Христо Пощаков
Дежурство на Титан

Челидзе смъкна слушалките от главата си, премигна разсеяно и без да ме удостои с поглед, забоде нос в устройството върху поставката пред пулта за далечна връзка. Пръстите му чевръсто сновяха из плетеницата от тънки кабелчета, поялникът се подчиняваше на умелите му ръце, свикнали да превръщат многобройните му идеи в конкретни уреди. Макар и без особено практическо значение, те имаха доброто свойство да функционират. Последните му творения бяха: генератор за подобряване на настроението, уред за премахване на сърбежи по тялото, електронен стимулатор против косопад и добилият печална слава детектор на зли кучета, който превърна автора си в мишена за насмешки. Безлюдната повърхност на спътника беше лишена от присъствието на тези общо взето добри животни.

Титан беше навлязъл в радиосянка на Сатурн и до края на дежурството едва ли щеше да се случи нещо особено. Челидзе упорито се занимаваше с поредното си непонятно устройство, а мен не ме свърташе на едно място. Гледката на ледената пустиня отвън ми беше омръзнала, бях изгубил интерес и към гиганта под нас, и към блестящите му пръстени. Умирах от скука, очаквах с нетърпение пристигането на транспортния кораб, да се върна на Земята.

Дълбоко под нас Джордж и Ямамото бяха потънали в спасителен сън. В съседство, в така наречената „зала за развлечения“, Петър и Мануел би трябвало да се забавляват, ако все още бяха способни на това. От шестте месеца престой, определени от психолозите като максимално допустими, бяхме изкарали пет.

Мрачната панорама на Титан угнетява. Нищожното слънце се промъква през мътната отровна атмосфера и скъпернически огрява мъртвата пустош наоколо; сивият полумрак лази по нервите, кара те да се чувствуваш нещастен. Трудно осъществимите връзки с родната планета също не подобряват настроението. Поради голямото разстояние, отговорите на нашите въпроси пристигат забавени, сякаш разговаряме с ненормални, които мъчително дълго умуват, преди да кажат нещо. Въпреки това, когато си лягаме, Земята завзема нашите сънища — красива и недостижима, съкровен кът на мечтите ни. Събуждаме се със съжаление, защото яркият й образ изчезва.

В компютрите на станцията се влива непрекъсната информация от спътници, сонди и роботи. Те обикалят, променят орбити, пъплят насам — натам, изобщо правят всичко възможно човечеството да задоволи любопитството си и да научи повече за този суров свят.

Около нас се намират съоръжения с висока надеждност. Непогрешимостта на тяхната автоматика, готова да коригира всяко наше неправилно действие, създава чувството за малоценност. Утешаваме се с мисълта, че вложените тук огромни средства изискват присъствието ни, дори от гледна точка на бъдеща „евентуална намеса“. Дежурствата убиват времето, но не помагат престоя да стане по-привлекателен. Челидзе единствен се чувствува по своему щастлив, а физиономията му красноречиво говори, че няма нужда от никого. Задоволството изписано върху нея ме раздразни и породи злорадо желание да наруша идилията му.

— Какво майсториш? — попитах с престорена невинност.

Той ме изгледа намръщено, но благоволи да отвърне:

— Звуков регистратор на гравитационни вълни.

Зяпнах от изненада. Чутото надмина представата ми за неговите способности.

— Шегуваш ли се?

— Не — отвърна кратко. — След малко ще го изпробвам. Само да монтирам насочвания сканер и репродуктора.

— На какъв принцип работи?

— Не мисля, че съм успял да измеря честотата на гравитационните вълни, досега никой не го е направил. Хрумна ми да използувам техен вторичен ефект, който лесно се преобразува в звук. Като не мога да регистрирам параметрите им, защо да не ги чуя?

Противно на намерението ми, темата на разговора чувствително подобри настроението му. Приближих се и се загледах в подредените проводници, изскочили от дъното на прозрачна кутийка, в която се мъдреше синьо кристалче. Останалите части на уреда бяха скрити в две къси пластмасови тръби.

— Това е резонаторът — Челидзе посочи кристалчето. — Сканерът в предната част приема вълните и ги насочва в него. Усилвателят и репродукторът са отзад. Както виждаш — проста работа, само че трябва да се сетиш. Консумацията на енергия е нищожна — не повече от един ват.

— И как се борави с него?

— Насочваш сканера към наблюдаемия обект и натискаш това копче. Обектът трябва да зазвучи в репродуктора. Интерференцията на паразитните фонови вълни е изолирана с филтър. Височината на получения тон ще бъде пропорционална на изследваната маса. Впрочем сега ще проверим.

Той натисна копчето и в помещението се разнесе писклив звук.

— Какво чуваме? — попитах неуверено.

— Момент да погледна — отвърна Челидзе и важно се отправи към илюминатора. — Част от пръстен на Сатурн. Стените на помещението не влизат в сметката. Те са изолирани с друг филтър.

Той завъртя два винта и неговото произведение се наведе надолу. Високата тоналност премина в средна.

— Не е съвсем лошо, нали? — попита гордо.

— Да не хващаш някакво радиоизлъчване?

— Омръзна ми от дилетанти. За разлика от Юпитер, Сатурн не излъчва нищо. И престани с глупавите си предложения, по-интересно е да чуем гласа на Слънцето. Ето, обръщам уреда, навивам винта… Готово!

От репродуктора излезе пулсиращ басов звук. Лицето на Челидзе засия.

— Как мислиш, работи ли този уред? — изрече надуто.

— Да — потвърдих с безразличие, — но не намирам смисъл в създаването му. Слънцето и Сатурн са добре видими, а масата им — достатъчно точно измерена. Има ли значение тяхното различно звучене?

— Има! Наблегна Челидзе с нотки на обида. — Забравяш за черните дупки. Най-бързият, удобен и съвършен способ за тяхното локализиране е моят! По предварителни изчисления, ако насоча уреда към подобен обект, репродукторът ще бъде ням като гроб. И още нещо: възнамерявам да открия черна дупка не другаде, а около слънчевата система. Нейното съществуване е спорно и съм призован от съдбата да го докажа.

Въпреки обзелите ме съмнения млъкнах, а той продължи да върти винтовете на изобретението си. Титан излизаше от радиосянката на Сатурн и се приготвих за работа. Какафонията от звуци, която изригваше от уреда на Челидзе ми пречеше и тъкмо се канех да прекратя опитите му, когато настъпи тишина.

— Какво ти казах! — прогърмя гласът му. — Открих я! Признавам, че не очаквах да я спипам толкова бързо. Веднага ще установя местоположението й!

Съвсем неочаквано от репродуктора на уреда се разнесе поразяваща съзнанието неземна музика, усетих как кожата ми настръхва. Челидзе стана и ме изгледа втрещено.

— Невероятно! — проговори с усилие. — Представяш ли си какво слушаме?

— Нямам понятие!

— Музика на свръхцивилизация! Вероятно тя използува черните дупки за супер-комуникации!

Устните ми пресъхнаха от вълнение, очите ми неволно се навлажниха.

— Челидзе, ти си… ти си… — не успях да изразя с думи преклонението пред неговия гений.

— Не се разстройвай толкова — опита се да ме успокои той. — Въпреки, че събитието е велико. Отдавна очаквах моя звезден миг и най-сетне — ето го! Имам и свидетел, който…

— Какво става с предаването за астероидите, Лара? — прекъсна излиянието му рязък мъжки глас. — Какви са тези смущения?

— Някакви идиоти разговарят за свръхцивилизации и черни дупки, напъхали са се в канала — отвърна женски алт.

— Кажи им веднага да изчезват! Космосът се препълни с досадници!

Лицето на Челидзе стана мъртвешки бледо. Натисна копчето на уреда и го изключи. После се свлече на стола, закри лице с длани и от цялото му същество заблика срам и отчаяние.

— Челидзе… — промърморих плахо. — Не ми е ясно как са ни чули?

— Кристалният резонатор е влязъл в ролята на микрофон — отвърна глухо. — Моля те, изкарай дежурството. Не се чувствувам добре, ще си легна.

Съчувствено го изпратих с поглед, ала в мен се надигаше нещо особено, което злорадо ме подтикваше да се изхиля. Поставих слушалките на главата си, помъчих се да подтисна нетактичните напъни и включих автоматичната настройка на радиоапаратурата.

— … Предава лунна база две. Както вече ви уведомихме, започва специалното ни предаване за тружениците от астероидите. Ще чуете „Галактическа симфония“ от Чернаев, изпълнява авторът, на конструиран от него синтезатор.

В слушалките зазвуча могъща, но вече позната музика. След това в нея се промъкна рязък мъжки глас:

— Какво става с предаването за астероидите, Лара? Какви са тези смущения?

— Някакви идиоти разговарят за свръхцивилизации и черни дупки, напъхали са се в канала — отвърна женски алт.

— Кажи им веднага да изчезват! Космосът…

Осенен от внезапна догадка смъкнах слушалките. При сегашното положение на Титан, радиосигналът пристигаше за около пет минути. Нима преди малко бяхме станали свидетели на мигновена връзка? Какво общо имаха черните дупки с радиопредаванията? Дали изобщо Челидзе беше открил черна дупка? Не станах ли свидетел на непознато явление, способно да открие нова епоха в космическите съобщения? Изобщо кой друг можеше да отговори на тези въпроси, освен самият изобретател на уреда, напуснал безславно дежурната. Усетих, че изгарям от нетърпение. Почти прелетях до люка, който водеше към спалните помещения и се напъхах в отвора му. „Челидзе, Челидзе!“ — кънтеше гласът ми в тясната шахта и в бързината на два пъти жестоко ударих крака си.

— Какво си се развикал? — посрещна ме той намръщено. — Ще събудиш хората! И изобщо, защо си оставил дежурството?

— Ела веднага горе! — казах задъхано, след това обясних случилото се.

Мрачната му физиономия бързо промени чертите си и доби онзи израз на задоволство, който така често ме дразнеше.

— Е, щом настояваш, да се качим — произнесе с престорена небрежност. — Понякога човек иска да открие едно, а открива друго, не по-малко велико.

Дългият му, доскоро увиснал нос, победоносно се върна в шахтата.