Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Пета глава

Овдовялата херцогиня на Хоторн отправи към внука си студена усмивка и изучаващ поглед. Въпреки че бе на седемдесет, тя още беше красива жена с бадемови очи, бяла коса, царска осанка и непоклатимо самообладание.

Жестовете й бяха спокойни и премерени, думите й — добре премислени, макар че таеше в себе си жестока мъка. Вече бе погребала съпруга си и синовете си. Самообладанието и контролът, които си налагаше, обаче бяха така непоклатими, че дори най-близките й не бяха сигурни дали бе обичала синовете си и дали те й липсват. Влиянието й в обществото бе така силно, че никой не смееше дори да заговори на тази тема с нея.

Сега, когато по-големият й внук седеше срещу нея и спокойно й разказваше как са го нападнали двама главорези, тя седеше и слушаше мълчаливо.

Братовчедът на Джордан обаче не направи усилие да скрие чувствата си. Антъни повдигна чашата си с бренди и присмехулно рече:

— Джордан, признай си, истината е, че си искал да прекараш още една вечер с твоята балерина… ъ-ъ-ъ, извинявай, бабо — със закъснение се досети той, когато възрастната жена го стрелна със смразяващ поглед. — Но нали не очакваш да повярваме, че те е спасило едно дванайсетгодишно момиченце?

— Напротив.

Херцогинята мълчаливо следеше разговора между двамата си внуци. Джордан и Антъни бяха близки като братя, но различни като деня и нощта. Джордан повече приличаше на нея самата — хладен, резервиран. А тъни обаче бе като отворена книга и неприлично добродушен. Той имаше двама напълно отдадени на него родители, които го обожаваха, докато Джордан не знаеше какво е родителска ласка. Тя одобряваше повече Джордан и никак не харесваше безгрижието на Антъни. Неодобрението бе единственото чувство, което си позволяваше да покаже пред останалия свят.

— Стана точно както ви разказах, въпреки че гордостта ми е накърнена от този факт — заговори младият мъж отново, докато пълнеше чашата си. — В единия миг гледах право в дулото на пистолета, в следващия се появи тя — изскочи от гората, яхнала стар кон, нахлупила шлем със спуснат визьор, стиснала копие в едната и пушка в другата си ръка. — Той замълча, доля си още от любимия си портвайн и се настани в креслото си. Сетне делово довърши описанието на снаряжението на Александра: — Бронята беше ръждясала, а къщата й е като появила се от ужасен готически роман — паяжини по гредите, избелели гоблени, скърцащи подове и влажни стени. Икономът й е глух, а лакеят е сляп като прилеп, чак се блъска в стените, има и един чичо, пияница, който се нарича сър Монтакю Марш…

— Интересно семейство — измърмори Антъни. — Нищо чудно, че и тя е толкова… необикновена.

— Иначе щеше да е тесногръда — сухо отвърна Хоторн. Херцогинята, чийто живот бе подчинен на религията и приетите от обществото правила, изгледа гневно големия си внук.

— Кой твърди подобни глупости?

— Александра Лорънс.

— Много странно! — възкликна Тони и внимателно се вгледа в усмивката, която се появяваше на лицето на братовчед му, когато говореше за момичето. Джордан не се усмихваше често, освен ако усмивката не бе прелъстителка или цинична, и рядко се смееше. Баща му го бе учил, че сантименталността е отвратителна и забранена. Също и всичко, което прави уязвим един мъж. Дори и любовта.

— И как изглежда тази невероятна жена? — попита братовчед му, нетърпелив да разбере още нещо за момичето, което така силно го бе впечатлило.

— Дребничка е — рече Джордан и си припомни засмяното личице на девойката. — И е прекалено слаба. Усмивката й може да разтопи и стоманата, а очите й са невероятни. Приличат на огромни аквамарини. Щом ги погледнеш не можеш да откъснеш очи от тях. Образована е въпреки ужасяващата къща, в която живее. Тя е много ведро и весело момиче.

— И смело очевидно — добави Антъни.

— Ще й изпратя банков запис, задето ми спаси живота. Бог ми е свидетел, че парите няма да са им излишни. От онова, което ми каза, и от всичко, което премълча, ми стана ясно, че на плещите на Александра лежи цялото домакинство. Тя със сигурност щеше да се обиди, ако й бях предложил парите снощи, затова и не го направих. Но сега ще й ги пратя, това ще улесни живота й.

Старицата презрително изсумтя, все още потресена от изявлението на госпожица Лорънс за правилата.

— Бедните винаги са лакоми за пари, Джордан, без значение каква е причината да им ги дават. Изненадана съм, че още снощи не се е опитала да измъкне нещо от теб.

— Станала си цинична — подразни той баба си. — Но за това момиче грешиш. Тя е невинна и не е алчна.

Стреснат от тези думи на братовчед си, който имаше пословично лошо мнение за жените, Тони шеговито подхвърли:

— Защо след две-три години не й хвърлиш още един поглед?

— Антъни! — ледено го предупреди херцогинята. — Не и в мое присъствие, ако обичаш!

— Дори не ми е хрумвало да я откъсна от средата й — заяви Джордан напълно глух за думите на баба си. — Александра е като перла, няма да издържи и един ден в Лондон. Не е достатъчно силна, а и няма амбиции. Тя… — Той замълча и погледна иконома, който тъкмо влече в стаята. — Да, Рамзи, какво има?

Рамзи се изпъна като генерал, свъсил вежди от недоволство и раздразнение.

— Дошли са три лица, ваша светлост, които настояват да се срещнат с вас — обяви. — Пристигнаха с карета, която е неописуема, теглена от кон, който дори не заслужава да се нарече така, а дрехите им са…

— Кои са те? — нетърпеливо го прекъсна Джордан.

— Мъжът твърди, че е сър Монтакю Марш, а двете дами са госпожа Лорънс и госпожица Лорънс. Казаха, че са тук да си приберат дълга, който имате към тях.

Думата „дълг“ жегна Джордан и той свъси вежди.

— Въведи ги — нареди рязко.

Съвсем нетипично за нея херцогинята си позволи да хвърли поглед на внука си, с който сякаш му натякваше: „Нали ти казах?“

— Госпожица Лорънс е не само алчна, но и злоупотребява. Представяш ли си само, да дойде тук и да настоява да й върнеш дълга!

Без да отвръща на баба си, младият мъж прекоси стаята и седна зад дърворезбованото бюро в другия край на дневната.

— Няма причина нито един от вас да присъства. Ще се оправя сам.

— Напротив — студено го сряза старицата. — С Антъни ще присъстваме на срещата, в случай че тези хора се опитат да те изнудят.

Впила очи в гърба на иконома, Александра следваше майка си и чичо си. Беше ужасена и мъката й се увеличаваше безкрайно от разкоша, в който гънеше Роузмийд.

Беше очаквала старата херцогиня да живее в огромен дом, но нищо не я бе подготвило за този палат, заобиколен от уханни градини и поляни. Докато пътуваха към имението, тя се бе вкопчила в спомена си за херцога — приятелски настроен и добър. Роузмийд бе успял да заличи наивната й заблуда. Този мъж идваше от друг свят. За него имението бе нещо като малка лятна вила. „Но виличката всъщност е дворец“ помисли си нещастно Алекс, когато стъпалата й потънаха в дебелия килим. Дворец, който я караше да се чувства още по-малка и незначителна, отколкото се бе чувствала през живота си.

Икономът отвори със замах една двукрила дъбова врата, влезе в помещението и ги покани да го последват. Стените бяха отрупани с картини в красиви рамки. Уплашена, Александра едва не направи реверанс пред скования слуга и влезе в салона. Страх сви сърцето й, всеки миг щеше да се изправи пред новия си приятел и без съмнение щеше да види изписано на лицето му само презрение.

Оказа се права. Мъжът, седнал зад красивото старинно бюро, никак не приличаше на усмихнатия джентълмен, когото бе срещнала преди два дни. Сега той бе резервиран, хладен непознат, който гледаше нея и семейството й, сякаш са буболечки, пълзящи по красивия му килим. Дори не се престори на учтив и не ги запозна с другите хора в салона. Вместо това той кимна рязко на чичо й и на майка й, карайки ги да седнат на столовете пред бюрото.

Когато най-сетне погледна Александра, очите му се изпълниха с малко повече топлина, сякаш чувстваше унижението й. Джордан стана, заобиколи бюрото и придърпа още един стол за момичето.

— Много ли те боли синината, дете? — попита той, загледан в тъмното петно на лицето й.

Странно поласкана от загрижеността и любезните му думи, Александра поклати глава:

— Нищо ми няма, не ме боли.

В стаята настана тишина, ала Алекс не обърна внимание заради облекчението, което изпитваше. Явно той не я обвиняваше за това отвратително нахлуване в дома му. Чувствайки се неудобно в преголямата рокля на майка си, тя седна на крайчеца на стола. Когато се опита да се облегне и да се настани благопристойно, настъпи възшироката си рокля и високата яка така се стегна около шията й, че трябваше да вирне брадичка нагоре, за да диша. Като зайче в капан Алекс безпомощно се втренчи в непроницаемите сиви очи на херцога.

— Удобно ли ти е? — попита той.

— Да, благодаря.

— Може би, ако се изправиш и после седнеш пак?…

— Добре съм си и така.

Лека усмивка, която на Алекс й се бе сторило, че зърва в очите му, угасна в мига, в който той отново се настани зад бюрото си. Поглеждайки ту майка й, ту чичо й Монти, без заобикалки заяви:

— Можехте да си спестите унижението от тази ненужна визита. И без това имах намерение да изразя благодарността си към Александра. Щях да направя банков превод на стойност хиляда лири, които щяхте да получите още следващата седмица.

Сърцето на Алекс подскочи в гърдите й при споменаването на баснословната сума. Хиляда лири щяха да стигнат на цялото домакинство за две години почти луксозен живот. Щеше да може да отоплява стаята си, ако искаше да хаби дърва, което тя, разбира се, не желаеше…

— Това не е достатъчно — отсече грубо чичо Монти и момичето рязко се извърна към него.

— Колко точно искате? — студено попита херцогът и погледът му прониза сър Монтакю.

— Само онова, което е справедливо. Нашата Александра спаси живота ви.

— За което съм готов да платя скъпо и прескъпо. И така — рече той и всяка дума звучеше като удар от чук, — колко точно искате?

Чичо Монти се сви под ледения поглед на благородника, но въпреки това настоя:

— Нашата Алекс спаси живота ви, а в отплата вие провалихте нейния.

На девойката й се стори, че Джордан всеки момент ще избухне.

Какво съм направил?

— Завели сте млада дама от почтено семейство в хана и сте я настанили в стаята си.

— Заведох едно дете в хана. Дете, което бе в безсъзнание и имаше нужда от лекарска помощ!

— Чуйте ме, Хоторн — необичайно силно прогърмя гласът на чичо Монти, — завели сте млада дама в онзи хан. Занесли сте я в стаята си, докато половината население на селото ви е гледало, и сте останали с нея в онази спалня половин час, след което сте я изнесли в пълно съзнание, с разкопчана риза, без дори да повикате фелдшер. И селяните, както и всички останали, се придържат към морала, а вие публично сте нарушили благоприличието. Тази история се превърна в нечуван скандал у дома.

— Ако праведните жители на онова затънтено място, където живеете, превръщат в скандал приютяването на ранено дете в един хан, значи някой ги е подвел! Но дотук с незначителните подробности, колко точно…

— Незначителни подробности ли! — изсъска госпожа Лорънс, приведе се напред и сграбчи ръба на бюрото му толкова силно, че кокалчетата на пръстите и побеляха. Вие сте долен развратник! Александра е на седемнайсет и вие я компрометирахте. Родителите на годеника й бяха у дома, когато донесохте дъщеря ми вкъщи. Вече развалиха годежа. Заслужавате да ви обесят! Не, обесването ще бъде прекалена милост за вас…

Джордан като че ли не чу последните думи на озлобената вдовица. Той рязко се извърна към Александра и се вторачи в нея, сякаш я виждаше за пръв път в живота си.

— На колко години си? — попита той, сякаш думите на майка й не значеха нищо.

Алекс някак успя да проговори въпреки ужаса, който стягаше гърлото й. Всичко се оказа още по-кошмарно, отколкото бе очаквала.

— Аз… следващата седмица навършвам осемнайсет — едва-едва прошепна тя извинително и се изчерви, когато той сведе очи към гърдите й, очевидно неспособен да повярва, че отвратителната рокля прикрива тялото на истинска жена. — Дядо ми разказваше, че жените в нашето семейство разцъфват късно, и аз… Алекс млъкна в момента, в който осъзна какви глупости говори. Отново се изчерви силно и измъчено погледна двамата непознати, надявайки се, че поне те ще я разберат или ще й простят. Мъжът обаче я наблюдаваше шокиран и удивен. Възрастната дама повече й напомняше на каменна статуя отколкото на жена от плът и кръв. Сетне Алекс отново погледна херцога, чийто поглед вече бе направо унищожителен.

— Да предположим, че съм допуснал такава ужасна грешка — рече той на майка й, — какво точно искате от мен?

— След онова, което й сторихте, никой почтен мъж няма да пожелае Александра за съпруга. Затова очакваме вие да я вземете за своя жена. Тя е от благородно потекло, имаме роднински отношения с граф и рицар. В това отношение не би трябвало да имате възражения.

Гневът заслепи Джордан.

— Да нямам възражения ли… — изкрещя той, ала сетне млъкна и стисна зъби. — А ако откажа? — процеди.

— Тогава ще ви подведа под отговорност пред магистратите в Лондон. Не се и съмнявайте, че ще го направя — извика госпожа Лорънс.

— Няма да направите нищо подобно. Ако ме подведете под отговорност и в Лондон ще избухне скандалът, от който така се опасявате.

Разгневена и предизвикана от спокойното и арогантно държание на благородника, както и от спомена за предателството на съпруга си, госпожа Лорънс скочи на крака, треперейки от ярост.

— Сега ме чуйте много добре… ще направя точно онова, което обещах. Александра или ще живее почтено под закрилата на вашето име, или ще си купи положение в обществото с вашите пари… с всичките ви пари, ако изпълня заканата си. И в двата случая ние нищо не губим. Разбирате ли? Няма да ви позволя да се възползвате от нас и после да ни зарежете, както постъпи съпругът ми. Вие сте чудовище също като него. Всички мъже са чудовища… егоистични, неописуеми чудовища…

Джордан се вгледа в истеричната жена, чиито очи трескаво блестяха. Госпожа Лорънс беше стиснала юмруци толкова силно, че вените й изпъкваха, а кокалчетата й бяха побелели. Той осъзна, че тя ще изпълни заканата си. Явно бе така погълната от омразата към съпруга си, че наистина бе готова да изложи Александра на един обществен скандал, само и само да си отмъсти… на него.

— Целунали сте я — просъска госпожа Лорънс яростно. — Докосвали сте я. Тя го призна…

— Мамо, недей! — извика момичето от срам или болка. Херцогът не знаеше кое от двете. — Недей, моля те, не го прави! Не ми причинявай това.

Джордан погледна младата жена, облечена в ужасната жалка рокля, и му се стори невероятно, че тя е същото онова смело и усмихнато момиче, което го бе спасило преди два дни.

— Един Бог знае какво още си му позволила…

Той удари с юмрук по бюрото и звукът гръмовно отекна в просторния салон.

— Стига! Седни! — заповяда е убийствен тон, сетне отиде до Алекс и не особено внимателно я издърпа от стола й. — Ела с мен. Трябва да говоря с теб насаме.

Госпожа Лорънс понечи да протестира, ала за пръв път възрастната херцогиня проговори. Думите й се забиваха като ледени стрели.

— Тишина, госпожо Лорънс! Вече достатъчно ви слушахме!

Алекс трябваше да подтичва, за да следва херцога. Отидоха в малък салон, боядисан в красив лавандулов цвят. Когато влязоха, той пусна ръката й и отиде до прозореца. Застана безмълвен и пъхна ръце в джобовете си. Мълчанието му я изнерви до крайност. Джордан продължаваше да стои, без да проронва дума, загледан в ширналите се морави на имението. Алекс знаеше, че се опитва да измисли начин да се отърве от сватбата си с нея и че маската му на ледено спокойствие прикрива ужасяващ вулкан от ярост, който всеки момент щеше да избухне и да я попари със смъртоносната си сила. Засрамена, Александра наблюдаваше как той разтрива с длан врага си. Изражението му ставаше все по-мрачно.

Младият мъж се обърна толкова бързо и рязко, че тя без да иска отстъпи.

— Престани да се държиш като подплашен заек тросна се той. — Аз съм хванат в капан, не ти.

Изведнъж спокойствие обзе девойката и прогони всички бурни чувства освен изгарящия срам. Тя вдигна глава, изправи гръб и Джордан удивен наблюдаваше как малкото момиче се опитва да изглежда смело. Сега то стоеше гордо изправено пред него като малка кралица, облечена в дрипи. Очите й горяха като скъпоценни камъни.

— Оттатък не можех да говоря — каза тя, а гласът й леко трепереше, — защото майка ми никога нямаше да ми позволи. Ала ако ти не ме бе накарал да поговорим насаме, аз щях да те извикам.

— Кажи каквото имаш за казване, и да свършваме с това.

Александра вирна брадичка още повече. За нещастие се бе надявала, че той няма да се държи така грубо и презрително с нея, както бе сторил със семейството й.

— Идеята за този брак е направо безумна.

— Права си — грубо я сряза той.

— От два различни свята сме.

— Пак си права.

— Не искаш да се ожениш за мен.

— Точно така, госпожице Лорънс — обяви той обидно и презрително.

— И аз не искам да се омъжа за теб — сряза го тя, унижена от грубостта му.

— Много мъдро от твоя страна — съгласи се той саркастично. — От мен няма да излезе добър съпруг.

— Още повече — не искам да бъда ничия жена. Желая да бъда учителка като дядо си и сама да се издържам.

— Колко необикновено. А през цялото това време бях с погрешното впечатление, че момичетата като теб имат за цел единствено да си уловят богати съпрузи.

— Не съм като останалите момичета.

— Разбрах го в мига, в който те зърнах.

Александра долови обидата в думите му. Почти се задави от огорчение.

— Значи се разбрахме — няма да се женим.

— Напротив — рече той и думата издрънча от огорчение и гняв. Нямаме избор, госпожице Лорънс. Майка ти ще изпълни заканите си. Ще ме подведе под отговорност и за да ме накаже, ще съсипе теб.

— Не, не! — задъха се Алекс. — Няма да го направи. Ти не разбираш майка ми. Тя е болна. Така и не се възстанови от смъртта на папа. — Тя несъзнателно се вкопчи ръкава на скъпото му сиво сако. Очите й го молеха, гласът й трепереше от тревога. — Не трябва да им позволяваш да те принудят да се ожениш за мен. Ще ме намразиш завинаги. Знам го. Селяните ще забравя скандала, ще видиш. Те ще ми простя и ще забравят. Аз съм виновна, задето така глупаво припаднах и ти трябваше да ме заведеш в хана. Никога не бях припадала, но току-що бях убила човек и…

— Стига! — рязко заповяда Джордан.

Преди Алекс да заговори, той отчаяно се бе лутал да намери решение на проблема, дори бе готов да й повярва, че майка й блъфира. Беше готов да изслуша целия списък с причини, поради които девойката не иска да се омъжи за него. Ала не можеше да слуша как го умолява да не се жертва и да не се жени за нея. В цялата бъркотия бе забравил и това, че Александра бе убила човек, за да спаси живота му.

Погледна гордото момиче, облечено във вехтата рокля. То го бе спасило, а той бе успял да разруши живота й, унищожавайки всичките й шансове да си намери съпруг. Без мъж до себе си тя щеше вечно да носи сам сама бремето на ужасното си семейство. Той неволно бе унищожил бъдещето й. Хоторн нетърпеливо бутна ръката й.

— Няма как да се измъкнем от ситуацията сряза я. Ще уредя специална церемония и до седмица ще се венчаем тук. Майка ти и чичо ти — процеди презрително — мотат да отседнат в местния хан. Няма да ги подслоня под покрива си.

Думите му я засрамиха и нараниха повече от всичко, което й бе казал.

— Ще платя престоя им там — рече той, разбрал погрешно шокираното й изражение.

— Не става дума за нари!

— Тогава какво?

— Ами… — Алекс безпомощно огледа разкошната стая, — ами за всичко. — Не е редно. Не съм си представяла, че ще се омъжа така. Винаги съм си мечтала да се омъжа в селото, в църквата, с най-добрата си приятелка до мен.

— Хубаво — прекъсна я той. — Покани приятелката си, ако това ще те улесни в дните преди сватбата. Дай адреса й на иконома и ще изпратя да я доведат. Ще намериш писалка и листове в чекмеджето на онова бюро. Знаеш как да пишеш, надявам се.

Алекс извърна глава, сякаш я бе зашлевил. За миг Джордан зърна гордата, темпераментна жена, в която един ден щеше да се превърне девойката. Синьо-зелените й очи заискряха възмутено и тя саркастично отвърна:

— Да, милорд, знам да пиша…

Той зяпна девойката с чипо носле, която го гледаше предизвикателно, и изпита възхищение пред смелостта й.

— Добре — грубо рече.

— На три езика! — гордо добави тя. Джордан едва сдържа усмивката си.

Когато той излезе от салона, Алекс отиде до малкото бюро в ъгъла. Седна и извади лист хартия, писалка и мастилница. Беше прекалено измъчена и възбудена, за да обяснява случилото се, затова само написа:

Скъпа Мери-Елън,

Моля те, придружи приносителя на това писмо и ела при мен възможно най-скоро. Сполетя ме ужасна беда и съм отчаяна! Майка ми е тук. Чичо Монти също. Затова майка ти няма нужда да се притеснява. Моля те, побързай, не ни остава много време, преди да се разделим…

Сълзи мокреха изписания лист хартия. Александра се предаде и склони глава. Раменете й се разтресоха.

— Нещо прекрасно ли? — съкрушено прошепна тя, обръщайки се към Бог. — Според теб това ли е прекрасно?

 

 

След близо час Рамзи изпрати удовлетворените гости, оставяйки възрастната херцогиня с двамата й внуци. Старицата а бавно се изправи и заяви:

— Не го мислиш сериозно!

— Възнамерявам да го направя.

Възрастната дама пребледня.

— Защо? Да не очакваш, че ще ти повярвам, че искаш да се ожениш за тази малка селска мишка.

— Не.

— Тогава защо ще го правиш?

— От съжаление. Съжалявам я. А и аз съм отговорен за всичко, което й се случва. Ето това е.

— Тогава й плати!

Джордан се облегна назад, затвори очи и пъхна ръце в джобовете си.

— Да й платя. Боже, как ми се иска, но не мога. Тя ме спаси, а за благодарност аз провалих шанса й да има свой живот. Нали чу какво каза майка й. Годеникът й вече се е отказал от нея, защото тя е обезчестена. Щом се върне в селото, ще се превърне в плячка и мишена за всеки развратник. Никой няма да я уважава, никога няма да се омъжи, никога няма да роди деца. След година-две ще свърши като проститутка в хана, в който я отведох.

— Глупости! Ако й платиш, ще може да отиде да живее другаде. Например в Лондон, там клюките няма да я последват.

— В Лондон единственият й шанс е да стане любовница на някой стар глупак или неопитен младеж, който да я пожелае. Ти я видя, нали? Тя не би привлякла мъжкото внимание.

— Няма нужда да ставаш вулгарен — сряза го баба му. Джордан отвори очи и я изгледа иронично.

— Всъщност е доста вулгарно да се отплатя на момичето, което спаси живота ми, като го превърна в славна проститутка, както предлагаш ти.

Старицата впери поглед във внука си. И двамата бяха непоколебими. И двамата имаха желязна воля. Херцогинята най-сетне се призна за победена, поклащайки глава.

— Както искаш, Хоторн — рече неохотно, признавайки го за глава на семейството. Сетне я порази друга мисъл и старицата се отпусна в креслото си съвсем пребледняла. — От седемстотин години в този род кръвта е била съвсем чиста. Ние сме наследници на крале и императори. А ти искаш тази никаквица да роди наследника ти. — Вбесена, тя се нахвърли върху другия си внук: — Недей просто да си седиш там, Антъни. Кажи нещо!

Лорд Антъни Таунсенд се облегна в креслото си. Изглеждаше огорчен.

— Добре — рече, приемайки решението на Хоторн с усмивка. — Кога ще ме представиш на бъдещата ми братовчедка? Или ще я оставиш в салона до сватбата?

Херцогинята стрелна Тони с поглед, ала не пророни и дума. Остана с високо вдигната глава, безмълвна и горда, но горчивото разочарование от последния час сякаш я състари с цяло десетилетие.

Антъни погледна Джордан и вдигна чаша като за тост.

— За бъдещата ти съпруга, Хоук! — рече и се ухили. Хоторн само го изгледа иронично. Тони не се изненада от това на пръв поглед непоклатимо спокойствие. Също като баба си Джордан почти винаги контролираше чувствата си, но за разлика от нея той го правеше без усилия. Толкова му бе лесно да запазва присъствие на духа, че хората се чудеха игли може да изпитва друго освен гняв.

Тони беше прав поне в този миг. Джордан изпитваше единствено безсилен гняв. Проблемът не бе в това, че Алекс не е изискана, а че е неопитна, нежна и невинна.

В неговите ръце тя щеше да загуби наивността си, но нямаше да придобие фалшивия блясък на благородническото общество.

Притесняваше го фактът, че момичето никога няма да успее да се впише в света му, в живота му. Въпреки това не бе силно разтревожен, защото нямаше никакво намерение да прекарва времето си с Александра, нито пък имаше намерението променя начина си на живот. Щеше да остави жена си в Девон и да я посещава от време на време.

Сетне с въздишка се сети, че трябва да уведоми любовницата си, че няма да го придружи до Девон следващата седмица, както бяха планирали. „Слава на Бога, че освен красива Елиз е и изискана, и разбрана!“

Нямаше да се налага да търпи сцени на ревност, когато й е съобщеше за брака си и за пътуването до Девон.

— Е, та кога ще ни запознаеш с нея, както си му е редът? — повтори Тони.

Джордан се пресегна и позвъни със звънчето.

— Рамзи — рече той на иконома, който внезапно се появи на прага, — доведи госпожица Лорънс тук.

— Къде са майка ми и чичо ми? — попита стреснато Алекс, когато я въведоха в дневната.

Херцогът се изправи и отиде при момичето.

— Настаняват се в близката гостилница, където честито очакват брачните ни обети — отвърна той, без да крие иронията в гласа си. — Ти обаче ще останеш тук.

Преди да осъзнае какво става, бе представена на овдовялата херцогиня, която я огледа през лорнета си. Унижена от презрителния поглед на старицата, тя вдигна гордо глава и се втренчи без страх в нея.

— Не ме зяпай така грубо и невъзпитано — тросна се възрастната жена.

— О, нима бях груба, гос’жо? — попита Алекс, имитирайки простоватата реч на съселяните си. — Извинете ме тогава. Виждате ли, знам си аз, че е грубо да зяпаш така, но съм ужасно невежа по отношение на етикета, особено когато аз съм обектът на подобен поглед.

Херцогинята едва не изпусна лорнета си.

— Как смееш да ме поучаваш! Ти си никоя, нямаш потекло, нито предци.

— Добре е да имаш потекло. Но славата принадлежи на предците ни, не на нас — гневно цитира Алекс.

Антъни се задави от смях и бързо се намеси между възмутената и разгневена старица и неразумното дете, влязло в словесна престрелка с достолепната херцогиня.

— Платон, нали? — попита той с усмивка и подаде ръка на Алекс.

Тя поклати глава и едва се усмихна, озарена от надеждата, че е открила съюзник в това свърталище на вълци.

— Плутарх.

— Е, поне бях близо — засмя се Тони. — Тъй като явно Джордан загуби ума и дума, моля, позволи ми да ти се представя. Братовчед съм на Джордан. Приятно ми е. Тони. — Алекс се ръкува с него и рече:

— Приятно ми е.

— Направи реверанс! — грубо заповяда херцогинята.

— Моля?

— Младата дама винаги прави реверанс, когато я представят на човек с по-висок обществен сан.