Метаданни
Данни
- Серия
- Луизиана (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Midnight Masquerade, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 90 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Шърли Бъзби. Среднощен маскарад
ИК „Ирис“ 1996
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Siqnie)
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
„Покорност“ беше дума, която Доминик Слейд в никакъв случай не би могъл да свърже със заядливата мис Мелиса Сеймур. А като се имаше предвид и случилото се тази вечер, надеждите за мирен брачен живот ставаха напълно излишни.
Седнал в най-тъмния ъгъл на кръчмата, Доминик не се съмняваше, че годеницата му — а за него нямаше съмнение, че тя ще се съгласи да се омъжи, — щеше да се окаже във висша степен опърничава и нелюбезна. Ако перспективата да се обвърже завинаги с тази жена и да не му изглеждаше привлекателна, то беше убеден поне в две неща: че ще се наслаждава на упражняването на съпружеските си права и че своенравната, силно обезпокояваща и все пак възхитителна бъдеща съпруга няма да му позволи да скучае нито миг. При тази представа по устните му пробягна усмивка и изненаданият Ройс не закъсня да го закачи:
— Е, примири ли се най-после със съдбата си?
Доминик изкриви недоволно лице.
— Примирих се, да. Но ще ти призная, че все още не съм особено въодушевен от предстоящия си брак. Ако не беше твоя братовчедка, а някое друго женско същество, непременно щях да намеря начин да се отърва от задълженията си. — Той помълча и продължи вече по-сериозно: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че наистина не знаех коя е тя? Може да съм способен на какво ли не, но никога не бих си позволил да обезчестя роднината на най-близкия си приятел.
— Вярвам ти — отговори без колебание Роойс. — И много съжалявам, че Мелиса те постави в това неловко положение. — Той смръщи чело. — Много ми се ще да разбера какво е търсила в стаята ти.
— Хайде, хайде… И двамата сме мъже с опит. Много добре знаеш какво е търсила. Дошла е да заложи капан на един невнимателен глупак, тоест на мен.
Ройс не откъсваше поглед от чашата си. Преди години се разбираше много добре с Мелиса, но какво знаеше в действителност за нея? Може би затрудненото финансово положение я бе накарало да прибегне до такива отчаяни мерки… Може би Доминик беше прав. Може би братовчедка му се бе възползвала от първата попаднала й възможност да си улови богат съпруг. Самият той не можеше да го повярва, но пък, от друга страна, не намираше приемливо обяснение за странното й поведение.
— Е, поне няма да останеш с празни ръце — утеши Ройс приятеля си. — Като неин съпруг ще станеш пълноправен собственик на Фоли и онази глупава сделка с подялбата ще се окаже нищожна. — Очите му заблестяха дръзко, когато допълни: — Доколкото успях да видя при влизането си в стаята, ти не беше нечувствителен към прелестите на младата дама. Сигурен съм, че с времето бракът ще ти хареса.
Лицето на Доминик потъмня от гняв.
— Не е много вероятно. А що се отнася до коня, аз вече дадох съгласието си да купя половината и ще удържа на думата си все едно какво ни очаква. Мелиса ще си получи проклетите пари, а аз ще спазя задълженията, които поех днес. — Той се ухили. — Не бих могъл да твърдя, че съм в състояние да променя бъдещата си съпруга, но и нямам никакви намерения да играя ролята на всевластния съпруг.
— Тогава всичко е наред — отвърна развеселено Ройс. — Ако започнеш да я ограничаваш, Мелиса ще ти издере очите. Тя изобщо не е онова, което се разбира под покорна, отстъпчива жена.
— Прав си. Сигурно ще проклинам мига, в който я срещнах, но съм абсолютно сигурен, че някой прекрасен ден ще успея да я опитомя.
— Както виждам, ти не си чак толкова зле настроен към предстоящия си брак — установи сухо Ройс. — Даже напротив, в сърцето ми се промъква подозрението, че очакваш събитието с истинско удоволствие…
— Може би — отговори с тайнствена усмивка Доминик. — Все пак ставам собственик на Фоли, както правилно ми посочи преди малко.
Ройс изпухтя презрително и двамата заговориха за предстоящата сватба. След известни пререкания стигнаха до извода, че средата на август е най-подходящото време и че Мелиса вероятно ще пожелае да се венчае в родния си дом — ако, разбира се, успееха да ремонтират основно Уилоуглен дотогава.
— Ако не — обади се лениво Ройс, — бихме могли да направим сватбата в Оук Холоу. Майка ми умира да дава балове.
След като уредиха и този въпрос, Доминик сметна темата за приключена. Той погледна златния си джобен часовник и промърмори:
— Не е ли време да се върнем при баща ти и бъдещата ми съпруга? Смятам, че му дадохме достатъчно време да я убеди в предимствата на брака. Не, че му се е наложило да използва красноречието си — заключи мрачно той.
Ройс кимна и двамата мъже станаха с намерение да излязат от слабо осветената кръчма. Доминик огледа равнодушно обстановката и когато вече бяха стигнали почти до вратата, спря като закован на мястото си. Беше видял познат. Очите му прекосиха задименото помещение и се втренчиха в елегантния джентълмен, седнал сам на една ъглова маса — Джулиъс Лейтимър. Без да осъзнава какво върши, Доминик направи инстинктивно движение в тази посока, ала Ройс, който също бе забелязал Лейтимър, го сграбчи за рамото.
— Остави го, глупако! — изсъска в ухото му той. — Знам, че много ти се иска да го удушиш, но в момента нямаш никакви основания да го предизвикаш на дуел.
Доминик знаеше, че Ройс казва истината, колкото и неприятна да беше тя. Той се постара да потисне напиращия гняв и хвърли бърз поглед през рамо към стария си враг. Лейтимър не ги беше забелязал. Физиономията му издаваше, че си има други грижи и е забравил напълно старата вражда. Красивото му лице беше мрачно, устните му трептяха от трудно сдържан гняв. Начинът, по който остави халбата си с бира на масата, показа, че нещо или някой го е ядосал извънредно много. Побутван от Ройс, Доминик излезе от кръчмата. Лейтимър можеше да почака — в момента му предстояха по-важни дела. В стаята горе го чакаше годеницата му. Постоянно ускорявайки крачка, той се постара да прогони от ума си образа на Лейтимър.
Повърхностно погледнато, Доминик изглеждаше примирен със съдбата, макар че перспективата за скорошна женитба не го изпълваше с някаква особена радост. Очакваше, че брачният живот ще се окаже едно безкрайно мъчение — и още по-безкрайна пустота, когато първоначалното физическо желание се уталожеше. Беше убеден, че влечението му към Мелиса е само временно. Не я обичаше, освен това беше сигурен, че тя също не го обича. До вчера смяташе, че никога няма да се ожени, камо ли за жена като нея. Макар че външно се усмихваше и се шегуваше с тази катастрофална вечер, дълбоко в себе си Доминик беше бесен от гняв.
От друга страна обаче, той не можеше да отрече, че мис Сеймур притежава нещо, което беше привлякло вниманието му от самото начало. Не можеше да отрече и странното усещане, което завладяваше цялото му същество, когато я целуваше и притискаше в обятията си. Никога не беше изпитвал такава физическа жажда по някоя жена. Искаше това възхитително същество да стане негово — от примамливата сладост на устните до изкусителните прелести на стройното младо тяло. Този вид страст беше нов за него и едновременно го възбуждаше и ожесточаваше. Така че влезе в стаята със странна смесица от очакване, гняв и любопитство. Още с влизането си устреми поглед в коварното женско същество, което бе успяло да го улови в примката на брака.
Мелиса седеше на крайчеца на единствения стол, скръстила ръце в скута си, олицетворение на почтена млада дама. Наметката скриваше всички прелести, които бяха взели ума на Доминик. Тя срещна погледа му с обичайната си упоритост и стисна здраво устни. Цялото й поведение показваше, че случилото се я е засегнало дълбоко. Защо ли продължава да се преструва, че не иска да се омъжи за мен, запита се цинично Доминик.
Джош го посрещна със сияещо лице.
— Ето ви и вас! Сигурен съм, ще се радвате да чуете, че Мелиса най-после се вразуми и прие да стане ваша жена.
Доминик не се учуди ни най-малко. Защо иначе се бе промъкнала в стаята му, ако не беше имала намерението да си улови богат съпруг? Дори не беше довършил тази мисъл, когато в съзнанието му се промъкна странно разочарование. Да, подозренията му се бяха потвърдили. Странно защо беше разочарован, че Мелиса наистина се бе оказала онази хладна и пресметлива интригантка, за която я беше смятал.
Отговорът му прозвуча раздразнено:
— Възхитен съм, че всичко се уреди така добре. Остава ни само да уговорим датата на сватбата и най-после да приключим тази изключително неприятна вечер. — Без да погледне Мелиса, той прибави: — Вече говорих по този въпрос с Ройс и стигнахме до извода, че най-подходящо е да го направим в средата на август.
Мелиса усещаше почти болезнено властното му мъжко излъчване. Още с отварянето на вратата сърцето й спря да бие, а когато погледите им се срещнаха, й се дощя да избяга някъде далече. Защо не го мразеше? Нали й беше причинил най-голямото зло, което можеше да сполети една жена? Скоро обичайната й упоритост се събуди и тя побърза да определи бъдещия си съпруг като нахален и прекалено самоуверен. Едновременно с това обаче беше най-красивият и привлекателен мъж, когото някога беше срещала.
Мелиса беше объркана. В главата й цареше хаос от възхищение, гняв, разкаяние и възбуда, предизвикана от близостта му. Тя повика на помощ борческия си дух и се постара да прогони всички чувства освен горчивината и гнева. Доминик я улесни в тази задава, обяснявайки с очевидно пренебрежение за кога е насрочил сватбата. Побесняла от гняв, че двамата с Ройс си позволяват да разполагат с живота й, без изобщо да я попитат, тя вдигна глава и изстреля думите в лицето на Доминик с цялата омраза, на която беше способна:
— Мисля, че е редно поне да попитате годеницата кога би желала да се омъжи.
Джош, който не беше пропуснал признаците на наближаващата буря, се намеси доста нервно:
— Не се сърди, скъпа, сигурен съм, че твоят… годеник не е искал да прояви невъзпитание.
Заинтересован от противоречивите чувства, които се отразяваха върху лицето на Мелиса, Доминик предположи подигравателно:
— Вероятно годеницата е избрала по-подходяща дата? Ще ми позволите обаче да напомня, че вероятността от скандал ще бъде толкова по-малка, колкото по-скоро се венчаем. Разбира се, тук присъстващите ще мълчат, но и най-добре пазената тайна излиза наяве, когато най-малко го очакваме. Средата на август е достатъчно далече, за да не тръгнат неприятни приказки, за нашето… нека го наречем внезапно решение, освен това ще имаме достатъчно време да уведомим всички приятели и познати.
Това изглеждаше разумно, но средата на август беше твърде близка, твърде плашеща за Мелиса. Тя се постара да изтъкне някои възражения, но напразно. Джош сложи край на дискусията, като заяви възмутено:
— Това не е обикновена сватба, Мелиса! Трябва на всяка цена да избегнем възможния скандал, затова определяме датата на шестнадесети август и край!
Пронизана от три чифта мъжки очи, Мелиса сведе глава, стресната до дън душа от мисълта, че е загубила контрол над собствения си живот.
— Е, добре, на шестнадесети август — промълви тя, преглъщайки сълзите си.
В тона й прозвучаха толкова мъка и отчаяние, че каменното сърце на Доминик се трогна. Без да осъзнава какво върши, той пристъпи към нея и взе студената й ръка в своята. Мелиса вдигна смаяно очи към него и пулсът му веднага се ускори.
— Може би обстоятелствата около нашата сватба не са от най-приятните — заговори задавено той, — но ако вложим малко повече усилия, ще успеем да направим този брак що-годе поносим. — И с крива усмивка заключи: — Аз обещавам да бъда добър съпруг, а ако ти проявиш малко повече отзивчивост, съвместният ни живот може да стане наистина приличен.
Това не звучеше кой знае колко романтично, но в сърцето на Мелиса пропълзя плаха надежда, че ако не бяха в състояние да намерят пълното щастие, двамата все пак можеха да живеят добре един до друг. Плаха усмивка озари лицето й.
— Аз също ще се опитам… Но не ми се вярва, че ще бъде леко — прошепна едва чуто тя.
Доминик изви едната си вежда.
— Трябва да се постараем — и двамата — прозвуча подигравателният му глас. — Понякога животът изисква малко повече напрежение.
Мелиса кимна примирено и Джош мъдро реши, че е крайно време да приключат вечерта, преди годениците отново да са се скарали.
— Виждаш ли, мила — утеши я дружелюбно той, — аз ти казах, че всичко ще се обърне към добро. А сега е време да те отведа в къщи.
На следващия ден Мелиса прие възторжените благопожелания на Закари в състояние на отпуснатост и замайване. Цялото семейство Манчестър пристигна заедно с Доминик да обявят официално годежа. Тя усещаше, че кима и се усмихва, знаеше, че лицето й изразява внимание, когато става дума за предстоящата сватба, но в действителност не възприемаше почти нищо от онова, което ставаше около нея. Имаше чувството, че всичко това се върши с някой друг. Вечерта, когато един пратеник донесе вест от Лейтимър, тя изгледа писмото с празен поглед, без да бъде в състояние да проумее изразените в него заплахи. Това вече нямаше значение — нищо друго нямаше значение освен факта, че след няколко седмици щеше да бъде омъжена за човек, когото почти не познаваше. В сравнение с това всички обиди и предупреждения на Лейтимър бяха без значение. Без да осъзнава какво прави, тя написа отговор, уведоми го за годежа и го увери, че след няколко дни ще бъде в състояние да му върне цялата дължима сума.
Седмиците минаваха и тя благодареше на небето, че бе съумяла да се обгради с тази стена от равнодушие. Събитията около нея сякаш не я засягаха. Чувството за недействителност смекчаваше суровостта на нещата. Така тя изслуша безучастно съобщението на Закари, че Доминик му е връчил голяма сума пари за най-неотложните ремонти по къщата, които трябваше да се извършат още преди сватбата.
Очите на младежа святкаха въодушевено.
— Искам да ти кажа само едно, Лиса — заключи тържествено той. — Дяволски се радвам, че се омъжваш за Доминик Слейд! Той е великолепен човек! Заяви ми, че не вижда причина да не ми даде пари, след като само месец след венчавката ще освободим наследството от попечителство. Най-щастлив съм обаче, че в най-щастливия ден от живота си ще можеш да се гордееш с дома си.
Някъде дълбоко в гърдите й се надигна луд гняв — та тя никога не се беше срамувала от дома си! Как смееше този… този натрапник да внушава такива мисли на Закари! Ала това чувство изчезна бързо, тя се усмихна с отсъстващ вид на Закари и побърза да се скрие в обора. Там беше единственото място, където поне до известна степен можеше да възстанови чувството си за реалност и да намери спокойствие, защото къщата гъмжеше от работници и прислуга.
Нищо не я засягаше истински, дори подробностите около сватбеното тържество, булчинската рокля и сватбените подаръци. Тя се плъзгаше покрай събитията, без да полага усилия да ги проумее, успяваше да се усмихне в подходящия момент, скланяше учтиво глава и повечето посетители оставаха с впечатлението, че имат насреща си замаяна от любовта и от неочакваното си щастие годеница.
Ала съдбоносният ден наближаваше неумолимо и пашкулът на безчувствеността, в който се беше увила, започна да се разплита. Дойде август и Мелиса започна да се буди всяка нощ, окъпана в пот, трепереща от бездънно отчаяние. До сватбата оставаха само няколко дни. Доминик Слейд щеше да стане неин съпруг и тя вече не можеше да се преструва, че всичко това се случва с друга жена. Скоро трябваше да се пробуди от този кошмар и да проумее, че животът продължава своя ход, сякаш онази злокобна нощ никога не е била.
Накрая й стана невъзможно да живее повече в този измислен свят, особено когато многобройните строители и занаятчии приключиха с основния ремонт на къщата. Господарският дом вече не изглеждаше стар и занемарен: фасадата беше прясно боядисана, прозорците бяха закрити със скъпоценни копринени и кадифени завеси, наскоро пристигналите килими красяха изтърканите до блясък подове, прясно боядисаните стени и тавани блестяха в синьо и прасковено. Всеки ден пристигаха нови мебели от Ню Орлиънс, подивелите градини бяха приведени в пълен ред, храстите бяха подрязани, тревата — окосена. Въпреки тихото недоволство, че цялото това обновление се е извършило без нейно участие, Мелиса се радваше от сърце за Закари. Слава богу, безумната й постъпка не се оказа чак толкова безполезна.
Дори Лейтимър бе получил парите си — както беше обещал, Доминик й връчи сумата в уречения ден. Колкото и да й беше неприятно, че Фоли вече не е само неин, Мелиса все пак усети невероятно облекчение, че е изплатила и последния дълг на баща си. От гърба й падна тежък товар, когато отиде при мистър Смитфийлд и го помоли да свърши тази работа вместо нея. Банкерът уреди всички формалности и не й се наложи да застане лице в лице с Лейтимър — иначе със сигурност щеше да му издере очите!
Вече беше свободна от бремето на дълговете, но неприятното предчувствие, че последната дума още не е казана, не искаше и не искаше да я напусне. Все пак тя се опита да потисне това чувство, както потискаше и всяка мисъл за предстоящата сватба и продължаваше да живее като насън.
Обстоятелството, че Доминик щеше да се върне чак след няколко дни, правеше нещата по-леки. Три дни след обявяване на годежа той бе заминал за Таузънд Оукс, за да надзирава строежа на новата конюшня. Върна се едва на единадесети август. Мелиса беше забравила въздействието, което бъдещият й съпруг оказваше върху сетивата й, и се изненада от сладостните тръпки, които пролазиха по гърба й. Двамата седяха един срещу друг на празнично наредената маса в Оук Холоу и тя не можеше да откъсне очи от бронзовото му лице.
Леля Сали и чичо Джош бяха решили да дадат малък прием в чест на годениците. Трапезарията беше пълна с гости, но Мелиса не виждаше никого, освен Доминик, човека, за когото щеше да се омъжи. Докато очите й опипваха гордите и самоуверени черти на лицето му, в сърцето й се промъкна страх. Дали щеше да бъде добър съпруг? Или щеше да се окаже жесток? Разсипник като баща й? Или великодушен и твърд като дядо й? Вече знаеше, че този мъж е в състояние да събуди в сърцето й бурна страст, но дали това беше достатъчна основа за един брак? Не й се вярваше, защото, макар да не можеше да отрече въздействието на красотата и очарованието му, тя не изпитваше доверие към тези качества. Твърде много от онова, което някога й бе казал Джош, се беше вдълбало в паметта й. С чувство, опасно близо до враждебността, тя втренчи поглед в очите му. Не, никога няма да го обикна, закле се дълбоко в себе си тя. Макар да се беше съгласила да се омъжи за него, нямаше да му позволи да я третира като робиня! Нямаше да падне в краката му! Другите жени може и да бяха заслепени от момчешкия му чар, но тя нямаше да му се остави.
Доминик, усетил обвинителния й поглед, беше безпомощен. Вярно, не беше очаквал годеницата му да го посрещне с бурна радост, но леденото лице на Мелиса все пак го свари неподготвен. Какво още й липсва, запита се иронично той. Ще си има богат съпруг, докато той ще е принуден да приеме в дома си една злобна и заядлива жена. Или все още играеше театър, преструвайки се, че е против брака с него?
За съжаление държанието на Мелиса не се промени и през следващите дни. Сватбеният ден беше опасно близо, а Доминик усещаше как разочарованието му постоянно нараства. Не им оставиха нито един миг насаме, за да поговорят, а и Мелиса не се показваше склонна да остава на четири очи с него. Все пак Доминик на няколко пъти успя да открадне две-три минутки насаме, през които му стана ясно, че бъдещата му съпруга просто не желае да разговаря с него.
Тя се отнасяше с него като с някоя нелюбима вещ, но това не му пречеше да гледа на нея като на своя собственост и да си представя сладостта на устата и мекотата на тялото й. Упоритият спомен за двата пъти, когато я беше целувал, му беше утеха в тези тъжни дни и му позволяваше да очаква деня на сватбата ако не примиращ от щастие, то поне с известно радостно нетърпение. Тайно в себе си той желаеше споделя с Мелиса нещо повече от чисто физическо желание, но щом то беше единственото свързващо звено между тях, тогава трябваше да се възползва от него в пълна степен. С тази цел пред очите си той вече бе извършил някои приготовления, с които се надяваше да стопли сърцето на студената си годеница.
Като си помислеше за широкото легло, което беше поръчал в Начез, на сърцето му олекваше и той започваше да си представя смайването на Мелиса. Опитваше се също да си я представи в леглото, гола след копринените чаршафи… и в слабините му нахлуваше болезнено желание. Досега беше смятал, че бракът е глупост, но след като тялото му гореше от жажда да притежава Мелиса, може би наистина трябваше да позволи да го завлекат пред брачния олтар.
Най-после настъпи денят преди сватбата. Всички гости вече бяха пристигнали и настанени у приятелите и познатите на семействата Манчестър и Сеймур. Между Начез и Ню Орлиънс надали имаше човек, който да не знае, че на следващия ден пред олтара ще застанат Мелиса Сеймур и Доминик Слейд.
Разбира се, знаеше и Джулиъс Лейтимър — друго не беше и възможно, след като бе получил писмото на Мелиса и парите си. Освен това двамата с Дебора бяха поканени на приема, който се даваше в чест на новобрачните. Самата церемония щеше да се състои в Уилоуглен, приемът обаче беше в Оук Холоу. Мелиса би предпочела да не го вижда между гостите, но членовете на изисканото общество в градовете по горното течение на реката се брояха на пръсти и просто не беше възможно да не поканиш някого, без да имаш основателни причини. Тя се утешаваше, че вече няма защо да се страхува от него и че сред толкова много хора той просто ще бъде принуден да се държи прилично.
Следобед, когато Доминик предложи на Мелиса да излязат на разходка, тя прогони решително всяка мисъл за Джулиъс Лейтимър. Доминик, който в последните дни изглеждаше много тайнствен, й пошепна, че й е приготвил изненада. Усмивката на Закари събуди в сърцето й подозрение, че брат й отлично знае за какво се отнася. За съжаление тя не се интересуваше от изненади, а и — което беше още по-важно, — нямаше никакво желание да излезе сама с годеника си. За негово голямо разочарование тя покани Морган и Леони, Ройс и Закари да ги придружат и разходката в усамотение се превърна в групов излет. Докато двете дами чакаха в галерията господата да доведат конете, Лейтимър отново напомни за присъствието си. Една прислужница се поклони и й подаде току-що пристигналото писмо.
Мелиса се извини на Леони и се оттегли в края на дългата галерия, за да прочете необезпокоявана какво й пишеше Лейтимър.
Скъпа моя Мелиса,
не можете да си представите каква сърдечна болка и разочарование изпитах, когато узнах за предстоящата ви женитба за Доминик Слейд. Първият ми импулс беше да мълча — но за съжаление не можах да се въздържа! Вече ми е ясно, че намеренията ми са позорни и недостойни за джентълмен, и най-смирено ви се извинявам за това, но нима перспективата за два или три месеца в моята компания ви беше толкова неприятна, та се обвързахте за цял живот с негодник като Слейд? Признавам, че намеренията ми не бяха от най-благородните, но аз поне ви уведомих за тях ясно и открито. Можете ли да твърдите същото и за Слейд? Не бива да се доверявате на този човек — мога да ви разкажа такива неща, в сравнение с които предложението ми да ви направя своя любовница ще ви се стори момчешка лудория! Ако се съмнявате в твърдението ми — за което не мога да ви се разсърдя, — тогава попитайте сестра ми. Тя знае какъв е Доминик и много се страхува за вас. Едва след като самата тя стана жертва на фалшивия му чар, проумя истинската му същност на безскрупулен измамник, които използва в своя изгода чувствата на дамите. Повтарям: не бива да му вярвате.
Боли ме, че трябваше да ви разкрия това, но ви съветвам да бъдете постоянно нащрек. Не искам и с вас да се случи онова, което се случи със сестра ми. Макар и да знае, че бившият й любим е подъл интригант, бедната Дебора продължава да копнее за него. Още по-лошо, той го знае и си играе с чувствата й. Вчера например я посети в къщата, в която сме отседнали. Стори ми се странно, че е дошъл по време, когато аз не бях вкъщи и не можех да му забраня тази среща. Разберете, никак не ми е приятно да ви кажа всичко това, но ако мога да предотвратя удължаването на списъка на жертвите, тогава си струва. Пък нека името ми се покрие с позор!
Най-голямото ми желание е всичко това да не се беше случвало. Повярвайте ми, аз съм изпълнен с най-добри чувства към вас и въпреки всичко, станало помежду ни, продължавам да се надявам на благосклонност от ваша страна. Трябва да знаете, че можете да се обърнете към мен винаги, когато се нуждаете от подкрепа. Ако все пак встъпите в този ужасен брак, ви уверявам, че един ден ще имате нужда от моята помощ. Знам го със сърцето си. Надявам се да ми простите днешното нахалство, като ми позволите да бъда до вас в часа на истината.
Мелиса смачка хартията в ръката си и устреми празен поглед в зелената морава, обзета от пламенно желание да не беше прочела това ужасно писмо. Нямаше доверие на Лейтимър, подозираше, че твърденията му са лъжливи, и все пак не можеше да ги отхвърли с лека ръка. Изсмя се горчиво. Май нямаше особена разлика между Доминик и Лейтимър. Най-смешното беше, че Лейтимър се опитваше да я предпази от мъжа, който на следващия ден щеше да стане неин съпруг. Писмото не съдържаше почти нищо, което да не й беше известно. Нали и Джош я бе предупредил да се пази от Доминик? Ала фактът, че някога Доминик е имал връзка със сестрата на Лейтимър и я посетил само два дни преди сватбата, беше сериозно основание за тревога. В продължение на един дълъг миг сърцето й разкъсваше от ревност. Едва тропотът на конски копита я върна в действителността.
Мелиса се постара да се овладее и разкъса писмото на малки парченца, представяйки си, че по съшия начин разкъсва сърцето на Доминик. Изхвърли късчетата хартия и се присъедини към Леони и останалите. Ако беше възприела писмото на Лейтимър като ирония на съдбата, то се оказа дреболия в сравнение със злобното удоволствие, което изпита при вида на изненадата, приготвена й от Доминик. Случайността се беше погрижила той да купи като сватбен подарък за нея същата къща, която Лейтимър беше пожелал да наеме като любовно гнездо за тях двамата.
Докато другите изразяваха възторга си от красивата малка къща, прясно боядисана и обзаведена за новобрачните, Мелиса гледаше втренчено пред себе си, без да проговаря нито дума. Сметнал, че годеницата е загубила ума и дума от радост, Доминик й прошепна:
— Не се бой, ще посещаваме често брат ти в Уилоуглен. Въпреки това сметнах, че ще ти хареса да имаш собствен дом. Къщата е малка, но много удобна, а ако желаеш, бихме могли да я разширим. Към имота принадлежат и петдесет хектара земя. Вече строят конюшня и заграждат пасища. Ако нямаш нищо против, ще преместим част от конете тук.
Тъй като Мелиса отново не пророни нито дума, той продължи:
— Къщата и земята са твоя собственост — давам ти ги като сватбен подарък.
Думите му я уплашиха до смърт. Неспособна да мисли разумно, Мелиса втренчи поглед в коравото мъжко лице. За първи път го поглеждаше в очите от онази съдбоносна вечер в Уайтхорн и Доминик буквално потъна в тайнствените дълбини на двете златнокафяви очи. Погледът му се отмести към чувствената уста и той прошепна, неспособен да скрие обзелата го възбуда:
— Утре ще прекараме тук първата брачна нощ…