Нора Робъртс
Нежни урагани (2)

Първа глава

Филип разхлаби възела на модерната си вратовръзка. Пътят от Балтимор до източното крайбрежие на Мериленд не беше кратък, затова беше подредил компактдисковете в устройството си. Започна спокойно — малко Том Пети и „Хартбрейкърс“.

Както очакваше, трафикът в четвъртък вечер беше много натоварен. Слабият дъждец и любопитните, които не можеха да устоят на изкушението да позяпат трите катастрофи по околовръстното шосе на Балтимор, допълнително го затрудняваха.

Когато пое на юг по шосе №50, дори горещите ритми на „Стоунс“ от най-добрите им години не успяха да повдигнат настроението му.

Носеше си работа за вкъщи и все някак щеше да изнамери време за гумите „Майърстоун“ през почивните дни. Искаха изцяло нов подход към тази рекламна кампания. Щастливите гуми правят щастливи шофьори, помисли си Филип и забарабани с пръсти по волана в ритъма на вече низвергнатата китара на Кийт Ричардс.

Което си е абсолютна заблуда, реши той. Никой не е щастлив да шофира в натоварено движение под дъжда, независимо какви са гумите на колата му.

Но все ще измисли нещо, което да накара потребителя да смята, че гумите „Майърстоун“ ще му донесат щастие, безопасност и сексапил. Работата му беше такава и него наистина го биваше.

Успяваше да се справя едновременно с проектите на четирима големи клиенти, да следи работата за други шест по-малки и нито за миг да не си проличава, че се поти над някой от тях по излъсканите коридори на „Иновейшън“. Преуспяващата рекламна компания изискваше стил, вдъхновение и съзидателност от своите служители. Не му плащаха, за да го гледат как се поти.

Даваше си сметка, че от няколко месеца се претоварва с работа. Съдбата му беше направила рязък завой и от живот, посветен на Филип Куин, беше стигнал до положение да се пита какво се е случило с неотклонно устремения му към върховете живот.

Смъртта на баща му преди шест месеца промени живота му — този живот, който Рей и Стела Куин бяха възвърнали преди седемнайсет години. Влязоха в мрачната болнична стая и му предложиха възможност за избор. Прие предоставената му възможност, защото беше достатъчно умен да разбере, че няма избор.

 

 

Връщането обратно на улицата вече не му се струваше толкова привлекателно, както преди да надупчат гърдите му с куршуми. Да живее с майка си беше изключено дори и тя да променеше решението си и да му разрешеше да си откупи връщането в тесния апартамент на Балтимор Блок. Социалните служби внимателно го следяха и Филип добре разбираше, че ще го поемат в системата в мига, в който се изправи отново на крака.

Нямаше намерение да се връща в системата, нито при майка си, нито пък да свърши в канавката. Вече беше решил и усещаше, че единственото, от което се нуждае, е малко време, за да си състави план.

В момента това време се запълваше от някоя и друга приятна доза успокоителни, които не му се налагаше нито да купува, нито да краде. Но не си въобразяваше, че това ще трае вечно.

Огледа внимателно Стела и Рей Куин и ги определи като ексцентрици. Това го устройваше. Правят се на самаряни, искат да му осигурят място, където да се подслони, докато се възстанови, браво на тях! Браво и на него!

Казаха му, че имали къща на Източното крайбрежие, което за хлапе от големия град звучеше като на другия край на света. Но сметна, че една малка промяна на обстановката няма да му се отрази зле. Имали двама сина приблизително на неговата възраст. Филип реши, че няма нужда да се тревожи за сополанковците, отгледани от добряците.

Казаха му, че си имат правила и, че образованието е на първо място. Училището изобщо не го притесняваше. С лекота се справяше, когато решаваше да го посещава.

Никакви наркотици. Стела го заяви с хладен тон, който накара момчето да преосмисли преценката си за нея, като в същото време й отправи най-ангелския си поглед и изрече едно любезно: „Не, госпожо“. Изобщо не се съмняваше, че когато му се прииска да вземе нещичко, ще бъде в състояние да си го набави дори в някакво забутано градче из залива.

А след това жената се надвеси над леглото с присвити очи и иронична усмивка: „Имаш лице като излязло изпод четката на ренесансов художник. Но това ни най-малко не променя факта, че си крадец, хулиган и лъжец. Ще ти помогнем, ако го искаш. Но не ни смятай за глупаци“.

А Рей се засмя със силния си, кънтящ смях. Стисна едновременно рамото на Стела и на Филип. Щяло да му достави огромно удоволствие, каза, да наблюдава как известно време двамата ще кръстосват шпаги.

През следващите две седмици идваха още няколко пъти. Филип разговаря с тях и със социалния служител — оказа се, че може много по-лесно да преметне него, отколкото семейство Куин.

Накрая го взеха от болницата и го отведоха в хубавата си бяла къща на брега. Запозна се със синовете им и прецени позициите си. Когато научи, че и другите две момчета — Камерън и Етан, са били взети по твърде сходен начин, вече бе сигурен, че всичките са откачалки.

Разчиташе, че ще може да изчака подходящ момент. Като лекар и колежански преподавател, не притежаваха ценности, които да задигне и да продаде. Но все пак се поогледа.

Вместо да ги обере, той се влюби в тях. Взе името им и прекара следващите десет години в къщата на брега.

После Стела умря и част от неговия свят си отиде. Тя бе станала майката, каквато изобщо не вярваше, че съществува. Беше уверена, силна, любяща и проницателна. Скърбеше за нея — за тази първа истинска загуба в живота си. Излекува част от скръбта си с работа. Завърши успешно колежа и постъпи в „Иновейшън“.

Получаването на работа във фирма като „Иновейшън“ в Балтимор за него беше малка победа. Връщаше се в града на своето мизерно детство, но се връщаше като преуспял човек. Никой, видял мъжа в ушит по поръчка костюм, не би допуснал, че като дете е бил жалък крадец, пласирал понякога и наркотици, а в отделни случаи дори проституирал.

Всичко, което беше постигнал през последните седемнайсет години, дължеше на Рей и Стела Куин.

После Рей умря внезапно и остави загадки, които предстояха да се изяснят. Мъжът, когото Филип обичаше толкова всеотдайно, колкото син би могъл да обича баща, бе изгубил живота си, след като се бе блъснал с колата си в телеграфен стълб. Катастрофата беше станала посред бял ден на прав пътен участък.

Имаше друга болнична стая. Този път могъщият Куин беше прикован към леглото. Филип и братята му дадоха обещание да се грижат и да задържат при себе си последната находка на Рей Куин, още едно изоставено момче.

Но това момче имаше свои тайни и ги гледаше с очите на Рей.

В разговорите из пристанището и уличките на малкото градче Сейнт Кристофър на източното крайбрежие на Мериленд се подхвърляха намеци за прелюбодеяние, за самоубийство, за скандал. За шестте месеца, откакто хората бяха започнали да шушукат, Филип чувстваше, че изобщо не са се доближили до истината. Кой е Сет Делаутер и какъв е бил на Реймънд Куин?

Поредната находка? Поредното поотраснало момче, давещо се в порочното море на занемареност и насилие, което така отчаяно се нуждае от спасително въже. Или нещо повече? Един Куин по кръв и по право?

Единственото, в което можеше да е сигурен, беше фактът, че десетгодишният Сет е негов брат, също както Кам и Етан. Всеки от тях беше изтръгнат от някакъв кошмар и беше получил възможност да промени живота си.

Рей и Стела не бяха тук, за да осигурят тази възможност на Сет.

Част от Филип, онази част, живяла в младия, безотговорен крадец, ненавиждаше дори вероятността момчето да е кръвен син на Рей, плод на прелюбодеяние. Това би било предателство към всичко, на което семейство Куин го бяха научили, всичко, което му бяха показали с начина, по който бяха изживели живота си.

Мразеше се заради допускането на тази възможност, защото съзнаваше, че от време на време изучава Сет с хладен, преценяващ поглед и се пита дали момчето не е причината за смъртта на Рей Куин.

Тази неприятна мисъл насочваше вниманието му към Глория Делаутер. Майката на Сет бе обвинила професор Куин в сексуална злоупотреба. Твърдяла, че се е случило преди години, докато била студентка в университета. Но никъде не беше записано, че е посещавала лекции.

Същата жена беше продала десетгодишния си син на Рей, сякаш е стока. Със същата жена, беше сигурен Филип, баща му е ходил да се види в Балтимор, преди да поеме към къщи — и към смъртта.

Тя се беше измъкнала. Жени като Глория са изкусни в измъкването от неприятности. Наскоро беше изпратила на братята Куин заплашително писмо:

„Ако искате да задържите детето, имам нужда от още.“

Филип стисна зъби при спомена за пребледнялото от страх лице на Сет, когато разбра за това.

Тази жена няма да сложи ръка на момчето, каза си той. И ще установи, че братята Куин са по-трудна мишена от един добросърдечен, възрастен мъж.

Вече не просто братята Куин, продължи разсъжденията си, докато свиваше по второкласния път, който щеше да го отведе у дома. Замисли се за семейството, движейки се бързо между нивите със соя, грах и жита, израсли над човешки бой. След като вече Кам и Етан са женени, за Сет се грижат и две предани жени.

Женени. Филип поклати глава развеселен. Кой би си го помислил? Кам се беше влюбил в сексапилната социална служителка, а Етан вече бе женен за миловидната Грейс. И мигновено се беше превърнал в баща, отбеляза Филип, на онова малко ангелче Обри.

Е, браво на него! Всъщност трябва да признае, че Анна Спинели и Грейс Мънроу сякаш са създадени за братята му. Така само ще си осигурят по-силни позиции, когато се стигне до разглеждане на молбата за постоянно настойничество над Сет. А и бракът определено им действаше добре. От самата дума обаче него го побиваха тръпки.

Предпочиташе ергенския живот с всичките му предимства. Не че през последните два-три месеца разполагаше с много време да се възползва от тях. Прекараните в Сейнт Кристофър почивни дни — да преглежда домашни, да сглобява корпуса на поредната поръчка в новооснованата фирма „Лодки от братя Куин“, да се разправя с документацията около новия бизнес, да пазарува и всичко това някак превърнало се в негово задължение — преобърнаха живота му.

На смъртното легло на баща си беше обещал, че ще се погрижи за Сет. Заедно с братята си решиха да се върнат на крайбрежието, да поемат заедно настойничеството и задълженията. За Филип това означаваше да разделя времето си между Балтимор и Сейнт Кристофър, а силите и доходите си — между изграждането на кариерата и грижите за най-малкия брат, както и за новия бизнес.

Всичко това си беше риск. Предполагаше, че отглеждането на десетгодишно дете не минава без главоболия и грешки от неопитност дори и при най-благоприятни обстоятелства. Сет Делаутер, отглеждан от майка проститутка, заклета наркоманка и изнудвачка, едва ли беше идеалното дете.

Създаването на фирма за строителство на лодки представляваше поредица от досадни формалности и изнурителен труд. И въпреки всичко нещата някак си вървяха.

За съжаление нямаше никакво време за себе си. А неотдавна почивните му дни преминаваха в компанията на привлекателни и интересни жени — вечеря в някое луксозно ново заведение, посещение на театър или концерт и ако се получи нужната химическа реакция, неделна закуска в леглото.

Обеща си, че ще се върне към този начин на живот. Но както би казал баща му — в близкото бъдеще…

Сви по алеята. Дъждът беше престанал, оставяйки блестящи капчици по листата и тревата. Сумракът вече се промъкваше. Виждаше светлината, която гостоприемно струеше от прозореца на всекидневната. Някои от летните цветя на Анна все още се държаха, а ранните есенни цветове вече напираха в сенките. Чуваше лая на палето — макар че за девет месеца Фулиш беше израснал прекалено едър и охранен, за да минава за пале.

Сети се, че тази вечер е ред на Анна да готви. Слава богу! Това означаваше, че у семейство Куин ще бъде сервирана истинска храна. Разкърши рамене и си помисли как ще си налее чаша вино, после видя Фулиш да се стрелва край къщата в преследване на жълта топка за тенис.

Щом видя излизащия от колата Филип, кучето се закова на място и ужасено залая.

— Идиот! — изрече усмихнат младият мъж, докато взимаше куфарчето си.

Познатият глас превърна уплашения лай в безумна радост. Фулиш подскочи с възхитен поглед и мокри, кални лапи, което принуди Филип да използва куфарчето си като щит.

— Без скачане! Сериозно ти говоря! Седни! — Фулиш потрепери, но отпусна задница на земята и вдигна лапа. Езикът му провисна, очите му заблестяха. — Добро куче! — Филип стисна лапата и почеса копринените му уши.

— Здрасти — появи се в двора и Сет.

Джинсите му бяха мръсни, бейзболната му шапка беше изкривена, а сламенорусите му коси стърчаха изпод нея. Усмивката, забеляза младият мъж, се появи бързо и беше много по-непринудена, отколкото преди няколко месеца.

— Здрасти — перна козирката му той. — Загубил си нещо?

— А?

Филип посочи равните си бели зъби.

— А, да. — Момчето се ухили с типичната за Куин усмивка и пъхна език в дупката. Лицето му не беше изпито, както преди шест месеца, а очите му не шареха неспокойно. — Клатеше се. Наложи се да го дърпам преди два-три дни. Бая кръв изтече, мамка му!

Младият мъж дори не му направи забележка да не ругае. Решил беше, че някои неща няма да бъдат негова грижа.

— Е, донесе ли ти нещо вълшебницата?

— Не се занасяй.

— Ей, ама ако не си измъкнал някой долар от Кам, не си ми брат.

— Измъкнах два — един от Кам и един от Етан.

Филип се разсмя, прегърна го през рамото и се отправиха към къщата.

— Е, тогава от мен нищо няма да получиш, приятел. Как мина първата пълна седмица в училище?

— Скука. — Макар че не беше така, призна си наум Сет. Беше вълнуващо. С всичките нови неща, които Анна му купи. Остри моливи, нови тетрадки, пълни химикали. Но отказа кутията за обяд с „Досиетата Х“, която искаше да му купи. Само лигльовците ходят с кутия за обяд в средното училище. Достави му удоволствие да изсумти презрително на предложението.

Имаше готини дрехи и жестоки маратонки. А най-хубавото от всичко беше, че за пръв път в живота си се намираше на същото място, в същото училище, със същите хора, с които се беше разделил през юни.

— Домашно? — изви вежди Филип, докато отваряше входната врата.

Момчето вдигна очи нагоре.

— Човече, никога ли не мислиш за нещо друго?

— Живея само за домашните, хлапе, особено когато са твоите. — Фулиш се втурна през вратата преди него и почти го събори на земята. — Имаш още доста работа с това куче. — Но недоволството му моментално се изпари, когато подуши аромата на червения сос на Анна да се носи като божествена амброзия. — Господ бди над нас — промърмори.

— Маникоти — информира го Сет.

— О? Имам едно кианти, което пазя точно за този момент. Ще се заемем с учебниците след вечеря.

Завари снаха си в кухнята да пълни дебели макарони със сирене. Ръкавите на снежнобялата й риза, с която е била на работа, бяха навити. Върху тъмносинята й пола имаше бяла престилка. Беше си събула обувките и потупваше с бос крак, докато си тананикаше една от любимите си арии. От „Кармен“ отгатна Филип веднага. Великолепните къдрави коси все още бяха прибрани в кок.

Филип намигна на Сет, приближи се зад нея, хвана я през кръста и й залепи звучна целувка.

— Избягай с мен! Ще си сменим имената. Ти може да си София, а аз ще бъда Карло. Нека те заведа в рая, където ще готвиш само за мен. Никой от тези невежи не може да оцени кулинарните ти способности.

— Остави ме само да довърша това парче, Карло, и отивам да си събера багажа. — Извърна глава и тъмните й италиански очи му се усмихнаха. — Вечерята е след трийсет минути.

— Ще отворя виното.

— Нямаме ли нищо за ядене сега? — поинтересува се Сет.

— В хладилника има от плънката — отвърна Анна. — Върви и я извади.

— Само зеленчук и гадории — проплака момчето, след като измъкна подноса. — Къде е Кам?

— Трябва вече да са си тръгнали от работилницата. С Етан искаха да поработят един час допълнително. Първата лодка от Куин е завършена. Собственикът пристига утре. Завършена е, Филип! — Усмивката, която му отправи, грееше и преливаше от гордост. — На док, готова за плаване и направо прелестна!

Той изпита леко разочарование, задето не е бил тук в последния ден.

— Значи трябва да пием шампанско.

Анна вдигна вежда, докато оглеждаше етикета на виното.

— Бутилка „Фолонари“, Руфино?

Смяташе, че едно от най-прекрасните качества на Анна е способността й да оцени хубавото вино.

— Реколта 75 — заяви с широка усмивка.

— Няма да чуеш никакви възражения от моя страна. Поздравления, господин Куин, за първата ви лодка!

— Нямам заслуга. Аз просто се занимавам с дребните формалности и върша робския труд.

— Разбира се, че имаш заслуга. Дребните формалности са необходими, а нито Кам, нито Етан могат да се оправят с тях с… финеса, с който го правиш ти.

— Мисля, че думата, която употребяват, е „терор“.

— Те имат нужда от терор. Трябва да си горд с това, което тримата постигнахте през последните месеци. Не само заради новия бизнес, но и заради семейството. Всеки от вас даде по нещо важно от себе си за Сет. И всеки от вас получи по нещо важно в замяна.

— Изобщо не очаквах, че хлапето ще стане толкова важно. — Докато тя заливаше напълнените макарони със сос, той отвори едно от шкафчетата да вземе чаши за вино. — Все още има моменти, когато цялата тази история ме вбесява.

— Това е съвсем естествено, Филип.

— Но изобщо не ми помага да се чувствам по-добре. — Наля две чаши. — Но през повечето време, като го погледна, си мисля, че не е лош за малко братче.

Анна настърга сирене над тавата. Забеляза как Филип вдига чашата и се наслаждава на виното. Красив е, каза си. Външният му вид отговаряше на представата й за мъжко съвършенство. Светлокестеняви коси, буйни и гъсти, очи, по-скоро златисти, отколкото кафяви. Лицето му беше продълговато и сериозно. Едновременно чувствено и ангелско. Висок и строен, той сякаш бе създаден за италианските костюми.

Освен това беше интелигентен, упорит, ерудиран, проницателен. Реши, че е много интересен мъж.

Пъхна тавата във фурната и се извърна, за да вземе своята чаша. Усмихна му се и леко я опря в неговата.

— И ти си доста добър вариант за голям брат, Филип.

Наведе се да го целуне точно когато Кам влизаше в стаята.

— Дръж се настрани от жена ми!

Филип само се усмихна и обви ръка около кръста й.

— Тя ме целуна. Харесва ме.

— Мен харесва повече. — Той я хвана и я завъртя обратно, за да я притегли в прегръдките си и да я целуне. Ухили се, захапа долната й устна и добродушно я потупа. — Нали така, сладурче?

Главата й още беше замаяна.

— Сигурно, като вземем предвид всичко. — Отдръпна се. — Мръсен си!

— Само наминах да си взема една биричка под душа. — Висок и стегнат, тъмен и опасен, той отвори хладилника. — И да целуна жена си — допълни със самодоволен поглед към Филип. — Върви да си намериш жена.

— Нямам време — печално отвърна той.

 

 

След вечерята и още един час, прекаран над дълги уравнения, битки от Гражданската война и урока по граматика за шести клас, Филип се уедини в стаята си с портативния компютър и папките.

Това бе същата стая, която му дадоха, когато Рей и Стела Куин го доведоха у дома. Тогава стените бяха в бледозелено. Когато беше на шестнайсет, внезапно реши и ги боядиса с пурпурна анилинова боя. Един господ знае защо! Спомняше си, че майка му — защото тогава Стела вече беше негова майка — само им хвърли един поглед и го предупреди, че ще получи хронично стомашно разстройство.

А той намираше, че е секси. За около три месеца. После известно време стените бяха чисто бели с окачени на тях черно-бели фотографии.

Винаги търсещ атмосферата, помисли си със самоирония Филип сега. Беше се върнал обратно към първоначалното бледозелено точно преди да се премести в Балтимор.

Предполагаше, че през цялото време са имали право. Родителите му обикновено се оказваха прави.

Дадоха му тази стая, в тази къща, на това място. Той никак не им помогна. Първите три месеца се държеше много предизвикателно. Донасяше наркотици, забъркваше се в скандали, крадеше алкохол и се връщаше пиян призори.

Сега му беше ясно, че ги е изпробвал, че ги е предизвиквал да го изгонят. „Хайде, давайте! — мислеше си. — Не можете да се справите с мен.“

Но те успяха. Не само че се справиха с него, но го изградиха като личност.

„Чудя се, Филип — каза баща му, — защо искаш да пропилееш напразно един хубав ум и едно хубаво тяло. Защо искаш да позволиш на мръсниците да спечелят.“

Филип, който в този момент страдаше от стомашно неразположение, главата му се пръскаше от поредната доза наркотик и махмурлука, пет пари не даваше за това.

Рей го изведе с лодката, като му каза, че малко плуване ще проясни главата му. С вид на пребито куче Филип се наведе през перилата и изповръща останките от отровите, които бе натъпкал в организма си предишната вечер.

Току-що беше навършил четиринайсет.

Рей закотви лодката в едно тясно проливче. Задържа главата му, изми му лицето и после му предложи кутийка студена безалкохолна бира.

— Седни.

По-скоро се свлече. Ръцете му трепереха, стомахът му потръпна при първата глътка от кутийката. Рей седна насреща му, поставил големите си ръце върху коленете, с развени от лекия ветрец прошарени коси. Ясните му сини очи гледаха спокойно и замислено.

— Разполагаше с няколко месеца, за да се ориентираш в обстановката. Стела казва, че си се оправил физически. Силен си, здрав си, макар че това няма да продължи дълго, ако я караш по този начин.

Присви устни и дълго мълча. Във високата трева стоеше чапла, неподвижна като на картина. Въздухът беше прозрачен и хладен в късната есен, дърветата — оголени от листата, яркото синьо небе се простираше над тях. Вятърът рошеше тревите и прокарваше пръсти по водата.

Мъжът седеше и се наслаждаваше на тишината и гледката. Момчето се беше отпуснало с бледо лице и навъсен поглед.

— Можем да го изиграем по много начини, Фил — продума след време Рей. — Можем да станем много строги. Да те държим изкъсо, да те дебнем постоянно и да ти дърпаме поводите всеки път, когато се отклониш от пътя. Което всъщност правиш през повечето време. — Все така замислен, той взе една въдица и разсеяно постави на кукичката стръв. — Или можем да заявим, че експериментът ни се е провалил, и да се върнеш обратно в системата.

Стомахът му се присви и Филип трябваше да преглътне, за да потисне страха си.

— Не ми трябвате! Никой не ми трябва.

— Напротив. — Рей го изрече кротко, докато мяташе въдицата във водата. Концентричните кръгове се разпростряха до безкрая. — Върнеш ли се в системата, там ще си останеш. След още две годинки вече няма да е затворът за малолетни. Ще се озовеш в някоя килия с долни типове, от онези, които много ще си паднат по хубавичкото ти личице. Някой двуметров мръсник с ръце като пушени бутове ще те награби под душовете и ще те направи своя невеста.

Момчето отчаяно жадуваше за цигара. Като си представи картината, пот изби по челото му.

— Мога да се грижа за себе си.

— Синко, ще те прехвърлят помежду си като носна кърпа и ти го знаеш. Бива те в приказките и добре умееш да се биеш, но някои неща са неизбежни. До този момент си бил на дъното. Не си виновен за това. Но ти ще си отговорен за всичко, което става от сега нататък.

Отново потъна в мълчание, като стисна въдицата между краката си и после посегна за кутийка пепси. Без да бърза, издърпа капачето и отпи.

— Двамата със Стела смятахме, че сме видели нещо в теб — продължи след това. — И все още смятаме — допълни и отново погледна към Филип. — Но докато и ти не си на това мнение, доникъде няма да стигнем.

— Какво ви пука? — мрачно изрече.

— Трудно е да се каже в момента. Може би не го заслужаваш. Може би в крайна сметка пак ще се озовеш на улицата — да се занимаваш с дребни мошеничества и всякакви други номера.

От три месеца разполагаше с нормално легло, редовна храна и всички книги, които можеше да прочете — една от тайните му страсти. Мисълта да загуби всичко това предизвика нов пристъп на гадене, но момчето само сви рамене.

— Ще изкарам някак.

— Ако всичко, което искаш, е само да изкараш някак, твоя работа. Тук можеш да имаш дом, семейство. Можеш да имаш свой живот и да постигнеш нещо в него. Или да продължиш по пътя, по който си тръгнал. — Рей неочаквано посегна към него, така че Филип се подготви за удара, сви юмруци, за да отвърне, но той само издърпа ризата, за да открие белезите на гърдите му. — Да се върнеш при това — додаде тихо.

Момчето го погледна в очите. Видя съчувствие и надежда. И видя като в огледало себе си, кървящ в зловонната канавка, където животът не струваше и пукната пара.

Нещастен, уморен, уплашен, той отпусна глава.

— Какъв е смисълът?

— Ти си смисълът, синко — прокара ръка през косата му Рей. — Ти си смисълът.

Нещата не се промениха за една нощ, припомни си Филип. Но започнаха да се променят. Родителите му го накараха да повярва в себе си. За него се превърна във въпрос на чест да се справя добре в училище, да учи, да стане Филип Куин.

Предполагаше, че се е справил добре. Успя да скрие уличния гамен под лустрото на истинска класа. Успешно градеше кариера, имаше добре обзаведен апартамент с прекрасна гледка към пристанището и богат гардероб.

Изглежда бе затворил цикъла, прекарвайки отново почивните си дни в тази стая със зелени стени и масивни мебели, с прозорци с изглед към дърветата и мочурищата.

Но този път смисълът на всичко това беше Сет.