Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Доминик имаше нещо против. Дори много. Потискайки идното проклятие, което напираше на устните му, той се отдръпна от Мелиса и се обърна към неканения посетител. Все пак трябваше да запази благоприличие. Изправи се и попита с много по-малък интерес, отколкото би проявил при други обстоятелства:

— Е, какви добри новини ни носиш?

Сияещият Джош потърка ръце и се провикна с ликуващ тон:

— Кораби, скъпи мой! Два кораба!

Докато Доминик го гледаше, без да разбира, Мелиса скочи от люлката. Тя знаеше много добре какво искаше да каже чичо й.

— Два кораба са пробили блокадата, нали? — попита зарадвано тя. Когато Джош кимна щастливо, тя се затича към него и се хвърли в прегръдките му. — Толкова се радвам за теб! Знам колко копнееше за това!

— Вярно е, не мога да го отрека. Днес получих вест от Ню Орлиънс. Агентът ми съобщава, че товарът е много ценен и ще ни донесе цяло състояние. Както знаете, твърде малко кораби успяват да пробият английската блокада.

Мелиса помилва ръката му.

— Нали ти казвах да не се тревожиш и да проявиш малко повече търпение! Накрая нещата винаги се обръщат към добро. — Въпреки радостта си, тя не можеше да не си припомни твърдата му решимост да се добере до парите от поставеното под попечителство наследство на жена му… за нейна сметка. Вече не му се сърдеше, че я е принудил да се омъжи за Доминик, но добрата вест само потвърждаваше онова, което тя знаеше през цялото време — че рано или късно финансовото му положение ще се стабилизира и че ако се беше омъжила за някой от многобройните обожатели, които той се опитваше да й натрапи, жертвата й щеше да бъде напразна. Слава Богу, сега имаше мъж, когото обичаше, и макар че Джош беше допринесъл немалко за този брак, воден от користни подбуди, това вече нямаше никакво значение. Все пак тя не можа да се удържи да не го подразни. Намигна му весело и пошепна в ухото му: Виждаш ли, парите от наследството всъщност не ти бяха необходими. Само като си представя, че ненужно пожертва щастието ми…

Джош хвърли нервен поглед в посока към Доминик.

— Хм. Недей така, скъпа. Сега не е време да разискваме тази тема. Исках само да ви съобщя добрата вест и да ви поканя на приема, който даваме вдругиден. Ще празнуваме заедно с всички съседи и приятели.

Мелиса едва се удържа да не се разсмее. Чичо Джош беше толкова лесен за разгадаване… колкото и да твърдеше, че иска да празнува, тя знаеше много добре, че ще му бъде много приятно да се похвали с късмета си. Целият свят трябваше да узнае, че Джош Манчестър отново има пари в джоба си!

— Сали и аз си казахме, че след вечеря господата биха могли да поиграят карти, а дамите да поклюкарстват за отсъстващите — допълни Джош и весело й намигна. — Ще дойдете, нали?

Доминик сложи ръка на рамото на Мелиса.

— Да, разбира се, че ще дойдем. — Слава Богу, че корабите не пробиха блокадата по-рано, каза си развеселено той. Ако Джош не беше изпаднал в толкова затруднено положение, сигурно нямаше да бърза да изпрати племенницата си под венчило. Той улови ръката на Джош и я разтърси с все сила. — Новината е великолепна! Радвам се за теб!

Джош, смаян от въодушевлението на Доминик, отговори несигурно:

— Да, новината наистина е прекрасна. А сега трябва да бързам, защото съм тръгнал да каня гостите.

Джош вече се беше обърнал да си върви, когато Мелиса реши да се възползва от неочакваното му посещение. Отдавна искаше да поговори с него за всичко, което й беше наговорил за Доминик. Като се добавеха събитията през изминалите седмици и особено случилото се последната нощ, тя не биваше да пропусне този удобен случай.

— Чичо, почакай! — извика тя. — Искам да ти кажа още нещо. — После се обърна към Доминик и плахо попита: — Нали нямаш нищо против да поговоря с Джош насаме? Няма да трае дълго.

Разбира се, че Доминик имаше нещо против, но след като моментът на интимност и без това беше разрушен и не беше много вероятно да се върне, не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Разбира се, че не. Ще те чакам вътре.

Едва Доминик се бе отдалечил по посока към къщата, когато Джош се обърна към племенницата си с разкаяна физиономия. Със сигурност очакваше по главата му да се посипят обвинения за всички непочтени средства, към които беше прибягнал, за да се добере до наследството на Сали. Откъде можеше да знае, че двата кораба ще пробият английската блокада?

Той я погледна право в очите и раздразнено изръмжа:

— Лиса, ако смяташ отново да ми опяваш за проклетото наследство, нямам никакво намерение да те слушам! Действах според съвестта си и смятам, че всичко се обърна към добро, нали?

— Не става въпрос за наследството — поправи го с усмивка тя. — Става въпрос за Доминик.

— Какво? — изрева вбесено Джош. — Какво за него? Той е истински мъж! Добър човек. Много по-добър от всички, за които те сватосвах.

— Защо тогава ми наговори онези грозни неща за него? — попита делово тя.

Джош, който отдавна беше забравил първоначалния си план, се ядоса още повече.

— Какви грозни неща? — попита гневно той, не вярвайки на ушите си. — Никога не съм казал дори една обидна дума за него! Още от първия миг на познанството ни го смятах за… — Той млъкна като опарен, припомнил си какво беше замислил през онези първи седмици. — А, да… ами… Трябва да разбереш, че… — заговори безпомощно той и по лицето му се изписа чувство за вина.

Мелиса опря ръце на хълбоците си и нетърпеливо затропа с крак по земята. Въпросът й прозвуча неумолимо:

— Ти наистина ли не помниш, че ме предупреди да се пазя от него? Не помниш ли, че го нарече страстен играч на карти и мъж, който предпочита определен тип жени? — Лицето на Джош изразяваше такова чувство за вина, че Мелиса едва не избухна в смях. Чичо й наистина бе очернил пред нея Доминик с едничката цел да събуди интереса й към забранения плод. Стараейки се да запази равнодушно изражение, тя присви очи. — Освен това ми заяви, че той не е от типа мъже, които биха се омъжили за момиче като мен, така ли беше?

Джош подръпна нервно вратовръзката си и отговори заеквайки:

— Ами аз… аз сметнах, че след като отказа на толкова почтени момци… че ако опиша Доминик в малко по-ярки краски, ти ще…

Джош ме е излъгал! — помисли си щастливо Мелиса. Доминик не беше такъв, какъвто й го беше описал! Много й се искаше да се хвърли на врата на чичо си и да го разцелува.

— Ти си ме излъгал! — провикна се с добре изигран ужас тя. — А аз през цялото време вярвах, че съм се омъжила за женкар и играч!

— Не, Лиса, не! — Джош беше извън себе си. — Никога не съм искал да останеш с такова мнение за него. Исках само да събудя интереса ти.

Мелиса сведе поглед, за да не се издаде.

— О, чичо, как можа да ме заблудиш така! — въздъхна жално тя. — Аз ти вярвах и лъжите ти разрушиха брака ми.

Засегнат дълбоко от това драматично изявление, Джош изкрещя:

— Скъпо мое дете, никога не съм имал намерение да ти причиня болка! Ей сега ще отида да поговоря със съпруга ти и да му обясня всичко. — Само след миг обаче се сети, че Доминик ще приеме обясненията му с гняв и разочарование, и прибави разкаяно: — Сигурно ще ме повика на дуел, щом узнае истината.

Той хвърли боязлив поглед към племенницата си и се опита да измисли няколко утешителни думи. Като видя обаче, че тя е извърнала глава настрана и е сложила ръка пред устата си, в сърцето му се надигна подозрение. Сграбчи ръката й и я дръпна с все сила.

— Лиса, ти, зверче такова! — изкрещя вбесено той и в следващия миг избухна в смях. Лицето на Мелиса сияеше. — Каква игра играеш с мен?

— Такава, каквато заслужаваш — отговори хладно тя. — Дано най-сетне проумееш, че е по-добре винаги да ми казваш истината.

Малко засрамен, Джош кимна.

— Вярно е, не биваше да се меся, но трябва да признаеш, че всичко се уреди много добре.

Усмивката на Мелиса стана мека и нежна.

— Може би… — промълви замечтано тя.

После махна с обич на чичо си и тръгна бавно към къщата. С всяка крачка чувството на завладяваща радост ставаше все по-силно. Доминик не беше казал, че я обича, но се държеше като влюбен. Защо иначе щеше да седне на масата срещу Лейтимър и да спечели всички тези пари за нея? Тя изгледа замислено чековата книжка, която все още държеше в ръка. Доминик беше неин съпруг и нямаше защо да открива сметка на нейно име, и въпреки това го беше направил. Това не беше просто проява на великодушие. О, Боже, мили Боже, направи така, че да не се разочаровам! — помоли се горещо тя.

Разбира се, беше много обидно, когато Доминик й разкри, че я е подозирал в алчност и интригантство, но когато погледнеше назад, не можеше да не признае, че събитията, довели до брака им, я представяха в не особено ласкателна светлина.

Доминик изобщо не я познаваше и като се имаха предвид обстоятелствата, не можеше да не си помисли, че тя е сторила всичко, за да се добере до парите му. И въпреки това се беше отнесъл почтено към нея и беше проявил извънредно великодушие — като си припомни подаръците, с които я беше отрупал, Мелиса се засрами от начина, по който се беше отнасяла към него.

Докато тичаше по стълбите към къщата, в главата й се загнезди една извънредно обезпокояваща мисъл и усмивката й угасна. Доминик вече знаеше, че тя не беше искала да го принуди на този брак и се беше озовала в стаята му само по нещастно стечение на обстоятелствата, но фактът, че се беше оженил против волята си, не можеше да се отрече… Сам той й го беше казал. По гърба й пробягаха студени тръпки. Може би само благородството и добротата го караха да се държи така с нея…

Въодушевлението й се изпари, щастливите мисли бяха заместени от старите съмнения и тя влезе в преддверието с унило лице. Намери мъжа си в салона да разлиства нетърпеливо някакъв вестник.

Когато Джош им попречи, двамата се намираха в едно особено, повишено състояние на духа, което трудно можеше да се върне. Без разумна причина, между съпрузите отново се възцари предишното напрежение. Много им се искаше да продължат предишния разговор, но никой не знаеше как да започне.

Мелиса застана нерешително на прага. Доминик я погледа малко, после с усмивка се надигна и пристъпи към нея.

— Отиде ли си чичо ти?

— Да, и ми заръча да ти предам поздравите му — отвърна сковано тя. Стисна по-силно банковата книжка и направи крачка напред. — Исках да ти благодаря… и да се извиня, че прецених неправилно мотивите ти — заговори сериозно тя.

Двамата се погледнаха в очите и част от предишното сладко очарование се събуди за нов живот.

Доминик я привлече нежно към себе си.

— Не искам нито благодарност, нито извинение — промърмори едва чуто той.

Трепереща от вълнение, Мелиса се притисна до него.

— А какво искаш? — пошепна в ухото му тя.

Двамата бяха толкова потънали в този миг, че изобщо не чуха тропота от стъпки по галерията. Стреснаха се едва от силното чукане по къщната врата. Мелиса се дръпна настрана, от гърлото на Доминик се изтръгна полугласно проклятие.

— Ако е пак чичо ти, тежко му!

Той изскочи с големи крачки в преддверието и отвори с трясък външната врата. Недружелюбното изражение на лицето му не се промени ни най-малко, когато се изправи пред застаналия на прага Ройс Манчестър.

— Какво искаш, по дяволите? Лека-полека започвам да мисля, че хората от твоето семейство са твърдо решени да ме лишат от хармонията на брака!

— Май идвам не навреме, а? — попита заинтересовано Ройс, без да се засегне от нелюбезното посрещане. — Само че се ядосваш не на този, на когото трябва. Дошъл съм само защото Джейсън Севидж, приятелят на скъпия ти брат, ти е изпратил бърза вест.

— Джейсън ли? — учуди се Доминик.

— Ако ме пуснеш да вляза, ще ти разкажа всичко най-подробно — отговори с подчертана любезност Ройс.

Макар и неохотно, Доминик се отмести, за да му направи път. Тъй като знаеше, че Ройс не би дошъл по това време, ако не ставаше въпрос за нещо наистина важно, той разбра, че ще минат доста часове, преди отново да се наслади на сладостното усамотение с Мелиса. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата си. Провря глава през вратата на салона и каза на жена си:

— Ройс е дошъл да поговори с мен за нещо важно и за съжаление не знам кога ще свършим.

Мелиса, която беше познала гласа на братовчед си, кимна сдържано. После обаче изтича при мъжа си и го погледна със святкащи от възбуда очи.

— Върви. По-късно ще имаме време един за друг. Все някога ще останем сами… — прошепна пламенно тя.

Този поглед и тонът на гласа й накараха Доминик да загуби самообладание. В душата му нахлу такава бурна вълна на любов и желание, че той я притисна до себе си и впи устни в нейните, без да го е грижа за присъствието на Ройс.

— Повярвай ми, чакам с нетърпение да остана насаме с теб — пошепна в ухото й той.

После се обърна и изчезна с Ройс, докато Мелиса остана като замаяна на вратата и се загледа след него. Мисълта за предстоящата нощ я изпълваше със сладостна възбуда. Обгърната от розова мъгла, тя изскочи от салона и хукна към стаята си.

Съвсем друго беше настроението на Доминик, който покани Ройс в малкия си кабинет в другия край на къщата.

— Е, какво те води тук по това необичайно време? — попита делово той, след като двамата се разположиха в удобните кожени кресла. — Смятах, че ще използваш по-добре следобеда след дългата нощ, която прекарахме, вместо да идваш да ми досаждаш.

— Много добре знаеш, че обичам да ти досаждам — отговори невъзмутимо Ройс. — И двамата знаем, че нямам други занимания, освен да ядосвам приятелите си.

Боз да иска, Доминик се усмихна.

— Остави това и ми кажи какво иска Джейсън — подкани го малко по-любезно той.

Ройс извади от джоба на жакета си плик и го подаде на приятеля си с думите:

— Мисля, че знам какво пише в писмото. И аз получих вест от Джейсън, когато се прибрах на обед в къщи. Сигурно и на теб е писал същото.

Така и беше. Писмото беше кратко, новината от голямо значение.

Доминик,

Един британски шпионин, някакъв тип на име Антъни Дейвис, беше заловен в Ню Орлиънс. Първо отказа да говори, но заплахите на някои известни джентълмени го принудиха да промени мнението си. Призна, че Роксбъри го е изпратил да се срещне с Лейтимър на пети декември. По време на обиколката си Лейтимър изготвил списък на хората, които били склонни да работят с този шпионин. Трябва да узная имената им! Трябва да ги изтръгнеш от Лейтимър, без той да заподозре нещо. Не предприемай нищо срещу него — ще го хванем, когато пристигне в Ню Орлиънс. Междувременно намери списъка и направи копие. Един от вас трябва да ми донесе това копие възможно най-бързо. Както изглежда, ти се оказа прав — Лейтимър не е нашият шпионин. Задачата му е била да открие хората, подходящи за целите на Роксбъри. С помощта на списъка му шпионинът е трябвало да почне да работи.

Като се има предвид откритието ни, ти можеш да спреш с ухажването на прекрасната Дебора. Сигурен съм, че това ще те зарадва, но първо трябва да намериш списъка. Изпращам това писмо до Ройс, защото не съм сигурен дали все още си в Батън Руж. И на него писах същото. Надявам се двамата да побързате и да се сдобиете със списъка без особени трудности.

Най-сърдечни поздрави на теб и жена ти.

Джейсън

Без да каже нито дума, Доминик подаде писмото на Ройс и той го прочете набързо.

— Да, същото пише и на мен — потвърди замислено приятелят му. Доминик не знаеше какво да каже. След малко прокара ръка по лицето си и заговори глухо:

— Най-добре е да претърсим личните вещи на Лейтимър. Не смея да твърдя, че съм особено въодушевен от тази работа, но трябва да я свършим колкото се може по-скоро.

— Прав си — съгласи се Ройс и се облегна назад в креслото си. — Благодарение на достойната за съжаление връзка, която поддържах с него, аз знам, че тази вечер скъпият ми приятел ще вечеря със сестра си у семейство Ричардсън в имението Роуз Маунт. Ричардсън е страстен играч, макар че в последно време непрекъснато губи. Сигурен съм, че Лейтимър ще се опита да си върне поне част от парите, които изгуби от теб.

Доминик отметна глава назад и се загледа мрачно в тавана. Толкова чаканата нощ с Мелиса се отдалечаваше безкрайно. В гласа му прозвуча мрачно примирение:

— Щом трябва, ще отидем още тази нощ. — Тъй като не му се искаше да се откаже от всичките си надежди, той хвърли кратък поглед към Ройс и промълви: — Не може ли утре… Какво значение има един ден повече или по-малко?

— Ами ако не намерим списъка? Защо не помислиш, че могат да минат няколко дни, преди да го открием? Затова е най-добре да започнем още днес и дано късметът е на наша страна, за да замина веднага за Ню Орлиънс.

Доминик го изгледа иронично.

— Как така не си на мнение, че аз трябва да отнеса списъка на Джейсън?

— Разбира се, че не съм на това мнение! — отговори с ангелско изражение Ройс. — Ти си младоженец и времето ти е твърде скъпо, за да го пилееш с дълго пътуване по реката към един известен с пороците си град.

— Аха, а ти жадуваш за малко приключения и нови пороци, така ли? — ухили се подигравателно Доминик.

Без да се бавят, двамата се заеха да обмислят подробностите около рискованото си предприятие. Тъй като вече беше шест вечерта, Доминик покани Ройс на вечеря, която премина в много приятна атмосфера. Мелиса се справяше отлично със задълженията си на домакиня и въпреки това се усещаше известно напрежение. Това не беше най-приятната вечер, която тримата бяха прекарвали заедно — особено след като двама от триото горяха от желание третият да изчезне колкото се може по-скоро!

След вечеря Мелиса остави господата пред бутилка порто и кутия пури и се оттегли в салона, където се отдаде на приятни мечти за предстоящата нощ. Скоро Ройс щеше да се сбогува и тогава… Едва когато мъжете се присъединиха към нея, тя узна неприятната вест, че Доминик отново трябва да излезе.

Втренчила объркан поглед в мрачното лице на мъжа си, тя попита с нарастващо раздразнение:

— Искаш да излезеш? Сега? Да излезеш с Ройс? А аз мислех…

Ройс, който местеше очи от едното тъжно лице към другото, спаси ситуацията, като се намеси:

— Мисля, че ще си позволя още една пура и ще изчакам навън, докато Доминик се приготви.

Младата двойка изобщо не забеляза излизането му. Доминик се изправи пред седналата на дивана Мелиса, улови ръцете й и заговори с искрена молба:

— Мелиса, трябва да отида с него! Кълна ти се, това е последният път, когато те оставям сама!

Огорчена до дън душа, тя го изгледа със старото недоверие.

— Струва ми се, че тази сцена започва да се повтаря твърде често. Винаги има място, където трябва да отидеш, събитие, в което не ми е позволено да участвам… а и историята с лейди Боудън. — Погледът й издаваше болка и наранена гордост. Гласът й прозвуча глухо: — Търпението ми свърши. Върви, щом трябва, но не очаквай да ме завариш у дома, когато най-после се сетиш да се върнеш!

Доминик побледня като платно и отговори потиснато:

— Не ставай глупава! Най-горещото ми желание е да прекарам вечерта насаме с теб, но времето напира — трябва да свърша някои работи, колкото и да са неприятни.

В очите на Мелиса лумна златен огън, издаващ обзелата я дива ревност.

— Лейди Боудън, нали? — промърмори полугласно тя. — Пак ли преживява криза, която изисква съчувствието ти?

Възхитен от тази проява на ревност, Доминик се ухили широко и белите му зъби блеснаха в полумрака.

— Не, скъпа моя, не става въпрос за лейди Боудън. Нищо, което тя е извършила или казала, не е в състояние да ме откъсне от теб!

Мелиса го изгледа подозрително, изпълнена с желание да му повярва, но неспособна да се отърси от старите съмнения. Думите му я омагьосваха, но магията не продължи дълго.

— Щом не е лейди Боудън, кой или какво е толкова важно? — попита остро тя.

Доминик се поколеба. Много добре разбираше, че връзката му с Мелиса е навлязла в нова фаза. И тъй като не вярваше в любовта без доверие, нерешителността му не трая дълго. Усети огромно облекчение, когато без заобикалки и подробно й описа всички събития около Лейтимър и сестра му и обясни мотивите, които го бяха накарали да ухажва Дебора Боудън.

Странно, но Мелиса му повярва безусловно. Това обясняваше досегашните противоречия в поведението му. Повярва му, защото го обичаше и искаше да му вярва. Очите й се разшириха от учудване, тя отваряше и затваряше уста, сякаш за да проумее по-добре значението на думите му. За нея представляваше огромно удовлетворение, че Доминик не се е интересувал ни най-малко от прелестите на англичанката и е понасял натрапчивостта й само за да узнае повече за действията на Джулиъс Лейтимър. Не по-малко възхитително беше откритието, че Лейтимър е не само негодник, но и шпионин! На устата й напираха безброй въпроси, но един беше по-важен от всички. Обзета от внезапна плахост, тя сведе очи и попита:

— Но ти не искаше да се ожениш за мен, нали?… Джош те принуди да го сториш.

— Ах, Лиса, ти си истинско глупаче! — отвърна през смях Доминик, който едва сдържаше нетърпението си. — Джош ни завари в неудобно положение, вярно е, но знай, че никой не е в състояние да ме принуди да сторя каквото и да било, ако сам не го искам. В най-лошия случай Джош щеше просто да те отведе обратно у дома по задната стълба и да ме нарече безскрупулен негодник. Никой не би могъл да ме накара да се оженя за теб, ако сам не го исках.

Сърцето й заплашваше да разкъса тънкия корсаж. Тя вдигна очи и погледна с безкрайна любов тъмното му лице.

— Наистина ли искаше да се ожениш за мен? — попита задъхано тя.

Доминик държеше да й каже цялата истина.

— Не бих казал, че беше точно така. В началото знаех само, че те искам в прегръдките си, в леглото си и че представата да бъда твой съпруг не ми е неприятна. — Усмивката му беше почти плаха. — Едва с времето забелязах, че те желая отчаяно и че не мога да си представя живота без теб.

Признанието на Мелиса прозвуча неочаквано сухо:

— Аз също нямах възражения против брака с теб.

— Нямаше възражения? — повтори слисано Доминик и неодобрително вдигна вежди. — Не ти ли хрумва нищо друго, след като току-що сложих сърцето си в краката ти?

— Наистина ли сложи сърцето си в краката ми? — попита тя с разширени от учудване очи.

Тъй като Ройс със сигурност беше загубил търпение, Доминик се провикна отчаяно:

— За Бога, Лиса! Та аз те обожавам! Би трябвало да го знаеш! Защо иначе щях да купя Фоли на тази невероятна цена? Защо иначе щях да купя тази къща и земята около нея за теб и да те отрупам с подаръци? Толкова ли не разбираш, че съм луд по теб и се стремя да изпълнявам всичките ти желания!

Мелиса се усмихна със страстна отдаденост и привлече главата му към себе си.

— Не съм искала нищо друго — прошепна в непосредствена близост до устните му тя, — само теб…

Отговорът на Доминик дойде бързо и достави и на двамата невероятно удоволствие. Той обгърна с ръце тънката й талия и впи устни в нейните. Мелиса се сгуши в него и отговори на целувката му с жар, която говореше за дълго сдържани чувства.

Доминик, който усещаше лудото биене на кръвта в слепоочията си, забрави всичко около себе си и се отдаде цял на безумната сладост да държи в обятията си любимата жена. Целувката му стана непоносимо страстна. И по-рано я желаеше, но не с такава сила, както сега, когато знаеше, че към нея го тласка любовта, истинската любов, която прави физическата жажда толкова сладка и привлекателна.

Мелиса, която пламтеше под милувките му, също бе понесена от изблик на чувства, който отнемаше всичките й сили.

Едва когато чуха гласа на Ройс, двамата се върнаха в жестоката действителност. Завръщането беше внезапно и болезнено.

— Хм… Никак не ми се иска да ви преча, но старият ми приятел не бива да забравя уговорената среща.

Премаляла, Мелиса се отпусна на гърдите на Доминик. Дълбоко в душата си тя кълнеше братовчеда си с най-неприлични думи. Доминик, не по-малко развълнуван от жена си, проговори заплашително:

— Ройс, когато всичко свърши, ще ти се отплатя с най-голямо удоволствие.

— Както желаеш — отговори с усмивка приятелят му. — Доколкото разбирам, двамата сте успели да изгладите противоречията си.

— Да, би могло да се каже и така — но без твоята решаваща намеса — промърмори в отговор Доминик, взрян в пламтящите устни на жена си.

— Нали знаеш, че никога не се меся в чужди работи — заяви намусено Ройс и беше възнаграден с многозначителни погледи, които го накараха да свие платната. — По-добре да почакам навън — оттегли се с достойнство той.

Доминик се обърна отново към Мелиса.

— Никак не ми се иска да те оставя сама, но…

— Знам. Колкото по-скоро откриете списъка, толкова по-скоро ще изтрием Лейтимър и сестра му от живота ни — завинаги. — Подчертавайки всяка дума, тя заключи: — Чакам с нетърпение това време.

Доминик се засмя и я притисна до себе си.

— Скъпа моя, няма защо да се боиш от тази личност. Проклинам всеки миг, който бях принуден да прекарам с нея, а не с теб.

За Мелиса беше извънредно утешително да знае това. Тя потърка нежно буза о неговата и промълви замечтано:

— Дано само не сънувам. Дано всички тези прекрасни неща, които ми казваш, са истина.

— Не, това не е сън. Бих искал да ти кажа още много прекрасни неща, но сега трябва да вървя.

— Нали няма да се излагаш на опасност? — попита загрижено тя. — Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив!

Доминик поклати глава и се усмихна с увереност, каквато не изпитваше.

— Не се бой. Лейтимър няма да си бъде в къщи, а и Ройс ще е до мен. Ако всичко мине гладко, ще се върна само след няколко часа — със списъка в ръце. — Той я целуна за сбогом и проговори с предрезгавял глас: — А сега е време да тръгвам, иначе Ройс отново ще нахлуе в стаята.

Мелиса излезе да го изпрати и махна с ръка на братовчед си. Но не изчака двамата да се скрият от погледа й, защото беше суеверна. Обърна се веднага щом мъжете яхнаха конете си и влезе обратно в къщи с усмивка на уста и замъглен от щастие поглед.