Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).


Предговор на автора
НАУЧНАТА ФАНТАСТИКА И САТИРАТА

Преди няколко години написах „Бойно поле Земя“, за да отпразнувам златния си юбилей като писател. Тези почти половин милион думи бяха малко повече от всичките произведения, които съм създал през петдесетгодишната си кариера. Но в края на краищата това беше моя годишнина, затова си позволих да си дам свобода.

Забавлявах се добре, докато писах романа, и ако списъците на бестселърите са някакъв показател, и хората добре са се забавлявали, докато са го чели. Беше ми приятно да се уверя, че чистата научна фантастика (както аз я определям) има толкова много почитатели. Това отново ми напомни за нейните многобройни и различни страни: приключения, романтика, драма, комедия, трагедия и интрига. И може би приключенската научна фантастика е на първо място в този жанр.

Научната фантастика обаче има още една особеност — по своята природа тя почти винаги съдържа елемент на сатира. Той е бил използват от забележителни хора — Марк Твен, Йохан Кеплер, Семюъл Бътлър, Жул Верн и сър Томас Мор. Това става още по-очевидно, когато историята на сатирата се изследва и сравни с научната фантастика.

Сатирата не е присъща само на западния свят. Всъщност китайският йероглиф за тази дума може да се преведе като „смях с ножове в себе си“. Но произходът на нашата дума „сатира“ не е толкова остър. Тя произлиза от латинското „сатура“, означаващо „смес“ или „съчетание“. Изглежда тази дума е била използвана за описание на храна, на някакво ястие, съставено от какво ли не, на „смес от всякакви съставки“ — например купа, пълна с първите за сезона плодове. Най-важното значение на думата е било просто ястие от обикновени продукти, чието разнообразие може да не е представлявало нищо изключително, затова пък е било хранително, здравословно, приятно на вкус и забавно.

Съвсем естествено започнали да използват названието „сатура“ за обичаните, импровизирани скечове, изпълнявани пред шумната римска публика. Те не са имали някаква строго определена форма или сюжет. Песни, проза, стихове и диалози били смесвани с ентусиазъм, за да забавляват чрез похвали и насмешки.

И когато бащата на римската поезия Квинт Ений (239–169 г. пр.н.е.) избрал думата „сатура“ за някои от своите поеми, той сигурно се е опирал и на двете й значения и е искал да покаже, че те били проста (но засищаща и здравословна) шеговита смес от драма и комедия, която забавлявала и разсмивала чрез проза, стих и песен.

Но истинският произход на думата „сатира“ бил открит едва през ХVII век. Дотогава писателите били склонни да вярват, че „сатира“ идва от „сатир“ — грубия космат получовек-полузвяр, който се наливал с вино и тичал след горските нимфи, ето защо погрешно вярвали, че сатирата трябва да бъде груба и непристойна. Ала произходът на думата нямал нищо общо с това, идеята за сатирата не била присъща за древните гърци, които не са я смятали за литературен вид. На римляните се паднало да развият тази художествена форма, която се занимавала с всекидневно подхранваното недоволство от живота.

Двама техни поети — Хораций (65–8 г. пр.н.е.) и Ювенал (50–130 г. пр.н.е.), са представители на двете класически направления в сатирата — игривото и циничното.

И двамата използвали и допринесли за развитието на класическия стих — поетичната форма, която властвала в сатирата чак до ХVIII век. Хораций бил смятан за игрив остроумец, за оптимистично настроен изтънчен критик, който макар и сериозен, гледал лековато на нещата и „казвал истината със смях“. От друга страна, Ювенал бил горчив циник, изпълнен с гняв, който вярвал, че хората са непоправими, и затова пишел, за да наранява и наказва, а не за да лекува и наставлява. Така единият бил лечител, а другият — палач. На сатирата все още й предстояло да се превърне в безпристрастен съдия.

Макар че изследователите на историята й я споменават съвсем накратко, имало е и друга школа, наречена на името на Менип, сириец, който се заселил в Гърция през III в. пр.н.е.

Тринадесетте книги, написани от самия Менип, били загубени още в древността, но произведенията му били разпространявани и имитирани толкова много от други автори, че ни е известно — любимата му мишена били философите, особено стоиците.

Вместо да бъде подчинена на класическия стих, предпочитан от Хораций и Ювенал, Мениповата сатира била истинска „сатура“. Не само съдържанието й било разнообразно, но в нея се смесвали проза и стих, дори гръцки и латински език. Тя била преди всичко разказвателна проза с втъкани стихове, може би пародии на Омир, за да осмее проявите на човешката глупост. Някои учени са забелязали в нея твърде много прилики с „Хиляда и една нощ“ и това им дава повод да се чудят дали приказките са от семитски произход или са създадени от Менип.

Лукиан Самосатски (II в. от н.е.), друг сириец, който се възхищавал от творбите на Менип, допринесъл за възникването на един от основните източници на съвременната научна фантастика. Неговата „Истинска история“ е пародия на разказите за пътешествия. В нея се описва пътешествие до Луната с кораб (отнесен там от буря), което дава нови възможности на Лукиан да разнищи недостатъците на прикования към Земята човек. (Съществува и една по-ранна история за пътешествие до Луната, написана около края на I в. от н.е. от Антоний Диоген. Там пътешествието е осъществено просто като се ходи достатъчно дълго на север. Но именно произведението на Лукиан станало важен катализатор в литературната история.)

Разбира се, идеята за разказ, който използва или се върти около пътешествие до непознати, предполагаеми или измислени светове, не е нова. Толкова малко се знаело или запомняло за нашата планета, че подобни истории били съчинявани в изобилие, като авторите им могли да си представят почти всички възможни видове светове или цивилизации, както Омир ясно показал в „Одисеята“.

Но за разлика от непознатите морета или земи отвъд хоризонта, Луната се виждала над Земята, едновременно позната и чужда. Тя предлагала съвсем нови възможности на сатириците.

И когато през 1634 г. „Истинска история“ на Лукиан била преведена на английски език, сатириците тръгнали към Луната, за да установят там своя база. Някои казват, че оттам била изстреляна и научната фантастика.

„Пътешествия до Луната“ на Сирано дьо Бержерак (публикувана през 1657 г. под заглавието „Другият свят“) била не само социална сатира, но и за пръв път предложила ракетите като средство за пътуване из Космоса. На свой ред сатиричното произведение на дьо Бержерак подтикнало Суифт да напише „Пътешествията на Гъливер“ (1764), където освен странните герои, олицетворяващи различни части на обществото, виждаме летящи градове и двата спътника на Марс — много преди да бъдат открити от науката.

Даниел Дефо използвал пътешествието до Луната като сатирично средство в „Обединителят“ (1705), публикуван четиринадесет години преди неговия „Робинзон Крузо“.

Едгар Алан По толкова усърдно описал подробностите на пътешествие до Луната в „Невероятните приключения на Ханс Пфал“ (1835), че според някои точно тази творба убедила Жул Верн — правдоподобието е пътят към успеха. „От Земята до Луната“ на Верн се появила през 1865, а Хърбърт Уелс публикувал „Първите хора на Луната“ през 1901 година.

Научната фантастика най-после станала факт, отчасти благодарение на сатириците, които й утъпкали пътя.

Между другото те отвеждали читателите си на други планети много преди утвърдените родоначалници на научната фантастика. Майсторът на сатирата Волтер, чийто „Кандид“ (1759) е най-яркият образец на „сатура“, в „Микромегас“ описва гигант от планета, обикаляща около звездата Сириус, който посещава първо Сатурн, после и Земята. Гледайки отгоре нашата планета, жителят на Сатурн, придружаващ гиганта, заявява: „Мисля, че на Земята няма живот, защото не вярвам разумни хора да се съгласят някога да живеят на такова място.“

Когато пътешествията в Космоса се оказвали недостатъчни, винаги било възможно да се пътува във времето. Хърбърт Уелс използва тази възможност в „Машината на времето“ (1895), за да направи някои сатирични сравнения с класовата структура на Англия. Дори римляните измислили нещо като пътуване във времето. Марк Теренций Варон (около 116–27 г. пр. н.е.), последовател на Манип, много преди Рип Ван Уинкъл описал как заспива и се събужда в Рим след петдесет години, а това му позволило да направи своя сравнителен коментар за тогавашното общество.

Разбира се, винаги е съществувал и „вътрешният космос“, започващ на сантиметър зад действителността и свършващ някъде в другия край на въображението. Каквито и да са причините за това, когато се появила самостоятелно през ХХ в., научната фантастика отбягвала пресичането на тази граница. Машините господствали в нея, човекът не бил нищо повече от някакъв вид машина и научната фантастика се подчинявала на правилата. Затова през 1938 г., когато Джон Кембъл ме покани да пиша за неговите издания, аз реших да направя нещо, за да променя положението — да пиша за хората и техните възможности.

Човекът и неговият стремеж към знания винаги са ме интересували най-много, затова и първият ми разказ („Опасното измерение“) беше за един тормозен от жена си философ, който открива, че пространството не е нищо повече от идея, от мнение за съществуването на измеренията му. Той разбира, че неговата представа не се определя от пространството наоколо. Всъщност е точно обратното. Е, за един типичен западен ум от ХХ век тази идея е доста смела. Не казах на Джон, че тя е стара като самия Буда, и се въздържах да коментирам още някои съмнителни въпроси — като времето например. Освен това той вече си имаше предостатъчно проблеми, защото собствениците му заповядаха да публикува всичко, което напиша. Затова се задоволих да придам на разказа леко сатиричен оттенък и добавих малко хумор, за да се преглъща по-лесно.

Сатирата може да бъде смешна, но не всичко смешно задължително е сатира.

Комедията всъщност разчита, че публиката ще види неуместна или неоправдана емоция. Смехът, предизвикан от комедията, е отхвърляне, освобождаване на чувствата, когато неподходящото е разпознато.

Например представете си човек, който се храни на изрядно подредена маса. Всичко е съвършено — съдовете са от фин порцелан, от сребро и кристал, запалени са свещи.

Само едно нещо не е както трябва. Това, което яде, което е сложено в чинията му, е една стара обувка. Той си отрязва парченце с ножа и го поднася с вилицата към устата си. Предъвква го, вдига внимателно ъгълчето на салфетката към устните си и се усмихва сърдечно на съседа, преди да си отреже друго парченце.

Ако бъде поставено и изиграно от чудесен комик като Чарли Чаплин, това би било смешно. Но смешното не е в обувката. Смешен е хранещият се човек. И още по-точно — неговото чувство или отношение. Няма „подходящ“ начин да бъде изядена една обувка и затова и стремежът му да го върши с безукорни маниери прави всичко още по-неуместно. Точно тук е хуморът.

Но дали това е сатира?

За да отговорим на този въпрос, трябва да открием кой или какво е обект на сатирата. С други думи, разликата между комедията и сатирата е тази, че ефектът на сатирата се постига чрез карикатура, както го правят художниците с лесно разпознаваните черти на известни хора. Имитаторите правят същото с гласовете и жестовете си, понякога толкова правдоподобно, че някои казват за тях — изглеждали или говорели по характерния за имитирания човек начин по-добре, отколкото самият той. Талантът им се състои в откриването и представянето на най-характерното, в открояването му. Когато използват и преувеличението, вече имаме карикатура и точно тук се появява сатирата. При нея човек съзнателно се отклонява от света на точните факти.

Макар че понякога я смятат за едно и също с комедията — наистина често сатирата е ужасно смешна, — тя винаги се стреми да изобличи липсата или излишъка от някакво качество. За да се различава от пряката критика, се обвива в мантията на неуместното и така набляга още по-ясно на целта си. Както горчивият хап е покрит със захар, така и ужилването й нерядко е смекчено с хумор. Но дори и в тези случаи смехът, предизвикан от сатирата, е шпага, насочена право в сърцето на човешката глупост.

Трябва също да се прави разлика между сатирата и нейните братовчеди — играта на думи и острата шега. Затова казват, че чувството за хумор е основано върху способността да се различава и наблюдава всичко наоколо. Ако някой е прекалено точен, ако разбира казаното буквално, той няма да схване шегата, особено когато тя се състои в игра с думите. Всъщност може да се каже дори, че чувството за хумор, усетът към играта с тях служи и като мярка за ума на човека. „Животинската ферма“ (1945) на Джордж Оруел е по-смешна, ако познавате комунизма, но не и ако вие самият сте комунист. Ала нали мишените на сатирата са последните хора, които биха се разсмели от нея! Заради различни причини те не могат да схванат шегата. Сатирата обаче не се пише за тях. Написана е за другите, за да могат, както в приказката, да видят, че „царят е гол“.

Затова „сатурата“ е забавна.

Надявам се, че тази „сатура“ ще ви се стори много приятна на вкус, макар и да съм сигурен, че някои хора и институции ще кажат — плодовете в купата имат твърде остри костилки.

Добър апетит!