Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Като се изключи неприятната необходимост да понесе присъствието на Лейтимър и да се държи учтиво с човека, когото ненавиждаше, Доминик беше посрещнал със задоволство предложението на Мелиса да покани гости. Преди пристигането им той й направи комплимент за външния й вид, защото беше убеден, че жена му никога не е изглеждала толкова красива… и толкова желана. С напредването на вечерта усмивката и погледите й му вдъхнаха нова смелост и той щеше да бъде напълно доволен, ако не се беше намесил Ройс, който практически му натрапи Дебора и отвлече Мелиса. Като видя обидата и болката по лицето на жена си, Доминик разбра, че вечерта няма да завърши добре.

Тъй като правилата на приличието му забраняваха да изостави Дебора, а и трябваше да изпълни онова, което беше обещал на Джейсъщ той се подчини на съдбата си и позволи на бившата си любима да го отведе в едно тъмно кътче.

Без да обръща внимание на празното й бъбрене, той се взираше в непрогледния мрак с надеждата да забележи някъде жена си. Едва когато Дебора спомена едно познато име, Доминик наостри уши.

— Роксбъри? Дук Роксбъри? — попита учудено той. — Чичото на Джейсън ви е платил пътуването до Америка?

Дебора се зарадва на интереса му.

— Джейсън ли? — попита невинно тя. — Кой е Джейсън?

— Приятел на брат ми — отговори с добре изиграно равнодушие Доминик. — Дук Роксбъри му е чичо.

— Така ли? Май се запознах с него на сватбата ти. Не беше ли един едър, изискан мъж с впечатляващи зелени очи?

— Да, сигурно е бил той. Само не мога да си представя откъде се познаваш с чичо му…

Дебора сви рамене и нежно прокара ръка по гърдите му.

— Аз самата не го познавам — призна тихо тя. — Джулиъс му е бил представен кой знае къде. — В гласа й прозвуча плаха молба: — Не искам да говорим за Роксбъри, нито за Джулиъс. Искам да говорим за нас.

Доминик потисна въздишката си и внимателно свали ръката й от рамото си.

— Дебора, не разбираш ли, че вече няма „нас“? — попита тихо той. — Можеше да го има, но всичко отдавна свърши. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че миналото не може да се върне. Не мисли за онова, което беше в Лондон.

— Не беше толкова отдавна — отговори упорито Дебора. — Няма и четири години оттогава.

— Може и така да е, но времената се променят. Ти се омъжи за друг, аз също съм женен.

— Господи, какъв еснаф си станал! Къде е огненият младеж, в когото се влюбих някога? — изплака сърдито Дебора.

— Щом си била влюбена в мен, защо повярва в лъжите, които ти наговори брат ти? И защо се омъжи за стария Боудън? — отговори мрачно Доминик, който не понасяше да го наричат еснаф.

Дебора сведе поглед и отново впи пръсти в ръката му.

— Не исках да повярвам, но той е мой брат, а с теб едва се познавахме! Откъде да знам, че не си такъв, какъвто те описваше? Кой можеше да обори думите му?

— Нима сърцето не ти подсказа да ми вярваш? — попита цинично Доминик, който въобще не се интересуваше от чувствата й. От друга страна обаче, не беше в състояние да насочи разговора отново към интересната тема за дук Роксбъри. Все още не можеше да повярва, че старият скъперник е дал толкова пари на двама абсолютно чужди за него хора.

— Ах, Доминик, тогава бях млада и не знаех какво искам! А ти беше един дързък американец, толкова различен от кавалерите, които ме ухажваха. Откъде можех да знам, че мотивите на брат ми не са от най-благородните? Как да заподозра, че е решил да ме омъжи за онзи ужасен старец?

Доминик, който вече беше слушал тази тирада, следеше думите й с нарастваща досада. Гласът му прозвуча хладно:

— Дебора, всичко това вече не е важно. Ти си действала така, както си сметнала за необходимо. Няма смисъл да си блъскаме главите за отдавна минали работи. Не ти се сърдя за нищо.

— О, скъпи Доминик! Не разбираш ли колко щастлива ме правиш! Толкова размишлявах за грешката си и нямаше по-радостна от мен, когато Джулиъс ми съобщи, че ще заминем за Америка — първата ми мисъл беше отправена към теб. — Тя вдигна към него големите си, умолителни очи, чувствено извитата й уста сякаш го канеше да я целуне.

Доминик не се помръдна от мястото си.

— Наистина ли?

— Да! Можех да мисля само за едно… че отново ще се срещнем, че ще имам възможността да поправя стореното зло… и може би… — Последва дълбока въздишка. — Мечтите ми не се сбъднаха. Ти беше сгоден и великодушието на Роксбъри се оказа безполезно.

Облекчен от новото споменаване на Роксбъри, Доминик бързо попита:

— Много ми е интересно по каква причина Роксбъри е платил пътуването ви, още повече по време, когато двете ни страни са във война. Струва ми се много странно.

Безупречните й черти се разкривиха от гняв, макар и само за миг.

— Никак не е странно, като се знае, че старият Уедърби и Роксбъри бяха добри приятели. Когато Роксбъри узна, че част от наследството на Джулиъс е в Америка, прояви любезност и ни плати пътуването. Каза, че го прави, защото Уедърби е забравил да ни остави необходимите пари.

Доминик, който с усилие запазваше равнодушното си изражение, изслуша обяснението й с нарастващо учудване. Това беше една от най-невероятните истории, които някога бяха стигали до ушите му! Вярно, че не познаваше отблизо Роксбъри, но го беше наблюдавал достатъчно често в Лондон, а и беше чул много неща за интригите му от Джейсън и Морган, за да бъде убеден, че Роксбъри не върши нищо без причина. И точно този мъж беше дал значителна сума на чужди хора, за да се доберат до наследството си! Непременно трябваше да узнае какво се крие зад всичко това. Ата в гласа му прозвуча само учтиво любопитство:

— Ами парите за издръжката? Откъде дойдоха те? Не искам да бъда недискретен, но си спомням, че двамата с брат ти никога не сте разполагали с достатъчно средства. А откакто сте в Америка, парите вече не изглеждат проблем…

— Не е прилично да се говори за пари! — провикна се Дебора и ядно стисна устни.

— Права си — призна Доминик. — Наистина не е прилично, но не можах да сдържа любопитството си.

— Сега ще разбереш, че не е никак странно — продължи с обичайния си хленчещ гласец бившата му любима. — Както знаеш, тук има немалко хора, които са запазили привързаността си към британската корона. Хора, които са на мнение, че войната за независимост е била грешка. Роксбъри е член на една организация със седалище в Лондон, все хора, много заинтересовани от съдбата на британците, които са били против независимостта, но са останали в Америка и след края на войната. — Скептичният поглед на Доминик я накара да възкликне възмутено: — Все ми е едно вярваш ли ми или не! Това е истината! Роксбъри поиска от Джулиъс да влезе във връзка с някои от тези хора и изрази готовност да му даде значителна сума срещу тази дребна услуга. Честно казано, всичко това ми се струва доста глупаво. Особено след като се знае, че преди края на войната не може да се направи нищо.

— Какво? Струва ми се, че не те разбрах.

Дебора го удостои с гневен поглед.

— Организацията на Роксбъри е готова да плати пътуването на всеки бивш британски войник, който има желание да умре в старата си родина. Нали ти казах, планът ми изглежда доста глупав.

„Глупав“ не беше думата, която Доминик би употребил по отношение на един такъв план. Само глупачка като Дебора би могла да повярва в подобна безсмислица. Но що се отнасяше до Роксбъри… по гърба на Доминик пролазиха студени тръпки. Беше готов да се обзаложи, че старият не даваше и пет пари за съдбата на британските ветерани. Ала беше намерил убедителна причина да изпрати агента си при всички онези, които някога се бяха заклели във вярност към британската корона. Този опитен стар мошеник! — каза си с неволно възхищение Доминик.

Все пак той не беше напълно сигурен в преценката си относно мотивите и плановете на Роксбъри. В едно обаче беше убеден — не любовта към ближния беше подтикнала дука да се обърне към Джулиъс Лейтимър. Е, поне беше получил важна информация и трябваше незабавно да я сподели с приятелите си. Крайно време беше да отдалечи Дебора от усамотеното местенце, в която го беше привлякла. Той се усмихна любезно и заговори:

— Ти си напълно права, скъпа моя. Планът е наистина глупав. Мисля, че е време да се връщаме при другите. Сигурно вече ни търсят.

— О, Доминик, кажи, че не говориш сериозно! — проплака Дебора и отново обви ръце около врата му. — Нямаме почти никаква възможност да бъдем сами и не бих могла да понеса отново да те споделям с толкова чужди хора. Моля те, скъпи Доминик, целуни ме един-единствен път!

Изпълнен с отвращение и до известна степен смутен, Доминик отговори остро:

— Господи, Дебора, та аз съм женен! Кога най-сетне ще се примириш с това и ще престанеш да ме поставяш в неловко положение? Едно време не беше толкова… толкова пряма! — Той се освободи от ръцете й с рязък жест, но тъй като не можеше да си позволи да я разсърди твърде много, добави с принудена мекота: — Ти си много привлекателна жена — твърде привлекателна, за да се хабиш по мъж като мен. — Опита се да се усмихне и заключи: — Не бива да ме изкушаваш, скъпа моя.

Слава Богу, гневът на Дебора веднага се укроти и тя попита с обичайното си кокетство:

— Наистина ли те изкушавам, Доминик?

Зарадван от реакцията й, Доминик отговори почти искрено:

— Да, ти представляваш истинско изкушение за всеки мъж. — Но премълча, че онова, което наистина искаше, беше да й извие врата като на пиле.

Дебора беше доволна и когато Доминик я отведе пои малката група, събрала се около Лейтимър и Мелиса, по лицето и играеше очарователна усмивка. Какво от това, че Доминик беше женен? Дебора не можеше да проумее как така женитбата му би могла да представлява някаква пречка. Той все още беше най-вълнуващият мъж в живота й и тъй като тя вече не беше невинно младо момиче, най-голямото й желание беше да преживее бурна любовна страст в обятията му. Освен това Джулиъс я беше помолил да се държи мило с него, според нея достатъчна причина да действа, както си иска.

Доминик също се усмихваше, но когато забеляза застаналия твърде близо до Мелиса Лейтимър, лицето му помрачня. Едва удържа на напора да притисне до себе си Мелиса, за да покаже на всички, и най-вече на омразния англичанин, че тя е негова и няма намерение да я дели с никого другиго. За негово голямо съжаление това беше невъзможно, защото на ръката му беше увиснала друга жена, а и беше заобиколен от гости, които много щяха да се учудят на детинското му държание.

Раздразнението му не се уталожи и когато Леони се приведе към него и с опасен блясък в прекрасните зелени очи го тупна доста силно с ветрилото си.

— Намирам, че тази вечер се държиш ужасно зле, скъпи ми Доминик! Как посмя да оставиш младата си жена сама! Та това е първата ви официална вечеря! — С едно-единствено сръчно движение тя успя да го отдели от Дебора Боудън и продължи с недвусмислено предупредителен тон: — А сега, скъпа лейди Боудън, не отнемайте повече времето му. Той има възхитителна млада съпруга, която напълно заслужава внимание.

Още преди някой да успее да протестира, тя сложи студената ръка на Мелиса в десницата на мъжа й, обърна двамата с гръб към себе си и ги подгони като селянка, която подкарва кокошките си:

— Изчезвайте оттук, вие двамата! Луната е пълна, нощта е само за влюбени! Вървете и се забавлявайте!

Не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят заповедта на Леони. Когато Доминик и Мелиса бавно изчезнаха в мрака, младата съпруга на Морган се обърна доволно към останалите:

— Много лошо ли се държах?

Отговори й всеобщ смях, към който не се присъединиха само Лейтимър и Дебора. В настъпилата тишина Ройс отбеляза:

— Не смятате ли, че тази тактика би могла да бъде приложена от дук Уелингтън срещу Наполеон?

Дебора, чието красиво лице изразяваше гняв и разочарование, отговори задавено:

— Тази жена е толкова пряма! Лека-полека се убеждавам, че тези американци нямат и понятие от добри маниери!

— Е, може и да сте права — усмихна се добродушно Ройс. — Но защо продължавате да живеете между нас, щом сте на това мнение?

С поглед, в който се четеше злоба, Дебора отвърна:

— Вероятно не се изразих правилно. Трябваше да кажа „някои“ американци. Има много, които умеят да се движат в обществото, но Леони Слейд очевидно не е от тях.

— Аха, значи Леони ви е развалила настроението? — попита със злобно удовлетворение Ройс. Ала навреме се сети, че би могъл да навреди на общото дело, ако раздразни още повече сестрата на Лейтимър, и се извини: — Прощавайте, лейди Боудън, исках просто да се пошегувам. За съжаление ние, американците, обичаме да дразним събеседниците си.

Дебора смръщи презрително носле, но не каза нищо. Вместо това отправи недвусмислен поглед към брат си, който не беше казал нито дума, и отбеляза сухо:

— Крайно време е да тръгваме. Съмнявам се, че домакините все още се интересуват от нашето присъствие.

Ала Дебора се лъжеше. Мелиса не можеше да мисли за нищо друго, освен за съперницата си, и мислите й бяха всичко друго, само не и любезни. Гореше от желание и Дебора, и собственият й съпруг да получат заслуженото наказание. Само мисълта за отмъщение я възпря да не се нахвърли с юмруци върху Доминик. Никога не беше изпитвала такъв бесен гняв. Слава Богу, че в градината беше тъмно! Имаше възможност да се овладее и да се върне при гостите си като сияеща домакиня. А що се отнасяше до мъжа й… тя изскърца със зъби. Най-добре да го… тъй като не й хрумваше нищо подходящо, тя откъсна ръката си от неговата и се втренчи неподвижно в мрака.

Ако си въобразяваше, че вълнението й е останало скрито, Мелиса се лъжеше. Доминик усещаше тръпките в младото, стройно тяло, което беше толкова близо до неговото, и не й се сърдеше. Самият той беше близо до точката на избухване и трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и отново да вземе нещата в свои ръце. Погледна я колебливо, пое си дълбоко дъх и заговори накъсано:

— Мелиса… знам, че ситуацията ти се струва недвусмислена, но много бих искал да ти обясня как стоят нещата в действителност. Повярвай ми, няма защо да се страхуваш от лейди Боудън! Дори ако търся компанията й по-често, отколкото твоята, това няма нищо общо с теб.

— Много ти благодаря! — изфуча ядно Мелиса и се обърна към него с искрящи от гняв очи. Стисна ръце в юмруци и продължи: — Не желая да слушам извиненията ти! Поведението ти не оставя и следа от съмнение, че не се трогваш от чувствата ми. Бъди уверен обаче, че за в бъдеще аз също няма да се вълнувам от твоите! А сега те моля да ме извиниш — трябва да се погрижа за гостите, които ти отдавна си забравил.

Доминик не издържа. Гневът му избухна с нова сила и той процеди през стиснати зъби:

— Ще ме чуеш ли най-после, по дяволите! Знам, че е много лошо, но аз съм длъжен да… — Той спря като закован, защото не знаеше дали би могъл да довери на Мелиса един толкова важен проблем. Ако тя беше като повечето жени по света, Дебора много скоро щеше да узнае всичко и Лейтимър щеше да разбере, че е под подозрение.

— Е? Какво толкова важно трябва да направиш? — попита заплашително тя, скръсти ръце и нетърпеливо затропа с крак.

Не, тя нямаше да му повярва! Опитвайки се да запази самообладание, той отвърна:

— Мелиса, така не може да продължава… трябва да се изясним… — Той я улови за раменете и леко я разтърси.

Ала веднага разбра, че това приближаване е било грешка. Побесняла от гняв, Мелиса го отблъсна.

— Не ме докосвай! — изфуча като фурия тя.

Сега беше ред на Доминик да избухне като вулкан. Той ли да не я докосва? Макар че беше негова жена и че гореше от желание да я люби? Макар че изпълваше дните и нощите му и го караше да се топи от копнеж като последен хлапак? Забравил добрите си намерения, той се поддаде на изгарящото физическо желание, сграбчи жена си за раменете и я привлече към себе си.

— Да не те докосвам, така ли? Искате невъзможното, мадам! — И устните му безмилостно завзеха нейните.

Отначало Мелиса понечи да се отбранява. Започна да се извива в ръцете му, юмруците й затрополиха по гърба му. Напразни усилия, защото Доминик не усещаше нищо. Единственият му стремеж беше да я накара да отговори на целувката, да събуди страстта й.

Тази борба продължи не повече от тридесет секунди, при което Мелиса беше тласкана от луд гняв, а Доминик от инстинкти, за чието съществуване не беше и подозирал. Внезапно Мелиса усети добре познатата коварна и сладостна вълна на физическото желание, която премина по тялото й, и с все сила се притисна до Доминик.

Макар че разумът й се замъгли, тя все още смяташе, че трябва да избяга от него. Движенията й издаваха паника. Направи още няколко безполезни опита да се изтръгне от прегръдката му, но много скоро решителността й се разколеба и тя се отдаде безводно на тъмното, магнетично влечение на тялото си. Все пак предприе последен, отчаян опит да се освободи, но ръцете на Доминик я обхванаха още по-здраво, а горещите му целувки пробиха и последните бариери, които беше издигнала помежду им. Срамът и желанието се сблъскаха и от гърдите й се изтръгна задавено хълцане. Накрая Мелиса се предаде и отговори на целувките му, притискайки се до него с нарастваща сила.

Отдаването й означаваше за него всичко. Доминик забрави света около себе си. Остана само топлото, страстно тяло в ръцете му. Обезумял от желание, той плъзна ръце по хълбоците й, притисна я до тялото си и се раздвижи в недвусмислен ритъм. Струваше му се, че полудява от страст. След малко вдигна глава и проговори с предрезгавял от вълнение глас:

— Ти си съвършена! Искам да… — Погледът му бе привлечен от разкошното деколте и той не можа да се удържи да не целуне с цялата си страст подаващите се изпод дантелата млади гърди. — Никога не съм се чувствал така… — простена той. — Ти изпълваш мислите ми… По цяла нощ лежа буден и си спомням дъха на голото ти тяло… Копнея да вкуся плътта ти, да изпитам насладата от милувките ти… Желая те толкова силно, че не съм в състояние да мисля…

Думите му прозвучаха странно в ушите на Мелиса — едновременно сладки и горчиви. Ако между тях имаше една-единствена за любов или поне намек, че изпитва към нея нещо повече от физическа страст, тя щеше да забрави тревогите и съмненията си. Но сега не можа. Всяка дума, която чуваше, се забиваше като остър нож в сърцето й. Съпругът й копнееше единствено за физическо удоволствие! Всяка друга жена можеше да задоволи желанието му и макар че в момента беше полудял от страст по нейното тяло, тя отлично си представяше, че е казвал същото и на Дебора. Непременно й го беше казвал! Това прозрение я отрезви като кофа студена вода и необузданата й страст угасна, сякаш никога не беше съществувала. Обезкуражена, тя се опита да се откъсне от него, изпълнена с чувство на унижение и отчаяние.

Доминик инстинктивно се възпротиви на първия й опит да избяга, но нещо в поведението й и в начина на съпротива му се стори странно. Принуди се да я освободи, макар и с неохота. Минутите минаваха и когато и неговото желание се поукроти, той попита с искрено учудване:

— Какво ти е? Ти ме желаеше… също така отчаяно, както те желаех аз.

Мелиса отвърна лице и трескаво приглади роклята си, не можейки да намери правилните думи. Какво ли щеше да стане, ако му заявеше открито: не е достатъчно само да ме желаеш. Искам твоята любов! Устните й се опънаха в горчива усмивка. Колко просто щеше да бъде, ако Доминик й отговореше: но аз те обичам! Мелиса не беше толкова наивна да не знае, че в огъня на страстта мъжете говорят неща, които не мислят. Как да му повярва? Още повече, след като беше наговорил всички тези неща за жаждата по тялото й… Все пак трябваше да отговори нещо, и повикала на помощ част от предишния си гняв, тя изрече няколко жестоки думи:

— Ти си много опитен любовник. Убедена съм, че съумяваш да накараш всяка жена да те пожелае… поне за известно време. — Опита се да прикрие болката и горчивината и добави хладно: — За съжаление опитът ти успя да победи скрупулите ми, но ти обещавам, че това няма да се повтори. А когато имаш нужда от жена, лейди Боудън със сигурност ще ти се притече на помощ. — И заключи с дразнещо равнодушие: — А сега е време да се върнем при гостите си, не мислиш ли и ти така?

Макар да се показваше хладна и равнодушна, в гърдите й бушуваше истинска буря, а леденият, изпълнен с презрение поглед, с който я удостои Доминик, ни най-малко не беше в състояние да успокои нервите й. Защо? — питаше се с болка той. Защо ми причинява това? Защо е топла и страстна в прегръдката ми, а в следващия миг става студена и безчувствена като статуя… Показа му недвусмислено желанието си, а после… По каква причина се преструваше, че помежду им не съществува страст? Защо се държеше така? Нито за миг не му хрумна, че досега не беше споменал нето веднъж думичката любов и дори не й беше намекнал, че емоциите, които съществуваха между тях, са нещо повече от чисто физическо привличане.

Той я гледаше с присвити очи и се изкушаваше от мисълта да я просне на тревата и да й даде добър урок. Трябваше да й покаже колко опасна е тази игра — да го раздразни до полуда с примамливото си тяло и в последния момент да му откаже прелестите си. Дали зад това не се криеше някакво перверзно удоволствие? Или беше проява на чисто женска злоба?

Приглушен смях отекна в нощта. Мелиса беше права, имаха гости. Той преглътна проклятието, което напираше на езика му, и я улови под ръка.

— Тъй вярно, милостива госпожо, време е да се върнем при гостите! Там поне ще се забавлявам — заключи с горчиво презрение той.

До края на вечерта двамата играха ролите си толкова добре, че никой не заподозря нищо за възцарилото се между домакините напрежение. Ала Леони не се лъжеше толкова лесно. Когато потеглиха обратно, тя не можа да удържи любопитството си и попита Морган:

— Какво става с Доминик? Не го разбирам. Има си възхитителна млада жена, а посвещава толкова време на онази алчна лейди Боудън. — Смръщеното й чело издаваше, че е сериозно загрижена.

— След всички усилия, които положих, за да го помиря с Мелиса, май не постигнах нищо, а? Нали ги видя как се сбогуваха с гостите си!

Морган избухна в смях.

— Не се тревожи, скъпа. Сигурен съм, че Доминик ще съумее да се справи сам с домашните си проблеми. — И замислено прибави: — Макар че ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че не ми се иска да съм на негово място. Пътят, който му предстои да измине, е осеян с опасни дупки.

— Какво говориш? Нима трябва да прави нещо друго, освен да се държи по-далеч от онази личност и да се прояви като почтен, любящ съпруг?

— Не, става въпрос за нещо друго — призна непредпазливо Морган, тъй като беше посветил цялото си внимание на разлудувалия се кон.

— Така ли? — Любопитството на Леони се събуди. — За какво всъщност става дума? Да не би да има връзка с разговора, който водихте с Джейсън в Оук Холоу?

Морган, който би предпочел жена му да не е надарена с толкова ярко изразена наблюдателност, въздъхна. Двамата с Леони нямаха тайни един от друг и той знаеше, че съпругата му няма да се раздрънка. И сам не знаеше защо досега бе премълчавал за случилото се онази вечер. Може би се тревожеше, че Леони няма да сподели становището му, или пък много добре знаеше, че начинът, по който бяха постъпили с Доминик, не беше особено почтен.

Обзет от внезапно смущение, той промърмори:

— Джейсън подозира, че Лейтимър и сестра му са пристигнали в Америка по причини, различни от онези, които изтъкват. Затова поиска от Ройс и Доминик да си държат очите и ушите отворени.

— Е, и?

Морган се покашля нервно.

— Ами… Тъй като Доминик и Лейтимър са врагове, Джейсън сметна, че е най-добре Ройс да съсредоточи вниманието си върху брата, а Доминик върху сестрата.

— Какво? — провикна се възмутено Леони. В очите й блесна гняв. Гласът й прозвуча заплашително: — Това означава ли, че ти също си позволил на Доминик да ухажва онази ужасна личност и да занемарява жена си?

— Не е точно така — отговори несдържано Морган, също обзет от гняв. — Никой не очаква Доминик да преспи с онази жена. Казахме си обаче, че няма да навреди, ако продължи да поддържа приятелски отношения с нея. Колкото и да ни е неприятно, тя не крие чувствата си към него, нали? Защо да не се възползваме от глупостта й?

— Mon Dieu! — изкрещя вбесено Леони. — Не мога да повярвам на ушите си! Та Доминик се ожени само преди месец, глупаци такива! Как можеш да искаш от него да ухажва друга жена, освен своята собствена? След всичките тези години, през които си мечтаех как той ще се влюби и ще се ожени, сега ти развали всичко! Ти и Джейсън ще разрушите живота му! Нищо чудно, че бедната Мелиса изгаря от мъка!

Морган дръпна рязко яздите на коня и се обърна сърдито към жена си:

— Не смей да й кажеш! Съмнявам се, че Мелиса е някоя клюкарка, но преди да знаем със сигурност, че може да си държи езика зад зъбите, тя не бива да узнае нищо за задачата на Доминик. Признавам, че времето не е особено удачно, но трябва на всяка цена да узнаем какво възнамерява Лейтимър. Имаме всички основания да смятаме, че е шпионин и че пребиваването му тук ще навреди на интересите на страната ни.

Леони не се трогна от обяснението му.

— Ще полудея! — изсъска ядно тя. — Толкова съм разгневена, че не желая да обсъждам повече тази отвратителна тема. Всъщност… — Тя присви очи и това би трябвало да подскаже на Морган какво предстои, но той не забеляза нищо, не усети дори измамната мекота в гласа й: — О, божичко! Падна ми чантичката. Би ли слязъл да ми я подадеш?

Морган тихо изруга, скочи от бъгито и отиде от другата страна. Наведе се, вдигна обшитата с перли копринена торбичка и я мушна в ръката й.

— Ето ви торбичката, мадам — изръмжа сърдито той. Леони се усмихна хладно.

— Благодаря ви, мосю, но аз все още съм ви сърдита… и тази вечер не желая да ви виждам повече! — Тя плесна енергично с камшика и остави съпруга си сам насред пътя.

Морган я проследи с изумен поглед. След като изригна цял куп проклятия, той се закле, че много скоро жена му ще му падне в ръчичките и тогава…

Тъй като Леони го беше изоставила само на четвърт миля от къщата на Доминик, а и познаваше добре темперамента и, той сметна, че най-умното е да си потърси друг подслон за през нощта. Ръмжейки под нос, той тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Двамата с Леони бяха тръгнали последни и мисълта, че никой няма да стане свидетел на унизителното му завръщане, му беше поне малка утеха.

След няколко минути видя къщата и с облекчение установи, че брат му още не си е легнал. Докато се изкачваше по стълбите към галерията, забеляза Доминик в полумрака с полупълна чаша в едната ръка и тънка пура в другата. На масичката беше оставена кристална гарафа с бренди.

Доминик, който беше свалил жакета и разхлабил вратовръзката си, ни най-малко не се учуди от неочакваната поява на брат си. Ограничи се да вдигне едната си вежда, да посочи празния стол и да произнесе с подигравателен тон:

— Е, какво стана? Да не би Леони да те е изгонила от брачното ложе?

Морган се ухили широко.

— Точно така, изгони ме. Дяволска жена си имам, не намираш ли! Но не й се сърдя, макар да съм твърдо решен да си отмъстя!

Без да каже нито дума повече, Доминик позвъни на слугата и поръча още една чаша и пури. После нареди да приготвят легло на Морган в кабинета. Брат му се разположи удобно в отсрещното кресло, свали жакета и вратовръзката си и отпи с удоволствие от старото бренди.

Настъпи кратко мълчание. И двамата мъже размишляваха за нерадостната си съдба. Никак не беше приятно, защото Морган много добре знаеше какво му предстои. Леони не беше жена, която щеше да остави нещата току-така. Нямаше защо да се страхува, че ще отвори очите на Мелиса, но беше повече от ясно, че ще се намеси по някакъв начин… и че ще направи живота му труден. От своя страна, Доминик осъзнаваше, че няма никаква надежда да прокара мост през зейналата между него и Мелиса пропаст, преди да е се отдалечил на безопасно разстояние от Дебора. И на двамата предстоеше неясно бъдеще. Обзети от една и съща мисъл, двамата проговориха в един глас:

— Давол да го вземе този Джейсън Севидж!