Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Докато Мелиса препускаше към него, изпълнена с мирни намерения, Доминик мрачно размишляваше как да си отмъсти, като се възползва от изкусителното тяло на съпругата си. Тя няма да бъде единствената, която ще получи своето в този фалшив брак, закле се гневно той и насочи червенокафявия си жребец по пътя към Уилоуглен.

Когато излезе от къщи, не беше решил в коя посока да се отправи. Искаше само да се отдалечи от пресметливата си съпруга, защото ръцете го сърбяха да я зашлеви през лицето! Гордостта му понасяше удар след удар от новоизпечената мисис Слейд, но той нямаше намерение да търпи дълго това положение. Покорността не беше в характера му. Опита се да се утеши, представяйки се как ще опитоми алчното за пари дръзко зверче, за което беше имал нещастието да се ожени. Но скоро трябваше да открие, че най-удовлетворяващите картини на отмъщение са тези, в които сладката и покорна Мелиса отчаяно го моли да я милва и целува. Естествено той щеше да се отнесе студено към тези молби, или поне така се надяваше, но някъде дълбоко в сърцето му се промъкна несигурност.

След като си представи няколко особено приятни сцени на укротяване, той се почувства малко по-добре. Първият пристъп на гняв отмина. Едва сега откри, че е поел към Уилоуглен. Тъй като не му се връщаше в къщи, продължи по тесния път. Щеше да си побъбри със Закари, а можеше и отново да огледа Фоли.

Най-малко очакваше да срещне на пътя си Дебора Лейтимър или, по-точно казано, лейди Дебора Боудън, както беше сегашното й име. Тъкмо завиваше по входната алея към Уилоуглен, когато едва не се сблъска с очарователната дама, придружена от едно конярче.

Макар да не беше в настроение за размяна на светски учтивости, не му оставаше нищо друго, освен да спре и да я поздрави. Пък и беше любопитен защо е дошла да посети младия Закари Сеймур.

— Добро утро, лейди Боудън — промълви с усмивка той. — Как така сте се решили да предприемете тази ранна утринна езда?

Дебора, чието изтънчено лице беше обкръжено от светлоруси къдрици, го изгледа подканващо с големите си сини очи и го удостои с меланхолична усмивка.

— Добро утро, Доминик — проговори меко тя с мелодичния си глас и прибави с укорителен поглед: — Защо толкова церемониално? Та само преди няколко дни…

Учудващо е, но тази жена ми е напълно равнодушна, каза си Доминик, укротявайки танцуващия си кон. Той я огледа внимателно, отбеляза елегантния костюм за езда от сапфиреносиньо платно и изпъкващите под него разкошни форми, не отмина и грацията, с която седеше върху малката си врана кобила — но сърцето му не се трогна нито за миг от крехката красота на Дебора Боупън.

Двадесет и петгодишната Дебора без съмнение беше красавица. Лицето й имаше сърцевидна форма и всичките му черти, от засенчените с гъсти черни ресници очи до чувствено извитата пълна уста, се отличаваха с класическа красота. Средна на ръст, с ярко изразена женственост, някога тя беше възбудила Доминик до крайност. Дори и днес той неволно се възхити на хубостта й, но от опит знаеше, че зад привлекателната й външност не се крие много разум. Някога я смяташе за самото съвършенство, но интригите на брат й, а и нейното поведение, го накараха да осъзнае заблудата си. Вече не й се сърдеше, че е потъпкала най-сладките му младежки мечти. Единственото чувство, което Дебора още беше в състояние да събуди у него, беше съжалението. Съжаляваше я най-вече за липсата на съпротивителни сили, за лекотата, с което се беше оставила брат й да й натрапи женитбата с един старец, съжаляваше я за липсата на кураж, която не й позволяваше да се освободи от опекунството на Лейтимър и да заживее свой собствен живот…

— Всичко наред ли е? Надявам се, че Лейтимър не е…? — попита тихо той.

В красивите очи се появиха сълзи. Макар да се упрекваше в прекалено мекосърдечие, Доминик скочи от коня и се втурна към нея. Хвърли кратък поглед към конярчето и му нареди:

— Тръгвай, Джеймс, аз трябва да поговоря на четири очи с господарката ти.

Едва момчето се беше скрило зад завоя, когато Дебора избухна в плач и се хвърли в обятията на Доминик.

— О, Дом! — разхълца се тя. — Защо тогава не те послушах, защо?

Макар и с неохота, Доминик я прегърна през талията и внимателно огледа околността, надявайки се, че никой не е станал свидетел на тази не особено прилична сцена. Въздъхна примирено и започна да я утешава:

— Всичко това е минало, Деб. Не те обвинявам за случилото се, то беше толкова отдавна. Ти направи своя избор. Няма връщане назад, нали вече ти казах.

Обвила с ръце тила му, тя притисна лице до гърдите му и захълца сърцераздирателно.

— Знам, че си прав, Дом! Знам, че не биваше да ти пиша и да те моля за среща, защото беше сгоден. Искам твърде много, но го правя в памет на старата ни дружба, Дом. Разчитам на твоята доброта.

Тайно в себе си Доминик се съгласи с нея — след като до ушите й беше стигнало, че той живее наблизо, тя му беше писала няколко пъти и писмата й бяха толкова тъжни и безпомощни, че той се бе почувствал задължен да се срещне с нея и да й предложи помощта си. Накрая срещата се беше състояла и той се бе убедил със собствените си очи в нещастието й. Дебора му изповяда цялата си грозна история — заплахите на Лейтимър, насилието, което беше употребил спрямо нея, собствените й страхове… Доминик се трогна, сърцето му се изпълни със съчувствие. Първият му импулс беше да я раздели от брат й. Великодушието му стигна дотам, че й предложи да я приюти в бащината си къща в Начез. Там щеше да бъде на сигурно място. Но Дебора не се съгласи с настояванията му. Тогава той предложи да й даде пари, много пари, за да бъде самостоятелна и да не зависи повече от Лейтимър. Дебора отклони и това предложение и само го изгледа укорително с големите си, изпълнени с доверие сини очи.

Упорството и беше неразбираемо за Доминик. Нима тя предпочиташе да търпи отвратителното отношение на брат си, вместо да приеме великодушното му предложение? По всичко изглеждаше, че Лейтимър е тръгнал да търси втори оглупял старик, тип, който според него представляваше идеален съпруг за красивата му сестричка. Когато узна това, Доминик й се накара и я посъветва да се съпротивлява с всички сили, вместо отново да играе ролята на послушен инструмент в ръцете на брат си. Дебора отново поклати глава.

— Никога не бих направила това! Той е единственият ми близък, освен това е способен да ме набие безмилостно, ако не му се покоря. Или ще ме изхвърли на улицата без пукната пара. Ти не ме разбираш.

Доминик не се възпротиви — той наистина не разбираше аргументите й. Не можеше да проумее защо тази жена позволява на Лейтимър да я използва за целите си, защо допуска дори да я бие, но не можеше да проумее и защо виждаше в негово лице своя единствен спасител, след като го беше захвърлила в Лондон. Знаеше, че той също носи вина за случилото се — в никакъв случай не биваше да отговаря на последното й писмо. Но някога тя означаваше много за него и споменът за миналото беше затвърдил готовността му да й се притече на помощ. Разбира се, Ройс щеше да го нарече глупак и той наистина беше такъв, но изпитваше съжаление към Дебора и искаше да я види щастлива. Ако само се съгласи да я изпратя обратно в Лондон, далече от влиянието на Лейтимър, каза си нетърпеливо той.

Доминик въздъхна, притисна малко по-силно покорното младо тяло и подпря брадичка върху черния цилиндър за езда.

— Трябва да се махнеш от Лейтимър, Дебора! Аз ще уредя всичко вместо теб.

Какво щастие, че Мелиса не можа да чуе думите на съпруга си! Ала дори само видът на застаналия насред пътя Доминик, притиснал в прегръдката си лейди Дебора Боудън, беше достатъчен да събуди неукротимия й гняв. Тя изскърца със зъби и в златнокафявите очи засвяткаха диви искри. Дръпна рязко юздите на коня си, едновременно стъписана и възмутена. Сърцето всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Всяка мисъл за мир, всяка надежда, че обвиненията на Джош и Лейтимър ще се окажат безпочвени, се изпариха само в един миг. Много й се искаше да се втурне като хала към тях и да ги нашиба с камшика за езда, само че не знаеше с кого от двамата грешници да започне. Макар и неохотно, тя призна пред себе си, че това само щеше да усложни още повече положението, и се постара да потисне напиращия гняв. Секундите минаваха, тя седеше на седлото, наблюдаваше всяко движение на нищо неподозиращата двойка и си повтаряше все едно и също: дори да беше женкар — нещо, което в този момент изглеждаше извън всяко съмнение, — Доминик беше неин съпруг, единственият, успял да събуди чувствеността й, и тя нямаше намерение да стои и да гледа как Дебора Боудън се мъчи да й го отнеме. Не, нямаше да напусне безславно бойното поле!

През главата й се нижеха цяла редица неизпълними планове. 11о нямаше време за размишления. Подчинявайки се на спонтанния си характер, тя подкара коня си към двамата, спря на метър от тях и изписа на лицето си усмивка и се провикна:

— Ето те най-после, Доминик! Много лошо от твоя страна, че излезе на разходка сам, без да ме изчакаш! — После огледа доброжелателно смаяната двойка, сякаш намираше за напълно в реда на нещата, че новоизпеченият й съпруг е прегърнал друга жена насред пътя за Уилоуглен. — О, лейди Боудън! Как сте?

Не можеше да се разбере кой от двамата виновници беше по-смутен и объркан. Доминик беше наясно, че самият той щеше да реагира много по-необуздано, ако завареше Мелиса в такава компрометираща ситуация. Лицето на Дебора не издаваше мислите, които кръжаха зад гладкото чело. Сините й очи гледаха Мелиса учтиво, сърцевидните й устни се обтегнаха в мека усмивка.

— Ах, мис Сеймур — пошепна тя, после изхихика и побърза да се поправи: — Прощавайте, вече сте мисис Слейд. Колко съм глупава да ви наричам мис Сеймур!

Без да бърза, Дебора свали ръце от врата на Доминик и отстъпи крачка назад. После приглади полите на синия си костюм за езда и продължи все така меко:

— Не бива да мислите нещо лошо, като ме видяхте да изплаквам мъката си на рамото на Доминик. Ние сме стари приятели, а вие сигурно знаете, че човек не се оказва лесно от старите си навици.

Мелиса се усмихна и отговори с меден глас:

— Нито за миг не бих помислила да се натрапя между двама стари приятели, лейди Боудън.

Доминик, който с мъка удържаше усмивката си, отвърна глава. Значението на тази размяна на думи накара сърцето му да забие по-силно — макар да се правеше на равнодушна, младата му съпруга изгаряше от ревност, това беше повече от ясно! Тя ревнуваше и нямаше никакво намерение да го отстъпи на Дебора Боудън.

В първия миг той бе изпитал смущението и неловкостта на мъж, заловен в компрометиращо положение, ала приятелският поздрав на Мелиса извади на преден план други усещания — възхищение от красотата и поведението й, задоволство от умело прикрития изблик на ревност. Ако наистина беше толкова равнодушна, колкото искаше да изглежда, защо тогава ревнуваше? Какво я беше грижа, че мъжът й е потърсил утеха в обятията на друга? Да, тя ревнуваше и от тази ревност можеха да се извлекат много интересни заключения. Може би трябваше да бъде благодарен на Дебора, че е станала причина за тази малка сцена. Скривайки задоволството си, Доминик обърна гръб на Дебора и тръгна към съпругата си.

Той посегна към ръката на Мелиса, която стискаше здраво юздите на кобилата.

— Много мило от твоя страна, че реагира така толерантно и възпитано. — В сивите очи блестеше подигравка. — Повечето жени не са в състояние да проявят твоето разбиране… Но ти още в самото начало ми даде да разбера, че не те е грижа за заниманията ми извън дома, нали?

От гърлото на Мелиса се изтръгна задавен стон. Не, тя нямаше да изкрещи в лицето му гнева и омразата си! Нямаше да му признае, че е дълбоко засегната от поведението му.

— Докато проявяваш необходимата дискретност, флиртувай, колкото си щеш! — заяви му твърдо тя, хвърли бърз поглед към Дебора, която беше наострила уши, и продължи: — Върши, каквото пожелаеш, скъпи мой! А сега, довиждане! — Тя пришпори малката си кобила, обърна се и препусна в луд галоп през поляните, без да обръща внимание на развяващата се зад гърба й рокля.

Доминик не можеше да откъсне очи от прекрасното видение. С тази разпусната коса и искрящите в злато очи Мелиса беше прекрасна! Дори вдигналата се рокля, която разкриваше доста дръзко глезените и прасците й, засилваше впечатлението за необузданост и своенравие, което въздействаше така силно върху сетивата му. Той продължаваше да се взира като замаян след Мелиса, когато гласът на Дебора го върна рязко в действителността.

— Ама че дивачка си си избрал за съпруга! — извика с необичайна за нея злоба тя. — Разказаха ми, че баща й изобщо не си давал труд да я възпитава. Струваше ми се невероятно… докато не я видях със собствените си очи. Направи ли ти впечатление колко неподходящо беше облечена? — Тя вдигна рамене и въздъхна. — Сигурно ще имаш още много ядове с такава жена!

Доминик се обърна към нея с многозначителна усмивка.

— Права си, скъпа Дебора, но те уверявам, че се наслаждавам на всяка минута, прекарана с нея! Е, да ти помогна ли да възседнеш копчето си или предпочиташ да повикам конярчето?

Дебора усети, че някогашният й любим е станал недостъпен за прелестите й, и се усмихна прелъстително.

— Не исках да те разсърдя, скъпи…

— Не си ме разсърдила. Все пак, надявам се, разбираш, че трябва да продължа пътя си, нали? — Думите му бяха придружени с хладен поглед.

Дебора вдигна рамене.

— Разбира се. Трябваше да се сетя, че искаш да бъдеш сам с жена си — промълви отчаяно тя.

Доминик се задоволи да кимне с глава и без усилия я вдигна на седлото. После се метна на коня си и махна с ръка за сбогом.

— Желая ти добър ден, Дебора. Не допускай брат ти да те използва както някога! И помни — предложението ми да те приютя в бащината си къща или да те изпратя обратно в Лондон остава в сила!

Дебора сведе поглед и отговори едва чуто:

— Толкова си великодушен, Дом. Никога няма да забравя добротата ти. Разчитам на теб като на своя единствен приятел.

— Не говори така, Деб. Сигурно има и друга, които са готови да ти помогнат в случай на нужда. А сега ме извини.

Дебора кимна с меланхолична усмивка.

— Сбогом, Дом. Върви при жена си, докато аз… — Тя въздъхна дълбоко и добави: — …докато аз ще трябва да се върна при брат си.

Доминик, чиито мисли бяха при Мелиса, не се трогна особено от последните й думи и отговори разсеяно:

— Да, направи го. Всичко хубаво. — Без да я погледне, той пришпори коня си и се втурна след опърничавата си съпруга.

Както беше очаквал, намери я в обора на Уилоуглен. Застанала в края на ограденото за конете пасище, тя разчесваше блестящата козина на Фоли с треперещи от гняв ръце.

Доминик скочи от коня, хвърли юздите в ръцете на притичалия ратай и се запъти към жена си. Опря лакти на оградата и се загледа в стройната й фигура. От вниманието му не убягна, че с всяка минута движенията й ставаха по-нервни и бързи.

Мелиса беше забелязала идването му, но упорито отказваше да приеме присъствието му. Не вдигна глава дори когато той пристъпи напред и застана точно пред нея. Само до преди минута си беше представяла със злобно задоволство как ще натика лицето на лейди Боудън в купчината тор, а идването на Доминик сложи край на тези приятни мисли. Все още не беше измислила наказание за него и никое не й се струваше достатъчно страшно. Обърна му гръб и продължи да четка гривата на Фоли, да приема и след това да отхвърля десетки видове наказания за неверния си съпруг. Когато той продължи да стои неподвижен до оградата, чувството, че е злоупотребил с нея по най-отвратителен начин, стана нетърпимо. Накрая тя не издържа, захвърли четката и се обърна към него с гневно святкащи очи. Подпря ръце на хълбоците си и задъхано изрече:

— Как можа да го направиш! Няма и двайсет и четири часа, откакто сме женени, а ти изчезваш от къщи и… и… — Неспособна да продължи, тя го изгледа унищожително.

— И влизам в ролята на женкар, така ли? — помогна й учтиво той.

— Точно така! — изсъска ядно Мелиса.

— Защо се вълнуваш толкова, скъпа? Вчера изрично те предупредих, че има куп други жени, които не могат да устоят на чара ми — отговори невинно той и плъзна чувствен поглед по разкошното й тяло. — Или вече си променила мнението си?

— Да! Не! Но какво значение има, след като ме постави в това конфузно положение! — изфуча вбесено Мелиса. — А сега изчезвай оттук! Не желая да разговарям повече с теб — заключи сърдито тя, недоволна от ускорените удари на сърцето си.

Жена му изглеждаше толкова възхитително сърдита и едновременно с това объркана, че Доминик едва удържа на напора да прескочи оградата и да я грабне в обятията си. Все пак той скри чувствата си и отговори небрежно:

— Много добре, съкровище, щом така искаш. Но запомни едно: ако съжалиш за думите си, побързай да ме уведомиш. А дотогава ми позволи да се забавлявам, както желая.

Попаднала в собствения си капан, Мелиса загуби ума и дума. В очите й блеснаха сълзи. Не можеше да избере нето един от двата пътя. Можеше да преглътне гордостта си и да признае, че го желае с цялото си сърце, или пък… или можеше да спаси гордостта си и да продължи да се прави на равнодушна.

Нито едната от двете възможности не беше по вкуса й. Без да осъзнава какво говори, тя попита с половин глас:

— Ще ми дадеш ли време да помисля?

Доминик никога не я беше виждал толкова потисната. За момент прие сериозно молбата й, но като си припомни противоречията в характера й през краткото време на познанството им, стигна до заключението, че е много опасно да й даде време за размисъл. Най-добре беше да се възползва от предимството си.

— Не, Смятам, че трябва да решим въпроса още сега — отвърна с леко поклащане на глава той.

Ако беше проявил поне малко чувство за вина, или ако се беше отнесъл по-примирително към нея, Мелиса може би щеше да му даде отговора, който искаше да чуе. Сега обаче пренебрежителните му думи я прободоха като с нож и тя замръзна на мястото си. Когато се окопити, вирна решително брадичка и запрати в лицето му горчивите думи:

— Тогава отговорът ми е да! — Тя се обърна и отново се зае да четка козината на Фоли. — Върви и се забавлявай, както си щеш! Не ме е грижа къде и с кого!

В продължение на няколко мига Доминик остана неподвижен, загледан в гъвкавата талия на жена си, измъчван от желанието да и просне на коленете си и да я натупа, както заслужаваше — той, който уж не беше склонен към изблици на насилие! Отговорът му прозвуча разочаровано:

— Много добре, мадам. Щом така желаете, тази вечер няма да се прибера в къщи. — Той се обърна на токовете си и закрачи гордо към коня си, удържайки с мъка напиращия гняв.

Мелиса не видя това — тя беше заета да преглъща горчивите сълзи, които бяха готови да се затъркалят по бузите й. Все пак те успяха да си пробият път и след няколко минути, Закари откри новоомъжената си сестра да хълца сърцераздирателно, прегърнала нрата на Фоли. Момъкът буквално прелетя през оградата и заключи сестра си в обятията си.

— Какво ти е, Лиса? — попита уплашено той. — Случило ли се е нещо? Срещнах Доминик и останах с впечатлението, че е готов да ми откъсне главата.

Мелиса положи усилия да се овладее. Нямаше смисъл да товари Зак с тревогите си. Тя извърна лице и отговори с неравен глас:

— Не се бой, братко. Нали знаеш, че които се обичат, се карат. — Едва когато произнесе тези думи, тя осъзна колко отчаяно желае случилото се да беше обикновен спор между влюбени, който да завърши със скорошно помирение.

Тази мисъл не я напусна през дългите самотни часове, които последваха. Не остана дълго в Уилоуглен — от страх, че Закари ще съумее да й изтръгне истината. Поговори малко с него и потегли обратно. Брат й не посмя да я разпитва повече, макар че се измъчваше от любопитство. Мнението му за необичайния й костюм за езда се ограничи в няколко кратки забележки, а когато тя се метна на седлото, не се удържа да не се пошегува:

— Толкова си красива в тази рокля! Жалко, че цялата е покрита с конски косми.

Мелиса изкриви лице, защото знаеше, бе брат й е прав. Тя си спести острия отговор и пришпори кобилата си. Всъщност нямаше закъде да бърза, защото в малката къща не я очакваше никой.

Празни стаи, празни надежди и мечти. Тя слезе от коня пред входа, предаде юздите на конярчето и побърза да се скрие в стаята си.

Не можеше да си представи, че тази сутрин е излязла оттук, изпълнена с толкова надежди, а сега… Сега се връщаше с разбито сърце.

Ана й помогна да съблече роклята, без да пести учудването си от вида й. Ала Мелиса не чуваше укорните думи на камериерката си. Освежителната баня, приготвена от Ана, повдигна малко духа й, но нищо не беше в състояние да я излекува от мъката й. Отново и отново подлагаше на преоценка чувствата си към Доминик и онова, което откриваше, само усилваше болката й. Разочарована от себе си, уплашена до дън душа, тя установи, че непонятно как се е влюбила в един закоравял женкар и го желае… желае го като последна влюбена глупачка!

„Но как да завоювам любовта му, питаше се отчаяно тя, след като той изобщо не се интересува от мен? Може би вчера не се държах по най-правилния начин… Защо толкова бързах да му посоча вратата? Но дори и да бях постъпила другояче, какво значение има това?“ Въздишката й издаваше дълбока болка.

Потънала в нерадостни мисли, тя ходеше напред-назад из просторната си стая, опитвайки се да намери някакъв изход от ситуацията. Настроението й спадна под нулата. Най-после се отпусна уморено на зеленото плюшено кресло.

Дали да не се престори, че снощната вечер и днешното утро изобщо не са съществували? Дали да не посрещне учтиво и мило Доминик, когато той се върне в къщи? Мелиса изкриви уста. Тя познаваше много добре необуздания си темперамент и избухливата си природа и много се съмняваше, че ще успее да изпълни тази унизителна роля. Много по-вероятно беше да изтърси нещо не особено прилично, вместо да го посрещне с мека усмивка и отворени обятия. Но ако се престореше, че приема безучастно флиртовете му, това само щеше да го окуражи в намерението му да не се задържа много-много в къщи! Не можеше и да го посрещне с гневни крясъци и укори — нали веднага щеше да се сети, че не й е равнодушен! Това е истината, каза си жално тя. Положението й беше ужасно.

Как да се държи? Преди да потърси начин да го привърже към себе си, трябваше да възстанови мира между тях. Беше й необходимо да почувства здрава земя под краката си; трябваше да намери възможност да спаси гордостта си и да запази лицето си, без да създава впечатление, че приема търпеливо поведението му.

Смръщила чело, тя се взираше съсредоточено пред себе си, завладяна от желанието да поправи нещата. Само да имаше малко повече опит в отношенията с мъжете… Може би просто трябваше да се примири със съдбата си и да се задоволи с ролята на необичана, занемарявана и мамена съпруга, към която мъжът се отнасяше щедро и я отрупваше с подаръци, за да прикрие равнодушието си? Мисълта за дългите, празни, безрадостни години, които й предстояха, я накара да потрепери от ужас.

Ако имаше някакъв начин да събуди интереса на Доминик, да го накара да я погледне с нови очи, да го предизвика…

Присвила очи, Мелиса обмисляше възможностите, докато в душата й пропълзя лъч надежда. Мъжете, дори най-равнодушните, бяха склонни да гледат на съпругите си като на своя собственост. Дали пък Доминик не беше ревнив? И ако се окажеше, че наистина я ревнува — дали можеше да се разчита на това несигурно чувство? Пътят, по който би могла да тръгне, беше опасен, а може би и глупав, ала никоя от другите възможности — мека покорност или постоянни караници — не й изглеждаше изпълнима.

Хапейки нервно долната си устна, Мелиса продължи да размишлява, докато планът бавно се оформяше в ума й. Ако се опиташе да прояви безразличие към изневерите му и му намекнеше, че тя също има право да се позабавлява — разбира се, при пълно спазване на дискретността… Нима Доминик нямаше да избухне в луд гняв при тази нейна дързост, стига само да хранеше някакво по-сериозно чувство към нея? А ако й откажеше правото да потърси утеха при други мъже, дали тя щеше да успее да превърне собственическото му чувство в нещо по-дълбоко и трайно?

Мелиса съзнаваше, че планът й е рискован и може да се обърне срещу нея, както и че не е особено разумно да се впуска в подобни приключения. Ала тазсутрешното поведение на Доминик я беше засегнало дълбоко, освен това не можеше да потисне повелите на гордостта си и желанието да опази покълналата в сърцето й любов. Чувстваше се неловко, ревнуваше, беснееше от гняв и плачеше от отчаяние. Като се добавеше и обстоятелството, че това беше първото й проникване в любовните тайнства, можем да я извиним, че избра този толкова рискован път, за да завладее сърцето на съпруга си. В очите й затанцуваха дяволити искри, лицето й грейна в усмивка. Не, тя нямаше да посрещне неверния си съпруг нито с укори, нито с меко покорство. Щеше да го накара да повярва, че е овладяла до съвършенство старата мъдрост, която гласеше: „Онова, което е право за единия, е право и за другия!“