Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Двадесет и девета глава

Джордан не искаше да се лишава от компанията й и я придружи до спалнята й.

— Насладихте ли се на прекарания следобед, принцесо? — попита той.

Нежното обръщение накара очите й да светнат.

— Изключително много.

Той я целуна и като търсеше причина да поостане, се отправи бавно към свързващата врата. Щом подмина тоалетката й, видя часовника на дядо й и се спря да го огледа добре.

— Имаш ли портрет на дядо си? — попита и вдигна часовника.

— Не. Държа часовника там, за да ми напомня за него.

— Изящна изработка е — отбеляза Джордан.

— Той бе изключителен човек — отвърна съпругата му учтиво.

Херцогът не забеляза усмивката, нито изпитателния й поглед, защото отново погледна часовника. Преди години, спомни си той, бе приел часовника, който сякаш му се полагаше. Сега го искаше повече, отколкото някога бе искал нещо друго. Искаше Александра отново да му го подари. Искаше да го погледне както тогава с любов и обожание, да му даде часовника, искаше да бъде достоен да го притежава.

— Беше подарен на дядо ми от шотландски граф, който го уважаваше заради знанията и възгледите му — промълви тя.

Джордан остави часовника на мястото му и се обърна. Щеше да му отнеме доста време да заслужи доверието й, но един ден със сигурност щеше да го сметне за достоен за часовника. От друга страна, можеше да му го подари по случай рождения му ден, помисли си той и се усмихна крадешком — ако, разбира се, тя си спомняше, че рожденият му ден е след четири дни.

— Наистина прекрасна вещ — повтори отново. — Как тече времето. Преди да се усетиш и ето че е изтекла една година. Ще се видим преди вечеря.

Джордан се наведе към огледалото. В изключително добро настроение, понеже щеше да се присъедини към Алекс в гостната, той се ухили на камериера си в огледалото и каза шеговито:

— Е, Матисън, какво мислиш — дали лицето ми ще развали апетита на дамата?

Зад него Матисън, който търпеливо държеше сакото на Джордан, за да му помогне да го облече, бе толкова стреснат от приятелското отношение на херцога, че му се наложи да се прокашля, преди да отговори със заекване:

— Смея да отбележа, че нейна светлост, която също има отличен вкус, би могла единствено да бъде възхитена от външния ви вид!

Джордан се усмихна при спомена за съпругата си, седнала на падналото дърво с въдица в ръка.

— Кажи ми, Матисън — попита, докато обличаше черното си сако, — какъв цвят са розите по арката при градините?

Стреснат от въпроса, Матисън объркано отговори:

— Рози ли, ваша светлост? Какви рози?

— Трябва ти жена — отвърна херцогът, усмихвайки се, докато потупваше удивения прислужник по ръката. — По-зле си, отколкото бях аз. Аз поне знаех, че по арката има… — той спря рязко, когато Хигинс затропа нетърпеливо по вратата, викайки:

— Ваша светлост… ваша светлост!

Махвайки на Матисън да се отстрани, той отиде до вратата и рязко я отвори, обръщайки се ядно към достолепния иконом:

— Какво те е прихванало, за Нога?

— Нордстром, ваша светлост, един от лакеите ви — изрече Хигинс толкова уплашено, че хвана Джордан за ръкава и го издърпа в коридора, преди да затвори вратата и да започне да бръщолеви несвързано: — Веднага казах на господин Фокс, както ми бяхте наредили да сторя, ако се случи нещо странно. Господин Фокс иска да ви види веднага в кабинета ви. Веднага. Каза ми да не казвам на другиго, така че само Джейн от кухнята и аз сме наясно за това злощастно събитие, което…

— Успокой се! — остро каза Джордан, тръгнал вече към покритото с червен килим стълбище.

— Какво става, Фокс? — настоя той, когато седна зад бюрото си и изчака следователят да се настани срещу него.

— Преди да обясня — започна предпазливо Фокс, — трябва да ви задам един въпрос, ваша светлост. От момента, в който потеглихте на пикник, кой наливаше от гарафата с портвайн, която бе поставена в кошницата?

— Портвайн ли? — повтори Джордан. — Жена ми се занимаваше с него.

— Пихте ли от него?

— Не — отвърна Джордан. — Съборих чашата на земята.

— Ясно. И, разбира се, жена ви също не пи?

— Не — каза херцогът. — Изглежда, само аз мога да понеса това питие.

— Спирахте ли някъде, оставяхте ли кошницата без надзор, преди да пристигнете на мястото за пикник? Може би при конюшните или при някоя къщурка?

— Не — сопна се Джордан, нетърпелив да види Александра, и ядосан, защото този разпит го бавеше. — За какво, по дяволите, става въпрос? Мислех, че ще обсъждаме някакъв си лакей — Нордстром.

— Нордстром е мъртъв — рязко рече Фокс. — Бил е отровен. Заподозрях, че е станало така, когато Хигинс ме извика, а местният лекар, доктор Данвърс, току-що го потвърди.

— Отровен! — повтори херцогът, неспособен да възприеме новината за такова зловещо нещастие в собствената си къща. — И как, за Бога, се е случил такъв странен инцидент?

— Странното е само, че този слуга е жертвата. Отровата е била предназначена за вас. Как можах да не допусна, че убиецът ще посмее да ви нападне в собствения ви дом. До известна степен — каза следователят — съм виновен за смъртта на лакея ви.

Доста странно, но първата мисъл на Джордан бе, че не е бил прав за Фокс. Сега вече бе склонен да вярва, че той съвестно пази хората, които го наемаха, а не се стреми само да печели от това. После осъзна, че някой от неговата къща очевидно се опитва да го отрови, и тази мисъл бе толкова отблъскваща, че едва не я отхвърли.

— И какво, да му се не види, ви кара да мислите, че това нещастие е неуспешен опит да ми бъде отнет животът? — настоя ядосано.

— За да обясня последователно… отровата е била сипана в гарафата с вашия специален портвайн, която после е била сложена заедно с продуктите в кошницата за пикник. Кошницата за пикник е била разтоварена след завръщането ви тук от кухненска прислужничка на име Джейн. Присъствал е и Хигинс и той забелязал няколко стръка трева върху гарафата. Прегледал е гарафата и е решил, че вътре може да е паднало нещо. Доколкото разбирам — каза Фокс, — в Хоторн се спазва обичаят, недокоснато от господарите вино да остава за иконома, който може да го даде на когото поиска.

— Така е — потвърди Джордан с напрегнато изражение, докато го чакаше да продължи.

Фокс кимна.

— Така ми бе казано, но исках да го потвърдите. Според този обичай неизпитият портвайн се е полагал на Хигинс. Но тъй като не харесвал специалната напитка, той я дал на лакея Нордстром, за да отпразнува това, че вчера е станал дядо. В седем часа обаче бил намерен мъртъв, тялото му все още е било топло, а портвайнът е бил до него.

Една от прислужничките в кухнята ми каза, че Нордстром сам е отворил бутилка портвайн тази сутрин, проверил е дали виното не е развалено и го е налял в гарафата, която е била сложена в кошницата за пикник. Той също така е поставил кошницата в каретата ви. Хигинс ми каза, че сте излезли минута-две след Нордстром, за да го настигнете. Така ли е?

— Нямаше коняр, който да държи конете. Но не съм видял лакей.

— Конярят не е сложил отровата в портвайна — рече напълно убеден Фокс. — Той е мой човек. Помислих си за Хигинс, но…

— Хигинс! — Мисълта бе толкова нелепа, че Джордан едва не се изсмя.

— Да, но не е бил Хигинс — увери го Фокс. — Той няма мотив. Освен това не е способен да извърши убийство. Той изпадна в истерия от смъртта на Нордстром — кършеше ръце, беше по-зле и от прислужницата. Наложи се да го свестим с амоняк.

При други обстоятелства Джордан би се развеселил от представата за истерията на строгия си иконом, но сега изобщо не му беше до смях.

— Продължавай.

— Отново Нордстром е разтоварил каретата ви и е занесъл кошниците в кухнята. Тоест той е бил единственият, който е пипал гарафата преди и след пикника. Очевидно отровата не е била сложена от него. Джейн, прислужницата от кухнята, ме увери, че никой друг не се е докосвал до гарафата.

— Тогава кога е била сложена отровата? — настоя Джордан, без дори да осъзнава, че собствените му думи ще го предадат.

— Тъй като изключихме възможността отровата да е сипана преди или след пикника — рече тихо Фокс, — очевидният отговор е, че е била поставена по време на самия пикник.

— Това е абсурдно! — сопна се Джордан. — Бяхме сами със съпругата ми.

Като избягваше да погледне Джордан в очите, Фокс рече:

— И след като не сте го направили вие, остава… жена ви.

Джордан стовари юмруци върху бюрото, изправи се на крака, а тялото му се тресеше от гняв.

— Вън! — тихо изрече. — И вземете със себе си и глупаците, които работят за вас. Ако не се разкарате от имота ми до петнайсет минути, сам ще ви изхвърля. И ако чуя, че сте изрекли още веднъж подобна безпочвена клевета по адрес на жена ми, ще ви убия със собствените си ръце, дявол да го вземе!

Фокс бавно се изправи. Не бе толкова глупав, че да стои близо до разярения мъж. Отстъпвайки назад, той тъжно рече:

— Държа да отбележа, че това не е безпочвена клевета.

В сърцето на Джордан се прокрадна страх, спомняйки си как Александра държеше гарафата, когато той се върна от брега: „Искаш ли вино? От специалния вид, който ти пиеш, е.“

— Тази сутрин жена ви отново тайно е посетила братовчед ви.

Той поклати глава, за да отхвърли истината, която бе започнал да осъзнава, а цялото му същество бе разкъсвано от болка, шок и ярост.

Разпознавайки признаците на примирение, Фокс рече тихо:

— Съпругата ви и братовчед ви са били сгодени, когато сте се върнали. Не ви ли се стори странно, че братовчед ви я отстъпи толкова лесно?

Херцогът бавно обърна глава и погледна следователя, а в ледено-сивите му очи имаше болка и ярост. Не отговори. Запъти се към бюфета, където стоеше гарафа с бренди, махна запушалката и си наля една чаша. После отпи две глътки.

Зад него Фокс продума внимателно:

— Ще ми позволите ли да ви кажа в какво вярвам и защо?

Той леко наклони глава, но не се обърна.

— Винаги има мотив за предумишлено убийство и в този случай това най-вероятно е личната изгода. Тъй като братовчед ви, лорд Таунсенд, би спечелил най-много от вашата смърт, той е най-вероятният заподозрян, дори и без доказателствата, които сочат към него.

— Какви доказателства?

— Ще стигна и до тях. Но най-напред нека ви кажа, че не вярвам бандитите, които са ви нападнали близо до Моршам преди година, да са искали парите ви, нито пък вие сте били случайна жертва. Това е бил първият опит да бъдете убит. Вторият, разбира се, е последвал скоро след това, когато сте били отвлечен на доковете. Дотогава опитите на лорд Таунсенд да ви премахне са били свързани само с желанието му да ви отнеме титлата и собствеността. Сега обаче е имал още една причина.

Фокс замълча, но херцогът нищо не каза.

— Тази причина е, разбира се, желанието да притежава съпругата ви, за която е искал да се ожени и с която продължава да се среща тайно. Тъй като тя отива при него, смятам, че е логично да се предположи, че и тя желае да се омъжи за него — нещо, което не може да направи, докато сте жив. Което означава, че лорд Таунсенд сега има съучастник… вашата съпруга. — Фокс си пое дълбоко въздух и изрече: — Отсега нататък трябва да бъда прям, за да ми съдействате и да мога ви предпазя…

Когато високият мъж не каза нищо, следователят реши, че мълчанието му е знак за нежелание, и рязко каза:

— Добре тогава. Според клюките, които хората ми са чули от вашите слуги, в нощта, когато се опитаха да ви убият, съпругата ви е изплашила всички, връщайки се вкъщи едва на следващата сутрин. Знаете ли къде е била?

Джордан отпи от брендито и отговори:

— Каза, че е спала в една от стаите на прислугата.

— Ваша светлост, възможно ли е конникът, който стреля по вас, да е бил жена, а не мъж?

— Жена ми е отличен стрелец — саркастично отвърна херцогът, — ако искаше да ме застреля, нямаше да пропусне.

— Било е тъмно и тя е била на кон — промърмори Фокс повече на себе си, отколкото на Джордан. — Може би конят й е помръднал точно когато е стреляла. Но все пак съм склонен да се съмнявам, че се е опитала да го направи лично — твърде рисковано е. В миналото са били наемани чужди хора, но сега се опитват сами, което ви поставя в още по-голяма опасност и прави работата ми много по-трудна. Точно поради това ще ви помоля да се преструвате, че не знаете за отравянето на Нордстром. Оставете жена ви и братовчед ви да си мислят, че не знаете за заговора им. Наредил съм на лекаря да каже, че сърцето на Нордстром просто е спряло, а и бях доста предпазлив, когато разпитвах слугите в кухнята за действията му през деня, за да не привлека вниманието на някого върху гарафата. Те нямат причина да мислят, че подозираме подмолната им игра. Можем да продължим с тази хитрост и да засилим наблюдението над жена ви и лорд Таунсенд, би следвало да научим предварително за следващ опит за покушение и така ще ги хванем на местопрестъплението — завърши той. — Мисля, че отново ще се опитат с отрова, тъй като смятат, че не сме се досетили, но може и да не го направят. Ако го направят обаче, няма да отровят нещо, което друг би могъл да погълне, защото повече от една смърт със сигурност би събудила подозрения. Например това бренди е относително безопасно, защото се поднася и на гости, но ви предупреждавам да внимавате с храните и напитките, които ви предлага съпругата ви. Освен това можем само да наблюдаваме и да чакаме.

Фокс замълча, очаквайки реакцията на херцога, но той остана все така мълчалив и неподвижен. Следователят се поколеба, после се поклони на гърба на работодателя си.

— Искрено съжалявам, ваша светлост — внимателно изрече. Щом затвори вратата, от кабинета се чу шум от счупено стъкло. Мислейки, че някой е стрелял по прозореца, той се втурна отново в стаята, но видя само парчета от счупената гарафа с бренди, която Джордан бе захвърлил към стената. Херцогът, който не бе показал никаква емоция по време на разговора, сега стоеше с ръце опрени на полицата на камината, а широките му рамене се тресяха от мъка.

 

 

Александра се обърна, когато Джордан влезе в гардеробната й. Усмивката й помръкна, щом забеляза напрегнатото лице на съпруга си и студения блясък в очите му.

— Н-нещо не е ли наред, Джордан?

— Нещо нередно ли? — повтори той, докато похотливо оглеждаше тялото й. — Не виждам нищо нередно — отвърна безразлично.

Устата на Алекс пресъхна, а сърцето й заби силно, изпита невероятен страх, щом усети, че Джордан се е отдръпнал от нея, сякаш близостта и топлината, които бяха споделили днес, никога не бяха съществували. Обзета от паника, тя се опита да възвърне това, което бяха открили, и взе гарафата с шери от масата. Джордан й бе казал, че му харесва да му поднася неща. И сега тя напълни малка чаша с шери, обърна се и му я подаде с неуверена усмивка.

— Би ли желал малко шери?

Очите му пламнаха от ярост, когато погледът му се насочи към чашата. Когато вдигна поглед към нея, Алекс уплашено отстъпи. Гледайки я право в очите, той пое чашата.

— Благодаря — рече секунда преди чашата да се счупи в ръката му.

Александра извика леко от уплаха и се завъртя, търсейки с какво да попие течността от килима.

— Не си прави труда — сопна се Джордан, хвана я за лакътя и рязко я завъртя. — Нищо не е станало.

— Нищо ли? — ахна объркано тя. — Но…

— Нищо не е важно — спокойно изрече той.

— Но…

— Ще вечеряме ли, скъпа?

Алекс кимна. От устата му „скъпа“ бе прозвучало като мръсна дума.

— Не, почакай! — избухна нервно тя и после добави срамежливо: — Имам нещо за теб.

„Отрова!“ — помисли си саркастично той.

— Това — каза тя и протегна ръка към него.

На разтворената й длан лежеше златният часовник на дядо й. Александра неуверено изрече:

— Бих… бих искала да ти го дам. — За един кратък и ужасяващ миг реши, че Джордан ще откаже. Вместо това той го взе и го пусна в джоба на сакото си.

— Ако е точен, закъсняваме с половин час за вечеря. Ако я бе зашлевил, не би я обидил повече. Тя постави ръка в неговата и му позволи да я отведе към трапезарията.

По време на вечерята се опита да се убеди, че само си е въобразявала коренната промяна в поведението му.

Но когато той не я отведе в леглото си, за да я люби, тя остана будна, опитвайки се да разбере какво бе сторила, че да се отнася така с нея.

 

 

Когато на следващия ден престана да й говори, тя преглътна гордостта си и покорно попита къде е сбъркала.

Той я погледна, бесен, че го прекъсва, а очите му я пронизваха, докато тя стоеше нервно пред него.

— Сбъркала? — повтори студено той с глас на напълно непознат човек. — Нищо лошо не си направила, Александра, само дето моментът не е подходящ — Както виждаш, с Адамс работим.

Алекс се завъртя. Дори не бе забелязала Адамс, който седеше на малко бюро близо до прозореца.

— Аз… аз се извинявам, милорд.

— В такъв случай — погледна той многозначително към вратата, — ако не възразяваш…

Александра разбра грубия му намек и не се опита да го заговори отново чак до вечерта, когато го чу да влиза в спалнята си. Събирайки всичката си смелост, тя си сложи халата, отвори свързващата врата и влезе в стаята.

Джордан сваляше ризата си, когато видя отражението й в огледалото и рязко рече:

— Да, какво има?

— Джордан, моля те — рече младата жена и тръгна към него. — Кажи ми с какво те ядосах.

Той се вгледа в сините й очи и стисна юмруци. Беше готов да я удуши със собствените си ръце заради предателството й и заради още по-силното желание да я отведе в леглото поне за час, докато тя все още бе неговата привлекателна босонога херцогиня. Искаше да я прегърне и да се изгуби в нея, да заличи последните няколко отвратителни дни. Но не можеше, защото не можеше да забрави, че двамата с Тони замислят убийството му.

— Не съм ядосан, Александра — изрече хладно той. — А сега се махни оттук. Когато искам компанията ти, ще те уведомя.

— Разбирам — прошепна тя и се обърна.

Сълзите я заслепиха, когато се отправи с болка към собственото си легло.