Нора Робъртс
Нежни урагани (16)

Петнадесета глава

Петнайсетминутната среща с адвоката в Балтимор остави Сибил изнервена и изтощена. Смяташе, че е подготвена — в края на краищата разполагаше с два дни и половина за това, след като му се обади още рано в понеделник сутринта и беше вместена в графика за сряда следобед.

Поне приключи, каза си. Или поне първият етап беше приключен. Беше по-трудно, отколкото си представяше — да разкрие пред един напълно непознат човек, служебно лице или не, тайните и недостатъците на семейството си. И своите.

Сега трябваше да се справи със студения дъжд, натовареното движение на Балтимор и лошите си шофьорски умения. Понеже й се искаше да отложи шофирането, колкото е възможно по-дълго, остави колата на закрития паркинг и тръгна пеш под дъжда.

Забеляза, че в града вече се чувстваше есента. Листата на дърветата бяха започнали да пожълтяват и по краищата им се забелязваха червеникави и златисти ръбчета. Беше студено, а вятърът се засилваше колкото повече се приближаваше към пристанището.

Би предпочела някой сух ден, такъв, в който би могла да се разходи, да разгледа, да се наслади на красиво реставрираните стари сгради, на крайбрежието, на закотвените в него исторически кораби. Но дори студът и проливният дъжд не отнемаха очарованието му.

Водите бяха тъмносиви и бурни и на хоризонта се сливаха с мрачното небе. Не се виждаха туристи и всички, с които се разминаваше, се движеха забързано.

Чувстваше се самотна и незначителна, застанала под дъжда, загледана към водата, докато се питаше какво да предприеме.

Извърна се с въздишка и огледа магазините. В петък е поканена на рожден ден, напомни си. Време е да купи подарък на своя племенник.

 

 

Отне й повече от час да избира принадлежности за рисуване. Вниманието й беше така погълнато, че не забеляза алчно светналите очи на продавачката, когато започна да струпва избраните неща. Изминали бяха повече от шест години, откакто не беше купувала подарък на Сет.

Трябваше да е точно най-подходящият молив, съвършеният комплект пастели. Огледа четките за водни бои така, сякаш погрешният им избор би довел до края на света. Двайсет минути преценяваше рисувателната хартия, а после дълго се чуди коя кутия да избере.

В крайна сметка реши да се спре на нещо по-просто. Едно малко момче сигурно ще се чувства по-добре с обикновена орехова кутия. Ако я пази, може да я ползва с години.

И може би, след като изминат достатъчно години, ще бъде в състояние, когато я погледне, да си помисли с обич за леля си.

— Племенникът ви ще бъде очарован — заяви й продавачката, докато маркираше покупките. — Всичко е много качествено.

— Много е талантлив. — Сибил започна да хапе нокътя на палеца си — навик, с който беше скъсала преди години. — Нали ще опаковате всичко внимателно и ще го поставите в кутия?

— Разбира се. Джанис! Ще дойдеш ли да ми помогнеш? Наблизо ли живеете? — обърна се към клиентката.

— Не, не, не живея. Един… приятел ми препоръча магазина ви.

— Много се радваме. Джанис, трябва да загънем и опаковаме в кутия тези неща.

— Опаковате ли за подарък?

— О, съжалявам, не. Но в търговския център има такъв щанд. Предлагат прекрасен избор от опаковки за подаръци, панделки и картички.

„О, господи! — въздъхна Сибил. — Каква хартия избира човек за единайсетгодишно момче? Панделка? Искат ли момчетата панделки и ленти?“

— Всичко прави петстотин осемдесет и три долара и шейсет и девет цента — обяви сияеща продавачката. — Как искате да платите?

— Пет… — Сибил се усети. Очевидно си е загубила ума. Почти шестстотин долара за един детски рожден ден? О, да, определено е откачила. — Приемате ли кредитни карти? — попита със слаб глас.

— Естествено. — Все така сияеща, жената протегна ръка за златната кредитна карта.

— Бихте ли могли да ми кажете… — въздъхна, докато изваждаше бележника си и прелистваше на буквата „К“ — как да стигна до този адрес.

— Разбира се, всъщност е точно на следващата пресечка.

Ако Филип живееше на няколко пресечки, може би щеше да устои на изкушението.

 

 

Това е грешка, предупреди се тя, докато отново излизаше на дъжда, борейки се с две огромни пазарски торби и чадъра. Не би могла да му се появи просто така.

Може дори да не си е вкъщи. Часът е седем. Сигурно е излязъл да вечеря. По-добре ще бъде да се върне при колата и да поеме назад към Шор. Ако не дъждът, поне движението вече беше понамаляло.

Щом ще го посещава, поне би трябвало първо да се обади. Но, по дяволите, мобифонът беше в дамската й чанта, а има само две ръце. Тъмно е и вали, а и вероятно изобщо няма да намери сградата. Ако не успее до пет минути, ще се върне в гаража.

Откри високата елегантна сграда след три минути и въпреки нервността си пристъпи с облекчение в топлото, сухо фоайе.

Беше тихо и изискано, имаше декоративни дървета в бакърени саксии, лакирана ламперия, няколко меки, тапицирани кресла в неутрални тонове. Познатата елегантност щеше да я успокои, ако не се чувстваше като мокра мишка, нахлула на луксозен лайнер.

Трябва да е луда да идва тук просто така. Не се ли беше зарекла, че няма да го прави? Не му беше казала за срещата си с адвоката, защото не искаше той да я убеди да се видят.

За бога, та нали бяха заедно едва преди три дни — в неделя! Няма никаква разумна причина за това неудържимо желание да го види сега. Трябва незабавно да се върне в Сейнт Кристофър, защото допуска ужасна грешка.

Проклинаше се, докато се приближаваше до асансьора, влизаше вътре и натискаше копчето за шестнайсетия етаж.

Какво й става? Защо го прави?

О, господи, ами ако си е вкъщи и не е сам? Мисълта за унижението, което щеше да изпита, я зашемети. Връзката им беше необвързваща и той имаше пълното право да се среща с други жени. Доколкото й беше известно, имаше доста познати — което само доказваше, че напълно е загубила здравия си разум, като изобщо се забърка с него.

Не е възможно да му се появи просто така, без предизвестие, без покана, неочаквано. Възпитанието и гордостта й я подтикваха да се върне обратно.

Нямаше представа какво я накара да излезе от асансьора и да се отправи към вратата на апартамент 1606.

„Не върши това!“ — нареждаше й някакъв глас, даже когато пръстът й натискаше звънеца до вратата.

„О, господи, какво направих? Какво ще кажа? Как бих могла да обясня?“ — казваше си тя.

Последната й отчаяна мисъл, секунди преди вратата да се отвори, беше той да не си бъде вкъщи.

— Сибил? — Очите му се разшириха от изненада, устните му трепнаха.

— Извинявай… Трябваше да се обадя. Нямах намерение да… не трябваше. Наложи се да дойда в града и тъкмо… — объркано започна тя.

— Чакай, дай да взема тези неща. Да не си изкупила целия магазин? — Издърпа торбите от вледенените й ръце. — Замръзнала си. Влизай!

— Трябваше да се обадя. Бях…

— Не се безпокой. — Остави чантите, за да й помогне да си свали мокрия шлифер. — Трябваше да ме предупредиш, че днес ще идваш в Балтимор. Кога пристигна?

— Ами… към два и половина. Имах среща. Просто си… навън вали — измънка неловко, презирайки се за това. — Не съм свикнала да шофирам в такова време. Всъщност не съм много добър шофьор и това малко ме притесняваше.

Продължи да бъбри припряно, докато той я наблюдаваше, вдигнал вежди. Страните й бяха зачервени, но не смяташе, че е от студа. Гласът й трепереше и това беше нещо ново и любопитно. Като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си.

Шлиферът беше предпазил елегантния й, светлосив костюм, обувките й бяха съсипани от дъжда, а косата й беше влажна.

— Ужасно си напрегната, нали? — промълви Филип. Постави ръце на раменете й и ги разтърка, за да я затопли. — Отпусни се.

— Трябваше да се обадя — за трети път се извини тя. — Беше невъзпитано, нахално…

— Не, не е. Може би е само малко рисковано. Ако беше дошла преди двайсетина минути, още нямаше да съм се прибрал. — Привлече я към себе си. — Отпусни се, Сибил.

— Добре. — Затвори очи.

В неговите проблеснаха развеселени искрици, докато я наблюдаваше.

— Какво правиш?

— Релаксирам.

— Как?

— Чрез дишане — отвърна тя — и концентрация.

След това отвори очи, защото той се засмя.

— Така ли релаксираш? Чрез дишане и концентрация.

— Изследванията са доказали, че притокът на кислород и съсредоточаването намаляват стреса — заяви с едва доловимо раздразнение.

— Обзалагам се. Аз пък съм правил собствени изследвания. Дай да опитаме по моя начин. — Допря устни до нейните, леко ги потърка подканващо, докато те омекнаха, отстъпиха, затоплиха се. Езикът му си поигра за миг с нейния, изтръгвайки въздишка. — Да, на мен ми действа — продума тихо и потърка буза по влажните й коси. — На мен ми действа чудесно. А на теб?

— Оралното стимулиране също е доказано средство срещу стреса.

Филип се подсмихна.

— Рискувам да полудея по теб. Какво ще кажеш за малко вино?

— Нямам нищо против една чаша, но не мога, защото ще шофирам.

„Не, тази вечер няма“ — помисли си той, но само се усмихна.

— Седни, веднага се връщам.

Филип влезе в друга стая. Когато напрежението й намаля, тя огледа помещението.

Кът за сядане в тъмнозелено заемаше основното място във всекидневната. В средата имаше квадратна масичка за кафе. Върху нея беше поставен голям платноход от висококачествено стъкло. В два свещника от ковано желязо стърчаха дебели свещи.

До срещуположната страна имаше малък бар с високи, черни, кожени табуретки. Зад него се виждаше остроумен рекламен плакат на бургундско „Нюи Сен Жорж“, който представляваше френски кавалерист от XVIII век, седнал върху буре с чаша, лула и много доволна усмивка.

На белите стени бяха окачени картини. Поставен в рамка стилен постер за шампанско „Татингер“ с елегантна жена, естествено това беше Грейс Кели — облечена в тясна, официална черна рокля зад висока чаша с пенливо вино, беше поставен над кръгла маса със стоманени крака. Имаше репродукция на Хуан Миро и още една — изящната „Есен“ на Алфонс Муха.

Лампите бяха или модерни, или в елегантен стил Деко. На пода имаше бледосив дебел килим, а на прозорците — широки и мокри от дъжда — липсваха пердета.

Помисли си, че стаята издава мъжки вкус и тъкмо се възхищаваше на кафява кожена табуретка за крака с форма на прасенце, когато Филип се появи с две чаши.

— Харесва ми прасенцето ти.

— И на мен. Защо не ми разкажеш за днешния, както изглежда, твърде интересен ден?

— Дори не попитах дали имаш някакви планове. — Забеляза, че е облечен с черно поло и дънки. Но това не означаваше, че…

— Вече имам. — Хвана я за ръката и я поведе към мекия диван с форма на подкова. — Следобед си се видяла с адвоката.

— Значи си разбрал.

— Той ми е приятел. Държи ме в течение. — И Филип призна само пред себе си, че се беше почувствал болезнено разочарован, след като тя не му се обади, че ще идва в града. — Как мина?

— Добре, струва ми се. Изглежда уверен, че ще получите настойничество. Не можах да убедя майка ми да направи писмена декларация.

— Сигурно ти се сърди.

Сибил отпи от виното.

— Да, сърди се и несъмнено дълбоко съжалява за моментната си слабост, подтикнала я да ми разкаже какво се е случило между нея и баща ти.

Младият мъж хвана ръката й.

— Много е тежко за теб. Съжалявам.

Тя сведе поглед към сключените им пръсти. С каква лекота я докосва, помисли си. Сякаш това е най-естественото нещо на света.

— Аз съм голямо момиче. А понеже тази историйка — колкото и да е нашумяла в момента в Сейнт Кристофър — едва ли ще прехвърли Атлантика, за да се разнесе чак до Париж, и тя ще го преживее.

— А ти?

— Животът продължава. Щом приключат съдебните формалности, Глория няма да създава неприятности на теб, на семейството ти и на Сет. Предполагам, че ще продължи да създава неприятности на себе си, но не мога да й помогна, а и не искам.

— Дори и след като бъде уредено настойничеството, Сет ще си остане твой племенник. Никой от нас няма да ти попречи да го виждаш или да бъдеш част от живота му.

— Не съм част от живота му — категорично заяви тя. — И мисля, че не бива непрекъснато да му се напомня за миналото. Чудо е, че това, което му е причинила Глория, не го е наплашило съвсем. И малкото доверие, което изпитва, се дължи на баща ти, на теб и семейството ти. На мен той няма доверие, Филип, а няма и основания да ми вярва.

— Доверието трябва да се спечели. Необходимо е да се стремиш да го спечелиш.

Сибил стана, приближи се до тъмния прозорец и се загледа навън към трептящите през дъжда светлини на града.

— Когато ти отиде да живееш при Рей и Стела Куин, когато ти помагаха да промениш живота си, да се изградиш отново, поддържаше ли връзка с майка си и с приятелите си в Балтимор?

— Майка ми си изкарваше хляба на улицата и ме мразеше, а приятелите ми бяха пласьори, наркомани и крадци. И те, и аз не желаехме да поддържаме особени връзки.

— Въпреки това. — Извърна се с лице към него. — Разбираш какво имам предвид.

— Разбирам го, но не съм съгласен.

— Предполагам, че Сет е.

Филип остави чашата си и стана.

— Иска да дойдеш на рождения му ден.

— Ти искаш да дойда — поправи го тя. — И съм ти много благодарна, че го убеди да ме покани.

— Сибил…

— Като стана дума за това — бързо изрече тя, — намерих твоя магазин. — Посочи към чантите, които той беше оставил до вратата.

— Това? — Вгледа се в купчината, струпана на пода. — Всичко това?

Тя моментално започна да си гризе палеца.

— Прекалено много е, нали? Знаех си. Увлякох се. Мога да върна част от нещата — или просто да ги задържа. Вече не отделям достатъчно време за рисуване.

Филип се беше приближил да разгледа съдържанието на чантите.

— Всичко това? — Изправи се със смях и поклати глава. — Ще му хареса. Направо ще полудее.

— Не искам да го възприеме като подкуп, сякаш се опитвам да го купя. Не знам какво ме прихвана. Веднъж като започнах, като че ли не можех да се спра.

— Ако бях на твое място, нямаше да си задавам въпроси, защо съм направил нещо хубаво и импулсивно. — Леко подръпна ръката й. — И престани да си гризеш ноктите.

— Не си гриза ноктите. Никога. — Обидено сведе поглед към ръката си и възкликна: — О, господи, изгризала съм си нокътя! Не съм го правила от петнайсетгодишна възраст. Къде ми е пиличката?

Филип едва сдържа усмивката си, докато тя вадеше от чантата си малък несесер.

— Нервно дете ли беше?

— Хм?

— Гризеше си ноктите.

— Само един лош навик, нищо повече. — Зае се с маникюра си.

— Не бихте ли казали, че се дължи на невроза, доктор Грифин?

— Може би. Но го преодолях.

— Не съвсем. Гризане на ноктите — продума замислено и се приближи към нея. — Мигрена.

— Само от време на време.

— Нередовно хранене — продължи той. — Не ми казвай, че си вечеряла. Знам, че не си. Струва ми се, че твоето дишане и концентриране не върши много работа за стреса. Нека опитаме отново по моя начин.

— Наистина трябва да вървя. — Той вече я беше взел в обятията си. — Преди да е станало твърде късно.

— Вече е твърде късно. — Потърка устни в нейните. — Наистина трябва да останеш. Тъмно е, студено е, вали — прошепна, докато лекичко хапеше и си играеше с устните й. — А ти си ужасен шофьор.

— Просто нямам… — Пиличката за нокти се изплъзна от пръстите й. — Нямам много практика.

— Искам те в леглото. Искам да те отведа в моето легло. — Следващата целувка беше по-дълбока и по-дълга. — Искам да смъкна от теб това прекрасно костюмче, едно по едно, и да видя какво има отдолу.

— Не знам как го правиш. — Дишането й вече се беше учестило, тялото й беше отмаляло. — Не успявам да подредя мислите си, когато ме докосваш.

— Харесва ми да са объркани. — Плъзна ръце под елегантното й сако, докато докосна извивката на гърдите й. — И ти ми харесваш объркана. И разтреперана. Когато трепериш, ми се иска да направя с теб… най-различни неща.

Огнени езици и остри ледени стрели вече се редуваха по тялото й.

— Какви… неща?

Филип нададе тих, доволен звук, притиснал лице към шията й.

— Ще ти покажа — заяви и я вдигна на ръце.

— Не съм свикнала на това. — Отметна коса и се вгледа в него, докато я носеше към спалнята.

— На какво?

— Да посещавам мъжа в апартамента му и да му позволявам да ме занесе до леглото. Не постъпвам така.

— Ще го приемем просто като промяна в поведенческите навици. — Целуна я дълго, преди да я положи на леглото. — Причинена от… — Замълча, за да запали свещите на една метална поставка в ъгъла. — Директна стимулация.

— Може да мине. — Светлината на свещите направи чудеса с вече и без това невъзможно красивото му лице. — Просто си толкова хубав.

Той се позасмя и се отпусна до нея в голямото легло.

— А ти толкова трудно устояваш на изкушението.

— По принцип, не. Всъщност сексуалните ми апетити не са много големи.

— Така ли? — Повдигна я само колкото да може да издърпа сакото й.

— Да. За себе си съм установила, че… о… любовната увертюра може да бъде много приятна… — Дъхът й секна, докато пръстите му бавно разкопчаваха блузата й.

— Приятна? — подкани я той.

— Тя рядко, да не кажем никога, оказва нещо повече от съвсем краткотраен ефект. Разбира се, това се дължи на хормоните.

— Естествено. — Сведе устни към заоблените хълмчета на гърдите й, които се показваха съблазнително над чашките на сутиена, и ги близна.

— Но… но… — Стисна юмруци, когато езикът му предизвика зашеметяващи вълни по тялото й.

— Опитваш се да мислиш.

— Опитвам се да видя дали мога.

— Как върви?

— Не много добре.

— Говореше ми за хормоните си — припомни й той, наблюдавайки лицето й, докато издърпваше полата й.

— Така ли? О, ами… Имах някаква идея. — Някъде, помисли си замаяно с тръпнещи мускули, докато пръстите му очертаваха корема й.

С удоволствие откри, че тя отново носи от онези сексапилни, прилепнали дълги чорапи, този път от прозрачна черна коприна. Предполагаше, че е сметнала за добре да съчетае черния сутиен с подходящи бикини и чорапи.

— Сибил, харесва ми това, което има под дрехите ти.

Премести устни надолу към слабините, усети вкус на страст и на жена, почувства напрягането на мускулите. Тя издаде някакъв безпомощен, задавен звук в гърлото си, а тялото й се раздвижи под неговото.

Може да я има цялата. Силата на тази увереност го изпълни като вино. И докато я обладаваше — този път бавно — той се отдаде напълно на желанията си.

Може да смъкне чорапите по прекрасните дълги бедра и да ги последва с устни по целия им път чак до върховете на пръстите й. Кожата й беше бледа, гладка, уханна. Съвършена. И още по-примамлива, когато леко тръпнеше.

Може да плъзне пръсти и език под това причудливо, копринено творение, пристегнало ханша й, и с възбуждащи милувки да я накара да се извие, да тръпне и стене.

А когато милувките доведоха и двамата почти до лудост, той издърпа бариерата и прониза горещата й плът. И докато я изстрелваше към върха, тя извика, изви се, а пръстите й се заровиха в косите му. След като остана изтощена и задъхана, той взе още.

И й показа още.

Може да има всичко. Всичко. Беше безсилна да му попречи, да възпре усещанията, които я заливаха на вълни. Светът се беше свел до него, само до него. Мирисът на кожата му, допира на косата му до тялото й или в ръцете й, движението на мускулите му под пръстите й.

Шепотът отекваше в главата й. Той произнасяше името й, въздишаше от удоволствие. Дъхът й премина в ридание, когато намери устата му със своята и изля всичко, което я изпълваше в горещ поток от чувства.

Още, още, още! Настойчиво се молеше, докато се притискаше към него и даваше, даваше, даваше.

Сега неговите ръце обгърнаха главата й. Беше повлечен от урагана на чувствата, който се сблъска с желанието и се изви в такава непоносима нужда, че причиняваше болка.

Разтвори се за него — задъхана покана. И изпълвайки я, докато потъваше в нея, той вдигна глава и се вгледа в лицето й на светлината на свещите.

Очите й го гледаха, устните й се разтвориха и от тях се откъсна разтреперана въздишка. Нещо изщрака, някаква ключалка се отвори, получи се някаква връзка. Ръцете му посегнаха трескаво към нейните, пръстите им се сключиха.

Бавно, плавно, всяко движение — нов прилив на наслада. Нежно обещание в тъмнината. Видя как очите й се замъгляват, усети напрягането, тръпката и впи устни в нейните, за да улови стона й, докато траеше оргазмът.

— Остани при мен — прошепна го, когато устните му обхождаха лицето й, когато тялото му се движеше в нейното. — Остани при мен.

Какъв избор имаше? Беше беззащитна срещу това, което й даваше, безпомощна да откаже това, което искаше в замяна.

Тръпката се зароди отново — вътрешна нужда, която не допускаше да остане неудовлетворена. И когато отново политна, той я притегли по-плътно и полетя заедно с нея.

 

 

— Щях да готвя — продума Филип малко по-късно, докато тя лежеше отгоре му, безсилна и безмълвна. — Но мисля да си поръчаме нещо. И да вечеряме в леглото.

— Добре. — Продължи да държи очите си затворени.

— Утре можеш да се наспиш. — Бавно си играеше с косите й. Искаше я в леглото си сутринта. — Може да разгледаш някоя забележителност или да пообиколиш магазините. Ако останеш до по-късно, можем да пътуваме заедно към дома.

— Добре. — Просто нямаше сили да се възпротиви. Освен това предложението му й се стори разумно. Наистина е глупаво да измине целия път обратно тази вечер под дъжда и в тъмното.

— Много си сговорчива.

— Хвана ме в момент на слабост. Гладна съм и не искам да шофирам тази вечер. А и големият град ми липсва.

— О, значи не било заради моя неустоим чар и сексуалните ми подвизи.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Е, и те натежаха на везните.

— Утре сутринта ще ти направя омлет и ще станеш моя робиня.

— Ще видим тази работа!

Боеше се, че и в момента се намираше твърде близо до робско състояние. Сърцето, което отчаяно се опитваше да не чува, продължаваше да настоява, че е влюбена в него.

А това, предупреждаваше се тя, ще бъде много по-голяма, много по-дълготрайна грешка, отколкото появата на прага му в дъждовната вечер.