Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Седма глава

— Няма да го направя, казвам ти, че няма да го направя! — избухна Александра и се изчерви от гняв.

Момичето погледна сърдито шивачката, която вече три дни и три нощи взимаше мерки, забиваше игли, режеше и кроеше платове от всички цветове на дъгата. Парчетата бяха разпилени навсякъде из стаята и бяха на път да се превърнат в цяла камара от дневни рокли, вечерни премени, костюми за езда и разходка. Алекс се чувстваше като манекен, чиято единствена цел в живота бе да стои неподвижно, за да й взимат мерки, да очертават части от тялото й, докато старата херцогиня наблюдава и критикува всеки неин жест и дума.

Вече три дни Александра молеше да й позволят да говори с бъдещия си съпруг, но икономът Рамзи с каменно лице продължаваше да я уведомява, че „херцогът е зает и няма възможност да се види с нея“. От време на време момичето зърваше годеника си в библиотеката, докато разговаряше с разни хора. Двете с Мери-Елън се хранеха в спалнята й, където им сервираха. Беше явно, че Джордан предпочита скучната компания на баба си пред тяхната.

— Да, прекалено зает е — замислено рече Алекс и за пореден път осъзна, че той не желае да я притеснява с присъствието си.

От три дни Александра беше напрегната, изнервена и за неин собствен срам — ужасно уплашена. Майка й и чичо й Монти бяха загубени за нея. Двамата бяха настанени в хана на няколко километра от имението, но не им позволяваха да идват в Роузмийд. Съдбата й бе отредила тъжна участ — да остане сама и пренебрегната в семейство, в което й забраняваха да вижда близките си или Мери-Елън. Беше й забранено дори да види старите си слуги, с които бе израсла от дете.

— Та това е абсолютен фарс! — ядоса се още повече тя и тропна е крак, гледайки сърдито приятелката си и шивачката, която тъкмо бе направила подгъва на жълтата муселинена рокля, която бе облякла Алекс.

— Стой мирно, млада госпожице, и престани да театралничиш — сопна се нейна светлост, която току-що бе влязла в стаята.

Три дни стара та дама не й бе проговорила, освен да я критикува, да я поучава и да й се кара.

— Да театралнича ли… — Алекс не бе на себе си от гняв. — Ако мислите, че това е театър, само почакайте и ще видите какво още имам да кажа. — Възрастната херцогиня се обърна да си върви и това вбеси момичето още повече. — Предлагам да почакате и да ме изслушате, госпожо. — Старицата се обърна и повдигна вежди. Алекс се задави от мъка и от гняв. — Моля, любезно да предадете на внука си, че сватбата се отменя… или ако той все пак реши да се появи, изпратете ми го и аз сама ще му го кажа.

След като каза това, Алекс се ужаси, че ще се разплаче, а знаеше, че това само ще накара херцогинята да й се подиграе и да й се надсмее. Затова девойката изтича от стаята и бързо слезе по стълбите.

— Какво да кажа на господаря, ако ме попита къде сте? — попита Рамзи, който отвори входната врата, за да може тя да излезе.

Алекс спря за миг и го изимитира:

— Кажи му, че съм прекалено заета!

Час по-късно все още скиташе из розовата градина. Истерията й вече бе преминала и я бе обзела ледена решимост. Раздразнена, Александра се наведе и откъсна красива роза. Вдиша дълбоко аромата й и разсеяно започна да къса листенцата. Мислите й бяха объркани, а сърцето и бе сграбчено от страх. Нежните розови листенца политаха бавно и падаха върху червените, белите и жълти венчелистчета на цветята, които Алекс несъзнателно бе изпокъсала.

— От съобщението, което си накарала Рамзи да ми предаде, мога да преценя, че си недоволна от нещо — чу се дълбок мъжки глас.

Алекс се извърна. Радваше се, че ще говори с него, но паниката започна отново да се събужда и да я надвива.

— Недоволна съм от всичко.

Развеселеният му поглед се плъзна по изпокъсаните листа на розите, които лежаха в краката й.

— И от розите предполагам — рече той и му стана мъчно, че я е пренебрегвал през последните дни.

Алекс проследи погледа му и се изчерви от срам.

— Розите са красиви, но…

— Но на теб ти беше скучно да ги гледаш цели, нали?

Алекс осъзна, че той я кара да си говорят за цветя в момент, в който животът й висеше на косъм. Тя се ядоса отново и тихо и решително заяви:

— Ваша светлост, няма да се омъжа за вас.

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и я изгледа любопитно.

— Така ли? И защо?

Опитвайки се да му обясни, Алекс несъзнателно приглади тъмните си къдрици. Джордан проследи грациозния жест — и за пръв път се вгледа в девойката, за която щеше да се ожени. Слънцето блестеше в косите й и превръщаше очите й в две бистри тюркоазени езера. Мекият жълт цвят на роклята галеше бледата прасковена кожа.

— Моля те, престани да ме гледаш така! — почти извика Александра. — Сякаш искаш да прозреш всичките ми недостатъци.

— Нима това правех? — разсеяно попита той и за пръв път забеляза пълните й устни и високите скули. Умът му не го побираше. Как я бе объркал с момче. Тя имаше красиви дълги мигли, нежно и женствено лице и изразителни, извити вежди.

— Играеш си на Пигмалион с живота ми, а на мен това не ми харесва!

— Какво? — отново попита той, внезапно увлечен в разговора.

— В митологията Пигмалион…

— Запознат съм с този миг, но съм изненадан, че и ти го познаваш.

— Явно въобще не познаваш нежната половина от човечеството — каза Алекс. — Дядо казваше, че жените са не по-малко умни от мъжете.

Джордан потисна смеха си и Алекс погрешно реши, че той е изненадан от забележката на дядо й за интелекта на жените. Дори не й мина през ума, че той се смее заради абсурдното изказване, че не познава другия пол.

— Престани да се отнасяш с мен, сякаш нямам капка мозък в главата си. Всички от семейството ти сте такива, дори и слугите ти са надути и се отнасят странно с мен.

— Ще накарам иконома да си натъпче памук в ушите и да се престори на глух, а на лакея ще заповядам да ходи с превръзка на очите. Така по-добре ли ще се чувстваш?

— Защо веднъж поне не се държиш сериозно!

— Аз ще се оженя за теб — хладно заяви той. — Това не е ли сериозно?

Сега, когато бе взела решение и бе казала на херцога, че няма да се омъжи за него, Алекс внезапно осъзна, че вече не се страхува от Джордан Хоторн. Дори не се притесняваше от близостта му.

— Осъзнаваш ли, че когато стане дума за брак, посърваш напълно? — попита тя и наклони глава. — Положи ръка върху неговата и надзърна в очите му, в които видя само цинизъм и самота. — Не искам да любопитствам, ваша светлост, но доволен ли си от живота? Щастлив ли си?

Той се подразни от въпроса, но все пак отговори:

— Не особено.

— Ето, видя ли! Ние въобще не си по подхождаме. Ти си отегчен от живота, а аз не. — Куражът и несломимият й дух сега се изписаха на лицето й. Алекс погледна към небето и цялото й същество се изпълни е оптимизъм, надежда и радост. — Аз обичам живота. Дори когато ми се случват лоши неща. И не мога да спра да го обичам. — Джордан се загледа в нея омагьосан. Девойката му напомни на езическа жрица, вричаща се на небесата: — Всеки сезон от годината носи обещания за прекрасни неща, които все някога ще ми се случат. Имам това усещане, откакто дядо почина. Сякаш той е на небето и ми казва само да почакам. Снегът носи обещания. През лятото обещанието се крие в светкавиците, раздиращи небето. Но усещането е най-силно през пролетта, когато всичко е сочно и зелено, тучно…

— Сочно ли? — попита безучастно Джордан.

— Да, като стволовете на дърветата, когато са мокри, или като дъждовните поляни, които ухаят на… — Алекс въздъхна, опитвайки се да си припомни аромата на мокра трева.

— На пръст — довърши той. Тя сведе глава и го погледна.

— Мислиш ме за глупачка — въздъхна. Изправи рамене и се опита да забрави за копнежа, който изпитваше по него. — Не можем да се оженим.

Джордан се намръщи и я погледна невярващо.

— И ти го реши само защото не ми харесва как мокрите поляни миришат на пръст?

— Не си чул и дума от онова, което ти казах — отчая се тя. — Ако се омъжа за теб, ти ще ме направиш нещастна като себе си. А ако ти ме направиш нещастна, аз ще направя теб нещастен. Само след година двамата ще сме се вкиснали като баба ти. Не си и помисляй да се смееш — добави, щом забеляза усмивката му.

Джордан я хвана за ръка и я поведе между розовите редове към една беседка, обградена от разцъфнали дръвчета.

— Забравяш най-важното — след като те отведох в онзи хан, животът ти се промени. Дори майка ти да блъфираше, че ще ме даде под съд, твоята репутация все пак е унищожена. — На прага на беседката той се обтегна на ствола на един дърво и рече: — Боя се, че нямаш избор. Остава ти единствено да ме удостоиш с честта да станеш моя жена.

Алекс се засмя. Той винаги бе официален и делови, дори сега, когато тя категорично от качваше ръката му.

— Да се ожениш за момиче като мен не е чест за херцог като теб. И въпреки онова, което ми каза, когато се разделихме миналия път, ти не си мой слуга. Защо ги говориш течи неща?

Джордан се усмихна. Веселието й бе заразно.

— По навик — призна.

Александра наклони глава очарователно момиче, умно и с чувство за хумор.

Никога ли не казваш онова, което мислиш?

— Рядко.

— Явно да кажеш какво мислиш е привилегия на онова, което баба ти нарича „низши класи“. Защо винаги ми се струва, че всеки момент ще ми се присмееш?

— По някаква неразбираема и за мен причина аз те харесвам.

— Хубаво, но не е достатъчно за брак. Има мишо по-важни неща като… — Тя се задави и стреснато замълча. „Като любовта“ — помисли си. Единствено любовта беше важна.

— Като какво?

Неспособна да изрече думата, Алекс се извърна и поклати глава.

„Любовта“ — помисли си с примирение Джордан и му се прииска да се върне на срещата с управителя на имението, която бе прекъснал. Александра искаше любов и романтика. Беше забравил, че дори невинните момичета несъмнено мечтаят за любовта и уважението на бъдещите си съпрузи. Твърдо решен, че няма смисъл да стърчи в беседката като глупак и да убеждава Александра да се омъжи за него, той реши, че с една целувка ще изпълни дълга си и ще накара момичето да се откаже от решението си.

Алекс подскочи нервно, когато той вдигна ръка и погали лицето й.

— Погледни ме — каза той с дълбок кадифен глас, който накара кръвта й да закипи.

Тя впи очи в загоряло го му лице. Въпреки че никой досега не се бе опитвал да я съблазни или да я целуне, още щом надзърна в очите му, осъзна, че нещо ще се случи. Разтревожена, веднага попита:

— За какво мислиш?

Той отново помилва лицето й и се усмихна. Усмивката му бе прелъстителна и накара сърцето й да подскочи.

— Мисля да те целуна.

Александра си припомни романтичните романи, които бе чела. Когато любимият ги целунеше, героините винаги страстно изоставяха добродетелта или мълвяха клетви за вечна любов. Ужасена, че ще се изложи по подобен начин, тя поклати глава.

— Не, не. Аз… аз не мисля, че трябва. Не и сега. Благодаря за предложението, но не. Може би друг път, когато…

Пренебрегвайки протестите й, опитвайки се да прикрие усмивката си, Джордан повдигна брадичката й и се наведе да я целуне.

Той затвори очи. Александра ококори своите. Подготви се да бъде завладяна от страстта. Той докосна устни до нейните. И всичко свърши.

Джордан отвори очи, за да види реакцията й. Не беше онова, което очакваше. Алекс го гледаше объркана и… разочарована.

Облекчена, че не е излязла пълна глупачка като героините от романите, тя се намръщи.

— Това ли е целувката? — рече на мъжа, за чиито целувки бленуваха девици, готови да загубят честта си в ръцете му, заради когото омъжени жени забравяха брачните си клетви.

Мъжът се загледа в момичето пред себе си. Алекс зърна нещо тревожно и пламенно в сивите му очи.

— Не! — рече той. — Има още.

Той нежно я придърпа към себе си толкова близо, че гърдите й почти докоснаха неговите.

В този миг се събуди и съвестта му. Не предполагаше, че още я има. „Опитваш се да прелъстиш едно дете!“ крещеше вътрешният му глас. Поколеба се не толкова заради вината, която чувстваше, а от изненада, че все още пази нещо добро в себе си. „Съзнателно прелъстяваш едно невинно дете само защото не ти се иска да губиш време в спорове с нея…“

— За какво си мислиш сега? — попита Алекс. Хрумнаха му няколко лъжи, но той реши да каже истината:

— Мисля си, че се опитвам да съблазня едно невинно дете. Александра, която се радваше, че не се е повлияла от целувката му, едва сподави смеха си.

— Да ме съблазняваш, мен? О, не. Не се безпокой. Може би съм направена от по-твърд материал в сравнение с останалите жени, но не се разтапям от една целувка, нито пък съм готова да изоставя добродетелта си. Целувката ни не ми повлия. Не че беше неприятна, уверявам те… беше доста хубава — добави великодушно.

— Благодаря — рече той. — Много си мила — каза и поведе Александра в беседката.

— Къде отиваме?

Далеч от любопитните погледи. Целомъдрените целувки са нещо обичайно между годеници в розовата градина. Но по-страстните преживявания са за насаме.

Алекс се засмя:

— Невероятно е! Благородниците имат правила за всичко. Някъде написани ли са? — попита и изведнъж ахна: — Искаш да ме целуваш страстно? Защо?

Джордан погледна към входа на беседката, за да се увери, че са сами, сетне вложи целия си чар в думите и погледа си:

— Заради суетата ми. Направо бях смазан от факта, че ти едва не задряма по време на целувката ни. Сега да видим дали мога да те събудя.

Съвестта му се обади за втори път: „Мръсник, какви ги вършиш?“

Ала този път не се поколеба. Вече знаеше точно какво прави.

— Целувката е нещо, което трябва да бъде споделено. Затова ще сложа ръцете си върху твоите и ще те придърпам по-близо.

Объркана от целия този шум за една целувка, Алекс погледна как силните му длани се плъзват по ръцете й и попита:

— А моите ръце къде отиват?

Джордан сподави смеха си и попита:

— А ти къде искаш да ги сложиш?

— В джобовете си? — с надежда отвърна Алекс. Той реши да продължи, въпреки че внезапно се развесели, вместо да се настрои за интимното преживяване.

— Това, което исках да ти кажа, е, че можеш да ме докосваш.

„Не искам!“ — паникьоса се тя.

„Ще поискаш“ — мислено си рече той, отгатнал правилно стреснатото й изражение. Отново повдигна брадичката й и се вгледа в огромните синьо-зелени очи. Обзе го нежност, чувство, също така забравено, като гласа на съвестта, който крещеше, откакто бе срещнал това невинно, непредвидимо и забавно момиче. Стори му се, че се вглежда в очите на ангел.

— Имаш ли някаква идея колко чаровна си… и колко рядка? — Думите му, докосването му, гласът му имаха поразяващ ефект, който Алекс се бе опасявала, че ще има целувката му. Усети как я облива топлина. Не можеше да откъсне очи от неговите, но и не искаше. Несъзнателно вдигна ръка и погали лицето му.

— Мисля, че си красив — промълви.

— Александра… — Той изрече името й с такава нежност, че на нея й се прииска да разтвори душата си пред него. Без да съзнава какъв ефект има докосването й, продължи да шепне:

— Мисля, че си точно като Давид на Микеланджело…

— Недей… — прошепна Джордан и покри устните й с нежност. Плъзна ръка зад шията й, а пръстите му подразниха нежната кожа. Придърпа момичето и го притисна плътно към себе си. Изгубена в океан от чувства, събудени от устните му, Александра погали мускулестите му гърди и го прегърна. Притисна се към него, намествайки невинно и несъзнателно тялото си, така че да се слее е неговото. В момента, в който го направи, съблазнителят се превърна в съблазнен и у Джордан избухна фонтан от желание, а момичето в прегръдките му се превърна в изкусителна жена. Младият мъж задълбочи целувката, устните му галеха и прелъстяваха нейните с жадна настоятелност. Александра се притисна още по-плътно до него и прокара пръсти през къдриците над яката му, а тялото му потръпна от удоволствие. Той я целува дълго, после прокара език по устните й, принуждавайки ги да се разтворят. Ръката му се приплъзна от кръста към гърдите й.

Александра простена леко. Това върна мъжа към действителността.

Джордан отпусна ръце на кръста й и вдигна глава, взирайки се в младото и опияняващо лице, неспособен да повярва, че бе предизвикала такава страст у него.

Замаяна от любов и желание, Алекс усети тежкия ритъм на сърцето му под ръката си. Взирайки се в чувствените му устни, които бяха изследвали, отначало нежно, а после страстно и настойчиво нейните, насочи поглед към сивите му като стомана очи.

И разбра.

Беше се случило нещо прекрасно. Този невероятен, красив, сложен и изискан мъж беше нейният обещан дар от съдбата и тя трябваше да го обича.

Смело пренебрегвайки болезнените спомени за отношението на нейния също толкова сложен, красив и изискан баща, Александра прие този подарък от съдбата, със смирена благодарност на препускащото си сърце. Без да съзнава, че Джордан се е овладял, Александра вдигна блесналите си очи и се взря в неговите. Промълви тихо, без да се срамува:

— Обичам те!

Херцогът беше очаквал подобна реплика от мига, в който тя вдигна глава и го погледна.

— Благодаря — каза, опитвайки се да приеме думите й като комплимент, а не като признание в любов, което не искаше да чува. Беше учуден колко невероятно и обезоръжаващо романтична е тя. И колко наивна. Любовта не съществуваше, а само различни степени на желанието, които романтичните жени и глупавите мъже наричаха любов.

Знаеше, че трябва веднага да сложи край на сляпото й увлечение и да й заяви, че не изпитва същите чувства и още повече, че не желае и тя да изпитва такива чувства към него. Точно това искаше да направи. Но съвестта му, мълчала толкова години, сега беше станала нахална и не му позволяваше да нарани бъдещата си съпруга. Дори той, загрубял, циничен и нетърпелив, изглежда, не беше толкова претръпнал или безчувствен, че умишлено да нарани едно дете, което го гледаше с обожание.

Тя толкова му напомняше на кученце, че той посегна и разроши гъстата й копринена коса. С престорена сериозност каза:

— Ще ме разглезиш с всички тези хвалби. После се загледа към къщата, нетърпелив да се върне към работата си. — Трябва да довърша прегледа на сметките на баба. Ще съм зает целия следобед и вечерта. Ще се видим утре сутрин.

Александра кимна и го загледа как се отдалечава от беседката. Утре сутрин щеше да бъде негова съпруга. Той не беше реагирал на думите й така, както се бе надявала, но това нямаше значение. Не и сега. Сърцето й бе изпълнено е достатъчно любов, за да й вдъхне сила.

— Алекс? — Мери-Елън се втурна в беседката, а очите и бяха блеснали от любопитство. Наблюдавах от прозорците. Толкова дълго се забавихте. Целуна ли те?

Александра се отпусна на една бяла пейка под свежо сливово дръвче и се засмя:

— Да.

Мери-Елън нетърпеливо се настани до нея и попита:

— А каза ли му, че го обичаш?

— Да.

— Той какво направи? — настоя момичето. — Какво каза?

Александра се усмихна унило и отговори:

— Каза ми: „Благодаря“.

 

 

Отблясъците на огъня танцуваха весело в камината. Подпряна на купчина възглавници в огромното си легло. Алекс се взираше в огъня със замислено изражение. Утре беше сватбеният й ден.

Младото момиче обви коленете си с ръце. Въпреки разтърсващото откритие, че е влюбена в бъдещия си съпруг, тя не бе толкова глупава да мисли, че го разбира, нито бе така наивна да вярва, че знае как да го направи щастлив.

Беше сигурна само в две неща — искаше да го направи щастлив и някой ден щеше да открие начин да го постигне. Невероятната тежест на тази отговорност легна на сърцето й и на Алекс горещо й се прииска да знае по-добре в какво се състои това да бъдеш съпруга на благородник.

Познанията й за брака бяха ограничени и не бяха много полезни. Баща й бе чаровен, елегантен и очакван с нетърпение познат, който, когато ги удостояваше с посещението си, беше посрещан с обожание от съпругата и дъщеря си.

Облягайки брадичка на коляното си, Александра си спомни с болка как двете с майка й се бяха суетели около него, слушайки внимателно всяка негова дума, следвайки го, винаги готови да му угодят, сякаш беше бог, а те негови поклонници. Изпита унижение, когато си представи колко скучни, провинциални и наивни са му се стрували. Мъката я жегна. Той със сигурност се бе присмивал на благоговеенето, с което го бяха дарявали.

С храбра решителност Алекс се замисли за собствения си брак. Бе почти сигурна, че на херцога няма да му хареса съпругата му да се отнася с него много по-различно от начина, по който майка й се бе отнасяла с баща й. На него, изглежда, му харесваше, когато тя се изказваше, дори и когато думите й бяха скандални. Понякога успяваше да го разсмее. Но как да живее следващите четирийсет години с него? Единствените други бракове, на които бе свидетел, бяха селските, а при тях съпругата готвеше, чистеше и обслужваше мъжа си. Идеята да върши тези неща за херцога я изпълниха е тихо очакване, макар да съзнаваше, че глупава сантименталност. Къщата беше пълна със слуги, които предвиждаха желанията на обитателите и още преди те самите да ги осъзнаят, и се грижеха за всичко.

С дълбока въздишка Александра прие факта, че херцогът на Хоторн няма нужда тя да се грижи така, както селянките се грижат за съпрузите си. Независимо от това, тя си представяше как седи срещу него в кресло пред камината и шие една от снежнобелите му ризи. Изпълнена с копнеж, си представи как на суровото му красиво лице се изписват благодарност и задоволство, докато я наблюдава как шие ризата. Колко благодарен би бил той…

Изсмя се приглушено, когато си припомни, че не умее да шие. Или щеше да се убоде и да опръска с кръв всичко, или да зашие отвора на ръкава, или нещо също толкова катастрофално. Картината на уютно съпружеско блаженство избледня и изражението й стана решително.

Знаеше, че херцогът е сложен човек. Девойката ненавиждаше своята младежка неопитност. От друга страна, не беше празноглава, независимо от факта, че негова светлост сякаш се отнасяше с нея като към забавно дете. Когато беше необходимо, можеше да прояви здрав разум и практичност. Та нали от четиринайсетгодишна се грижеше за домакинството.

Сега имаше ново предизвикателство пред себе си. Трябваше да стане достойна за съпруга на херцога на Хоторн. През последните няколко дни баба му вече беше направила стотици забележки относно обноските и маниерите на Александра и въпреки че тя себе противила на всичко, което и се струваше прекалено престараване относно поведението й, тайно възнамеряваше да научи всичко, което бе нужно да знае. Щеше да се погрижи съпругът й никога да не се срамува от пея.

„Моят съпруг“ — помисли си Алекс, докато се сгушваше във възглавниците. Този едър, красив и елегантен аристократ щеше да бъде неин съпруг.