Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (26)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Едва когато предаде коня си в ръцете на ратая и тръгна бавно към къщата, Доминик се сети, че не беше много прилично да се връща толкова късно в къщи, особено след нощ, прекарана на игралната маса. Времето, когато се съобразяваше единствено със собствените си желания, беше безвъзвратно отминало. Беше сигурен, че Мелиса няма да реагира любезно на завръщането му в тази ранна сутрин, макар че мотивите за закъснението му бяха повече от благородни.

Положението се усложняваше още повече от многото неизречени неща помежду им. Стана му неприятно при мисълта, че жена му може да го помисли не само за женкар, но и за пристрастен към хазарта.

Той изкачи на пръсти стълбите към галерията, надявайки се да проникне в къщата незабелязан. Открехна бавно входната врата и се взря в полумрака като човек, замислящ нещо лошо.

Преддверието беше празно и той въздъхна облекчено. Изкачи няколко стъпала и когато повярва, че се е отървал, на площадката се появи Мелиса, отспала си и много бодра след една нощ, изпълнена с приятни сънища. Така и не се разбра кой от двамата остана по-изненадан.

Като видя жалкото състояние на Доминик, Мелиса смръщи чело. Безгрижната и усмивка угасна. Погледът й се плъзна по тъмните кръгове под очите, разхлабената вратовръзка и омачканите бричове.

— Нима се връщаш едва сега от вечерта у Том Нортън? — попита невярващо тя.

Доминик, който усети как вратовръзката стяга гърлото му, се изкачи с мъка по оставащите му стъпала.

— Представях си другояче срещата ни, но ако ми позволиш няколко часа отсрочка, ще ти дам задоволително обяснение за това къде и как съм прекарал нощта.

Моментът беше труден за Мелиса — по най-различни причини. Седмици наред си бе втълпявала, че съпругът й не е толкова лош, колкото го представяха, а сега… След като почти бе повярвала, че Доминик не се интересува от други жени, сега той изискваше от нея да извини отсъствието му през нощта.

Доверието й бе поставено на огромно изпитание — Мелиса отлично помнеше как изглеждаше баща й, след като бе загубил огромни суми на игралната маса. Трябваше ли сега да преживее същото и с мъжа си! В сърцето й се надигна луд гняв, но тя се овладя и попита с подчертано равнодушие:

— Често ли го правиш?

Доминик се опита да улови погледа й и с отслабващ кураж установи, че жена му се е отдръпнала от него. В красивите й очи се четеше пренебрежение. Къде изчезнаха топлите искри, които през изминалите седмици му вдъхваха надежда? Трябваше на всяка цена да предотврати издигането на нова преграда помежду им! Той посегна към ръката й и заговори настойчиво:

— Заклевам се, че това няма да се повтори. Уверявам те, че нямам навика да оставам по цяла нощ на игралната маса, и ти трябва да ми повярваш. Трябваше да уредя нещо… нещо, което със сигурност ще оправдаеш, когато узнаеш за какво се касае. — Макар че Мелиса се дърпаше, той я привлече към себе си. Притисна устни в бузата й и продължи, подчертавайки всяка дума: — Ако настояваш, веднага ще ти кажа за какво се отнася. Аз обаче бих предпочел да не ти обясня сега, когато все още не разполагам с доказателства за онова, което съм свършил през последните няколко часа.

Мелиса не можеше да реши. Сърцето й беше склонно да му даде всичко, което поискаше, но здравият човешки разум я съветваше да не се оставя да бъде омагьосана от властния му чар. Беше възможно той да иска само да печели време, за да измисли някакво оправдание, което да го оневини в очите й… Ами ако казваше истината?

В гласа й прозвуча неприкрито недоверие:

— Кога ще бъдеш в състояние да ми дадеш обяснение, след като не можеш да го направиш сега?

Доминик се усмихна и сърцето й направи огромен скок.

— Какво ще кажеш за четири следобед?

Малиса кимна хладно, казвайки се, че е изгубила ума си, едновременно с това изпълнена с отчаяна надежда, че сляпото й доверие в Доминик ще бъде оправдано.

Той я целуна бегло по челото и заключи бодро:

— Много добре! Облечи най-хубавата си рокля и ме чакай в люлката точно в четири следобед.

Не знаейки да плаче или да се смее, Мелиса продължи да гледа след него, докато той изчезна в спалнята си. След малко вдигна рамене и тръгна надолу по стълбата. Скоро щеше да узнае дали е най-щастливата жена на света — или най-голямата глупачка!

Точно в два следобед Доминик пристигна пред единствената банка на градчето и не се учуди ни най-малко, когато завари на входа Ройс и Закари. След като завърза коня си за един кол, той скочи от седлото и се осведоми с ироничен поглед:

— Дойдохте, за да се убедите лично, че Лейтимър ще изплати дълга си, нали?

— И за да бъдем сигурни, че няма да направиш някоя глупост — изръмжа сърдито Ройс. — Например да го извикаш на дуел.

— Странно, но бях много по-доволен да го раня на игралната маса — отговори с усмивка Доминик.

Ройс го изгледа скептично, но премълча. Тримата влязоха в банката и веднага бяха поканени в кабинета на мистър Смитфийлд. Лейтимър, който изглеждаше уморен и мрачен, вече беше дошъл и седеше на тапицираното с кожа кресло пред огромното писалище на банкера. Възрастният мъж, чиито изискани черти изразяваха неодобрение, посочи на посетителите си столове, покашля се многозначително и заговори отмерено:

— Мистър Лейтимър ми обясни положението и ме упълномощи да ви изплатя голямата част от сумата още днес следобед.

— Голямата част? — повтори цинично Доминик. — Доколкото си спомням, вчера играхме на цялата сума, не само на част от нея.

Лейтимър застина на мястото си. Студените му сини очи святкаха злобно.

— Днес мога да ви платя тридесет и пет хиляди долара, не повече. Нима искате сестра ми и аз да останем без стотинка? — изсъска той.

Доминик го изгледа незаинтересовано.

— Простете, но ако си спомням добре, сумата възлизаше на петдесет хиляди!

— По дяволите! Много добре знаете колко ви дължа! — изрева ядно Лейтимър, поддал се за миг на омразата и разочарованието си. Ала успя да се овладее, потисна гнева си и само злобните искри в сините очи разкриваха обзелата го ярост. След малко се покашля и отговори:

— Ще изплатя дълга си. Знайте, че нямам обичай да играя на суми, които превишават възможностите ми. За съжаление ще се наложи да изчакате известно време, преди да успея да събера остатъка. Надявах се, че сте достатъчно джентълмен, за да ми дадете известна отсрочка.

Погледът на Доминик издаваше безкрайно равнодушие.

— Джентълмен значи… Джентълменът не е способен да ви лиши от средствата за живот… да ви отнеме покрива над главата… да изхвърли вас и очарователната ви сестра на улицата и да ви остави само дрехите на гърба. Кой знае, ако трябваше да разчитате на милостта на някой непознат… Човек, попаднали в такава ситуация, е в състояние да извърши неща, които иначе са му отвратителни, неща отблъскващи и унизителни… Сигурен съм, че един истински джентълмен не би ви изложил на такава опасност. — Доминик погледна врага си право в очите и в погледа му нямаше капка милост. — Не, само един негодник, само един подлец и мерзавец би извършил подобно нещо. — Гласът му звучеше опасно тихо.

Лейтимър се скова, сякаш очакваше да го ударят. Ала Доминик му обърна гръб и заключи с безразличие:

— Разбира се, давам ви време да съберете парите. За разлика от някои хора аз не съм подлец. Колко време ви е необходимо? Седмица? Две?

Лейтимър се беше надявал на по-дълга отсрочка, но се излъга в очакванията си. Дори да беше имал намерение да върне цялата сума, което не отговаряше на действителността, той нямаше да успее да събере парите, преди да е изтекла поне половин година. Ръцете му се свиха в юмруци. Един ден Слейд щеше да си плати за унижението, на което го беше подложил… скъпо щеше да си плати…

Потискайки обзелата го жажда за отмъщение, той се постара да обмисли положението си. Сега най-важното беше да спечели време. Случилото се миналата нощ ограничаваше силно обсега на действията му, но все още в ръкавите му бяха скрити няколко коза. На първо място, младият Франклин. Трябваше на всяка цена да обере този младок, за да възстанови разклатените си финанси. Второ, корабът, който след Нова година щеше да го отведе обратно в Англия, вече го чакаше. Ако успееше да отложи с няколко месеца изплащането на останалата сума, двамата с Дебора щяха да се измъкнат тайно от града и много скоро щяха да бъдат разделени от опасния Доминик Слейд с безкрайния океан — е, поне за известно време. Но поне щеше да има възможност да размисли какво да предприеме, ако Доминик се появи в Лондон и започне да настоява за парите си.

Лейтимър се намираше в много неловко положение. За да не рискува младият Франклин да откаже да играе с него, трябваше непременно да възстанови доброто си име в малкия град. За съжаление обаче не притежаваше достатъчно пари, за да си върне дълга на Доминик. Ако станеше известно, че не е платил дълговете си, плановете му щяха да пострадат. Почтените граждани щяха да престанат да го канят на приемите си и лошата слава без съмнение щеше да го последва чак в Ню Орлиънс. А трябваше на всяка цена да оскубе още няколко птички… Лейтимър възлагаше големи надежди на Ню Орлиънс и не искаше да рискува шансовете, които този известен с пороците си град предлагаше на човек като него.

Сега най-важното беше да получи отсрочка от Доминик. Ако успееше да го накара да почака поне до Нова година — а дотогава оставаха по-малко от три месеца, — тогава щеше да има време да спечели тлъста сумичка от Франклин и да се укрие в Ню Орлиънс. Роксбъри беше обещал да депозира известна сума в една от тамошните банки, следователно най-неотложните му проблеми щяха да бъдат решени още с пристигането. Но Лейтимър нямаше намерение да напусне страната само с парите от Роксбъри, макар в Лондон да го очакваше едно малко състояние. Като начало, възнамеряваше да измъкне колкото се може повече от франклин и да плати на Доминик само толкова, колкото беше абсолютно необходимо.

След като премисли подробно възможностите си, той положи усилия да се усмихне и заговори с лениво безразличие:

— За съжаление положението ми е твърде трудно. — Забелязал острия поглед на Доминик, той разпери умолително ръце и продължи угоднически: — Както знаете, тук съм сред чужди хора. Дойдох в Америка с намерението да я пропътувам надлъж и нашир, затова още на тръгване от Лондон прехвърлих средствата за пътуването в няколко банки в различни градове, които възнамерявах да посетя. Стори ми се по-просто, отколкото да нося парите със себе си. Една доста голяма сума ме очаква в една от банките на Ню Орлиънс. — Той се облегна назад и се постара гласът му да звучи безгрижно: — Колкото и приятно да беше пребиваването ми тук, смятам след седмици или две да се отправя към столицата на Луизиана. Ще ме облекчите извънредно много, ако ми позволите да уредя дълга си към вас след пристигането в този град. — И заключи с израз на учтив интерес: — Разбира се, вие сте в правото си да се откажете. Ако парите са ви необходими веднага, аз съм готов да изискам прехвърляне на сумата от банката си в Ню Орлиънс.

Доминик познаваше добре англичанина и не се съмняваше нито за секунда, че никога няма да получи парите си. Затова се поколеба какво да реши: дали да настоява за цялата сума или да остави Лейтимър още малко да се мята на въдицата…

Точно така, нямаше да му навреди, ако му нанесеше още един удар. Затова проговори отмерено:

— Нямам нищо против да почакам, докато заминете за Ню Орлиънс. — Усмихна се отзивчиво и прибави: — Всъщност, това стечение на обстоятелствата е благоприятно за мен, защото аз също имам намерение да посетя този град в най-скоро време. Закъсняло сватбено пътешествие, така да се каже.

Лейтимър, който вече си беше отдъхнал, усети как нервите му отново се опънаха. Почувства се като мишле в ноктите на безмилостна котка. Неловкостта му нарасна, когато Закари се провикна учудено:

— Лиса не ми е казала нищо за пътуване до Ню Орлиънс!

Без да сваля очи от Лейтимър, Доминик обясни:

— Реших го само преди миг. Смятам да я изненадам.

Лейтимър разбра много добре какво имаше предвид врагът му и попита, треперейки от гняв:

— Е, разбрахме ли се? Мога ли да платя остатъка в Ню Орлиънс?

Доминик, който започваше да се отегчава, се надигна от мястото си.

— Да. Предлагам да определим дата. Не бих желал да отлагаме твърде много.

— Да кажем, на първи декември? — предложи Лейтимър и също се изправи.

— Отлично. Но защо си тръгвате, Лейтимър? Не ви ли е интересно къде ще отидат парите ви?

Едва успявайки да овладее бушуващия в гърдите му гняв, англичанинът проговори мрачно:

— Какво значение има, след като вече не са мои?

Доминик се усмихна.

— Чуйте и ще видите дали няма да промените мнението си. — Без да сваля поглед от него, той продължи отсечено: — Желая да откриете нова сметка, мистър Смитфийлд, и да внесете в нея сумата, получена от мистър Лейтимър. Сметката да бъде на името на жена ми. Парите ще принадлежат само на нея. Нещо като… възмездие…

Устните на Лейтимър нервно потръпнаха. Най-после беше започнал да разбира. В погледа му пламна огън и той направи крачка към Доминик.

— Значи знаете! — изсъска той и цялата насъбрана омраза се отрази по лицето му.

Доминик се усмихна като сит тигър.

— Разбира се — отговори хладно той.

Тъй като не беше в състояние да запази приличие, Лейтимър изрева:

— Може и да сте спечелили този рунд, Слейд, но ще има и следващ път и тогава ще си платите за всичко!

Той се обърна рязко, изскочи от стаята и тресна вратата зад гърба си. За миг се възцари напрегната тишина, прекъсната от смаяния мистър Смитфийлд:

— Божичко, никога не бих повярвал, че мистър Лейтимър е в състояние да се държи по този начин! А аз го смятах за съвършен джентълмен…

Останалите трима се отказаха от коментар и банкерът се зае отново със задълженията си.

— Изчакайте за момент, мистър Слейд. Трябва да подготвя документите.

Доминик сведе учтиво глава и малко след това приятелите се сбогуваха тържествено с добрия банкер. Когато се качиха на конете си и потеглиха към края на града, те не бяха разменили и две думи, но веднага след като оставиха зад себе си последната къща, Ройс заговори възбудено:

— Не смяташ ли, че ни дължиш обяснение? За какво беше този цирк? Още от снощи имам чувството, че участвам в драма, от която съм пропуснал първите две действия.

Доминик се ухили широко.

— Работата е частна, Ройс, и засяга една дама, която ми е много скъпа. Не мисля, че е редно да я обсъждаме. — В очите му святкаха весели искри. — Ще се задоволиш ли, ако ти кажа, че получих удовлетворение с помощта на картите, вместо с шпагата? Освен това споменатата дама много ще се зарадва на това обстоятелство.

Още преди Ройс да изкаже гласно оформилата се в главата му хаплива забележка, Закари се провикна смаяно:

— Вчера си подслушал разговора ни!

Доминик кимна и без заобикалки призна:

— Точно така. Само те моля да не казваш нищо на сестра си. Най-добре е изобщо да забравиш, че този разговор се е състоял.

Ройс отново се намеси, без да крие любопитството си:

— Не смятате ли, че не е прилично да обсъждате тайните си пред трети човек? — Забелязал усмивките им, той продължи унило: — Е, от мен да мине. Сигурен съм, че и сам мога да си съчиня вълнуваща история. Пазете си проклетите тайни, колкото си искате!

Ройс изглеждаше толкова обиден, че двамата му приятели избухнаха в луд смях. Само след минута той се включи в общия изблик на веселие и тримата се сбогуваха в отлично настроение.

Щом пристигна в къщи, Доминик отведе коня си в обора и изкачи с лека стъпка стълбището към галерията. Нареди на прислугата да не го безпокои при никакви обстоятелства и тръгна да търси жена си.

Намери я в люлката, опъната между два млади дъба в едно сенчесто кътче доста настрана от къщата. Вечно зелени дъбове, от които висеше испански мъх, брези и брястове, обрасли с червени лози, обграждаха полянката. Лекият бриз носеше дъх на магнолиеви цветове и жълт жасмин. Доминик вдъхна дълбоко сладкия аромат и се запъти към яркосинята люлка.

Мелиса спеше дълбоко, притиснала до гърдите си томче сонети. По лицето на мъжа се изписа безкрайна нежност. Той се надвеси над спящата и я загледа. Мина известно време, преди с радост да установи, че е последвала съвета му и е облякла нова рокля, въздушно творение от зелена коприна, украсена с много лакти тънка като паяжина брюкселска дантела. Жадният му поглед се плъзна по дългите тъмни мигли, малкия прав нос, сладката мека уста и своенравната брадичка. Моята жена, каза си той със смесица от учудване и радост. Моята скъпа, любима, смела жена.

Не можеше да си представи, че някога я беше смятал за алчна интригантка. Честно си признаваше, че е бил сляп за качествата й. Че се е водил единствено от ината си и може би от съпротивата срещу начина, по който тя си беше играла с чувствата му още от първия миг. Не искаше да се влюбва, нямаше намерение да се жени, но щом в живота му се появи Мелиса, всичко се промени. Само да не беше се съпротивлявал толкова дълго срещу тази промяна…

В този миг Доминик беше готов дори да благодари на Лейтимър, който практически беше тласнал Мелиса в обятията му. Ала гневът, който го обзе след разкритията на Мелиса пред Закари, не можеше да угасне толкова лесно. Лицето му се помрачи, пръстите, които досега бяха милвали една копринена къдрица, неволно я стиснаха по-здраво.

Мелиса се раздвижи и отвори очи. Огледа се сънено, без да знае къде се намира, и когато видя гневното лице на Доминик толкова близо до своето, от гърдите й се изтръгна уплашен писък.

Изпълнен със съжаление и разкаяние, че я е стреснал, Доминик пусна кичура, който държеше.

— Прощавай! Не исках да те уплаша.

Все още нащрек, Мелиса го изгледа крадешком, не можейки да вземе решение как да се държи. Двамата толкова отдавна не бяха оставали сами. Все още беше възбудена и потисната от късното му завръщане и от факта, че беше прекарал цяла нощ край игралната маса. Не стига, че беше женкар, а сега се оказваше, че е пристрастен към хазарта!

Макар че не беше престанала да се нарича глупачка, Мелиса се беше подготвила много грижливо за уговорената среща. Дойде при люлката много преди уговореното време и необичайната следобедна горещина бързо я измори. Без да съзнава какво прави, тя се отпусна в меката люлка и засънува как Доминик й се кълне във вечна любов и как я моли за прошка. А сега сияйният образ от сънищата й я гледаше с мрачно изражение на лицето.

Още преди да бе успяла да каже дума, Доминик се усмихна и отново заприлича на мъжа в съня й.

— Отдавна ли ме чакаш? — прошепна нежно той, без да откъсва очи от разбърканите къдрици и зачервените й страни.

Мелиса усети как сърцето й заби по-бързо под този поглед. Тъй като се чувстваше неловко в това положение, тя понечи да се изправи, но Доминик меко я притисна обратно във възглавниците.

— Не ставай — промълви тихо той. — Изглеждаш толкова прекрасна… макар че ще е още по-прекрасно, ако можех и аз да легна до теб…

Мелиса искаше да се разсърди, или поне да изглежда овладяна и безразлична, но като видя тъмните кръгове под очите му и осеяното с тънките белези на умората красиво лице, сърцето й се разтопи. Разгневена от поведението си, тя се нарече за кой ли път глупава гъска и отвърна, макар и не толкова твърдо, колкото й се искаше:

— Ако прекарваше нощите си в къщи, вместо да скиташ…

— Сърдиш ли ми се, Лиса? — попита сдържано Доминик и посегна към ръката й. — Имаш право, разбира се, но трябваше да свърша нещо много важно и то трая по-дълго, отколкото мислех първоначално. Както вече ти казах, нямам навика да не се прибирам по цяла нощ. — Усмивката му изразяваше смущение. — Е, случвало се е и това, когато бях млад и буен, но сега…

Тъй като не можеше да го остави да се отърве толкова лесно, макар че гневът й беше отлетял някъде много надалеч, Мелиса се постара гласът й да прозвучи възмутено:

— Тогава значи имаш странен начин да го показваш.

— И тук си права — отговори примирено той, бръкна в джоба на жакета си и извади чековата книжка, която бе получил в банката. Пусна я на гърдите й и промърмори: — Надявам се това да ме извини, поне до известна степен.

Мелиса го изгледа смаяно, надигна се и така залюля люлката, че едва не се изтърколи на тревата. Доминик посегна да я задържи. Тя разтвори документа и между веждите й се изписа дълбока бръчка. Не можеше да открие смисъла в цялата тази работа. В книжката пишеше, че на нейно име е открита сметка, по която са вложени тридесет и пет хиляди долара. Тъй като нямаше представа откъде са дошли парите, логично беше да приеме, че Доминик е решил да я умилостиви, като остави на нейно разположение такава голяма сума.

Засегната до дън душа, тя го изгледа хладно и заговори с леден тон:

— Как се осмеляваш да се отнасяш така с мен? Да не мислиш, че можеш да купиш всичко с парите си? Да не мислиш, че с богати подаръци ще ме накараш да си затворя очите пред скандалното ти поведение? Защо ме обиждаш, защо ме унижаваш? Как смееш! — При последните думи гласът й затрепери. Тя се изправи като горда амазонка и великолепната коса се разсипа по раменете й. Изгледа го с искрящи от гняв очи и хвърли книжката в лицето му. — Не искам проклетите ти пари! Никога не съм ги искала!

Доминик разбра веднага, че е направил грешка. Той обхвана с две ръце раменете й, за да не й позволи да избяга.

— Лиса, парите не са мои — започна да обяснява той. — Взех ги от Лейтимър. Цяла нощ играх с него — студено и пресметливо. Направих го само заради теб. Стори ми се, че така е по-добре, отколкото да го убия. Ти беше твърдо решена да не допуснеш дуел, затова реших, че е по-добре да го нараня по друг начин. Затова ме нямаше цялата нощ.

Мелиса замръзна на мястото си.

— Парите са на Лейтимър? — повтори слисано тя. — Защо си ги…?

В този миг й просветна и изражението й се промени невероятно очите й станаха огромни, устата й зяпна. Втренчила поглед в тъмното лице, тя беше неспособна да повярва в топлата му усмивка.

— Ти си подслушал разговора със Закари — проговори най-после тя.

Доминик кимна.

— Да, признавам, че безсрамно подслушах снощния ви разговор, и не съжалявам. — Той понижи глас и продължи, изпълнен с безкрайна нежност: — Откъде иначе бих могъл да узная, че съпругата ми, за която бях твърдо убеден, че ме е взела само заради парите, е невинна жертва на един безскрупулен подлец? Че онази вечер си попаднала неволно в стаята ми и че когато си ми предложила Фоли, това е бил отчаян опит да запазиш дома и честта си? Как иначе можех да разбера, че не си опитна интригантка, алчна за парите ми, а една извънредно смела и почтена млада жена?

Обзета от внезапна плахост, Мелиса сведе очи към гърдите му, докато ръцете й несъзнателно милваха реверите на елегантния жакет.

— Наистина ли мислеше, че съм се омъжила за теб само заради парите ти?

— Да, в началото да. — Устните му милваха къдриците на слепоочието й. — Но само за кратко време. — Той се усмихна и продължи: — Много скоро забелязах, че не обръщаш внимание на подаръците ми, и това ме изправи пред нова загадка. Не можех да проумея защо не си склонна да обереш плодовете на усилията си, след като бе успяла да ме примамиш в клопката на брака.

Мелиса обви ръце около врата му.

— Не съм се омъжила за теб заради парите — пошепна едва чуто тя.

— Вече го знам… Смятам, че Джош е постъпил много зле, като е използвал Закари, за да те принуди да сключиш този брак, но от друга страна се радвам, че го е сторил…

Тъй като не искаше съпругът й да поеме цялата вина за станалите недоразумения — все пак тя помнеше твърде добре известни събития, които я бяха представили в твърде неблагоприятна светлина, — Мелиса призна с готовност:

— Аз също нося вина за случилото се. Отнасях се ужасно с теб. Не биваше да те изхвърлям така жестоко от леглото си онази нощ и всъщност не исках да го направя. След това съжалявах, но бях толкова объркана и толкова ме беше страх, че…

Тя замълча, защото съзнаваше, че само след миг щеше да му признае колко отчаяно се стреми към любовта му. Все още не беше готова за тази смела стъпка. Все още не вярваше в дълбочината на чувствата му. Доминик не беше произнесъл нито една любовна дума, а болезненият въпрос за връзката му с Дебора също оставаше открит.

Тъй като Дебора беше последната, за която Доминик би помислил в този момент, той не можа да свърже внезапното замълчаване на Мелиса с привидните си любовни афери. Беше толкова замаян от признанието й, че едва се удържа да не я грабне в прегръдките си. Но тъй като гореше от нетърпение да чуе следващите й думи, покри с целувки пламналите й страни и тихо настоя:

— Беше те страх, че…?

Мелиса се разтопи в силните му ръце и Доминик повярва, че сърцето му е спряло да бие, докато чакаше напрегнато следващите й думи. За съжаление тишината беше прекъсната не от нежния глас на Мелиса, а от сърдечните викове на чичо Джош, който изскочи с големи крачки на полянката и гръмогласно изрева:

— Ето ви най-после! Къде ли не ви търсих! Прислугата каза, че сте забранили да ви безпокоят, но аз знам, че няма да имате нищо против посещението ми! Особено след като нося такива добри вести!