Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Masquerade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Среднощен маскарад

ИК „Ирис“ 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Siqnie)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Макар и с големи усилия, Мелиса успя да се овладее и да не избухне в луд, истеричен смях. Както по всичко изглеждаше, тази прелестна малка къща с обрасла с виещи се рози галерия беше предназначена да бъде мястото, където тя щеше да загуби невинността си. Не я утешаваше, че това ще стане с Доминик като неин съпруг, а не с Лейтимър като с любовник. За момент се забрави и пожела да каже на Доминик защо не е особено възхитена от сватбения му подарък, но здравият й човешки разум, който в последно време често я беше изоставял, успя да надвие. Тя погледна Доминик с принудена усмивка.

Тъй като разбираше, че той очаква нещо повече, постара се да запази усмивката върху лицето си и трескаво заговори:

— Много си мил с мен! Толкова съм ти благодарна… — Заблъска си главата за още няколко благодарствени думи, но разумът отказа да й служи, блокиран от последната забележка на Доминик. Сватбената нощ беше толкова близо…

— Доминик! — провикна се в този момент Леони, скрита в сянката на галерията, и спести на Мелиса неудобството да продължи.

— Няма ли да покажеш на годеницата си как си обзавел къщата за нея?

Мелиса разтърси глава, за да се съвземе. Доминик се обърна бавно, взе ръката й и я поведе към къщата. Моментът на интимност беше отлетял.

— Надявам се обзавеждането да ти хареса — заговори учтиво той. — Нямах много време, но дадох на работниците строги указания за мебелите. Ако нещо не ти е по вкуса, можем да го променим. — Той й се усмихна така мило, че сърцето й се разтопи от сладост. — Уверен съм, че къщата е достатъчна за потребностите ни.

Все още разтърсена до дън душа от нахлулите в сърцето й чувства, Мелиса отвърна лице и промърмори полугласно някакъв отговор, надявайки се в думите й да прозвучи някакъв смисъл. Всъщност, в последно време целият живот беше загубил смисъла си…

Къщата беше отлично обзаведена, но Мелиса не запомни нито една подробност от обстановката. Твърде силно осъзнаваше факта, че утре ще дойде тук с Доминик. Запомни само, че стаите са просторни, че стените са с цвят на слонова кост, а пердетата са светлорозови. Двете спални, разположени на горния етаж и свързани с гардеробна, бяха най-яркият спомен в съзнанието й. Когато остана сама в леглото си в Уилоуглен, тя си припомни всички подробности на издяланото от розово дърво легло, украсено с богата резба, покрито с разкошна завивка от лавандуловосин сатен. Отново чу гласа на Доминик:

— Това е твоята стая. Твоето легло… Много се надявам да го споделяш с мен… често, всяка нощ.

Взирайки се отчаяно в мрака, Мелиса осъзна, че за последен път спи сама. Дъхът й спря. Утре щеше да стане съпруга на Доминик Слейд — за цял живот. Щеше да споделя леглото му. Какъв беше ужасът й, когато установи, че тази перспектива я възбужда! Как можа да се унижи дотам, че да се зарадва на предстоящата нощ с този човек! Тя стисна ръце в юмруци и отново устреми поглед в мрака. Няколко пъти си повтори, че няма да позволи на Доминик да забележи бурята, която се развилняваше в гърдите й при всяко негово докосване. Тялото й щеше да я издава, но тя щеше да бъде нащрек и нямаше да го остави да надникне в глупавото й сърце. Усети облекчение, когато мислите й се насочиха към писмото на Лейтимър. За първи път си пожела да не го беше скъсала, за да прочете отново грозните неща, които англичанинът беше написал за годеника й.

Макар че положи отчаяни усилия да мисли лошо за Доминик, тя не успя. Все пак бъдещият й съпруг имаше твърде много добри страни. Само като си спомнеше колко беше великодушен към Закари… И за малката къща… Колко мъже, дори влюбени до уши, биха подарили на бъдещата си жена къща и петдесет хектара земя? Ами историята с Фоли! Доминик беше спазил най-почтено уговорката им, макар че предстоящата женитба правеше това излишно. Да, той наистина беше добър и великодушен…

В сърцето й пламна луд гняв. Как можеше да мисли по този начин за Доминик Слейд! Виновно е проклетото му очарование, каза си ядно тя. Виновни са проклетите му сиви очи. Виновна е и подигравателно опъната уста, и… Тя заскърца със зъби и се опита отново да си припомни злобните думи на Лейтимър. Твърдението, че Доминик е пуснал в ход чара си пред сестра му Дебора, макар че е сгоден за друга, се заби като нож в сърцето й. Тя изстена и седна в леглото си.

Нямаше никакъв смисъл да си въобразява небивалици. Въпреки всички ужасни неща, които се говореха за него, тя се беше поддала на очарованието на Доминик Слейд и всяко негово докосване я караше да трепери като лист от нахлулото желание. Трябваше да бъде нащрек, трябваше непрестанно да си повтаря, че той не е такъв, за какъвто се представя. Не, тя нямаше да се остави да я превърнат в робиня като бедната Дебора! О, не, тя щеше да докаже на мистър Слейд, че не всички жени се поддават на проклетия му чар като глупавата лейди Боудън!

Тези противоречиви чувства я държаха будна до ранните утринни часове и не изчезнаха дори с началото на сватбения ден. Без да се противи, тя позволи на Франсиз и Сали да я облекат в прекрасната муселинена рокля, обшита със сребро и да забодат в косата й ухаещи портокалови цветчета. Нямаше как да не се поддаде на всеобщото вълнение и въпреки всичките й усилия да остане спокойна, когато пристъпи към олтара, водена от Закари, бузите й бяха заруменели и очите й светеха. Младият мъж положи ръката на сестра си в тази на Доминик и венчавката се извърши под голямата мимоза пред къщата от местния свещеник.

Облечен в строг официален костюм, Доминик изглеждаше зашеметяващо. Мелиса се взираше запленена в лицето му. Бързо променящите се настроения се отразяваха върху мъжествените му черти и караха сърцето й да бие като лудо. Той ту се усмихваше, ту се мръщеше, но винаги беше замайващо красив. Черната коса беше грижливо вчесана, но един непокорен кичур все падаше по челото му и будеше в сърцето на Мелиса неистово желание да го приглади назад. Господи, нима можеше да устои на такъв мъж! Та дори само видът му беше достатъчен да разклати твърдата й решителност!

Церемонията беше кратка, а целувката, която си размениха пред събраните гости, беше целомъдрена и не издаваше нищо от горещата страст, която бушуваше в тялото на Доминик. Нищо не можеше да се сравни с вълнението, което изпита при докосването на устните им. Макар че пулсът му туптеше като безумен, той успя да се усмихне, взе ръката й и я поведе към ликуващите, поздравяващи ги един през друг гости. Скоро двамата бяха наобиколени от празнично пременената тълпа и от всички страни се посипаха пожелания за щастие.

Докато траеше празненството, Доминик напразно се опитваше да обуздае бурното си нетърпение. Трябваше да остане насаме с жена си, иначе щеше да полудее! Не искаше да я дели с никого, особено с десетките млади, красиви мъже, които се тълпяха около прекрасната булка.

Забравила нощните си клетви, Мелиса се остави на сладката омая, обзела я от близостта на Доминик. Той я възбуждаше, без да помръдва дори малкото си пръстче! Достатъчно беше да се усмихне на някоя от обградилите го красавици или да сведе доверително глава към някоя руса главица, и Мелиса беше готова да се закълне, че в същия миг сърцето й се е пръснало на парченца. Ала когато срещнеше устремения към нея поглед на двете сиви очи, тялото й започваше да тръпне от желание. Кога най-сетне щяха да свършат тези безкрайни наздравици? Крайно време беше двамата да останат сами…

След цяла вечност желанието й се изпълни. Вдигнаха и последния тост, изказаха и последните благопожелания и двамата с Доминик се качиха в каретата и потеглиха, сподирени от весел смях и дяволити подмятания. Бяха изминали не повече от една миля, когато Мелиса бе разтърсена от прозрението, че елегантният мъж, седнал до нея в безупречния си фрак, е неин законен съпруг и че от днес нататък тя е практически негова собственост. Той щеше да разполага с имуществото й и — което беше още по-лошо — беше неограничен господар на тялото й.

Тя хвърли бърз поглед към силните му, загорели от слънцето ръце и си представи как те милват тялото й, как я събличат, как докосват най-интимните й места… Сърцето й заби като лудо. Трябваше да престане да мисли за предстоящата нощ! Тя откъсна поглед от ръцете му и упорито се загледа в падащия мрак. Не биваше да проявява слабост. Не биваше да позволи на магията да проникне в тялото й…

Доминик не можеше да не забележи колко мълчалива е съпругата му, но реши да прояви такт и да не я дразни. Нямаше намерение да я укорява и за безсрамните й флиртове с всички що-годе млади и прилични мъже. Ала тайно в себе си се закле, че на това ще бъде сложен край. Мелиса беше негова жена и той нямаше намерение да търпи разни влюбени глупаци в близост до нея. Ревността беше чувство, което досега му се струваше достойно за презрение — още повече, че самият той никога не ревнуваше. Може би това беше причината, че не сметна за ревност гнева, който бушуваше в сърцето му.

Денят беше дълъг, изпълнен с напрежение и когато най-сетне забеляза в далечината малката им къща, Мелиса въздъхна от облекчение. Вече не беше толкова горещо, но и двамата копнееха за студена лимонада и за хладните копринени чаршафи на леглото. Мелиса не можа да се удържи и изтърси:

— Ох, нямам търпение да сваля тази тясна рокля и да се пъхна в леглото!

Осъзнала скритото значение на думите си, тя пламна от срам и хвърли боязлив поглед към съпруга си. Стараейки се да не избухне в смях, Доминик отвърна тихо:

— Мога да си представя. Позволих си да ти наема камериерка и съм сигурен, че е приготвила всичко необходимо.

Мелиса трябваше да смели още една новост. Макар че години наред се бе лишавала от услугите на камериерка и беше свикнала да се облича и реши сама, тя беше трогната от загрижеността му. От гърлото й се изтръгна въздишка. Ако Доминик продължаваше да се показва само от най-добрата си страна, съпротивата й щеше да се стопи като сняг на слънце.

Решена да прояви само хладна учтивост, тя склони глава и отвърна равнодушно:

— Много ти благодаря за любезността.

Очевидно Доминик беше очаквал много повече от едно просто „благодаря“, но не се изненада особено от сдържаността й, защото беше започнал да свиква с неочакваните й реакции. Нямаше да се учуди дори ако Мелиса се беше засегнала от този великодушен жест. Всъщност, тази бърза смяна на настроения, това люшкане между сдържаността и гнева го възхищаваше и предизвикваше; в един момент Мелиса се усмихваше меко и с копнеж, а в следващия го удостояваше с поглед, способен да забие в земята някой по-слаб от него. Беше успяла да го примами в коварния си капан, но се държеше така, сякаш бракът с него беше последното нещо, към което се стремеше. Е, днес най-после щеше да пожъне първите плодове от проявената глупост. Бе допуснал да се оплете в мрежата й, но сега щеше да се наслади на прекрасното й тяло. И досега беше убеден, че онази вечер не е бил с ума си.

Следващия час двамата прекараха в опознаване на новия си дом. Доминик не можеше да престане да мисли за физическите удоволствия, които ги очакваха, затова не възрази, когато след лека вечеря, сервирана в трапезарията, Мелиса побърза да се оттегли в своята спалня на първия етаж. С чаша бренди в ръка той си представяше как младата му жена се съблича и се загръща в изкусително неглиже. Когато желанието му стана непоносимо, той остави чашата си и изскочи от трапезарията.

Влезе в спалнята си, свали бързо официалния си костюм, изми се в приготвения леген и навлече халата, оставен от камериера му Бартълъмю. Сърцето му биеше неравномерно. Той прекоси с две крачки малката гардеробна, която делеше двете спални, и натисна бравата на вратата й.

Меките жълти и лавандулови тонове, в които беше боядисано голямото помещение, излъчваха гостоприемна топлина. Гардеробът и красивата тоалетна масичка от розово дърво, както и двете тапицирани със зелена коприна кресла бяха съвсем нови. Леглото, избрано от Доминик, не беше чак толкова разкошно като онова, което ги очакваше в Таузънд Оукс, но изглеждаше задоволително. Балдахинът, изработен от меко падащ материал, подчертаваше тежките, богато резбовани подпорни колони и разкриваше красивата лавандуловосиня покривка. Изненадан, че не намира жена си в леглото, Доминик огледа стаята. Мелиса беше застанала пред един от големите прозорци, които заемаха цялата предна стена.

Междувременно тя не бе останала бездейна. След освежаваща баня бе отпратила Ана, сръчната и весела камериерка, която й беше намерил Доминик, и бе потърсила куфара, донесен по нейна заповед от Уилоуглен. Намери го забутан в дъното на шкафа и го разтвори на пода, за да се облече за първата си брачна нощ според своите собствени представи.

Тя сама не знаеше какво всъщност иска да постигне, но много се надяваше, че видът й ще издигне непреодолима бариера между нея и съпруга й. Не можеше просто така да приеме Доминик в леглото си — това означаваше поражение и разумът й се съпротивляваше с всички сили. Тя огледа дрехите си и решително стисна устни. Каквото и да я очакваше, тя трябваше да предприеме нещо, за да спаси гордостта си.

Всъщност, Мелиса не си правеше илюзии, че ще успее да се пребори със собственото си физическо желание. Много добре знаеше какво въздействие оказва Доминик върху сетивата й. Нали затова се бе стигнало до тази женитба? Ако беше замесена от друго тесто, сигурно щеше да се нахвърли като тигрица върху него още след първата милувка и да му издере очите. Споменът за миговете, когато се разтапяше под целувките му, я накараха да изкриви лице. Кой знае как щеше да реагира днес тялото й…

Все пак тя щеше да отложи неизбежното. Щеше да направи поне един опит да му се противопостави. А после, когато Доминик я вземеше в обятията си и я целунеше, онзи сладостен огън отново щеше да пламне в жилите й и тогава… От гърлото й се изтръгна угрижена въздишка. Трябваше, непременно трябваше да направи нещо, за да не се издаде.

Когато Доминик я видя, Мелиса остана доволна от реакцията му. В първия миг помисли, че съпругът й ще се разкрещи с пълен глас — и ще й даде възможност да започне първата брачна кавга. Когато погледът му обхвана стройната й фигура, усмивката на лицето му се изпари, топлият блясък в очите му изчезна. Както доволно установи Мелиса, Доминик остана изненадан и разочарован от вида на жена си.

С лудо биещо сърце тя зачака гневното избухване, което неминуемо щеше да последва. Това беше най-доброто, което можеше да й се случи, защото така щеше да има повод да му отговори по същия начин. Толкова по-голямо беше смайването й, когато след първите искри на ужас в очите му отново просветна веселие. Лицето му се разведри, той се поклони и попита с подигравателно провлечен глас:

— Мис Мелиса Сеймур?

Точно така, пред него беше киселата стара мома Мелиса Сеймур, която бе видял за първи път в обора на Уилоуглен с лопата за тор в ръка. След като вече знаеше какво се крие зад този маскарад, Доминик неволно се запита как беше допуснал да го заблудят толкова лесно. Въпреки строгата фризура и разкривеното лице, фините черти на лицето й и прекрасната кожа бяха повече от видими. И той отново потръпна при мисълта какво удоволствие щеше да му достави изследването на всяко кътче от това прекрасно тяло.

Мъжът й май се забавляваше за нейна сметка! Мелиса потрепери от ужас. Нищо не излезе, каза си обезкуражено тя. Все пак направи последен опит да продължи играта и отговори с най-надменния си и леден тон:

— Тъй като днес ни венчаха, вече се наричам мисис Мелиса Слейд. Би трябвало да го знаеш.

Ала днес нищо не беше в състояние да изтръгне Доминик от сладостното опиянение, в което беше изпаднал. Той я огледа от глава до пети, после втренчи жаден поглед в гърдите й.

— Как мога да забравя — промърмори дрезгаво той. — Нали през последните часове съм мислил само за това…

При тези думи сърцето на Мелиса направи скок. Без да смее да си поеме дъх, тя го погледна с очакване. Очите й останаха приковани в неговите, ароматът на силното му тяло и споменът за жадната, търсеща мъжка уста я завладяха отново.

Доминик направи няколко крачки и спря на сантиметри от нея. В този миг Мелиса успя да възвърне част от самообладанието си и бунтовният й дух отново се раздвижи. Твърде късно осъзна, че не е избрала подходящо място за сблъсъка — трябваше да се изправи в средата на стаята, не толкова близо до стената. Както беше застанал пред нея, той й отрязваше пътя за бягство, а близостта му беше повече от смущаваща. Объркана, тя прехапа устни и избягна погледа му, за да не прочете триумфа в очите му.

— Страх ли те е, Мелиса? — попита тихо Доминик. Топлият му дъх погали бузата й.

— Разбира се, че не! — отвърна смело тя и го удостои с леден поглед.

— Слава Богу, че не си плашлива. Никога не ми е било приятно да обезчестявам девици, да не говорим пък за страхливи… — В сивите му очи блесна нещо като съжаление. — Честно казано, не мога да си представя как бих се любил с някоя плаха девица.

Смутена, Мелиса сведе очи. Изобщо не забеляза, че Доминик беше опрял ръце на стената от двете страни на главата й. Ала усети с цялото си същество топлината и силата, която се излъчваше от мускулестото му тяло.

— След като девиците не са по вкуса ти — промърмори хладно тя, — не е ли по-добре да отложим консумирането на брака ни?

С неприкрито чувствена усмивка Доминик разтърси тъмната си глава.

— Не, скъпа. Представата, че съм първият ти любовник и изобщо че съм твой любовник, ме държа буден много нощи и след като най-после успях да отстраня от пътя си всички препятствия, няма да си откажа нищо от това удоволствие…