите си и тръгна към нея. — Цял ден съм затворен тук с тези двамата. Ти си ми спасението.

— Реших да се направя на турист. — Размаха торбичката с покупки, която носеше. — И си помислих да се възползвам от предложението ти да поразгледам.

— Надявах се да го направиш.

— Е… — Насочи поглед към корпуса. Така беше по-безопасно, отколкото да продължава дори и още миг да се взира в тези жълто-кафяви очи. — Значи това е лодка.

— Корпус. Или поне ще стане. — Хвана ръката й. — Тази ще бъде за любителски риболов.

— Което ще рече?

— От онези лъскави лодчици, с които мъжете обичат да излизат в океана, за да демонстрират своята мъжественост, да ловят големи риби и да пият бира.

— Привет, Сибил — стрелна я с усмивка Кам. — Искаш ли работа?

Тя погледна към инструментите, острите им зъби, тежките дъски.

— Не мисля. — Лесно бе да отвърне на усмивката му, да отмести поглед към Етан. — Изглежда вие тримата знаете какво правите.

— Ние двамата знаем — посочи към себе си и Етан той. — Филип държим само от съжаление.

— Тук не ме харесват особено.

Тя се засмя и тръгна покрай корпуса. Разбираше основния замисъл, но не и самия процес.

— Доколкото разбирам, сега е обърнат обратно.

— Наблюдателна си. — Филип само се усмихна, когато го изгледа с извити вежди. — След като го наковем, ще го обърнем и ще започнем палубата.

— Родителите ви със строителство на лодки ли се занимават?

— Не, майка ни беше лекарка, а баща ни — преподавател в колеж. Но израснахме покрай лодки.

Усети ги в гласа му — обичта и скръбта. И се отврати от себе си. Възнамеряваше да го разпита по-подробно за родителите му, но не можа.

— Никога не съм се качвала на лодка.

— Изобщо?

— Предполагам, че в света има няколко милиона, които не са го правили.

— Искаш ли?

— Може би. Приятно ми е да наблюдавам лодките от прозореца на хотела. — Докато го изучаваше, корпусът се превърна в загадка, която трябваше да разгадае. — Как разбирате откъде да започнете да го правите? Предполагам, че работите по някакъв проект, план, схема или както там го наричате.

— Етан се е нагърбил с ролята на проектант. Кам го доизкусурява. Сет го чертае.

— Сет? — Пръстите й здраво стиснаха дръжката на чантата. — Не каза ли, че е в средното училище?

— Точно така. Детето притежава талант да рисува. Ела да погледнеш тези!

Сега пък долови гордост в гласа му и това я смути. Като се опитваше да се овладее, тя го последва към отсрещната стена, където имаше рисунки на лодки, поставени в прости, дървени рамки. Бяха добри — много, много добри. Талантливи скици, нарисувани с молив, любов и талант.

— Той… рисувало ги е толкова малко момче?

— Да, добри са, нали? Тази е, която току-що завършихме. — Докосна с ръка стъклото. — А тази е, по която сега започваме да работим.

— Много е талантлив — изрече със свито гърло.

— Рисуваш ли?

— Малко, от време на време. Само хоби. — Наложи се да се извърне, за да се успокои. — Отпуска ме и ми помага в работата. — Сибил решително отметна косата си и се усмихна на Филип. — Е, къде е художникът днес?

— О, той…

Не довърши, тъй като две кучета влетяха в сградата. Младата жена инстинктивно отстъпи, когато по-малкото се насочи към нея. Нададе уплашен вик в мига, в който Филип размаха пръст и издаде строга команда.

— Стой мирен, идиот такъв! Няма да скачаш! Няма да скачаш! — повтори отново, но Фулиш вече се беше надигнал и беше опрял лапи точно под гърдите на Сибил. Тя леко се олюля и видя само големи, остри зъби.

— Добро куче — продума със заекване. — Хубаво куче.

— Глупаво куче — поправи я Филип и издърпа Фулиш за каишката. — Никакви обноски. Седни! Съжалявам — обърна се към Сибил, след като кучето покорно се пльосна на земята и протегна лапа. — Този е Фулиш.

— Ами, доста е… въодушевен.

— Не, името му е Фулиш и си е глупчо по характер. Ще стои така, докато не се здрависаш с него.

— О! Хм… — Леко стисна лапата му с два пръста.

— Няма да те ухапе. — Младият мъж леко наклони глава, забелязвайки страха в очите. — Съжалявам, боиш ли се от кучета?

— Ами… може би малко — от големи, непознати кучета.

— Да, наистина е непознат. Другият е Саймън и е значително по-възпитан. — Филип го почеса зад ушите, докато той кротко стоеше и се взираше в Сибил. — Този е на Етан, а Фулиш е на Сет.

— Разбирам. — Значи Сет има куче, беше единственото, което успя да си помисли, докато Фулиш отново й протягаше лапа, взирайки се в нея с нещо прилично на обожание. — Боя се, че не съм много наясно с кучетата.

— Тези са местна порода — или Фулиш поне донякъде е такъв. Не знам какви други примеси има. Сет, повикай кучето си, преди да е олигавило обувките на дамата.

Сибил бързо вдигна глава и видя момчето, което тъкмо влизаше през вратата. Слънцето падаше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Видя само високо слабо момче, понесло голяма пазарска чанта и нахлупило черно-оранжева бейзболна шапка.

— Не се лигави много. Тук, Фулиш!

Незабавно и двете кучета скочиха и се втурнаха през помещението. Сет се пъхна между тях, за да занесе чантата до поставения върху две рамки шперплат, който им служеше за маса.

— Не знам защо все аз трябва да ходя за обяд — оплака се той.

— Защото ние сме по-големи от теб — отвърна му Кам и бръкна в чантата. — Донесе ли ми студено телешко варено?

— Да.

— Къде ми е рестото?

Сет измъкна еднолитрова бутилка пепси, отвори я и отпи. След това се ухили.

— Какво ресто?

— Виж какво, малък крадльо, трябваше да ми върнеш поне два долара.

— Не знам за какво говориш. Сигурно пак си пропуснал да включиш разходите за носач.

Кам посегна към него, а Сет ловко се измъкна, като се смееше.

— Братска любов — весело подхвърли Филип. — Затова винаги давам на хлапето точни пари. Никога не връща рестото. Искаш ли да хапнеш нещо с нас?

— Не, аз… — Не можеше да откъсне очи от Сет. Сега той говореше с Етан, като правеше някакви широки и пресилени жестове със свободната си ръка, докато кучето бързо и игриво облизваше пръстите му. — Вече хапнах малко, но ти върви.

— Тогава нещо за пиене. Донесе ли ми водата, хлапе?

— Да, специалната ти вода! Чисто прахосване на пари. Майчице, ама в „Крофорд“ беше тъпкано.

„Крофорд“. Сибил осъзна, че може да са били там по едно и също време и са се разминали. Щеше да мине покрай него на улицата, без изобщо да го познае.

Сет премести поглед от Филип към Сибил и я изгледа любопитно.

— Лодка ли ще купувате?

— Не. — Не я позна, установи тя. Разбира се, че няма да я познае. Та тогава той беше почти бебе. — Просто разглеждам.

— Страхотно. — Върна се отново при чантата и измъкна един сандвич.

— Ъ-ъ… — „Говори му — нареди си тя. — Кажи нещо! Каквото и да е.“ — Филип тъкмо ми показваше рисунките ти. Чудесни са.

— Бива ги. — Сви едното си рамо, но на нея й се стори, че леко се изчерви от удоволствие. — Мога да направя и по-хубави, но все ми вадят душата.

Сибил се приближи до него. Сега вече го виждаше ясно. Очите му бяха сини, но по-наситено, по-тъмносиньо от нейните и на сестра й. Косата му беше по-тъмноруса от тази на малкото момченце на снимката, която носеше в себе си. На четири годинки светлите му косици се къдреха, а сега бе потъмняла и съвсем права.

Устата, отбеляза мислено. Няма ли някаква прилика в устата и брадичката?

— Такъв ли искаш да станеш? — Трябваше да го накара да продължат разговора. — Художник?

— Може би, но засега само убивам времето. — Отхапа от сандвича си и заговори с пълна уста: — Ние строим лодки.

Не си беше направил труда да си измие ръцете, забеляза Сибил, а и лицето му не беше много чисто. Предполагаше, че такива подробности като измиването на ръцете преди хранене остават на заден план в едно мъжко домакинство.

— Можеш да станеш конструктор.

— Сет, това е доктор Сибил Грифин. — Филип й подаде пластмасова чаша с вода. — Пише книги.

— Романи?

— Не точно — отвърна тя. — По-скоро наблюдения. В момента прекарвам известно време в района… да наблюдавам.

Той избърса уста с опакото на ръката си — същата ръка, която Фулиш беше облизал.

— Ще пишете книга за лодките?

— Не, за хората. За хората, които живеят в малки градчета, а в случая по-специално за хора, които живеят в малки крайбрежни градчета. Харесва ли ти — животът тук, имам предвид.

— Ами че харесва ми. Да живееш в голям град е гадно. — Вдигна бутилката с колата и отново отпи. — Хората, които живеят там, са кукувци. — Усмихна се. — Като Филип.

— Какъв си ми невежа, Сет. Тревожа се за теб.

Момчето изсумтя и отново отхапа от сандвича.

— Излизам на пристана. Там се навъртат няколко патици.

Хукна навън, следван от кучетата.

— Винаги има категорично мнение за всичко — иронично подхвърли младият мъж. — Предполагам, че на десет години виждаш света само в черно и бяло.

— Не харесва градския живот. — Усети, че нервността й е изместена от любопитство. — Живял ли е с теб в Балтимор?

— Не. Прекарал е известно време там с майка си. — Изрече го мрачно и това накара Сибил да повдигне вежди. — Част от онази дълга история, за която ти споменах.

— Казах, че с удоволствие ще я чуя.

— Тогава приеми поканата ми за вечеря. Ще поговорим и ще се поопознаем.

Отправи поглед към вратата, през която беше излязъл Сет. Трябва да прекара повече време с него. Да наблюдава. А и трябва да чуе какво имат да кажат семейство Куин относно ситуацията. Защо да не започне с Филип?

— Добре. Ще ми бъде приятно.

— Ще те взема в седем.

Тя поклати глава. Изглеждаше напълно безопасен, напълно възпитан, но предпочиташе да не поема рискове.

— Не, ще се видим там. Къде е ресторантът?

— Ще ти запиша адреса. Можем да започнем обиколката от кабинета ми.

 

 

Получи се съвсем лесно, а трябваше да признае, че беше и интересно. Самата обиколка не им отне много време. След огромното работно помещение, където беше работилницата, нямаше почти нищо друго, освен кабинета на Филип с размери на килер, малка баня и тъмно, разхвърляно складово помещение.

После Етан търпеливо й обясни начина на гладко наковаване, ватерлиниите и оформянето на носа. Помисли си, че от него би излязъл чудесен учител с ясния му и прост начин на изразяване и търпението да отговаря на вероятно съвсем елементарните й въпроси.

Наблюдаваше с искрено възхищение как мъжете придържат дървото в една кутия, после пускат пара, докато дъската се извие в желаната от тях форма. Кам показа как краищата се напасват.

Докато наблюдаваше Кам и Сет, беше принудена да признае, че са привързани един към друг. Ако беше попаднала съвсем случайно при тях, щеше да приеме, че са братя или може би баща и син. Толкова сърдечни бяха отношенията им.

Но пък в момента има външен човек, разсъждаваше мислено, и вероятно се стараят да се представят в най-добра светлина.

Ще види как ще се държат, когато свикнат с нея.

Кам подсвирна тихо, след като Сибил си тръгна и многозначително изви вежди към Филип.

— Много е хубава, братко. Наистина е много хубава.

Филип се ухили насреща му и надигна бутилката с минерална вода.

— Не се оплаквам.

— Ще се задържи ли достатъчно, та да я…

— Ако има Господ.

Сет остави дъската до триона и изпъшка.

— Мамка му, да не искаш да кажеш, че ще вземеш да я сваляш? Ама вие само за това ли си мислите?

— Основната ни задача е да те тормозим. — Филип издърпа шапката му и го тупна с нея по главата. — А да мислим за жени е съвсем естествено.

— И накрая винаги се жените — отбеляза с отвращение Сет и се опита да си вземе шапката.

— Не искам да се женя за нея, просто искам да прекараме заедно една приятна, цивилизована вечер.

— И после да я свалиш — довърши момчето.

— Господи! Тия работи ги учи от теб — обърна се обвинително към Кам.

— Такъв си пристигна. — Прегърна през врата Сет. — Нали, братче?

Вече не се страхуваше, когато го докосваха. Ухили се.

— Поне мисля и за други неща, освен за момичета. Вие сте направо извратени.

— Извратени? — Филип сложи шапката му върху главата си, за да освободи ръцете си и ги потърка многозначително. — Хайде да хвърлим тази дребна рибка във водата.

— Не може ли да го направите по-късно? — попита Етан, докато Сет крещеше. — Или сам трябва да построя проклетата лодка?

— Тогава по-късно. — Филип се наведе, докато двамата със Сет се оказаха лице в лице. — И няма да знаеш кога, няма да знаеш къде и защо.

— Майчице, направо целият треперя!

„Днес видях Сет.“

Седнала пред компютъра, Сибил прехапа долната си устна, след това изтри първото изречение, което беше написала.

„Днес следобед установих контакт с въпросното лице.“

Така е по-добре, реши тя, по-обективно. Ако смята да подходи към ситуацията както трябва, най-добре е да възприема Сет като „въпросното лице“.

„Естествено, той не ме позна. Изглежда физически здрав. Има приятна външност, слаб е, но е много жилав. Глория винаги е била слаба, така че предполагам, е наследил нейния тип конструкция. Рус е като нея — или поне каквато беше, когато я видях за последен път.

Беше много спокоен в мое присъствие. Знам, че някои деца се срамуват от непознати.

Макар че не беше в работилницата, когато отидох, пристигна скоро след това. Беше отишъл до магазина. От последвалите оплаквания и разговори стигам до заключението, че често го пращат да върши дребни услуги. Това може да се разглежда в два аспекта. Единият е, че братята Куин се възползват от присъствието на такова малко момче и съответно го използват. И вторият е, че така му внушават чувство за отговорност.

Истината най-вероятно е някъде по средата.

Има куче. Смятам, че това е обичайна, дори традиционна практика за деца, живеещи в предградията или в селски райони.

Притежава също талант да рисува. Това в известен смисъл ме свари неподготвена. Самата аз имам някакви заложби, също както и майка ми. Обаче Глория никога не е проявила някакви умения или интереси към изкуството. Този общ интерес може да се окаже пътят за установяване на връзка с момчето. Ще бъде необходимо да прекарам известно време насаме с него, за да мога да избера правилния начин на действие.

Въпросното лице, по мое мнение, се чувства добре със семейство Куин. Изглежда доволен и сигурен. Но все пак у него има известна грубост, малко е невъзпитан. На няколко пъти го чух да ругае. Един-два пъти му се направи забележка, докато през останалото време никой не му обърна внимание.

Не го накараха да си измие ръцете преди хранене и никой от останалите не го смъмри, че говори с пълна уста или храни кучетата от своя сандвич. Маниерите му в никакъв случай не могат да се нарекат ужасни, но и са далече от доброто възпитание.

Спомена, че предпочита да живее тук пред някой голям град. Всъщност прояви пълно презрение към градския живот. Съгласих се да вечерям с Филип Куин днес и ще настоявам да разбера фактите за пристигането на Сет при тях.

От това, доколко тези факти съвпадат или се различават от предоставените ми от Глория, ще мога да преценя положението.

Следващата стъпка ще бъде да получа покана в дома на семейство Куин. Много държа да видя къде живее момчето, да наблюдавам него и останалите. И да се запозная с жените, които сега са част от временното му семейство.

Колебая се дали да се свържа със Социалните служби и да разкрия самоличността си, докато още не съм приключила с това лично разследване.“

Сибил се облегна назад и започна да барабани с пръсти по бюрото, докато преглеждаше бележките си. Всъщност почти нищо не бе научила за момчето. И грешката е нейна. Смяташе, че ще е подготвена за тази първа среща, но не беше.

След като го видя, остана безмълвна и натъжена. Момчето е неин племенник, родственик. И въпреки това са непознати. А това не беше ли колкото по вина на Глория, толкова и по нейна вина? Беше ли се опитала някога действително да установи връзка, да го включи в живота си?

Вярно е, че много рядко знаеше къде се намира, но беше ли се отклонила някога от пътя си, за да го намери — него или сестра си.

В редките случаи през годините, когато Глория я търсеше за пари — винаги за пари — тя всеки път я питаше за Сет. Но не беше ли се задоволила само с думите на Глория, че детето е добре? Беше ли поискала някога да говори с него, да го види?

Не й ли беше просто по-лесно да изпрати парите със запис и отново да забрави за тях?

По-лесно, призна си. Защото единственият път, когато го допусна до себе си, единственият път, когато си позволи да отвори дома и сърцето си, той й беше отнет. И това й причини страдания.

Този път ще направи нещо. Ще направи каквото е нужно, каквото ще е най-добре. Но няма да си позволи прекалено емоционално обвързване. В края на краищата не е нейно дете. Дори Глория да си запази родителските права, той отново ще изчезне от живота й.

Но ще положи усилия, няма да избързва, ще се погрижи да бъде устроен добре. След това отново ще се върне към своя живот и към работата си.

Доволна от себе си, запази файла и отвори друг, за да продължи бележките си по книгата. В този момент телефонът на бюрото й иззвъня.

— Да, доктор Грифин на телефона.

— Сибил. Доста време ми бе нужно да те открия.

— Майко! — Въздъхна и затвори очи. — Здравей!

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш?

— Ни най-малко. Правя проучване за нова книга. Как си? Как е татко?

— Моля те, не обиждай моята интелигентност. Мисля, че се разбрахме, да стоиш настрана от тази долна историйка.

— Не. — Както винаги, когато се налагаше да влиза в конфликт с близките си, стомахът й се присви. — Разбрахме се, че ти предпочиташ да стоя настрана. Аз реших, че предпочитам да не стоя. Видях Сет.

— Не ме интересува нито Глория, нито синът й.

— Но мен ме интересуват. Съжалявам, че това те дразни.

— Нима си очаквала друго? Сестра ти избра своя път в живота и той вече не е част от моя. Няма да позволя да ме въвлекат в това.

— Нямам намерение да те въвличам. — Примирена, Сибил бръкна в чантата си и извади пластмасовата кутийка, в която държеше аспирин. — Никой не знае коя съм. И дори някой да направи връзката между мен и господин и госпожа Уолтър Грифин, от това трудно може да се стигне до Глория и Сет Делаутер.

— Може, ако някой прояви специален интерес. Нищо няма да постигнеш, като стоиш там и се опитваш да се намесиш, Сибил. Искам да се върнеш в Ню Йорк или да дойдеш в Париж. Може би ще послушаш баща си, ако не мен.

Младата жена глътна аспирина с вода, след това извади таблетка антиацид.

— Трябва да разбера как стоят нещата. Съжалявам.

Последва дълго мълчание, натежало от гняв и разочарование. Сибил затвори очи и зачака.

— Винаги си била моята гордост. Не съм допускала такова предателство от твоя страна. Ужасно съжалявам, че говорих с теб по този въпрос, и нямаше да го направя, ако знаех, че ще реагираш по такъв възмутителен начин.

— Той е едно десетгодишно момче, майко. Твой внук.

— Не ми е никакъв, нито на теб. Ако продължаваш така, Глория ще те накара да си платиш за това, което възприемаш като доброта.

— Мога да се оправя с Глория.

Сега в слушалката прозвуча смях — кратък и неустойчив като стъкло.

— Винаги си смятала така. И винаги си се лъгала. Моля те, по никакъв повод не се свързвай с мен или с баща си във връзка с това. Ще очаквам да ми се обадиш, когато се вразумиш.

— Майко… — Свободният сигнал накара Сибил да потръпне. Барбара Грифин винаги майсторски успяваше да има последната дума.

Младата жена бавно и внимателно преглътна хапчето антиацид. След това се извърна към екрана и се зае с работа.