Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (7)

ГЛАВА СЕДМА

Откакто Доминик замина, Мелиса беше постоянно в лошо настроение. Времето се влачеше непоносимо бавно. Много по-често, отколкото се осмеляваше да признае, мислите й се насочваха към него. Поне по веднъж на ден се питаше какво ли прави в момента и кога ще се върне. Ако изобщо се върнеше някога…

Често се опитваше да си втълпи, че ужасният мистър Слейд не би трябвало да й липсва, но това не й се удаваше. Топлите майски седмици отминаха и отстъпиха мястото си на още по-топли и дълги юнски дни. Поуспокоена, Мелиса си повтаряше, че присъствието на Доминик е внесло малко цвят в спокойния поток на ежедневието, затова и сега усещаше липсата му. Дни наред беше живяла в постоянно очакване, изчезнало едва със сбогуването.

Закари също съжаляваше за заминаването на Доминик и не се плашеше да дава бурен израз на чувствата си. Макар че в някои отношения мислите им съвпадаха, Мелиса често избухваше в гняв, когато чуваше вечната му песен:

— Много ми се иска да знам кога ще се върнат Ройс и Доминик. Без тях е толкова пусто…

От само себе си се разбираше, че Мелиса криеше от брат си копнежите и мечтанията си. Бе твърдо решена да прогони от съзнанието си страстните мигове в обятията на Доминик. Предпочиташе да умре, но да не позволи на Закари да забележи, че тя също очаква с нетърпение завръщането на Слейд. Причината за това нетърпение й създаваше също толкова проблеми, колкото и самият факт.

Беше й трудно да признае пред себе си, че неволно е станала жертва на един опитен прелъстител, ала това беше единственото възможно обяснение на реакцията й. За съжаление обаче това не можеше да й помогне да се успокои, нито пък сложи край на страстните сънища, които я караха да се чувства неловко на сутринта. Все пак след няколко седмици тя успя поне до известна степен да възвърне нормалното си състояние.

Имаше куп други неща, които изискваха вниманието й и скоро тя нареди събитията от онази паметна нощ сред странните, необясними случки, които сполетяват понякога човека, като се закле с цялата си сериозност, че никога повече няма да допусне подобно нещо.

Постоянната битка за запазването на Уилоуглен изчерпа и последните й оскъдни запаси. Постепенно Мелиса започна да се съмнява в умението си да се измъкне от бездънната пропаст. Онова, което двамата със Захари бяха успели да свършат след смъртта на баща им, й се струваше капка в морето. Закари беше повторил пред нея някои от забележките на Доминик и тя трябваше да признае, че в тях има зрънце истина.

— Е, поне нямаме дългове, повтаряше си с обезкуражаваща липса на въодушевление тя… но не съвсем, като погледнеше малко поточно. Все още съществуваше онази трижди проклета разписка в ръцете на Джулиъс Лейтимър. В сърцето й се беше настанило неприятното подозрение, че разбирането, което проявяваше англичанинът, вече наближаваше логичния си край.

Една слънчева сутрин Мелиса беше седнала на ниско столче в склада и кърпеше една стара сбруя, задълбочена в мисли за разписката и за красивия, макар и малко страшен Джулиъс Лейтимър. Сякаш го беше повикала с мислите си, той внезапно застана на прага, огрян от топлото слънце.

Мелиса беше толкова потънала в мрачните си размишления, че гласът му я стресна до смърт. Като чу тихия, приветлив тембър, тя едва не се задави.

— Ето къде сте била, скъпа. Икономката ми каза, че ще ви намеря тук, но аз не повярвах.

Мелиса успя да се овладее и стана.

— За съжаление прекарвам все по-голяма част от времето си в стопанските сгради — отговори унило тя. — Има толкова работа…

Тя се усмихна и понечи да мине покрай него, но мъжът не се помръдна от прага, за да й направи път. Мелиса го изгледа въпросително. В сините му очи имаше нещо странно, но тя скоро разбра, че е учуден от вида й. Нали не беше идвал в Уилоуглен, откакто беше започнала този маскарад.

— Сигурно се уплашихте от вида ми? — опита се да се усмихне тя и край устните й се появиха две очарователни трапчинки.

Лейтимър поклати развеселено русата си глава, докато оглеждаше с внимателен поглед грозния кок и телените очила, които непрекъснато се плъзгаха по красивото носле. Накрая не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Наистина ме стреснахте! — обясни той. — Защо е този маскарад? Може би предстои бал, за който не съм осведомен?

Без да иска, Мелиса се зарази от веселието му. Имаше мигове, когато англичанинът й ставаше почти симпатичен. С дълбоките си сини очи и къдравата руса коса той беше неоспоримо привлекателен, освен това се проявяваше като отличен събеседник, стига да го искаше. Едър на ръст, строен и широкоплещест, той се отличаваше с ярко изразена мъжественост. Кой знае по каква причина, Мелиса го оприличаваше на рапира — тънка, елегантна, смъртоносна. Ала когато пускаше в ход очарованието си, какъвто беше случаят днес, и особено когато не намекваше, че тя би могла и по друг начин да погаси дълга на баща си, той ставаше изключително приятен компаньон. Мелиса го харесваше, но интимно оцветените му забележки и острите погледи, които й хвърляше, я караха да се чувства неловко. Той никога не заявяваше открито какво иска от нея, но Мелиса не беше чак толкова невинна, че да не разбере. Привидно безобидните му забележки бяха толкова добре формулирани, че тя никога не можеше да бъде сигурна дали Лейтимър говори сериозно или просто е решил да я подразни — за съжаление по много непочтен начин.

Тъй като никога не беше оставала сама с него, тя се почувства доста притеснена. Зак и Етиен бяха отишли в Батън Руж, Франсиз и Ада работеха в къщата, а останалите бяха на памуковото поле, засадено през пролетта, фактът, че Лейтимър й беше препречил единствения изход от склада, не допринесе с нищо за подобряване на настроението й. Не й се вярваше, че англичанинът ще стане нахален, но въпреки това предпочиташе да разговаря с него под открито небе — и по-близо до другите.

С усмивка, която скриваше изкусно бдителността й, тя обясни:

— Няма никакъв маскарад. Чичо ми непрестанно настоява да се омъжа, затова реших да се преоблека в тези ужасни дрехи. Смятам, че така ще сложа край на ухажванията. Кой би направил сериозно предложение на жена с такъв вид?

— Е, не бих казал, че е точно така — отговори Лейтимър и в гласа му прозвуча подигравка. — Дрехите, които носите, биха могли да изкушат един истински мъж да потърси скритата под тях красота. — Дългите му пръсти помилваха бузата й. — За мен сте винаги красива и роклята и прическата не са в състояние да променят този прост факт. — Той се поколеба за миг, после в сините му очи се появи странно изражение. — Както знаете, освен предложението за женитба един мъж може да направи на момиче като вас и някои други предложения…

Кехлибаренокафявите очи засвяткаха гневно. Без да бърза, Мелиса се отдръпна от милващата я ръка.

— Момиче като мен? — попита заплашителен тя. — Какво искате да кажете?

Джулиъс изкриви измъчено лице. Докато почистваше незабележимите прашинки от зеления си жакет, той отговори обвинително:

— О, Лиса, не ми казвайте, че не разбирате за какво говоря! Известно ви е, че през последните седмици не пестях намеците си. Трябва ли да се изразя по-ясно?

Мелиса, чието сърце биеше лудо, проговори през стиснати зъби:

— Да, смятам, че ми дължите обяснение.

Аристократичните черти на лицето му застинаха в мрачна гримаса. Сините очи святкаха със зъл пламък.

— Е, добре, скъпа — отговори с добре изиграна досада той. — Вие ми дължите доста голяма сума. Досега проявявах търпение, но то вече свършва. Всъщност, по-точно е да се каже, че свършва времето ми в Америка.

Между веждите на Мелиса се изписаха две дълбоки бръчки.

— Искате да ни напуснете?

Студена усмивка пробяга по пълната му уста.

— О, едва през есента или в началото на зимата… Това зависи от… — Той млъкна, сякаш съжаляваше за изпуснатите думи, и след малко добави с обичайната си безстрастност: — Дотогава трябва да уредя всички свои работи. Затова съм дошъл при вас.

Без да обръща внимание на съпротивата й, той я улови за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Мелиса, аз ви желая! Желая ви дори в тези смешни дрехи. Ако ми позволите да се насладя на прелестите ви през следващите няколко месеца, склонен съм да скъсам разписката, подписана от баща ви. — Погледът му се сведе върху устата й. — Искам да станете моя любовница. За съжаление времето, което ще прекараме заедно, няма да е дълго, но съм сигурен, че многобройните ви възхитителни качества си струват парите.

Мелиса направи отчаян опит да се освободи от ръцете му, но напразно. Със свободната си ръка Лейтимър обгърна талията й и я притегли властно към себе си. В погледа му гореше дива похот. Гласът му прозвуча доверително:

— Скъпа моя, ще проявя истинско великодушие към теб. А ако си още девствена, както почти съм уверен, ще направя всичко възможно да те обезщетя за загубата. Желая те, разбери, а последните седмици още повече усилиха желанието ми!

Ужасена, обидена до дън душа, Мелиса реагира спонтанно. Извъртя глава и впи зъби в китката му. Лейтимър изрева някакво проклятие и това й достави злобно удовлетворение. Англичанинът я оттласна от себе си и я изгледа пренебрежително.

— Надявах се да обсъдим по мирен и почтен начин тази малка сделка, но очевидно съм се излъгал — изръмжа гневно той и разтърка ухапаното място.

Мелиса не можа да повярва на ушите си.

— Вие ли ми говорите за почтеност? В предложението ви няма нищо почтено, сър! То е дръзка обида!

— Много съжалявам, че гледате на нещата по този начин — отговори хладно мъжът. — Тъй като предложението ми не се оказа по вкуса ви, приемам, че ще ми изплатите дължимата сума в злато още преди началото на следващата седмица.

Мелиса пое дълбоко въздух и стисна зъби, за да не изпищи. Ръката й трепереше от желание да изтрие с плесник самодоволството по лицето му. Но се постара да овладее гнева си и отговори с леден глас:

— Знаете, че искате твърде много от мен. Не ми е възможно да събера толкова много пари за толкова кратко време.

Лейтимър вдигна високо аристократичните си вежди.

— Искате да удължа срока? Е, добре, ще разберете, че не съм чудовището, за което ме смятате. Да кажем до първи юли?

Мелиса веднага усети, че мъжът си играе с нея, и сърдито вирна брадичка.

— Отговорът на този въпрос ви е добре известен!

— За съжаление да, на ако не съберете парите дотогава или ако не проявите склонност да приемете другото ми предложение, аз ще се погрижа Уилоуглен да бъде продаден на търг. — Усмивката му беше безмилостна. — Мелиса, аз ще получа онова, което искам, по единия или по другия начин. Ако предпочитате да загубите дома си, моля, решението е само ваше.

В гърдите на Мелиса бушуваше безпомощна ярост. Тя втренчи очи във врага си, изразявайки цялото презрение, на което беше способна. И двете предложения бяха неприемливи. Какво ще стане със Закари, с работниците и със самата нея, ако Лейтимър осъществеше заплахата си? Тази мисъл беше непоносима. Не по-малко непоносима беше обаче и другата възможност. Цялата симпатия, която беше изпитвала към изискания Джулиъс Лейтимър, се изпари в мига, когато чу отвратителното му предложение. А представата да стане любовница на мъж, от когото се отвращава, беше отблъскваща. Но какво да прави? Не можеше да вземе назаем от чичо си, защото семейство Манчестър също изпитваше парични затруднения. Нито една банка нямаше да й даде такава голяма сума. Много й се искаше да избухне в горчив смях. Даже и да намереше мъж, готов незабавно да се ожени за нея, щяха да минат две седмици, докато освободят поставеното под попечителство имущество. Имаше само една възможност за спасение и тя не се поколеба да я спомене, макар че в устата й горчеше.

— Фоли е много скъп и макар че не би могъл да покрие цялата сума на дълга, бих могла да ви го дам като залог.

— Кон? За какво ми е някакъв си кон? — попита презрително Лейтимър и поклати глава. — Не, скъпа, не съм съгласен с предложението ви. Освен това съм сигурен, че никой кон не може да струва двайсет и пет хиляди долара. Настоявам да погасите целия дълг — в злато или със собственото си тяло. Давам ви срок до първи юли.

За миг Мелиса се зарадва, че Лейтимър не иска Фоли. Все още не бе сигурна кое е по-страшно — да загуби коня, който беше единствената й надежда за бъдещето, или да се прости с добродетелта си. Какво да прави сега? За да спечели малко време, тя попита неохотно:

— Ще ми дадете ли няколко дни да обмисля предложението ви?

Настроението на Лейтимър видимо се подобри. Усмивката му беше самоуверена.

— Разбира се, скъпа! Искам да се уверите, че не съм някое безсърдечно животно. — Внезапно тонът му се промени, гласът му предрезгавя от трудно сдържана похот. — Лиса, аз те желая много силно и ще се отнасям добре с тебе. Пък и можем да останем заедно само няколко месеца. Аз съм изключително дискретен, мила — никой няма да узнае за връзката ни.

Тъй като Мелиса мълчеше, отвърнала лице, той се одързости и отново пристъпи по-близо.

— Знам една къща, само на миля оттук. Ще я наема за нас, за да се срещаме тайно…

Мелиса преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и си каза, че трябва да обмисли предложението му. Макар че перспективата да стане любовница на Лейтимър я ужасяваше, тя беше може би единственият изход за нея и Закари. Тъй като и без това не възнамеряваше да се омъжи, нямаше никакво значение девствена ли беше или не.

Ала докосването на Лейтимър, който отново посегна към ръката й, я върна рязко в действителността. Тялото й се разтрепери от отвращение. Загледана в тясната, светла ръка, тя се опита да си представи как пръстите милват тялото й и тази представа беше достатъчна, за да го отблъсне с все сила. Обезумяла от страх и гняв, тя посегна към един камшик за езда и удари Лейтимър по рамото.

— Махнете си ръцете от мен! — изсъска вбесено тя и отново вдигна камшика. — Вие сте подлец! Не искам да чуя повече за предложението ви!

По лицето на мъжа се изписаха болка и учудване. Все пак той дори не се опита да отговори на удара. Устремил поглед във вдигнатия камшик, проговори с мрачна решителност:

— На ваше място бих проявил малко повече предпазливост. Аз не съм от хората, които позволяват подобно отношение. Този път ще ви простя, защото очевидно сте изненадана от предложението ми, но тежко ви, ако ме ударите още веднъж… — В студените сини очи заблестя неприкрита заплаха. — Мелиса, ще ви накарам горчиво да съжалявате за постъпката си. Има толкова неща, които биха могли да ви се случат… Я пожар ще избухне… Я конят ви ще окуцее… Или ще кажа няколко думи на подходящите хора…

Мелиса побледня като платно. Неспособна да откъсне очи от лицето му, тя си повтаряше, че този човек е способен на всичко. Слава Богу, че най-после беше прозряла истинската му същност.

В малката стая се възцари напрегнато мълчание, прекъснато най-после от Лейтимър:

— Мелиса, не забравяйте какво ви казах. Давам ви една седмица да размислите. На първи юли ще получа златото… или ще ви направя своя любовница. — Той се поклони със съвършена учтивост и заключи: — Желая ви добър ден, скъпа. И сънувайте нещо хубаво!

Мелиса се загледа след него като замаяна. Заля я вълна на отвращение. Дали гадната сцена, която беше преживяла, беше станала в действителност? Тя се отпусна безсилно на малкото столче и скри лице в ръцете си.

Божичко, какво да правя? — изплака безгласно тя.

Не беше в характера й да седи бездейно и да чака други да определят съдбата й, но и не можеше да измисли нищо, за да попречи на Лейтимър да изпълни пъкления си план. Какво можеше да направи, освен да пожертва всичко, за което двамата със Закари бяха положили толкова усилия? Положението й беше толкова отчаяно, а заплашителните думи на Лейтимър кънтяха с такава сила в ушите й, че тя започна да обмисля сериозно унизителното му предложение.

Може би няма да бъде чак толкова лошо, втълпяваше си измъчено тя. Само няколко месеца и той щеше да си замине за Англия. Нали й беше обещал да бъде дискретен… Никой нямаше да узнае позора й… А Уилоуглен щеше да се освободи от страшния товар на дълга.

Отвратена от посоката, в която се движеха мислите й, Мелиса разтърси глава и здраво стисна устни. Трябваше да намери друг изход от тази дилема.

За съжаление седмицата отмина, без да й хрумне нещо по-добро. Имаше ли изобщо изход от такава ситуация?

Мелиса се принуди да преглътне гордостта си, облече най-красивата си рокля и отиде в града, при банкера си. Естествено не можеше да му обясни защо се нуждае от такава голяма сума, затова не беше за чудене, че мистър Смитфийлд, която я познаваше от детските й години, отговори любезно, но твърдо:

— Мелиса, знаеш, че с удоволствие бих ти помогнал, стига да можех. Моля те, не искай от мен невъзможни неща! Ти изплати всички дългове на баща си към банката, затова евентуално бихме могли да поговорим за някой малък заем, но онова, което ми искаш днес, е абсолютно невъзможно. — И той поклати угрижено глава. — Дори ако предложиш Уилоуглен като залог.

— Какво ще кажете за конете? Само Фоли струва поне няколко хиляди долара, а притежаваме и чудесни кобили.

— Скъпа моя, знам какви надежди храниш за бъдещето на конюшнята си, но аз съм банкер, а не коневъд. Дори ако наистина са многообещаващи, стойността им е недостатъчна да покрие исканата сума.

— Ами имуществото на дядо? Ако ви докажа, че съвсем скоро ми предстои брак? Не бих ли могла да получа заем срещу наследството?

Отчаянието, което прозвуча в думите й, накара мистър Смитфийлд да смръщи чело.

— Мелиса, за какво всъщност става дума? Трудности ли имаш? А аз бях уверен, че при вас всичко върви добре. Ако искаш, ще ти отпусна личен заем от няколко хиляди долара…

Мелиса преглътна напиращия в гърлото й горчив смях. Не можеше да каже истината на стария човек Нищо нямаше да постигне, само щеше да предизвика ужасен скандал. Мистър Смитфийлд щеше да се възмути от нахалството на Лейтимър, но нямаше да й даде парите.

Положението й беше толкова отчаяно, че я накара да предприеме стъпка, която й беше повече от неприятна. За да не угаси и последната искрица надежда, тя се качи на малкото си черно бъги и подкара коня по прашния път към Оук Холоу.

Опитвайки се да се усмихне, тя седеше в работната стая на чичо си и отпиваше от чашата със студена лимонада. Джош се зарадва да види племенницата си и Мелиса веднага разбра, че част от тази радост се дължи на променения й вид. Погледът му измери с обич тъмнорусата коса, спускаща се на вълни по изящно оформените рамене, и се спря на модната муселинена рокля. Широкополата сламена шапка с дълги зелени панделки, с която се пазеше от слънцето, беше оставена на масата.

— Сигурно се учудваш на идването ми — започна плахо тя.

Джош я удостои с дяволито намигване.

— Виж ти, Лиса, нима ти трябваше сериозно причина, за да ни посетиш?

Младата жена се усмихна и поклати глава. Още в следващия миг усмивката й угасна и тя устреми умолителен поглед в лицето на чичо си.

— Би ли могъл да ми заемеш двадесет и пет хиляди долара? — изговори на един дъх тя.

— Всемогъщи Боже! Ти да не си се побъркала? — изрева смаяно Джош. Любезността му се беше изпарила в миг. — Много добре знаеш, че нямам толкова пари. — И прибави извинително: — Да не мислиш, че щях да настоявам да се омъжиш, ако не бях толкова притеснен?

Полагайки отчаяни усилия да говори нормално, Мелиса преглътна тежко и заговори с приглушен глас:

— Не, вероятно не… Всъщност, аз знаех какво ще ми отговориш, но все пак реших да опитам.

Едва сега Джош огледа по-внимателно племенницата си и забеляза унилото й изражение.

— Какво има, детето ми? Знам, че в последно време не се разбирахме особено добре, но трябва да знаеш, че съм много загрижен за теб и съм готов да сторя всичко, за да ти помогна.

В този миг Мелиса беше готова да признае на Джош страховете си, да му разкаже за отвратителното предложение на Лейтимър. Ала устата й остана затворена. Ако кажеше само една дума, Джош щеше да се ядоса и да се втурне да отмъщава на англичанина. Макар и добър стрелец, той не можеше да се мери с опитния Лейтимър. А ако узнаеше той, щяха да узнаят и Ройс, и Закари… Пи мисълта, че брат й ще застане срещу насочения пистолет на Лейтимър, цялото й тяло се разтърси от студени тръпки. Не, не биваше да казва на Джош истината!

Потискайки страха си, тя се обърна към вуйчо си и се опита да се усмихне.

— Няма нищо, чичо. Просто се надявах, че вече имаш повече пари и би могъл да ми заемеш известна сума, за да разширя малко конюшнята си.

Джош познаваше много добре племенницата си и не се задоволи с това половинчато обяснение. Обаче когато поискаше, Мелиса ставаше наистина очарователна, а в момента тя беше готова да стори всичко, за да отклони вниманието му. И успя да го стори, така че когато след час Джош я придружи до файтончето й, лицето му беше грейнало от радост. Най-много го зарадваха последните й думи, произнесени полусериозно, полунашега:

— Май е време да последвам съвета ти и да си намеря богат съпруг. През последните дни се убедих, че никак не е приятно да си беден. — Усмихна му се с обич, показа трапчинките си и добави подчертано уверено: — Това е най-простото решение на въпроса.

Джош усети невероятно облекчение. Когато й помогна да се качи във файтончето, в сините му очи се четеше пълно съгласие. Подаде й юздите и попита нарочно небрежно:

— Какво ще кажеш за младия Слейд? Доколкото разбрах, идвал е у вас да види Фоли.

— Оказа се точно такъв, какъвто ми го описа — безделник и пияница! — отговори остро Мелиса.

— Какво? — промърмори смаяно Джош. — Нима не ти хареса?

— Ни най-малко! — отвърна тържествено Мелиса и изцъка с език, за да подкара коня.

Разтревожен, че е обрисувал Доминик в твърде черни бои, Джош се загледа след племенницата си. Беше длъжен да намери начин да й разкрие истинския образ на младежа. Само че трябваше да прояви максимална предпазливост, защото ако започнеше внезапно да го превъзнася до небесата, веднага щеше да събуди недоверието й.

Желанието му да омъжи Мелиса за Доминик беше станало толкова силно, че личните му причини да ускори този брак бяха отстъпили на заден план. Мелиса можеше да се омъжи само за човек като Доминик Слейд, това беше повече от ясно. Освен че беше богат, красив и любезен, имаше и още една, твърде основателна причина — един по един, ухажорите от околността се бяха оттеглили. Един добър бизнесмен не изпускаше подобна възможност и Джош щеше да се погрижи Мелиса да не пропилее последния си шанс — все едно искаше ли го тя или не!

Той се разположи удобно в креслото си и посегна към хартията и мастилото. Крайно време беше да пише на Ройс… и между другото да попита кога синът му ще благоволи да се върне в бащиния дом и дали мистър Слейд възнамерява да го придружи.

Още рано сутринта на следващия ден един слуга отнесе писмото в Таузънд Оукс. Това не беше единственото писмо, което се получи там през този ден. Загубила всяка надежда, Мелиса също посегна към перото и хартията.

Не й беше лесно да вземе това решение, освен това силно се съмняваше, че подобен рискован ход би могъл да има успех. Ала времето напираше, първи юли беше съвсем близо, а тя не беше в състояние да събере исканата от Лейтимър сума… нито пък да му стане любовница.

От деня, в който англичанинът й направи отвратителното си предложение, тя не можеше да спи. Нощ след нощ се люшкаше между увереността, че не е в състояние да изтърпи ласките му, и страха, че няма начин да се изплъзне от заложения й капан. Премисляше отново и отново онзи съдбоносен ден и й ставаше все по-ясно, че Лейтимър нарочно й е дал време да размисли. Проявеното великодушие и обстоятелството, че не беше настоял за незабавно плащане, трябваше да приспят бдителността й. На всичкото отгоре му дадох време да проучи внимателно финансовото състояние на Уилоуглен, казваше си горчиво тя.

Можеха да продадат имението, но Мелиса се съмняваше, че дори тогава щяха да съберат необходимата сума, за да погасят дълга си. Да, земята и къщата струваха много, но на търга никой нямаше да заплати истинската им стойност. Заинтересованите лица щяха да назовават смешни суми и собствениците щяха да получат най-много една четвърт от действителната стойност на имота. Лейтимър е знаел това много добре, каза си вбесено Мелиса. Освен това е знаел какво изпитвам към родния си дом, знаел е, че съм готова на всичко, за да го спася. Сигурно е уверен, че съм готова дори да му стана любовница…

Ако ставаше въпрос само за нея, можеше да му се изсмее в лицето. Но не биваше да забравя Зак и Етиен, Франсиз и Ада… Всички те щяха да останат без покрив над главата. Съдбата на толкова много хора тежеше върху тесните й рамене. Когато Закари навършеше двадесет и една година или ако тя се омъжеше, щяха да забравят грижите, но сега…

Мелиса стисна ръце в юмруци. Не, тя нямаше да допусне един проклет англичанин да разруши живота на толкова много добри хора. Какво значение имаше нейната съдба? Жените открай време продаваха тялото си, а тя щеше поне да изпита удовлетворението, че по този начин може да помогне на обичаните си близки…

Оставаше й една-единствена надежда. Мистър Доминик Слейд беше проявил интерес към Фоли. Дали щеше да прояви поне малко безумие и да купи коня за тази фантастична сума? Макар да не й се вярваше, трябваше да опита. Като си припомни резкия си отговор, че в никакъв случай няма да продаде Фоли, Мелиса бе обзета от мрачно униние. Не, въпреки това трябваше да опита. Това беше единствената й възможност, а и до първи юли оставаха само пет дни…