Серия
Union-Alliance — Company Wars
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Downbelow Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЕТЪТ НА ПЕЛ. Кн. 1. 1996. Изд. Камея, София; Изд. Аргус, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.10. Роман. Превод: [от англ.] Емануел ИКОНОМОВ [Downbellow Station / C. J. CHERRYH]. Предговор: Запознайте се: К. Дж. Чери!, Емануел ИКОНОМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Със схеми. С портр. Формат: 20 см. Страници: 219. Цена: 280.00 лв. ISBN: 954-570-025-4.


ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА ПЪРВА

От Земята към звездите: 2005–2352 г.

 

Покоряването на звездите, както и всички други човешки авантюри бе очевидно лишено от практически смисъл, толкова прибързана и прекомерна амбиция, колкото първото рисково впускане на човека из необятните океани на самата Земя, във въздуха или в космоса. Станцията Сол работеше на печалба вече от няколко години, а в космоса се появиха първите рудодобивни предприятия, производствени комплекси, енергийни инсталации, които започваха да се изплащат. Земята ги прие като нещо нормално също тъй бързо, както всичките си други удобства. Експедиции от станцията изследваха Слънчевата система — програма, която обществеността не разбираше, но която не срещна особено силни възражения, защото не нарушаваше благоденствието на Земята.

Затова първата сонда отлетя без много шум, съвсем прозаично към двете най-близки звезди, без екипаж, за да събере данни и да се върне — доста сложна задача сама по себе си. Изстрелването от станцията привлече известен интерес, но да се чака резултатът с години бе доста отегчително и сондата излезе извън обсега на внимание на медиите толкова скоро, още щом излезе от Слънчевата система. Много по-голям интерес предизвика завръщането на космическия апарат — носталгия у тези, които помнеха старта му преди повече от десетилетие, любопитство у младите, незапознати с началото на историята и със смисъла на цялото начинание. Полетът бе научен успех, защото донесе достатъчно данни, в които изследователите да се ровят с години — но нямаше бърз, ясен начин да се обясни на непосветените огромното значение на наблюденията. В очите на обикновения човек програмата бе провал; обществеността, която се опитваше да я разбере от своята гледна точка, търсеше материална полза, съкровища, богатства, сензационни открития.

Най-важното откритие на сондата бе звезда, предлагаща благоприятни условия за развитие на живот; пояс от отломки, астероиди, неправилни късове с размери по-малки от тези на планета, които навеждаха на интересни хипотези за образуването на системата. Имаше и планета със собствена система от подобни скални отломъци и луни — пуста, изгорена, отблъскваща. Планетата не бе Едем, не бе втора Земя, а пътят до нея бе твърде дълъг. Журналистите подхванаха темата, без да вникват в нея, колкото да занимават с нещо читателите, после бързо загубиха интерес. Единственото, което постигнаха, бе да повдигнат въпроси за разходите, да направят бегли и измъчени сравнения с Колумб, преди спешно да се пренасочат към една политическа криза в Средиземноморието — много по-разбираема и доста по-кървава.

Научната общност на станцията Сол въздъхна с облекчение и със същата мълчалива предпазливост инвестира част от бюджета си в скромна експедиция — екипажът трябваше да полети в пътуващ миниатюрен модел на самата станция Сол и да остане известно време в орбита около новооткритата звезда, за да направи наблюдения.

И все тъй безшумно да продължи да имитира станцията Сол, като изпробва при по-различни условия производствени технологии, на чиято основа бе построен вторият голям спътник на Земята. Корпорацията Сол предостави щедра субсидия, защото изпитваше известно любопитство и разбиране към станциите и печалбите, които можеха да се извлекат от тяхното изграждане.

Това бе началото.

Същите принципи, които бяха позволили създаването на станцията Сол, направиха жизнеспособна и първата звездна станция. Тя се нуждаеше от съвсем малки доставки на биоматериали от Земята — най-вече луксозни стоки, които да осигурят по-приятен живот на нарастващия брой техници и учени, настанили се там със семействата си. Станцията сама добиваше необходимата й руда, а когато собствените й нужди намаляха, започна да изпраща на земята излишъка от суровини — така бе създадена първата брънка от веригата. Нямаше нужда, нямаше абсолютно никаква нужда — както показа тази първа колония — от звезда, край която да има благоприятна за хората планета, не бе необходимо дори звездата да е от тип, подобен на Слънцето: достатъчни бяха слънчевият й вятър и обичайно разпилените в околозвездното пространство ледени късове и скални отломки, богати на метали. След като вече бе построена една станция, възможно беше да се изпрати основен модул към която и да е друга звезда. Научни лаборатории, производствени комплекси: бази, от които можеше да се достигне поредната многообещаваща звезда, и още една, и още една, и още една. Настъпването към звездните простори се развиваше по тесен вектор — като малко ветрило, което се разпростираше в далечния си край.

Корпорацията Сол, разраснала се много повече от първоначалната си цел и притежаваща не само Сол, но и редица други станции, се превърна в Земната компания, както я наричаха обитателите на звездните светове. Тя разполагаше с власт — върху станциите, естествено, които ръководеше от разстояние, отдалечена на години в пространството, а също и с власт на Земята, където нейните увеличаващи се доставки на суровини и медицински материали и собствеността върху множество патенти й носеха огромни приходи. С бавния, но постоянен ритъм, с който бе изграждана системата, пристигаха непрестанно стоки и нови идеи, които означаваха печалби и съответно власт на Земята. Компанията изпращаше все повече и повече търговски кораби: това бе всичко, което сега бе нужно да прави. По време на дългите си полети екипажите на тези кораби, постепенно възприеха свой собствен затворен начин на живот и предявяваха единствено искания за подобрения в оборудването, на което бяха започнали да гледат като на свое собствено. Всяка станция на свой ред поддържаше следващата, като прехвърляше земни стоки още една стъпка по-нататък към най-близката си съседка, а веригата на този обмен се затваряше на станцията Сол, където огромните приходи се стопяваха от високите цени на биоматериалите и продуктите, които само Земята можеше да предостави.

Това бе доброто старо време за хората, които продаваха подобни стоки: богаташи и правителства се издигаха и пропадаха; корпорации придобиваха все по-голяма и по-голяма власт, а Земната компания жънеше в различните си превъплъщения гигантски печалби и определяше съдбата на цели народи. Това бе епоха на движение и промени. Нации, станали отскоро индустриални, и недоволните от всички страни поеха този дълъг, дълъг път да търсят работа, богатство, следвайки мечтите си за свобода и старата примамливост на Новия свят, както някога милиони човешки съдби се решаваха из просторите на един нов, необятен океан, по пътя към чужди земи.

Станцията Сол се превърна в трамплин — място, вече не екзотично, а сигурно и добре познато. Земната компания процъфтяваше, смучейки от богатствата на звездните станции — друга облага, която получаващите я скоро започнаха да приемат като нещо естествено.

А звездните станции пазеха спомена за този оживен, многолик свят, който ги бе изпратил — Майката Земя. Тя ги снабдяваше със скъпоценни неща, за да облекчи живота им и тези облекчения сред пустинната вселена им припомняха, че съществува поне едно живо местенце. Корабите на Земната компания бяха жизненоважната връзка, нейните сонди придаваха романтика на съществуването им и леките, пъргави изследователски кораби им позволяваха да имат по-голям избор и гъвкавост при следващите стъпки. Това бе епохата на Големия кръг, който съвсем не бе кръгъл — маршрутът, по който товарните кораби на Земната компания постоянно се движеха и чието начало и край бе Майката Земя.

И така звезда след звезда — общо девет, — докато бе открита Пел, за която се оказа, че има планета годна за живот и вече обитавана от живи същества.

Това обърка всички залози и наруши равновесието завинаги.

Звездата на Пел и Светът на Пел носеха името на капитана на сондата, който бе открил не само нов свят, но и местни жители, туземци.

Необходимо бе много време, докато вестта пропътува по Големия кръг до Земята, но по-малко, за да стигне новината за откритието до по-близките звездни бази, и в Света на Пел долетяха ята не само от учени. Местни компании от станциите, които познаваха икономическите страни на въпроса, се втурнаха в надпревара към тази звезда, пристигнаха и заселници, така че две от станциите на орбити около по-безинтересни близки звезди опустяха застрашително, докато накрая напълно престанаха да функционират. На фона на буйния растеж и суматохата да се построи станция край Пел амбициозни хора вече бяха хвърлили око на две следващи звезди зад пределите на Пел, правейки си сметки с хладнокръвна далновидност, защото самият Свят на Пел представляваше източник на стоки и луксозни изделия подобни на земните — предпоставка за потенциална промяна в посоката на търговията и доставките.

Колкото до Земята, когато товарни кораби донесоха вестта, там се породи неистова припряност да се пренебрегне Пел. Чужд живот. Той предизвика ударни вълни в Компанията, породи спорове относно морала и политиката, макар новината да бе от почти две десетилетия — като че ли тепърва можеше да се повлияе на решенията, които се взимаха в Задпредела. Всичко стана неуправляемо. Друг живот. Той разби старателно поддържаните представи на човека за космоса. Повдигна философски и религиозни въпроси, очерта действителност, която някои отказаха да приемат, предпочитайки да се самоубият. Възникнаха култове. Но други пристигащи кораби съобщиха, че чуждите същества от Света на Пел не били особено интелигентни, нито агресивни, не били построили нищо досега и приличали по-скоро на примати, с кафява козина, необлечени, с големи учудени очи.

Ах, въздъхнаха земните хора. Вселената, чийто център бяха човекът и Земята, и в която те винаги бяха вярвали, бе разклатена, но бързо възвърна равновесието си. Изолационистите, които се противопоставяха на Компанията, увеличиха своето влияние и броя на привържениците си благодарение на уплахата — и на внезапно и забележимо спадане на търговията.

В Компанията цареше хаос. Нужно бе много време, за да се изпратят нареждания, и Пел се разрастваше извън нейния контрол. Край по-далечни звезди се появиха без разрешението на Земната компания нови станции, наречени Маринър и Викинг, а те дадоха живот на Ръсел и Есперанс. Когато по етапен ред до Пел стигнаха нарежданията на Компанията, отдавна обезлюдените по-близки станции да предприемат едно или друго действие за стабилизиране на търговията, тези заповеди вече бяха напълно безсмислени.

На практика бе разработена нова схема на търговия. Пел разполагаше с необходимите биоматериали. Освен това се намираше близо до повечето звездни станции и местните фирми, които преди бяха гледали на Земята като на любима Майка, сега видяха нови възможности и се възползваха от тях. Създадоха се още станции. Големият кръг бе прекъснат. Някои кораби на Земната компания отлетяха да търгуват с Новия Задпредел и нямаше начин да бъдат спрени. Търговията продължи, но не и в по-раншните си мащаби. Стойността на земните стоки падна и в резултат Земята трябваше да плаща все повече и повече, за да поддържа старото изобилие на вноса от колониите.

Дойде и втори удар. В Задпредела имаше и друга планета, открита от предприемчив търговец — Цитиана. Изградени бяха още станции — Фаргон, Парадайз и Уайът, и Големия кръг се разпростря още по-нататък.

Земната компания взе ново решение: програма за възвръщане на инвестициите — данък под формата на стоки, който да покрие последните загуби. Тя убеди станциите в значението на Човешката общност, Моралния дълг и теглото на благодарността.

Някои станции и търгари плащаха данъка. Други отказаха, особено тези отвъд Пел, както и Цитиана. Те твърдяха, че щом Компанията не бе участвала в създаването им, не може да има и претенции към тях. Въведена бе система от документи и визи и се извършваха проверки, които предизвикаха гневно възмущение у търговците, смятащи корабите си за своя неприкосновена собственост.

Освен това бяха изтеглени сондите — безмълвно заявление, че Компанията официално слага спирачка на по-нататъшното разрастване на Задпредела. А пъргавите изследователски кораби от край време бяха въоръжени, понеже се впускаха в рисковани пътешествия в неизвестното; но сега те се използваха за нова задача — да навестяват станциите и да ги вкарват в правия път. Това бе най-тъжното от всичко — екипажите на сондите, които бяха героите на Задпредела, се превърнаха в полицейски сили на Компанията.

В отговор търгарите също се въоръжиха, но товарните кораби не бяха строени за битки и не бяха достатъчно маневрени. Все пак се стигна до схватки между трансформираните сонди и бунтовните търгари, въпреки че повечето от последните приеха да плащат данъка. Бунтовниците се изтеглиха в най-отдалечените колонии, където трудно можеше да им се наложи каквото и да е било.

Конфликтът се превърна във война, без някой да я нарича така — въоръжените изследователски кораби на Компанията срещу бунтовните търгари, обслужващи по-далечните звезди, което бе възможно благодарение на Цитиана, така че дори Пел не им бе жизнено необходима.

Така бе теглена чертата. Големият кръг бе възстановен с изключение на звездите отвъд Фаргон, но той вече не носеше предишните печалби. Търговията продължаваше и през границата по странни начини, защото за търгарите, които си плащаха данъка, не представляваше проблем да пътуват навсякъде, докато за бунтовните не бе така, но печатите можеха да се фалшифицират и това често се правеше. Войната се водеше мудно, с по няколко изстрела, само когато някой бунтовник попаднеше на прицел. Корабите на Компанията не успяха да възстановят най-близките до Пел станции по посока на Земята; те не можеха да се поддържат повече. Обитателите им се бяха преселили на Пел, Ръсел, Маринър, Викинг, Фаргон и по-нататък.

В Задпредела се строяха както станции, така и кораби. След като техниката бе налице, търгарите се множаха. Тогава бе открит „скокът“ — теорията бе възникнала в Новия Задпредел, на Цитиана и бързо бе заимствана от корабостроителите на Маринър, която бе сред станциите, контролирани от Компанията.

И това бе третият голям удар за Земята. Старият начин за пътуване, ограничен от скоростта на светлината, мина в историята. Скоковите търговски кораби извършваха кратки преходи през хиперпространството; времето за придвижване от една звезда до друга се съкрати от години на месеци и дни. Технологията бе подобрена. Търговията се превърна в игра с нови правила, а стратегията на продължителната война се промени — станциите се сплотиха още повече.

В резултат на това неочаквано възникна организация на бунтовниците в най-отдалечените краища на Задпредела. В началото тя бе съюз на Фаргон и мините й; после обхвана Цитиана, Парадайз и Уайът, разпростря се до други звезди и привлече търгарите, които ги обслужваха. Носеха се слухове за огромен ръст на населението, за който в продължение на години не било докладвано. Технологията бе предложена навремето от другата страна на границата — от Компанията, когато тя имаше нужда от мъже, от живи човешки същества, които да запълнят огромната тъмна пустош, да работят и да строят. Сега технологията бе усвоена от Цитиана и населението на тази организация, на този Съюз, както сам се бе нарекъл, се множеше в геометрична прогресия, като се използваха родилни лаборатории. Съюзът се разрастваше. В рамките на две десетилетия бе увеличил неимоверно територията и гъстотата на населението си, предлагаше проста, неизменна идеология на растеж и колонизация, целенасочено развитие на това, което по-рано бе неорганизиран бунт. Съюзът заглушаваше разногласията, мобилизираше, ръководеше, притискаше Компанията.

В отговор на гневните искания на обществеността за по-ефективни мерки във влошаващото се положение, Земната компания на станцията Сол се отказа от данъка и пренасочи този фонд за построяването на велика Флота само от скокови кораби, машини за унищожение — „Европа“, „Америка“ и всички останали от смъртоносния им вид.

Но и Съюзът строеше, разработваше специализирани бойни кораби, изменяйки вида им с промените в технологията. Бунтовни капитани, които в продължение на години се бяха сражавали по лични мотиви, бяха обвинявани в мекушавост при първия случай; корабите им бяха поверени в ръцете на командири, които следваха правилната идеология, действаха по-безскрупулно.

Компанията все по-трудно постигаше успех. Великата Флота, изправена срещу по-многоброен противник и опитваща се да покрие огромна територия, не успя да приключи войната нито за година, нито за пет. Земята се чувстваше все по-засегната от тази безславна, отчайваща схватка. „Зарежете всички космически кораби — се чуваха сега възгласи във финансовите корпорации. — Изтеглете нашите кораби и оставете копелетата да пукнат от глад.“

От глад обаче страдаше Флотата на Компанията, а не Съюзът, но Земята изглежда бе неспособна да разбере, че отдавна не ставаше въпрос за бунтуващи се слаби колонии, а за растяща сила, добре хранена и добре въоръжена. Същата късогледа политика, същата борба за надмощие между изолационистите и Компанията, която бе първопричината за отчуждаването на колониите, ставаше все по-ожесточена със свиването на търговията. Войната бе загубена не в Задпредела, а в залите на сенатите и управителните съвети на Земята и на станцията Сол. Решението бе да се разработват мини в рамките на собствената слънчева система, което бе икономически изгодно, а изследователските експедиции, не носещи печалба, да вървят по дяволите.

Нямаше значение, че земните хора вече можеха да пътуват из космоса чрез хиперпространствени скокове и звездите бяха близки. Мислите им бяха насочени към старите проблеми, към собствените им проблеми, към собствената им политика. Земята забрани по-нататъшната емиграция, усещайки, че й се изплъзват най-добрите мозъци. Тя затъваше в икономически хаос и изсмукването на естествените земни ресурси от станциите лесно стана основна причина за негодувание. „Стига вече войни“ — заявиха хората; изведнъж мирът се превърна в добра политика. Флотата на Компанията се оказа лишена от средства във войната, която трябваше да води на широк фронт, и се налагаше да се сдобива с необходимите й запаси където и както можеше.

Накрая от флотата останаха само петнайсет кръстосвача от някогашните горди петдесет, приютили се на станциите, които все още ги приемаха. Наричаха ги Флотата на Мазиан според традицията в Задпредела, където отначало корабите бяха толкова малко, че враговете се познаваха по име и слава — практика, която сега бе по-малко разпространена, но някои имена бяха известни. Конрад Мазиан от „Европа“ бе име, което Съюзът помнеше с болка; както и Том Еджър от „Австралия“; и Мика Крешов от „Атлантик“, и Сигни Малори от „Норвегия“, и всички останали капитани на Компанията до пилотите на корабите-ездачи. Те все още служеха на Земята и на Компанията, губейки постепенно любовта си и към двете. Никой от поколението им не бе роден на Земята, нито на някоя от станциите в територията й, защото те отчаяно трепереха за неутралитета си. Опитните им екипажи и войниците на Флотата се набираха от търгарите, най-често — насила.

Някога началото на Задпредела бе от звездите, които се намираха най-близко до Земята; сега започваше от Пел, понеже всички по-стари станции бяха закрити, след като търговията със Земята замря, а предскоковата й форма бе напълно зарязана. Старите звезди бяха почти забравени, непосещавани.

Оттатък Пел, оттатък Цитиана съществуваха светове и сега те всичките принадлежаха на Съюза — реални светове сред безкрайно отдалечените една от друга звезди, които можеха да бъдат стигнати със скок. Светове, където Съюзът продължаваше да използва родилните лаборатории, за да увеличава населението, да си осигури работници и войници. Съюзът искаше да притежава целия Задпредел, да управлява бъдещото развитие на човека. И той го владееше с изключение на тесния пояс от станции, които Флотата на Мазиан продължаваше да пази безпощадно за Земята и за Компанията, понеже бе създадена първоначално за това, понеже не виждаше какво друго може да прави. В тила й бяха само Пел и изоставените станции край Старите звезди. Още по-далеч назад се намираше Земята — изолирана, в плен на собствените си вътрешни проблеми и сложната си, противоречива политика.

Със станцията Сол вече не се водеше никаква значителна търговия — нито внос, нито износ. По време на безумието на войната, свободните търгари правеха редовни курсове до звезди както на Съюза, така и на Компанията, пресичаха бойните линии когато си пожелаят, въпреки че Съюзът се опитваше да спре този трафик с изтънчен тормоз, за да отреже снабдяването на Компанията.

Съюзът се разширяваше, но Флотата на Компанията продължаваше да се държи, лишена от собствен свят, ако не се смятат Пел, който я хранеше, и Земята, която ги пренебрегваше. Станциите от страната на Съюза вече не се строяха в старите мащаби. Те просто бяха спирки по пътя към новите светове, а сонди търсеха още по-далечни звезди. Цели поколения никога не бяха виждали Земята — хора, за които „Европа“ и „Атлантик“ бяха създания от метал и ужас; поколения, чийто начин на живот обхващаше звездите, безкрайностите, неограничения растеж и времето, което водеше към вечността. Земята не ги разбираше.

Но не ги разбираха и станциите, принадлежащи все още на Компанията, нито свободните търгари, които извършваха странната презгранична търговия.