Серия
Последствия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 388 гласа)

Втора глава

Херцогът на Хоторн държеше пистолет в ръка. Погледна с безразличие лорд Грейнджърфийлд, неподвижно отпуснат на земята. „Ревнивите съпрузи са много досадни“ помисли си Джордан. Бяха почти толкова досадни, колкото суетните им и разглезени съпруги. Не само че често си правеха неправилни изводи, но и настояваха да разрешават проблемите си с оръжие в ръка. Погледът му все още бе прикован в ранения противник, за когото в момента се грижеха лекарят и секундантите. Младият мъж прокле красивата и лукава жена, чиито интерес към него бе станал причина за дуела.

Двайсет и седем годишният херцог отдавна бе разбрал, че флиртовете с омъжени жени често причиняват такива проблеми, каквито не можеха да бъдат възнаградени от каквото и да е сексуално удоволствие. Затова реши да ограничи флиртовете си и да бъде само с неомъжени дами. Бог му беше свидетел, че на света имаше достатъчно от тях и че повечето горяха от нетърпение да споделят постелята на Джордан Таунсенд. Флиртовете бяха нещо съвсем нормално в обществото, но след завръщането на Елизабет от дълго пътуване извън страната връзката му с жената, която познаваше от дете, бе прераснала в нещо повече от флирт. Всичко бе започнало с няколко невинни еротични закачки, разменени между стари приятели. Нищо нямаше да се случи, ако една вечер тя не се промъкна в дома му. Когато Джордан се прибра, я намери в леглото си — гола и чакаща. Ако не бе изпил толкова бренди и не му се бе замаяла главата, щеше да я отпрати. Ала докато разсъждаваше какво да прави с нея, тялото му реагира само, приемайки неустоимото предложение.

Джордан тръгна към коня си, завързан за близкото дърво. Все още имаше възможност да поспи няколко часа преди началото на дългия работен ден и на многото срещи, които трябваше да проведе. Вечерта предстоеше и балът на Билдрън.

 

 

Полилеи със стотици кристални висулки блестяха над огромната бална зала, в която облечените в коприна, сатен и кадифе гости се носеха в ритъма на валса. Двукрили врати водеха към уютни тераси, пропускаха хладния ветрец вътре и даряваха двойките, зажаднели за малко лунна романтика, с възможността да останат насаме миг-два.

На една от терасите, прикривани от сенките, стояха двама души, безразлични към догадките и клюките, които предизвикваше отсъствието им.

— Безсрамие! — рече госпожица Летиша Билдрън на заобиколилите я елегантно облечени мъже и жени, които съставиха обичайната й свита. Хвърляйки към терасата укорителен и изпълнен със завист поглед, тя добави: — Елизабет Грейнджърфийлд се държи като лека жена. Да преследва Хоторн, когато съпругът й лежи ранен у дома след дуела с него!

На забележката й сър Родерик Карстеърс отвърна с обичайната си острота, от която се бояха всички във висшето общество:

— Права си, красавицата ми. Елизабет трябва да се поучи от теб и да преследва Хоторн само когато са сами, а не на обществени места.

Летиша замълча, ала издайническа руменина пропълзя по страните й.

— Внимавай, Роди, губиш способността си да различаваш забавното от обидното.

— Напротив, скъпа. Аз се старая да съм рязък и остър.

— Не ме сравнявай с Елизабет Грейнджърфийлд, ние нямаме нищо общо.

— О, напротив. И двете искате Хоторн. А това е общото между вас и още петдесетина дами, кои то бих могъл да назова, ала в това си приличате особено с една. — Кимна към красивата червенокоса балерина, която танцуваше с един руски принц. — Елиз Грандю. Изглежда, тя е събрала най-доброто от всички вас, защото вече е новата любовница на Хоторн.

— Не е вярно! — възрази дамата, а сините и очи се стрелнаха към червенокосата, за която се знаеше, че е омаяла и руския принц, и испанския крал. — Хоторн не е обвързан!

— За какво говорите, Лети? — попита една от младите дами, отделяйки се от ухажорите си.

— Обсъждаме факта, че той отиде на балкона с Елизабет Грейнджърфийлд — сопна се тя. Нямаше нужда да обяснява кой е „той“. В обществото всеки знаеше, че „той“ е Джордан Адисън Матю Таунсенд — маркиз на Ландсдаун, виконт на Лийдс, виконт на Рейнолдс, граф Таунсенд на Марлоу, барон Таунсенд на Стролей, Ричфилд и Монмарт… и дванайсети херцог на Хоторн.

„Той“ олицетворяваше мечтите на младите дами — висок, тъмнокос и невероятно привлекателен, дарен с дяволски чар. Момичетата в обществото често казваха, че сивите му очи могат да прелъстят и монахиня или да смразят кръвта във вените на безмилостен враг. По-възрастните жени обаче знаеха, че враговете му обикновено си патеха от уменията му с пистолетите и рапирата, а не от острия му поглед. Ала без значение на каква възраст бяха, дамите от обществото бяха единодушни по отношение на едно — човек трябваше само да погледне херцога на Хоторн, за да осъзнае, че той е мъж от потекло, елегантен и стилен, полиран като диамант. И често… също толкова твърд.

— Роди твърди, че Елиз Грандю е новата му любовница — рече Лети, кимвайки към спиращата дъха червенокоса красавица, която явно не подозираше за усамотението на Хоторн и Елизабет Грейнджърфийлд.

— Глупости — отсече седемнайсетгодишното наивно момиче. — Ако беше така, той нямаше да я води тук. Нямаше.

— Щеше. И точно така е направил — обади се друга млада дама, която не откъсваше очи от терасата с надеждата отново да зърне легендарния херцог. — Майка ми казва, че Хоторн прави каквото си поиска и пет пари не дава за общественото мнение.

В същия миг обектът на този и на десетки подобни разговори в балната зала се облегна на каменния парапет на терасата и се взря в блестящите сипи очи на Елизабет с очевидно раздразнение.

— Вътре унищожават репутацията ти, Елизабет. Ако имаш капка мозък в главата, ще се оттеглиш в провинцията заедно с „боледуващия“ си съпруг и ще изчакаш няколко седмици, докато клюките около дуела не утихнат.

С престорена веселост тя сви рамене:

— Клюките не могат да ми навредят, Джордан. Сега съм графиня. — Горчивина задави думите й. — Няма значение, че съпругът ми е с трийсет години по-възрастен от мен. Родителите ми имат нова титла в колекцията си, а това е всичко, което искаха.

— Няма смисъл да съжаляваш за минали неща — нетърпеливо рече Джордан. — Стореното — сторено.

— Защо не ми предложи, преди да отидеш да водиш опази глупава война в Испания? — задавено попита тя.

— Защото — безцеремонно отсече той — не исках да се женя за теб.

Преди пет години на Джордан му бе минала мисълта един ден да предложи брак на Елизабет, но тогава, също както и сега не искаше съпруга. Уговорка така и не бе направена и той бе заминал за Испания. Година по-късно бащата на Елизабет, който искайте да прибави нова титла към родословното си дърво, я бе накарал да се омъжи за граф Грейнджърфийлд. Когато Елизабет писа на Джордан за това, той не усети ни най-малко чувство на липса или мъка. От друга страна, двамата се познаваха от деца и той винаги я бе харесвал. Може би ако не беше заминал, щеше да направи опит да убеди Елизабет да се противопостави на родителите си и да откаже предложението на стария Грейнджърфийлд. А може би нямаше. Също като повечето жени с нейното потекло тя бе научена, че неин дълг като дъщеря е да се омъжи за онзи, когото посочат родителите й.

Само че Джордан бе заминал. Две години след смъртта на баща си, въпреки че не се бе оженил и че нямаше наследник, който да осигури продължение на рода и запазване на семейното богатство, Джордан бе заминал за Испания, за да се сражава срещу войските на Наполеон. Безразсъдната смелост, която проявяваше, беше неудовлетворението му от живота, който водеше. Той помъдря и уменията и знанието, придобити по време на безкрайните кървави битки, му спечелиха репутацията на хитър стратег и ловък противник.

След четири години той се върна в Англия, за да изпълни дълга си като наследник и херцог.

Джордан Таунсенд, който се завърна от бойното поле, бе много различен от момчето, което замина за Испания. Когато за пръв път влезе в балната зала след завръщането си, всички бяха поразени от промяната. За разлика от останалите джентълмени от своята класа Джордан имаше здрав тен и мускулесто тяло, а движенията му бяха бързи. Той вече беше мъж, който се е изправял пред опасността и който се е наслаждавал на това. Тъкмо това неудържимо привличаше жените.

— Нима можеш да забравиш какво означаваме едни за друг? — попита Елизабет и го погледна. После се повдигна пръсти и го целуна, притискайки изпълненото си с желание тяло към неговото.

Той я сграбчи и я отблъсна.

— Не ставай глупава! — отсече. — Бяхме приятели, нищо повече. Онова, което се случи между нас миналата седмица, бе грешка. И вече свърши.

Тя се опита да се притисне към него.

— Мога да те накарам да ме обикнеш, Джордан. Знам, че мога. Почти се бе влюбил в мен преди години, а миналата седмица ме пожела…

— Желаех тялото ти, милата ми, нищо повече. Това е всичко, което някога съм искал от теб. Няма да убия съпруга ти на дуел, така че можеш да забравиш за това. Ще се наложи да намериш друг глупак, който да ти извоюва свободата с пистолет в ръка.

Елизабет пребледня, примигна, за да прогони сълзите, ала не отрече, че мечтае за смъртта на мъжа си.

— Не искам свобода, Джордан. Искам теб. Може и да ме имаш само за приятелка, но аз съм влюбена в теб от петнайсетгодишна.

Признанието й бе направено е такава искреност и мъка, че всеки друг би го приел като истина и би се трогнал. Ала Джордан отдавна не вярваше на жените. Единственото, което направи след сърцераздирателното й признание, бе да й подаде снежнобяла кърпичка.

— Избърши си сълзите.

Стотиците гости, които наблюдаваха завръщането им в залата, забелязаха, че лейди Грейнджърфийлд е бледа и напрегната и че веднага напусна бала.

Херцогът на Хоторн обаче беше съвсем спокоен, когато се върна при красивата балерина, която бе последна в дългата редица от негови любовници. Миг след това двамата се понесоха в ритъма на танците.

— Винаги става така — рече госпожица Билдрън, докато наблюдаваше с възхищение двойката на дансинга. — Хоторн винаги прави така, че жената, която е с него, да изглежда идеалната му половинка.

— Е, той няма да се ожени за една балерина, без значение колко добре изглеждат заедно — възрази госпожица Морисън. — А и брат ми каза, че ще го доведе у дома тази седмица — добави тя предизвикателно.

Радостта й обаче беше мимолетна, тъй като госпожица Билдрън рече:

— Мама каза, че утре той заминава за Роузмийд.

— Роузмийд ли?

— Имението на баба му. На север е, след някакво забутано село, наречено Моршам.